Лий Чайлд
Точно в полунощ (32)

32

Брамал даде на заден до място, където скалите край пътя се снишаваха и чезнеха под земята, а канавката бе запълнена с пръст. Паркира на банкета под лек ъгъл, насочил предницата на тойотата на запад. Ричър изпи цяло шише вода, отиде до скалите и седна, обърнал лице към слънцето. Наслаждаваше се на един от последните дни на лятото. Всички мълчаха. Брамал остана зад волана с невъзмутимо изражение — като човек, когото животът е научил на търпение. Макензи стоеше сама край колата, горе-долу на същото разстояние като Ричър, но обърнала поглед в другата посока. Високо над главите им закръжиха гарвани, огледаха ги хубаво, вероятно си казаха, че още е рано, и отлетяха.

Чакането приключи след по-малко от два часа. Или по-точно след деветдесет и три минути. В далечината се появи облак прах, в челото на който се движеше малка черна точица. Тя ставаше все по-голяма и по-голяма, докато накрая успяха да различат силуета на кола. Бяха тримата каубои с огромния пикап. Връщаха се. Както и преди, спряха на петнайсетина метра, слязоха и тръгнаха към тях.

Ричър, Брамал и Макензи отидоха да ги посрещнат. Всички спряха. Шестима души, разделени на две групи, застанали на метър и половина една от друга. Каубоят с ботушите каза:

— Само госпожа Макензи.

Ричър зачака.

— Не, и тримата — отвърна Макензи.

Ричър продължи да чака. Чакаше техния план Б. Знаеше, че са подготвили резервен вариант. Би било глупаво да не го направят.

— Добре — съгласи се каубоят.

Обърна им гръб и се върна при пикапа. И тримата каубои се качиха в него, а Брамал, Макензи и Ричър се отправиха към тойотата. Пикапът потегли на запад. Брамал подкара след него, като ту ускоряваше, ту намаляваше, ту завиваше леко наляво, ту леко надясно в опит да избегне най-гъстата част на облака прах.

Пикапът свърна във втората отбивка вдясно. Брамал го последва.

Пътят бе широк, но неравен. Бабуни, корени, камъни… Пикапът пред тях подскачаше и се накланяше на едната или на другата страна. Гумите му буксуваха по камъните, изгладени от времето. Вляво и вдясно растяха ели, някои прегърбени от ветровете, други гордо изправени. В далечината искряха златисти отблясъци, предимно в деретата, където трепетликите се чувстваха най-добре. Просеката заобикаляше огромни дървета и канари с размерите на автомобил, някои от които накацали една върху друга, а други — надвиснали над пътя.

След около шест километра, които двете коли изминаха бавно и предпазливо, просеката ги отведе до някаква постройка. Беше направена от одялани трупи и приличаше на бунгало. В нея можеше да се живее, но не много дълго. Не ставаше за постоянен дом. Прозорците бяха мръсни. Вътре нямаше никой. Вероятно бе изоставена. Пикапът не спря. Подмина бунгалото и продължи нататък. След по-малко от километър подминаха друга подобна постройка. Отново мръсни прозорци. Отново никой. Вероятно и тя бе изоставена. Ричър предположи, че тук някога е имало нещо като летен лагер, чиито сгради са разположени на околните горски поляни и всички те са свързани с пътеки и просеки като тази, по която се движеха в момента. Подобно разположение означаваше, поне на теория, че рано или късно ще стигнат до някаква централна постройка.

Така и стана. Просеката достигна подножието на горист склон и след като го изкачи, пред тях се ширна безкрайно небе. Намираха се на малко плато в предпланините, от което се разкриваше зашеметяваща панорама на север и изток. На поляната имаше ниска просторна къща от масивни дървени трупи. Не беше офис или клуб на летен лагер, а най-обикновена фамилна къща. Бунгалата вероятно бяха предназначени за гости. Или за деца и внуци. А може би дори за правнуци. Мечтата на някой патриархално настроен богаташ. Нищо чудно собственикът да е бил важна клечка в околността.

Пикапът обаче не спря, подмина голямата къща и продължи по друга просека, която описваше широка дъга сред дърветата, после още една, но в другата посока. Накрая излязоха на втора поляна, където видяха къща с каменни основи в началото на малка скалиста клисура, проточила се на югозапад. Дърветата се бяха разредили достатъчно, за да има видимост — макар и под ъгъл — към равнините и далечния хоризонт. От предната веранда можеше да се наблюдава изгревът, несъмнено изумително красив. Самата къща бе от дървени трупи, но малка, семпла и спретната като на детска рисунка. По средата имаше врата, прозорец отляво, прозорец отдясно, зелен ламаринен покрив и комин. Доста прилична вила, помисли си Ричър. И доста голяма. Освен това далече от цивилизацията, хем скрита и уединена, хем с великолепна панорама от верандата. Човек, който живееше в такава къща, едва ли би я заменил за друга с лека ръка.

До къщата има плевня с отворена врата. Вътре бе паркиран джип. Беше стар модел, с четвъртити форми, целият очукан и покрит с ръжда и червеникава прах.

Пикапът пред тях спря. Брамал също спря. Каубоят с ботушите излезе от колата. Заобиколи тойотата, отвори предната дясна врата и каза:

— Първо госпожа Макензи.

Тя излезе. Каубоят я поведе по отъпканата пътека, изкачи стъпалата на верандата и почука на вратата, а Макензи остана да чака зад него. Дребна фигурка, застинало изражение и буйни, непокорни коси.

Каубоят получи отговор отвътре, отвори вратата и я задържа като портиер в луксозен хотел. В първата секунда Макензи не помръдна, после мина покрай него и влезе в къщата. Каубоят затвори вратата след нея, слезе от верандата и се върна в пикапа си. Не се чуваше никакъв звук. Не се виждаше никакво движение.

— Роуз Сандерсън е вътре, нали? — попита Брамал.

— Да — отвърна Ричър.

— Уверен си в това, защото знаеш две неща.

— Всъщност три — призна Ричър. — Пропуснах едното.

— Знаеш, че Роуз живее тук, и знаеш, че никой в града не позна сестра й.

— И знам, че е получила „Пурпурно сърце“.

— Раната е била лицева — досети се Брамал.

Ричър кимна.

— Би трябвало — отвърна той.

— Колко тежка е според теб?

— Много тежка, след като никой не позна сестра й. Много тежка, след като се крие толкова време. Много тежка, след като се заключва в спалнята, когато дърводелецът поправя покрива.

Брамал седна в колата, но Ричър се бе схванал от дългия път. Реши да се поразтъпче. Както бе направил на онази автогара в Уисконсин. Извади пръстена от джоба си. Златен филигран, черен камък, малък размер. С. Р. С. 2005. Изглеждаше невъзможно малък и изящен на фона на безкрайната пустош наоколо.

Той отиде до ръба на клисурата и се взря в хоризонта. Погледът му стигаше поне на осемдесет километра. Пред него се простираше предимно Уайоминг, но също и част от Колорадо. Леко разреден кристалночист въздух, безкрайни тучни поля, скалисти върхове, забулени в облаци планини. Нищо не помръдваше. Ричър имаше чувството, че е попаднал на необитаема планета. Можеше да си представи самия себе си на мястото на Роуз. Да живее тук, без да вижда никого. И без никой да го вижда. Какво по-хубаво от това?

Може да не иска да бъде намерена.

Той обърна гръб на красивата гледка, отиде до гаража и огледа стария джип. Беше форд бронко, същият модел и година като онзи, на който се бе возил от Каспър до Ларами с мъжа, който превръщаше дънери в дървени скулптури с помощта на моторен трион. Колата бе съвсем непретенциозна, но вероятно същото — и дори в по-голяма степен — се отнасяше до самата Роуз Сандерсън. Ветровете и пясъчните вихрушки бяха свалили боята и излъскали корпуса до блясък. Металът сякаш се бе превърнал в необработена руда. Бе очукан и издраскан, личаха следи от слаби удари. Нямаше един прав калник. Гумите бяха износени. Предницата миришеше на бензин.

Ричър се върна при тойотата. Макензи стоеше в къщата вече цял час. Брамал бе свалил прозореца, най-вероятно за да подиша свеж въздух. Кристалночист, по-топъл на слънчевата поляна, по-хладен в сенките на дърветата.

— Има такива сложни дни — каза Брамал.

— Още като се събудих, разбрах, че днешният ще бъде един от тях — отвърна Ричър.

— Участието на клиента в разследването винаги създава проблеми. Можех да я подготвя. Можех да свърша някои неща.

— Предполагам, че задачата ти вече е изпълнена. Не си тръгвай без мен. Трябва да се върна в града.

— След като й дадеш пръстена.

— Това вече няма значение. Не е задължително. Госпожа Макензи може да го предаде вместо мен.

— Не мисля, че ще си тръгна скоро — отвърна Брамал. — Очаквам госпожа Макензи да поиска да удължи договора ми. Ще има нужда от помощ. Дори да не става въпрос за професионалните ми услуги, ще очаква да я върна в хотела. Или да я закарам до летището.

— Телефонът ти има ли сигнал?

— Две чертички, ако се обърнеш с лице към клисурата.

— А къщата гледа точно в тази посока. Може да е позвънила именно от тук. Когато е казала: Млъкни, Сай, говоря по телефона. Била е или тук, или в дома на Портърфилд.

— Искаш да я разпиташ за Портърфилд ли? Споделям мнението на мнозинството. Онази работа с мечката най-вероятно е постановка.

— Този план се промени. Заради твоята клиентка. Историята завършва със семейна сбирка. Роуз няма да говори с нас в този момент. Изобщо няма да й хрумне. Защо да го прави? Когато сестра ти, която отдавна не си виждала, се появи на прага ти, не каниш у дома и шофьора на таксито, с което е дошла.

— Но ти искаше да научиш цялата история.

— Вече знам по-голямата част от нея — отвърна Ричър.

Двайсет минути по-късно предната врата се отвори и Макензи излезе на верандата. Обърна се и затвори вратата. Остана на място повече от минута и отдалече се виждаше, че диша дълбоко и бавно. После тръгна по пътеката. Брамал и Ричър излязоха от колата, за да я посрещнат. Макензи бе плакала. В това нямаше съмнение.

Отначало не каза нищо. Сякаш бе изгубила дар слово. Устните й помръднаха, гърлото й издаде някакви звуци, но не и думи.

— Успокойте се — рече Брамал.

Тя пое дълбоко дъх и каза:

— Сестра ми иска да говори с Ричър.

Ричър я погледна изненадан. Искаше да попита нещо, но не го направи. Какво можеше да каже? Ужасно ли изглежда? По-зле ли е, отколкото очакваше?

Макензи отвърна на погледа му с унило изражение, после направи странен жест, нещо средно между кимване и свиване на рамене, сякаш, за да отговори едновременно с да и не на неизречените му въпроси.

Той тръгна по пътеката и изкачи стъпалата към верандата.