Лий Чайлд
Точно в полунощ (38)

38

Роуз Сандерсън влезе вътре, за да си вземе нов пластир, и тъкмо когато вратата се затвори зад гърба й, телефонът на Брамал иззвъня. Той погледна дисплея и каза:

— Ноубъл звъни от Денвър.

— Не вдигай — посъветва го Ричър. — Ще те пита дали си намерил Роуз. Ще го направи или от любезност, или за да я привлече като свидетел. А ти не можеш да му кажеш къде се намира тя. Не и в този момент. И ще се почувстваш неловко, че я укриваш от него.

— Може да разполага с някаква информация за нас.

— Ноубъл не е пенсиониран, а действащ агент. Той само взема, без да дава. Не вдигай.

Брамал не вдигна. Включи се гласовата му поща и той незабавно прослуша съобщението. След което каза:

— Пита дали сме намерили Роуз.

Вратата зад тях се отвори отново и тя излезе на верандата. Дребничка, жилава, грациозна. С нахлупена над лицето качулка. Седна на стъпалата.

Качулката се завъртя към Ричър.

— По всичко изглежда, че ти решаваш кога е настъпил моментът да си тръгнеш — каза Сандерсън.

— Не се опитвам да спася света — отвърна Ричър. — В твоя случай исках само да науча историята, която се крие зад пръстена. Е, научих я. Оказа се, че краят й не е щастлив. Не искам да бъда тук, когато той стане още по-нещастен. Не искам да бъда тук, когато те тикнат във федерален затвор. Без медицинска помощ. Без антисептичен крем дори. Сестра ти ще бъде обвинена в съучастничество само защото момчето детектив ще реши, че медиите ще раздухат ареста на богата бяла жена и това ще се отрази благоприятно на кариерата му. В резултат на което сестра ти ще бъде разорена, защото борбата с измислените обвинения ще я остави без пукнат цент. Господин Брамал ще изгуби разрешителното си и ще трябва да си потърси трета кариера. Искам да си тръгна, преди всичко това да се случи.

— Сигурен си, че то ще се случи в действителност? — попита Сандерсън.

— Били е зад решетките. А в границите на този имот има мъртъв каубой. Все някой ще го намери, както някой е намерил Портърфилд. Шериф Конъли ще претърси дома ти. Освен ако момчето детектив не го изпревари благодарение на картата, която Били ще му нарисува. Освен ако каналът за доставка не бъде прекъснат, някой — или Конъли, и Ноубъл — ще се появи тук. В такъв случай ти ще бъдеш принудена да ходиш в спешното отделение по пет пъти на ден и да се преструваш, че страдаш от зъбобол. Едно от тези неща ще се случи със сигурност.

— Как смяташ, колко време остава, докато прекъснат доставките? — попита Сандерсън.

Това беше най-важният въпрос за нея.

— Ето как ще се развият събитията — каза Ричър. — Тръгна ли без теб, ще се отбия първо в Рапид Сити, Южна Дакота. Трябва да посетя Артър Скорпио. Той, първо, ме излъга за Портърфилд и, второ, нареди на двама души да се скрият зад някое дърво и да ме гръмнат. Мина всякакви граници. Срещата ни няма да завърши добре за него. Ще се озове в сушилнята. Трябват ми два дни, за да стигна до там, и един, за да реша въпроса със Скорпио. Бих казал, че доставките ще спрат след три дни.

— Извиваш ми ръцете! Или трябва да се съглася да тръгна веднага, или ще ме принудиш да тръгна след три дни. Определяш едностранно крайния срок.

— Обикновено стечение на обстоятелствата. Постави се на мое място. Съвсем естествено е да не искам да бъда тук, когато положението стане още по-зле. А когато си тръгна, няма да имам друг избор, освен да отида право в Рапид Сити. Какво друго мога да направя? Онзи ме е взел на мушка. Ти какво би направила, ако попаднеш под обстрел от сграда, разположена на голямо разстояние?

— Бих поискала въздушен удар.

— Е, това е моят вариант на въздушен удар.

— В такъв случай разполагам с три дни.

— В резултат на стечение на обстоятелствата. Не се опитвам да спася света.

Сандерсън не отговори.

— Ричър, три дни са невъзможен срок — каза Джейн Макензи.

— Предлагам да опровергаем това твърдение — отвърна той. — И да направим срока възможен.

* * *

Влязоха вътре. Брамал се настани на едното кресло, а Макензи на другото.

Сандерсън каза, че няма нищо против да седне на пода. Ричър също седна на пода, после се излегна, положи ръка под главата си, впери поглед в тавана и заслуша разговора на останалите. Като начало обсъдиха от какво ще има нужда Роуз. Съставянето на подобен списък бе лесна задача, тъй като означаваше да изброят това, с която тя разполагаше в момента — тих, изолиран дом и ежедневен достъп до висококачествени опиоидни медикаменти в количества, които никой отговорен лекар не би изписал.

Макензи заяви, че осигуряването на жилище не е никакъв проблем в дългосрочен план. В краткосрочен обаче такова жилище просто не съществуваше. Двамата със съпруга й не притежаваха нито вила на брега на морето, нито ловна хижа в планината. Вярно, в имението им имаше къщичка за прислугата, но тя се нуждаеше от ново отопление и нова баня.

— А имаш ли апартамент за гости? — попита Ричър.

— Два, но те се намират в къщата.

— В която живеете двамата с господин Макензи, който е добър човек и с него сте идеална двойка. Той ще създава ли проблеми?

— Не, ще ме подкрепи напълно.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Добре — продължи Ричър, — какво ще кажеш на първо време да настаните Роуз в единия апартамент за гости? Да я сложите в източното крило с изглед към езерото? Дворът ви е двайсет декара и предполагам, че е залесен откъм улицата. Роуз няма да има чувството, че живее на Таймс Скуеър. Трябва да вземем бързо решение. Не бива да превръщаме перфектното във враг на доброто.

Макензи погледна Роуз, която кимна. Беше съгласна. Ставаше въпрос за бъдещето, което можеше и да не настъпи. Защото втората точка от плана означаваше, че може да не се стигне дотам.

— Трябва да подходим реалистично към въпроса с лекаря — каза Макензи. — Предполагам, че такива специалисти са голяма рядкост. Възможно е интернет да помогне в това отношение, но може да мине време, докато ни приеме. Ще се наложи да направим първоначална консултация. А може да се окаже, че подходящият човек е отишъл да играе голф на някой карибски остров. Знаеш как стоят тези неща.

— Не, не знам — отвърна Ричър.

— Две седмици — каза Макензи. — Аз живея в този свят, повярвай ми. Две седмици са абсолютният минимум.

Никой не възрази.

Изпод качулката се разнесе гласът на Роуз:

— Всички сте много мили. Затова ще го изрека на глас. Аз съм най-големият проблем. Как ще преодолеете пропастта между нас? Как ще общувате с мен в продължение на две седмици, част от които ще прекараме в път? Всяка вечер ще пристигаме в нов град. Няма да се справите.

Отново никой не възрази. Въпросите й останаха без отговори. Как ще преодолеете пропастта между нас? Как ще общувате с мен? И най-добрите планове имаха недостатъци. Това беше проблемът в техния. Останалото бе лесно. Ричър можеше да си го представи. Но не и това. Задачата се очертаваше по-трудна от очакваното. И изискваше постоянни усилия от сутрин до вечер.

За да запълни тишината, Макензи разказа за красотата на Лейк Форест. Наистина изглеждаше като приятно място. Къщата била в стил Тюдор, със стари тухли, черни греди, прозорци с оловни рамки, с просторна морава и каменен кей, малка яхта и езеро с размерите на море. Изведнъж Ричър осъзна, че Макензи не просто запълва тишината. Нито пък се хвали със семейното имение. Тя описваше някаква обща за двете фантазия отпреди много години, фантазия за живота, който са щели да водят. Ричър разбираше защо две момичета, израснали в Уайоминг, в който нямаше нито море, нито голямо езеро, са мечтали за къща на брега. Макензи просто казваше, че тя е сбъднала тази мечта. И Роуз трябваше да направи само една крачка, за да стане част от нея. Макензи й предлагаше да се присъедини към нея и да живее в тази мечта до края на дните си. С тучните морави и обраслите с мъх тухли. Това бе шедьовър на изтънчената съблазън. Беше изкусително. Неустоимо. Заслужаваше си някоя и друга жертва. Макензи беше добър психолог. Ричър обаче си задаваше въпроси, които не получиха отговор.

Как ще преодолеят пропастта между тях? Как ще общуват помежду си?

 

 

В Денвър Кърк Ноубъл трябваше първо да реши спешен въпрос, а после взе участие в среща, посветена на съвсем друг проблем, в резултат на което остави Били да се поти в стаята за разпити много повече от два часа. Почти четири. Спря и се взря през еднопосочното стъкло. Огледа Били много внимателно. Агент Ноубъл се гордееше с умението си да разгадава хората срещу себе си. В момента Били приличаше на фермер от някой беден щат, четирийсетинагодишен, слаб и жилав. Озърташе се като лисица или катерица. Не се потеше и не трепереше. Не трополеше с пръсти и не гризеше ноктите си. Не беше наркоман. Не беше дори пушач.

Такъв човек нямаше да му каже нищо. Освен неволно. Лисиците и катериците имаха множество достойни за уважение качества, но не бяха много съобразителни. Ноубъл трябваше да потърси някоя странична вратичка. Да използва нетрадиционен подход. Може би да спечели одобрението на Били. Вероятно той бе от хората, които никога не са разполагали с много пари. Може би трябваше да го похвали за сключените сделки. Може би трябваше да използва бижутата като пример, с който Били да се гордее. И да си спомни как се е сдобил с всяко от тях. Да каже: „А, да, една мацка нямаше пари и ми даде това“.

В замяна на какво, Били?

Ноубъл изпрати един от хората си да донесе кутията с бижутата.

 

 

Импровизираното съвещание приключи и Ричър излезе на верандата. Брамал го последва. Ричър си представи как Сандерсън заема креслото му. Представи си как двете сестри разговарят насаме. Надяваше се това да не продължи твърде дълго.

— Не можем да се справим — заяви Брамал.

— Трябва да има начин — възрази Ричър.

— Кажи ми, ако го намериш.

— Сигурен ли си, че искаш? Ти спазваш повече правила от мен.

— Едно от които гласи, че ще постъпя глупаво, ако не подготвя резервен вариант от името на моята клиентка. Или най-малкото да нахвърлям наум основните му точки. Ще трябва да започна с болничните привилегии за Роуз. Никакъв федерален затвор. Частна клиника по наш избор. С охрана, ако настояват, за наша сметка. Очевидно ще трябва да преговаряме с Ноубъл. Той е достатъчно дискретен. Освен това вече се познаваме. Би трябвало да се справя. Хм, трябваше да вдигна телефона. Сега съм длъжен да отговоря на следващото му позвъняване. Ноубъл може да ми потрябва в бъдеще.

— Не ни трябва резервен план.

— По-добре да сме подготвени.

— Вдигнеш ли му, ще трябва да му кажеш къде е Роуз. А това ще те отведе не към план Б, а към план В, който ще ни донесе пълен провал. Или ще трябва да го излъжеш, а това вече е престъпление.

Брамал не отговори.

— Ще ми направиш ли услуга? — попита Ричър.

— Зависи каква.

— Попитай госпожа Макензи дали сестра й е споменала, че Стакли ще идва утре.

— Защо?

— Искам да знам.

Брамал влезе в къщата, но минута по-късно от там излезе самата Роуз. Седна на същото място, на което бе седяла и преди — на първото стъпало, на метър от Ричър, с придърпана над лицето й качулка.

— Сестра ми ми даде пари — заяви тя. — Казах на Стакли да идва всеки ден, докато не свърша парите. Или докато той не свърши стоката.

— Какво ще стане, когато продаде всичко? — попита Ричър.

— Понякога пропускат един ден. Предполагам, че отиват някъде и попълват запасите си. Тогава ги посрещаме с голяма радост.

— Представям си.

— Съжалявам.

— Няма за какво. И двамата сме учили за тези неща в часовете по история.

Сандерсън кимна в качулката.

— Морфинът датира от хиляда осемстотин и пета година — каза тя. — А спринцовката от хиляда осемстотин петдесет и първа. Страхотна комбинация, появила се е тъкмо навреме за Гражданската война, която е оставила след себе си стотици хиляди пристрастени. Същото се е случило и през Първата световна. Броят на пристрастените през двайсетте години се измервал с милиони.

— Армията обича традициите.

— Първата световна се отличава с голям брой лицеви ранявания. Всъщност с милиони. Французите наричат обезобразените mutilés. Думата е подходяща, защото тези хора се чувстват много осакатени. Освен това звучи почти като мутанти, а те се чувстват и такива. Смятат, че са се превърнали в други хора. Пластичната хирургия е била в зародиша си и жертвите с лицеви рани нямали друг изход, освен да започнат да носят тънки маски. Художници докарвали цвета на маските досущ като тена на лицето. Нищо не им помогнало. В градските паркове имало пейки, боядисани в синьо. Хората извръщали поглед от тях. Защото там сядали обезобразените ветерани. Повечето обаче никога не излизали навън. Никога не виждали слънцето. Повечето умирали от инфекции или се самоубивали.

— Не е нужно да ме убеждаваш — каза Ричър. — Не ме интересува какво вземаш.

— Работата е там, че не можеш да ми го осигуриш. Не и четиринайсет дни поред.

— Представи си, че мога. Представи си, че мога да ти го осигурявам, докато си жива. Какво би направила тогава?

— Сериозно?

— Искам честен отговор. Ти също обичаш истината.

Сандерсън се замисли.

— Отначало ще купонясвам — отвърна тя. — И то здравата. Край на пестенето. Край на рязането на пластири. Ще се къпя в дрога.

— Опасно е.

— Надявам се. Това е свят, който не разбираш, докато не попаднеш в него. Няма по-прекрасно чувство от това да изминеш на пръсти пътя към смъртта. Да се прокраднеш до онази голяма черна врата и да почукаш на нея. Това е нещо съвсем различно. Ако чуя, че някой наркоман е починал от нещо прекалено силно, няма да изпитам съжаление. Ще си помисля откъде аз мога да намеря толкова качествена стока. Не защото искам да се самоубия. Напротив, искам да живея вечно, за да се друсам всеки ден. Съжалявам, Ричър. Не съм човекът, който бях. Мутирах. Трябвало е да намериш нечий друг пръстен.

— Какво ще правиш, когато купонът свърши?

— В крайна сметка ще реша, че трябва да намаля темпото. И да приема интравенозно лечение, ако то може да се проведе в домашни условия.

— Смяташ ли, че можеш да намалиш темпото?

Тя кимна в качулката.

— Обичам тези неща до полуда, но в мен е останало достатъчно от старата Роуз Сандерсън, знам го. Завърших „Уест Пойнт“, изкарах девет години в пехотата. Мога да се справя с това, стига да знам, че не е необходимо да се отказвам напълно. Стига да знам, че възможността винаги съществува. Че мога да се надрусам някоя съботна вечер, ако съм била добро момиче през седмицата. Мисля, че мога да сляза до това ниво.

— А след това?

— Ще продължа да се крия в дома на сестра ми, докато стана на сто години. Тогава вече всички ще бъдем грозни и видът ми няма да прави впечатление никому.

— Можеш да започнеш някаква работа.

— Кой ми го казва?

Ричър се усмихна.

— Аз работя от време на време — отвърна той. — Тежък физически труд, охранител в нощни клубове… Веднъж изкопах цял басейн в Кий Уест, Флорида. На ръка. Обзалагам се, че още е там.

— В болницата ме посещаваха психиатри. Има някаква нова школа, която твърди, че проблемите трябва да се решават с директен подход. Без увъртане, без илюзии, без да се щади пациентът. Не забравяй, че бях офицер. Голямо момиче. Предполагаше се, че мога да понеса подобен подход. Показаха ми разни данни. Служителите с лицеви рани разстройват посетителите и колегите си до такава степен, че на практика всички обезобразени се озовават колкото се може по-далече от другите, сами в някаква задна стаичка.

— Добре, не започвай работа.

— После водихме дълги разговори за степента, до която личността на човек е свързана с лицето му. За недоловимите признаци и нюанси, които всъщност са много фундаментални неща. Впоследствие проумях, че са изоставили директния подход. Бяха започнали да правят намеци. Опитваха се да ми кажат, че с романтиката в живота ми е приключено.

— Портърфилд не е бил на това мнение.

— Той беше различен.

— Да не би да е бил сляп?

— Не, но си имаше собствени проблеми.

Вратата зад тях се отвори и на верандата излезе Макензи, последвана от Брамал. Макензи като че ли се канеше да каже нещо, но телефонът на Брамал иззвъня. Той го извади и погледна дисплея.

— Ноубъл — каза. — Обажда се от Денвър.

И погледна Роуз. После погледна Ричър. Сякаш ги молеше за нещо.

— Искаш аз да бъда лошият? — попита Ричър.

И взе телефона. Натисна зеления бутон. Поднесе телефона до ухото си.

— Ало? — каза той.