Лий Чайлд
Точно в полунощ (2)

2

Мъжът в заложната къща не остана очарован, че му се налага да вади поставката с пръстените толкова скоро след като я бе върнал на витрината. Все пак го направи и я сложи на същото място на щанда. Пръстенът от „Уест Пойнт“ се бе претърколил отново. Ричър го взе.

— Спомняш ли си жената, която го е заложила? — попита той.

— Че как да я помня? — отвърна мъжът. — Тук има милион неща.

— Не водиш ли някаква документация?

— Ченге ли си?

— Не — каза Ричър.

— Всичко при мен е законно.

— Не ме интересува. Искам само името на жената, която е донесла този пръстен.

— Защо?

— Учили сме в една и съща академия.

— Къде се намира? На север ли?

— На изток — отвърна Ричър.

— Не може да сте учили заедно. Няма начин да си завършил през две и пета. Не искам да те обидя, но…

— Не се обиждам. Наистина съм от по-ранен випуск. Но мястото не се е променило. Което означава, че тя е положила големи усилия, за да заслужи този пръстен. И се питам какви ли неблагоприятни обстоятелства са я накарали да го продаде или заложи.

— Каква е тази академия? — попита мъжът.

— В нея преподават практически умения.

— Нещо като търговско училище?

— Горе-долу.

— Може да е починала при нещастен случай.

— Възможно е — каза Ричър. Но може и да не е било нещастен случай. Може причината за смъртта да се нарича Ирак или Афганистан. Да, две хиляди и пета беше трудна година. А на глас каза: — Бих искал да съм сигурен.

— Защо? — попита отново мъжът.

— Не мога да ти обясня точно.

— Да не би да е въпрос на чест?

— Възможно е.

— Нямаше никаква жена. Купих този пръстен. Заедно с още много неща.

— Кога?

— Преди месец.

— От кого?

— Нямам намерение да те посвещавам в бизнеса. Защо да го правя? Всичко е законно. Напълно законно. Властите го признават. Имам лиценз, минавам през куп проверки…

— Защо не искаш да ми кажеш тогава?

— Информацията е поверителна.

— Ами ако купя пръстена? — попита Ричър.

— Петдесет долара.

— Трийсет.

— Четирийсет.

— Става — каза Ричър. — Сега имам право да науча повече за произхода му.

— Това да не ти е аукцион в „Сотбис“?

— И все пак…

Мъжът помълча, но в крайна сметка каза:

— Получих го от един човек, който работи в благотворителен магазин. Хората даряват разни вещи и ползват данъчни облекчения. Предимно стари коли и яхти, но също и други неща. Моят човек им дава разписки с изкуствено надута стойност, за да си приспаднат повечко данъци, а после продава нещата, където успее, и накрая пише един чек за благотворителност. Купувам от него разни дреболии. Вземам това-онова с надеждата да изкарам някой долар.

— И смяташ, че някой е дарил този пръстен, за да си намали данъците?

— Възможно е, ако притежателката на пръстена е починала. Онази, която го е носила през две хиляди и пета. А после някой друг го е получил като наследство.

— Не мисля — каза Ричър. — Ако става въпрос за роднина, той би предпочел да запази пръстена.

— Стига да има какво да яде.

— Трудни времена ли преживявате тук?

— Аз лично не се оплаквам, но все пак съм собственик на заложна къща.

— Въпреки всичко хората даряват за благородни каузи.

— В замяна на фалшиви разписки. Така пестят данъци, които иначе дължат на федералното правителство. Това е друга форма на социално подпомагане.

— Кой е този с благотворителния бизнес? — попита Ричър.

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

— Не ти влиза в работата. В края на краищата кой си ти, по дяволите?

— Най-обикновен човек, който е имал много тежък ден. Вината не е твоя, разбира се, но бих искал да ти дам един съвет: не е добра идея да правиш деня ми още по-лош. Може да се окажеш в ролята на капката, която прелива чашата.

— Това заплаха ли е?

— Приеми го по-скоро като прогноза за времето. Или общественополезна информация. Предупреждение за торнадо например. Може да ти потрябва укритие.

— Напусни магазина ми.

— Добре че главоболието ми мина. Преди време ме удариха по главата, но сега съм много по-добре. Така каза докторът. Приятелката ми ме накара да се прегледам. Два пъти. Беше се притеснила за мен.

Собственикът на заложната къща обмисли думите му.

— От кое училище е този пръстен? — попита той.

— От една военна академия — отвърна Ричър.

— Но това са училища за проблемни деца. Емоционално неуравновесени. Не искам да те обидя…

— Не обвинявай децата — каза Ричър. — Погледни семействата им. Честно казано, много от родителите на учещите в нашата академия бяха убивали хора.

— Наистина ли?

— Процентът им беше доста над средния.

— И държите един на друг?

— Не изоставяме никого в беда.

— Този човек няма да говори с непознат.

— Има ли разрешително да върти бизнеса си? Минава ли проверките на щатските власти?

— Това, което аз правя, е напълно законно. Адвокатът ми е категоричен. Стига искрено да вярвам, че вещите не са крадени. А аз го вярвам. Те идват от благотворителност. Имат си документи. Много хора постъпват така. Виждал съм дори реклами по телевизията. Продават най-вече коли, но понякога и яхти.

— И смяташ, че този човек няма да иска да говори с мен?

— Не бих се учудил, ако не ти каже нито дума.

— Толкова ли е невъзпитан?

— Не е от хората, с които бих отишъл на пикник.

— Как се казва?

— Джими. Джими Плъха.

— Наистина ли?

— Така е известен.

— И къде да го открия?

— Огледай се за поне шест мотора „Харли — Дейвидсън“. Ще откриеш Джими в бара, пред който са паркирани.