Лий Чайлд
Точно в полунощ (21)

21

Старото имение се оказа хем старо, хем имение. Беше класически образец на богато ранчо в западните щати, с просторни тучни пасища, тъмнозелени иглолистни гори, скалисти възвишения и долини, в които ромоляха ручеи. В далечината, обвити в мъгла, се извисяваха Скалистите планини. Господарската къща бе обширна постройка от масивни дънери, до която бяха долепени няколко крила. Плевните и гаражите също бяха построени от масивни дънери. Много дървета са били отсечени, помисли си Ричър, и то все огромни и тежки, след което са били окастрени и огладени с брадви и съединени с помощта на дибли и сглобки. Ранчото наподобяваше стара реклама на туристическа агенция, окачена на стената на някое летище.

С изключение на колата, седан, последен модел, паркирана под ъгъл, и жената, застанала до нея. Въпросният седан бе луксозен модел на шевролет, червен, с внушителна решетка отпред и стикери с баркодове на задните прозорци. Жената бе нисичка и слаба. Малко под метър и шейсет, четирийсет и пет килограма. Бе с прозрачна бяла блуза под разкопчаното кожено яке и джинси, напъхани във високи ботуши. На рамото й бе преметната чанта. Имаше дълга гъста коса, разрошена и заплетена, предимно червена, но и с по-светли, избелели от слънцето кичури. Лицето й приличаше на илюстрация от книга. Безукорна бяла кожа, фини черти, изящни пропорции. Зелени очи с открит, прям поглед. Червени устни, излъчващи увереност, типична за човек, свикнал да държи нещата под контрол. Почти усмихнати. Лъчезарна, но сдържана и уравновесена. Трябва да бе на трийсет и няколко, но изглеждаше много по-млада.

Като кинозвезда.

— По дяволите! — възкликна Брамал. — Това е госпожа Макензи.

Близначката. Сандерсън трябва да бе същата. Минималните изисквания на армията към жените гласяха, че кандидатките трябва да имат ръст от поне сто и петдесет сантиметра и тегло от поне четирийсет и пет килограма. Сандерсън би покрила тези критерии. Но оттам насетне щеше да й бъде два пъти по-трудно, отколкото на останалите. Особено с това лице. То бе поразително красиво.

Брамал излезе от колата. Направи две крачки и спря. Макензи също. После излезе и Ричър. Той чу Брамал да казва:

— Госпожо Макензи, не очаквах да ви видя толкова скоро.

— Успях да изпратя съобщение едва след като кацнахме. Решили сте, че тръгвам от Чикаго, докато всъщност аз излизах от офиса на „Херц“ в Ларами.

— Бях наблизо.

— Разбира се. За което се извинявам най-искрено. Фактите и логиката са ви довели тук, в Уайоминг, но аз не ви позволих да дойдете в ранчото. Казах ви, че не е възможно тя да се е върнала в него.

— Какво се е променило?

— Няма ли да ме запознаете с вашия приятел?

Ричър пристъпи напред, представи се и се ръкува с нея.

— Какво се е променило? — попита отново Брамал.

— Опасявам се, че нищо не се е променило — отвърна Макензи. — Къщата е празна. Явно съм сбъркала. Изгубих цял ден. Съжалявам.

— И защо решихте, че може да се е върнала тук?

— Реших, че познатата обстановка може да изиграе важна роля. Опитах се да разсъждавам като нея. Живяхме щастливо тук. Прекарахме осемнайсет спокойни, безгрижни години. Оттогава насам тя не знае какво е спокойствие. Реших, че може да се стреми именно към него.

Ричър огледа къщата.

— Откога е празна? — попита той.

— Мисля, че сегашните собственици я използват като лятна вила — отвърна Макензи.

— Още е лято.

— Явно са пропуснали тази година.

— Помните ли кой я купи?

Макензи поклати глава.

— Не мисля, че съм знаела някога. Бях вече в колежа, а Роуз беше в „Уест Пойнт“.

— Роуз ли я наричате?

— Да. Джейн и Роуз.

— Как се почувствахте, когато разбрахте, че родителите ви са продали ранчото?

— Мога ли да попитам на какво се дължи интересът ви към семейните ми дела?

Ричър разказа историята още веднъж, като започна от автобуса в Милуоки и завърши с прекосяването на Сноуи Рейндж. Някакво вътрешно чувство обаче го накара да пропусне по-конфликтните моменти. Придържаше се строго към издирването на притежателката на пръстена и не спомена нито Скорпио, нито Били, нито онова, с което се занимаваха двамата. Завърши с вещите, открити в дома на Сай Портърфилд — в килера, дневната, банята и мокрото помещение.

Макензи помълча секунда-две, преди да попита:

— Кой номер бяха ботите?

— Трийсет и шести.

— Добре.

Ричър погледна косата й. Разрошена, оплетена. А може би по-подходящите думи бяха дива и неопитомена. Сигурно я миеше с големи усилия. Също като сестра си.

— Покажете ми гребена си — каза той.

Макензи отново помълча. После каза:

— Да, разбирам.

Тя бръкна в чантата си и извади розов пластмасов гребен. Зъбите му бяха разположени на голямо разстояние един от друг. Не като на обикновените гребени.

— Винаги ли сте използвали тази марка? — попита Ричър.

— Това е единствената, която върши работа.

— Същият е.

— И размерът на обувките съвпада.

Ричър извади пръстена от джоба си и го поднесе на дланта си. Макензи го взе внимателно с изящните си пръсти.

Уест Пойнт 2005. Златен филигран, черен камък, малък размер.

Тя прочете гравираните инициали. Избра един пръст и свали дизайнерския пръстен, изработен от масивно злато, крещящ и безвкусен като златен зъб. На негово място сложи пръстена на сестра си. На безимения пръст на дясната си ръка. Пасваше идеално. Открояваше се, както би трябвало, излъчваше гордост, както би трябвало, и не бе голям като трофей от стрелбище в лунапарк. Ричър си представи същата ръка, може би малко по-слаба, с по-мургав загар, с няколко белега, по-светли на фона на загорялата кожа.

Представи си и същото лице по същия начин.

— Споменахте, че сте купили пръстена — каза Макензи.

— Точно така — отвърна Ричър.

— Мога ли да го откупя от вас?

— Не се продава. Той е подарък за сестра ви.

— Мога да й го предам.

— Същото можеше да направи и онази служителка от „Уест Пойнт“, с която разговарях. Евентуално.

— Смятате, че трябва да й го предадете лично?

— Трябва да се уверя, че тя е добре.

— Никога не сте я виждали.

— Няма значение. Трябва ли да съм я виждал? Не знам. Вие ми кажете.

Макензи свали пръстена и му го върна. С необичайно изражение на съвършеното си лице.

— Знам — каза Ричър.

— Какво знаете?

— Знам какво си мислите. Вие сте тук, защото сте част от семейството. Брамал е тук, защото му плащате. А аз защо съм тук? Оставям у вас впечатлението, че страдам от някаква мания. Че имам някакъв проблем. Това не е така. Но ви разбирам. Карам ви да се чувствате неудобно.

— Съвсем не.

— Много сте любезна.

— Предполагам, че е въпрос на чест. Роуз живееше в свят, който не разбирах.

— Нуждаем се от надеждна информация. Сигурна ли сте, че имението е празно?

— Има прах навсякъде, а водата е спряна.

— Къде би могла да отиде Роуз, след като не е тук?

— Това е нелепо!

— Кое? — попита Ричър.

— Трябва да лежа на кушетката на някой психоаналитик, за да отговарям на подобни въпроси.

— Защо?

— Разбирате ли, разигравахме наша собствена фантазия. Представяхме си, че сме господарки на имението и притежаваме цялата долина. И когато някой съсед издигаше къща, това се дължеше единствено на нашата щедрост и благосклонност. Ние им бяхме позволили да построят колибите си. Много по-късно научихме, че татко е продал няколко парцела. Но въпреки това имахме чувството, че все още притежаваме земята. И че около нас живеят роби. Или бедняци. А ние сме техни господари.

— В коя от трите къщи би отишла сестра ви?

— Във всяка от тях.

— Искате ли да се поразходим? Можете да седнете отпред, ако желаете. В края на краищата вие плащате сметката.

 

 

Ричър седна отзад, а Макензи зае неговото място отпред. Брамал потегли, но не се върна по пътя, по който дойдоха. Макензи му показа друг маршрут. Маршрут, който двете с Роуз бяха използвали като деца. Идеален за две момичета, които се скитат сред природата, но доста труден за автомобил. Тойотата обаче се справи, макар че прегази няколко фиданки, а на места и четирите колела се забиваха в пръстта като нокти на голяма котка. Не след дълго се показа най-близкото ранчо. Не беше богато и скъпо имение, а продукт на една далеч по-невинна епоха, когато летните вили бяха семпли и непретенциозни. Гледката обаче бе достойна за пощенска картичка.

Брамал и Макензи се отправиха към вратата. Почукаха. И тя се отвори.

На прага се появи мъж. На същата възраст като стареца от пощата в Мюл Кросинг. И също толкова прегърбен и уморен. Брамал му каза нещо, после Макензи добави няколко думи и възрастният човек кимна и ги покани вътре. Брамал се обърна към Ричър и му махна, затова той излезе от колата и се присъедини към тях. Влязоха и старецът отвърна на въпроса им: да, преди много години именно той купил земята и построил къщата. За да има къде семейството му да прекарва ваканциите си. Сега идвал сам. Личеше си. Ричър се огледа, всичко свидетелстваше за тихо и спокойно самотно съществуване.

Старецът си спомни близначките. Идвали от време на време. Но тогава още били две момиченца с разрошени коси и селски роклички. Идвали редовно, докато станали на десет-дванайсет, после — докъм петнайсет — се отбивали все по-рядко, а накрая престанали.

— Да сте виждали Роуз наскоро? — попита Макензи.

— Че къде да я видя? — попита мъжът.

— Може би тук… наоколо.

— Ще прозвучи глупаво, ако ви попитам как изглежда.

Макензи се усмихна.

— Може би малко по-мургава от мен. И в по-добра форма. Възможно е да си е подстригала косата или да е променила цвета й. Може дори да си е направила татуировка. — Тя погледна Брамал и попита: — Пропускам ли нещо?

Брамал изгледа въпросително Ричър. Сега ли ще й кажем, че е била ранена?

— Не — отвърна Ричър вместо него, — сигурен съм, че нашият домакин знае как изглежда тя.

— Не съм я виждал — повтори старецът.

 

 

Потеглиха обратно по отклонението, което водеше към дома на самотния възрастен мъж, излязоха на черния път и поеха по отбивка, която се виеше в противоположната посока. Попаднаха на още един идиличен пейзаж, умалена версия на старото имение с по-нова къща и без ромолящ ручей.

Къщата бе празна. Заключени врати, спуснати щори, здрави прозорци. Нито следа от крадци или скитници. Нито следа от Роуз Сандерсън.

Продължиха към следващото ранчо, отново по черен път, който Макензи не си спомняше добре. Тойотата се провираше между дървета, катереше се и се спукаше по хълмове и долини, подскачаше по неравностите и се накланяше ту на едната, ту на другата страна. Брамал шофираше невъзмутимо. През повечето време въртеше волана с една ръка.

Най-сетне пред погледите им изникна последната къща. Приличаше на онази, която бяха посетили току-що, непретенциозна дървена хижа с големи прозорци и приказна гледка. Брамал излезе на пътя, който водеше към нея, и спря на известно разстояние от входа.

Предната врата се отвори. В сянката й стоеше жена. Явно бе чула приближаването на колата. Пристъпи напред, на слънце, изпълнена с надежда. Приличаше на съседката на Портърфилд, но изглеждаше напрегната. Разстроена от нещо. Огледа околността, после закова поглед в колата.

Брамал излезе. Тя впери очи в него. Излезе и Макензи. Тя впери очи в нея. Накрая излезе Ричър. Тя впери очи в него. Никой повече не излезе.

Жената се олюля, сякаш току-що бе получила удар по главата. Подпря се на рамката на вратата и попита:

— Да сте виждали Били?

Никой не отговори.

— Помислих си, че може да е с вас. Да си е купил нова кола. Трябваше да дойде.

— Защо? — попита Ричър.

— Не сте ли го виждали?

— Кой е Били? — поинтересува се Макензи.

— Ще стигнем и до това — отвърна Ричър. А на жената на прага каза: — Искам първо да ви попитам нещо и едва след това ще ви разкажа за Били.

— Какъв е въпросът?

— Разкажете ми за другата жена, която много прилича на моята приятелка тук. Все едно са близначки.

— Каква друга жена?

— Току-що ви казах. Концентрирайте се. Прилича на моята приятелка. И живее наблизо.

— Никога не съм я виждала.

— Може да е приятелка на Били.

— Не я познавам.

— Сигурна ли сте?

— Жена, която прилича на нея? Никога не съм я виждала.

— А чували ли сте името Роуз?

— Никога. А сега ми разкажете за Били.

— Още не съм се срещнал с него — призна Ричър. — Но чух, че привилегиите му са отменени. А килерът му е празен. И ще остане празен, докато не се погрижи за един местен проблем. Което той още не е направил. Знам го със сигурност, защото аз съм неговият проблем. Ако случайно се отбие, кажете му, че го търся. Аз съм Невероятния Хълк. Предайте му, че ще му отида на гости. Опишете ме добре. Може да ви даде двайсетачка. Или безплатна доза.

 

 

Брамал и Ричър й разказаха историята в колата. Но не цялата. Премълчаха някои неща и създадоха впечатлението, че случайно са попаднали на Били. Споменаха кутията с пари, но не и тази с бижутата.

Макензи обаче бе умна жена.

— Защо изобщо сте ходили в дома му? — попита тя. Въпросът заедно с недоверчивия й поглед ги накара да й разкажат абсолютно всичко от началото до края, включително за Скорпио, Портърфилд, Били и телефонните съобщения, засечени от Накамура.

— С други думи — обобщи Макензи, — през последните две години Роуз се е забъркала с наркопласьори и наркомани. Метамфетамини и хероин. С всички последствия. Като връзката с някакъв тип, изяден от мечка.

Брамар и Ричър не отговориха.

— Пристрастена ли е? — попита тихо Макензи.

Едва тогава й казаха за кутията с бижута. И тя се разплака.