Лий Чайлд
Точно в полунощ (41)

41

Глория Накамура вървеше по коридора към ъгловия кабинет на лейтенанта. Шефът я бе повикал. Тя не знаеше причината. Завари го да се взира в екрана на компютъра. Не четеше имейл. Беше влязъл в базата данни на АБН.

— Федералната агенция за борба с наркотиците — каза той — е задържала човек с първо име Били и постоянен адрес в Мюл Кросинг, Уайоминг. Арестуван е в Оклахома, след като е минал на червен светофар. Предполага се, че е избягал от Уайоминг, тъй като е бил предупреден от свой приятел, че АБН провежда операция. Били вече няма да се крие зад дърветата и да стреля по хората.

Заслугата не е на Ричър, помисли си Накамура. И поради някаква причина изпита известно разочарование.

— Има още нещо — продължи лейтенантът. — Федералните не знаят за Скорпио. Това е очевидно от доклада. Молят ни да проверим дали Били не фигурира в някой неразкрит случай и да им помогнем да открият за кого работи. Това означава, че не знаят.

— Ще им кажем ли?

— Не, по дяволите! Не са ми притрябвали шайка костюмирани федерални, които да нахлуят тук и да оберат всички лаври. Случаят „Скорпио“ принадлежи на полицейското управление на Рапид Сити. Винаги е бил наш. И ние ще го пипнем.

— Да, сър — отвърна Накамура. — Знаем, че Скорпио вече е намерил заместник на Били. Не разполагам с доказателства, но съм убедена, че се е появил нов човек.

— Постъпило е и друго запитване от АБН — продължи лейтенантът. — Уж не е свързано с първото, но не вярвам в това. Постъпило е малко по-късно. Интересуват се дали някой в западните щати е попадал на оксикодон или фентанил местно производство. Става въпрос за големи количества, като едно време.

— Мислех, че с този бизнес е свършено.

— Така е. Всеки камион, който напуска заводите, влиза в компютърен регистър, следи се с джипиес, знае се точното количество, което превозва, и прочие. На теория би трябвало да могат да проследят всяко хапче.

— Защо тогава се тревожат?

— Явно нещо не е както трябва. Или Скорпио е по-умен, отколкото смятаме. Във всеки случай, не искам федералните да се доберат първи до него. Каквото и да правиш в момента, започни да го правиш десет пъти по-усърдно. Зарежи останалите случаи. Не искам федерални тук.

 

 

Навигационната система на тойотата показа на екрана оптималния маршрут от Ларами до Шайен, който минаваше първо по магистралата, а после право на север по щатския път. Завиха при Мюл Кросинг, напуснаха черния път и продължиха по двулентовото шосе, подминаха старата поща, магазина за фойерверки и билборда и се насочиха към магистралата, където завиха на изток. Макензи изглеждаше неспокойна. Беше скочила от покрива на същия небостъргач, от който бе полетяла сестра й. Двете бяха скочили заедно, ръка за ръка. Бяха изправени пред едни и същи проблеми, едната отвътре, а другата отвън. Сандерсън седеше с извърната настрани глава и гледаше през прозореца. Беше сключила длани. За да спре треперенето им. Вероятно бе разделила пластирите на по-тънки лентички. И си бе поставила цел. Сто или двеста километра до следващия сантиметър от пластира. Или пет червени камиона, или пет бензиностанции, или пет хибридни автомобила.

Ричър провери пистолетите. И четирите бяха износени от дълга употреба. Но вероятно работеха добре. Нито един пълнител обаче не беше пълен. В този на пистолета „Смит и Уесън“ имаше четири патрона, а в този на спрингфилда — пет. Ричър предпочиташе първия пистолет, затова зареди и деветте патрона в него — осем в пълнителя и един в цевта. Прибра го в джоба на якето си, а другия пистолет остави в страничния джоб на вратата. Старият ругър бе стандартен модел, произведен през 1949 г., по времето, когато е бил първият продукт на новосъздадената компания. В пълнителя имаше само два патрона — двайсет и втори калибър, с периферно възпламеняване. Определено не бе любимият калибър на Ричър, затова и този пистолет отиде в страничния джоб на вратата. Колтът бе военен модел М1911 и ако се съдеше по гравираните знаци и надписи, бе по-стар от Ричър. В него имаше три патрона. Ричър го хвана за цевта, завъртя се на седалката и го предложи на Сандерсън.

Тя седеше зад Брамал и в този момент се бе извърнала към Ричър под ъгъл, при който той виждаше по-добре лявата част от лицето й, отколкото дясната. Военните хирурзи са свършили страхотна работа, бе казал Брамал. Лекували са я истински виртуози. Въпреки това положението е тежко. Ричър намираше и трите твърдения за абсолютно верни. Кожата на лицето й бе съшита от парченца с големината на пощенска марка. Трудно можеше да си представи уменията, грижата и търпението, вложени в подобна пластична операция. Безкрайно дълги часове прецизна работа. Съединяване на нерви и мускули. Някои обаче не бяха сраснали. Имаше мъртви петна. А всяко парче с размерите на пощенска марка се отличаваше с неравни краища и груби шевове. Сякаш лекарите се бяха чудили кое парченце от пъзела къде да поставят. Едната й ноздра бе зашита за бузата под странен ъгъл. Ричър не можеше да я сравни с другата страна заради фолиото.

Сандерсън отказа да вземе пистолета. Не го изрече с думи, просто вдигна длани към Ричър. Той забеляза леко треперене. Нищо особено. Но бяха в началото на пътя. Ричър се обърна и предложи пистолета на Брамал, който имаше други проблеми. Следваше повече правила в сравнение с Ричър и имаше разрешително за частен детектив, издадено от щатските власти в Илинойс. Брамал се замисли за миг, после взе пистолета, но го прибра в страничния джоб на вратата, а не в джоба на сакото си. Своеобразен етичен компромис.

 

 

Накамура видя Скорпио да влиза през задната врата, когато късната сутрин клонеше към пладне. Бе паркирала в страничната уличка под много удобен ъгъл. Скорпио отново остави вратата отворена. Само сантиметър-два. Още един топъл ден. Над плетеницата от жици, опъната между килналите се на една или друга страна стълбове, се простираше безоблачно небе. Въпросните жици бяха електрически и телефонни кабели. Дебели и тънки. Нови и стари. Някои съвсем нови. Вероятно оптични кабели за интернет.

Накамура извади телефона си и набра своя приятел от „Компютърни престъпления“.

— Провери отново за сигнал — каза тя. — Скорпио току-що влезе в офиса си.

— Това не е точна наука — отвърна той.

— Миналия път уцели. За новия Били. Има го в бюлетина на АБН.

— Видях.

— Има още едно съобщение, качено по-късно, което се отнася до някакви лекарства, продавани само срещу рецепта. Което е странно, защото АБН отдавна ги следи. Следят камионите, които напускат заводите, следят маршрутите им с помощта на джипиес, следят дали фактурите съответстват на плащанията. Как е възможно да има изтичане?

— Това е по твоята част. Аз съм само един скромен техник.

— Затова ли ти звъня непрекъснато? Не ме прави на глупачка.

— Каква щура идея ти е хрумнала този път?

— Компютърните специалисти във фармацевтичните заводи могат да изтрият цял камион от базата данни, нали? Могат да заличат всяка следа от него. Могат да изтрият инвентарните списъци, сигналите от джипиеса… Все едно този камион призрак никога не е потеглял, а цял ден е прекарал в сервиза. Или на паркинга пред завода.

— Това предполага корупция сред компютърните специалисти. Едва ли съм най-подходящият човек, на когото да зададеш подобен въпрос.

— Възможно ли е все пак? — настоя Накамура.

— Би трябвало да изтрият и фактурите. И оригиналните поръчки. Да фалшифицират и данните за производството, защото в противен случай ще излезе, че произвеждат повече хапчета, отколкото напускат завода. Направят ли това, всичко ще бъде наред. Неотчетеният излишък ще се появи на някое друго място.

— Могат ли да го направят? — попита Накамура.

— Разбира се, че могат — отвърна приятелят й. — Компютърът прави каквото му кажеш. Резултатът зависи от онзи, който брои стоката.

— А може ли да го направи човек извън завода? От разстояние?

— Имаш предвид хакер? Възможно е, стига да преодолее компютърната защита. А това не е лесна работа, защото в случая става въпрос и за голяма фармацевтична компания, и за АБН. Но не е невъзможно. Подобен софтуер може да се купи от Русия например.

— Какво оборудване е необходимо?

— В крайна сметка всичко опира до един лаптоп. Но проникването изисква високоскоростна обработка на цифрова информация. Доста машини трябва да работят едновременно. На хакера ще му трябват поне два мощни сървъра като нашия.

— Те развиват висока температура, нали?

— Ние използваме мощни климатици.

— Благодаря — каза Накамура.

Затвори телефона и погледна първо кабелите над главата си, а после и отворената врата на Скорпио.

 

 

Мобилният телефон на Брамал иззвъня северно от градче на име Дифайънт, в което имаше магазин за трактори и комбайни и почти нищо друго. Брамал извади телефона от джоба си и погледна дисплея. Подаде го на Ричър по същия начин, по който Ричър му бе подал колта. На дисплея пишеше: Уест Пойнт, кабинет на началника.

— Откъде знае? — попита Ричър.

— Запазих го в контактите си — обясни Брамал. — Веднага след първото обаждане.

— Федерален агент до мозъка на костите си — каза Ричър.

И прие обаждането. Беше същата жена.

— Майор Ричър, моля — каза тя.

— Говори Ричър, госпожо.

— Задръжте така, ще ви свържа с генерал Симпсън.

— Майоре — прозвуча след миг гласът на началника.

— Господин генерал — отвърна Ричър.

— Някакъв напредък?

— Пътуваме в кола.

— Тя може ли да чуе какво казвате?

— Ясно и отчетливо.

— Добре ли е?

— Засега.

— Още работим по въпроса с бомбата на пътя. Досието по случая е секретно. Но открихме нещо, свързано с Портърфилд. Попаднахме на него в Корпуса на морската пехота. Тяхното копие е с по-нисък допуск на секретност.

— Какво научихте?

— Имало е заповед за арестуването му. Издадена една седмица преди смъртта му.

— От кого?

— От Агенцията за военно разузнаване.

— Видяхте ли я?

— Няма смисъл дори да опитвам. От разузнаването никога не посочват причини за задържането.

— Смятате ли, че случаят е сериозен?

— Това е военното разузнаване. Техните случаи винаги са сериозни.

— Познавате ли някого там?

— Забравете — отвърна Симпсън. — Искам да се пенсионирам във Флорида, а не в „Левънуърт“.

— Ясно — каза Ричър. — Много благодаря.

Изключи телефона и го върна на Брамал. Когато се обърна, видя, че Сандерсън го гледа изпод качулката.

Явно бе разбрала, че става нещо. Той бе попитал: Какво научихте? А Сандерсън не беше глупава. Ричър не каза нищо.

— Да поговорим по-късно — предложи Сандерсън. После се извърна и впери поглед през прозореца. Ричър гледаше напред. Брамал шофираше.