Лий Чайлд
Точно в полунощ (34)

34

Онзи приказно красив период от деня, точно преди залеза, който фотографите наричат вълшебния или златния час, наподобява прощална феерия от багри. Слънцето се спуска ниско над хоризонта, изпраща лъчите си косо през атмосферата и небето почервенява, а сенките се удължават. Ричър седеше на стъпалата на верандата и наблюдаваше как зелените равнини се покриват първо в златисто, после в охра и накрая почервеняват. Брамал седеше малко по-надолу, на една канара над клисурата. Каубоите от пикапа бяха седнали направо на земята, облегнали гърбовете си на дървета.

Вратата се отвори и Макензи излезе. Ричър се изправи, но тя мина покрай него и продължи по пътеката между ниските храсти. Тримата каубои станаха и изтупаха дрехите си.

Макензи се срещна с тях в края на пътеката. Стисна ръката на всеки и им благодари за грижите, които полагат за сестра й.

После се обърна към Брамал и каза:

— Връщаме се в хотела.

 

 

В колата Макензи призна, че се чувства зле, задето оставя сестра си тук, но Роуз не искала и да чуе за друга възможност. Тук й харесвало, имала всичко, от което се нуждаела. Отказала да тръгне, категорично, дори за една нощ, дори за да отиде на преглед. Отказала да обмисли възможността да постъпи в болница или да се обърне към съответните служби в Министерството по въпросите на ветераните, да потърси клиника, рехабилитационен център или да се премести в Лейк Форест, Илинойс.

— Дайте й време — каза Брамал.

Завиха при старата поща в Мюл Кросинг и се върнаха в Ларами.

Вечеряха в града, след което Брамал ги откара в хотела и им пожела „лека нощ“. Ричър отново остана навън, на паркинга.

Високо над главата му се простираше нощното небе, огромно и осеяно с милиони ярки звезди. Промените в него в сравнение с предишната нощ сигурно бяха микроскопични, предположи Ричър. И не се дължаха на неговата драма. Небето не се интересуваше от подобни неща.

Макензи дойде и седна на пейката. Ричър седна до нея.

— Роуз не е напълно пристрастена — каза тя.

— Имах брат — отвърна Ричър. — Не бяхме близнаци, но бяхме много близки като деца. Сега се питам, ако той беше на мястото на Роуз, какво щях да очаквам от хората? Любезни фрази или неудобни истини? Не се опитвам да кажа каквото и да било. Наистина не знам. Помогни ми.

— Аз искам истината.

— Изглежда съвсем пристрастена.

— Но тя има причини. Изпитва болка. Нуждае се от медикаменти. Не го прави за забавление.

— За какво й е алуминиевото фолио?

— Заради инфекцията. Маже го с антибиотици, които смесва с антисептици от комплектите за първа помощ. Размазва тази комбинация върху фолиото като масло върху филия. Тогава може да мине и без хапче оксикодон.

— Това не е животът, който е очаквала.

— Ти знаеше още вчера. Затова ме попита как се чувства човек, когато е толкова красив.

— Това беше единственото логично обяснение.

— Мисля, че Роуз се справя добре.

— Аз също.

— И къщата ми допадна. Останах изненадана. Не знам защо, но очаквах в нея да цари мрак.

— Аз също — повтори Ричър.

— Кажи ми какво ще стане след това.

— Иска ми се да знаех.

— Питам сериозно — каза Макензи. — Трябва да намеря някакво решение.

— Сестра ти се справя, защото се друса всеки ден. Можеш да й дадеш пари, предполагам, и най-вероятно тя ще продължи в същия дух, докато новият доставчик Стакли си върши работата. С други думи, до момента, в който момчето детектив не затвори и това кранче и не остави всички на сухо.

— А това е напълно възможно.

— Нищо не е вечно — каза Ричър. — Освен това Роуз не се намира в такава безопасност, каквато смята.

— Дори да беше в пълна безопасност, пак нямаше да искам да я оставя тук.

— И как ще я накараш да се премести другаде?

— Това те питам. Отворена съм за всякакви идеи.

— Изобщо ли не се лекува? — попита Ричър.

— В началото прекарала цяла година в болница. Писнало й. Оттогава не е ходила на лекар. И няма да го направи. Отказва дори да го обсъжда.

— Вместо това води изолиран живот и се лекува сама. Справя се добре, както и двамата установихме. Трябва да уважаваме решението й. Единственият начин да я измъкнем от тук е да й обещаем абсолютно същото, но на друго място. Или дори да й обещаем нещо по-добро. Колкото си поиска хапчета и пластири. Ти ще трябва да откриеш добър специалист. Ще трябва да намериш тихо, усамотено място, където тя да живее. Ще трябва да й обещаеш да не й досаждаш. И да спазиш обещанието си. Поне първата година. Защото това може да продължи много дълго.

— Тя не иска никой да я вижда.

— В това отношение Уайоминг е за предпочитане пред Илинойс.

— Но тук няма лекари, от каквито тя има нужда.

— Колко голям е дворът ви?

— Двайсет декара.

— В такъв случай с мъжа ти можете да й построите бунгало. С висока ограда. И да й хвърляте лекарствата през оградата. Да я оставиш на мира за цяла година. И да видиш какво ще стане.

— Това означава, че единственият начин да помогна на собствената си сестра е като стана по-добър наркопласьор от досегашния й доставчик.

— Момчето детектив ни предупреди да не подценяваме силата на опиатите. Не се съмнявам, че Роуз се зарадва на появата ти, но трябва да разбереш, че за нея, поне в момента, медикаментите, които приема, са по-важни от теб.

— Трудно ми е да го приема. Не заради мен. Просто Роуз е отишла твърде далече.

— Тя се нуждае от помощта ти. От присъствието ти. Най-важната ти задача е да й докажеш това. Не давай израз на неодобрението си. Какъв избор е имала, освен да се тъпче с опиати? Не забравяй обаче, че тя има силна воля. Все пак говорим за ветеран с куп бойни мисии зад гърба си. Рано или късно ще осъзнае, че не се ли стегне, с нея е свършено. И ще поиска да поговори с теб, защото ти ще си единственият човек, който се е отнасял добре с нея. Тогава ще можеш да й помогнеш.

— Надявам се да мога.

— Има доста книги по този въпрос. Можеш да прекараш първата година в четене.

— Даваш ли уроци?

— Самият аз съм запознат повърхностно с тези неща — отвърна Ричър. — Военната полиция залага повече на гумени маркучи и палки. Но сред военните лекари има много добри хора. Психиатри в униформа. Най-странната комбинация, която някога си виждала. Познавам двама-трима. Те могат да ти дадат куп полезни съвети.

— Например?

— Ще ти помогнат да разбереш какво я тревожи дълбоко.

— То е очевидно.

— Те са психиатри, но са и военни. И ще ти кажат, че е напълно възможно човек да страда не от един, а от два проблема едновременно. Ще ти кажат, че познават много офицери от пехотата като нея. И ще искат да научат повече подробности за онзи инцидент с бомбата край пътя.

— Защо?

— На първо място, за да разберат дали е имало и други жертви от американска страна. Ако това се окаже така, ще предположат, че Роуз е измъчвана от чувство на вина. Тя е била офицер. Загиналите са били под нейно командване. Останалото няма никакво значение. Може да са ранили първо нея, да е изпаднала в безсъзнание, преди да се е случило каквото и да било друго. Но пострадалите са нейни хора. Вината е нейна. Така разсъждават офицерите от пехотата. Може да ти звучат като празни думи, но за тях означават много. Шефът на „Уест Пойнт“ каза, че Роуз е била добър командир. Подобна похвала е най-голямата награда, която един офицер може да получи. Да бъдеш добър командир е много трудно. Преди всичко означава да удържиш негласното обещание да опазиш хората си живи. Това постепенно се превръща във фикс идея.

— Тя отказва да говори за инцидента — призна Макензи.

— Психолозите ще попитат и с какъв статут се е ползвала последната й мисия. Рутинна задача, възложена отгоре? Или е имало елемент на самоинициатива? В такъв случай Роуз би приела случилото се още по-тежко. Би решила, че е повела хората си към смъртта, в буквалния смисъл.

— Те са психолози, сам го каза. Склонни са да усложняват нещата. Роуз е разстроена, защото някой е запратил в лицето й пасатор, намазан с кучешки изпражнения.

Ричър не отговори.

— Какво? — попита Макензи.

— Не се съмнявам, че тъкмо това е в основата. Не би могло да бъде другояче.

— Но?

— Аз разсъждавам като полицай. Така съм научен. Последният й чин е бил майор. От „Уест Пойнт“ ми казаха, че са й възложили много важна задача. Един майор прекарва доста време на бюро, участва в съвещания, брифинги и прочие. Което означава, че тя рядко е излизала извън базата. Защо да проверява канавката край пътя, който води до някакво затънтено градче? Не би го направила. Тези неща са й омръзнали отдавна, още при първата й мисия. Включили са я в операцията, защото е изисквала присъствието на по-висшестоящ офицер. Ставало е въпрос за важна задача. И тъй като Роуз е била майор, под нея е имало капитани, а под тях — лейтенанти, всеки от които е прикривал задника си. Затова можем да предположим, че около Роуз е имало доста хора. Единствено тя ли е пострадала? Едва ли, но няма как да разберем. Досиетата са засекретени. Което означава, че операцията най-вероятно се е провалила. И е завършила с много жертви от наша страна. Затова смятам, че лицето не е единственият й проблем. Измъчва я още нещо.

— Нямам представа дали се опитваш да ме окуражиш, или да ме обезсърчиш.

— Положението й е достатъчно тежко, без значение дали има допълнителен фактор — каза Ричър. — Не искам да излъчвам фалшив оптимизъм. Роуз обаче е имала приятел. Сай Портърфилд. Спалнята в дома му е била вдлъбната от двете страни. Това ни подсказва нещо за начина, по който Роуз вижда самата себе си. Подсказва ни, че има надежда.

— Тя не иска да говори за него. Казах й за гребена и тя не отрече. Но заяви, че е по-добре да не знам. Каквото и да означава това.

— Мен ме взе за следовател, който идва да зададе въпроси във връзка със смъртта на Портърфилд.

— Никой не вярва на историята с мечката.

— А това може да е допълнителен травматизиращ фактор. Тя не знае какво се е случило в действителност с приятеля й. И не е сигурна кое е по-лошо — мечката или друго. Психолозите биха поели случая й с радост. И биха ти казали, че става въпрос за комбинация от множество фактори.

— С други думи, реалното й състояние може да е много по-тежко, отколкото предполага раната на лицето.

— Подобно тълкуване е равносилно на това да кажеш, че чашата е полупразна. Ето защо те попитах дали искаш да бъда любезен или откровен.

— Казах, че искам истината. А ти правиш предположения.

— Съгласен съм — отвърна Ричър. — Искрено се надявам предположенията ми да се окажат погрешни.

Макензи помълча, после каза:

— Ти си добър човек.

— Рядко чувам да ме описват така.

— Благодаря ти, че си с нас.

— За мен е удоволствие — каза Ричър.

И това бе самата истина. Вярно, че седеше на бетонна пейка на хотелски паркинг, но вдигнеше ли поглед нагоре, към небето, можеше да се наслади на приказна гледка. Звездите искряха ярко. Въздухът бе хладен и свеж. Цареше тишина. На пейката до него седеше жена, която изглеждаше като модел от корицата на модно списание. Предположи, че тялото й е стегнато, гъвкаво, хладно на допир, с изключение на вдлъбнатината на гърба й, която може би бе леко влажна.

— Спомняш ли си какво ти казах за моя съпруг? — попита тя.

— Че е добър човек и сте чудесна двойка.

— Имаш отлична памет.

— Това беше едва вчера.

— Пропуснах да спомена, че си има любовница и не ми обръща внимание.

Ричър се усмихна.

— Лека нощ, госпожо Макензи — каза той.

Тя го остави там, както и предишната нощ, сам в мрака, седнал на бетонната пейка, зареял поглед към звездите.

* * *

В този момент на по-малко от два километра от тях Стакли тъкмо приключваше телефонния разговор и паркираше очукания стар пикап на паркинг зад отдавна затворен фризьорски салон, недалече от центъра на града. Навремето Стакли си бе правил тук скъпи прически, а веднъж, докато бе чакал в салона, бе прочел някакво списание, че успехът на всеки бизнес зависи изцяло от строгия контрол върху разходите. Затова при всяка възможност той спеше в пикапа. Затова отзад имаше висока надстройка. Нощувката в мотел се равняваше на две хапчета. Защо да се лишава от тях?

Онова момиче от Сноуи Рейндж бе купило цяла кутия фентанилови пластири, но той й бе пробутал онази, която бе отворил час по-рано — много внимателно, разбира се — и бе измъкнал един пластир за себе си, който щеше да използва по-късно. Клиентката нямаше да забележи. А дори да й направеше впечатление, щеше да реши, че е била прекалено надрусана, за да ги преброи правилно. Това беше естествена реакция. Наркоманите бързо свикваха да обвиняват себе си. Все пак на това ги учеше светът, който ги заобикаляше.

Той извади ножица от жабката, отряза около сантиметър от пластира и го пъхна под езика си. Сублингвален прием. Така се изразяваха лекарите. Друго списание, което бе прочел в същия фризьорски салон, твърдеше, че това е най-добрият метод. Стакли бе съгласен.

 

 

В този момент на стотина километра от тук, сред ниските хълмове западно от града, Роуз Сандерсън се приготвяше да си легне. Бе свалила качулката и бе съблякла сребристия суичър. Под него носеше тениска и сутиен, които също свали. Махна фолиото от лицето си. Използва дръжката на четка за зъби, за да изстърже непопилия мехлем от кожата си. Намаза го обратно върху фолиото. Ако имаше късмет, щеше да й стигне за още един ден.

Напълни мивката със студена вода. Пое дълбоко въздух и потопи лицето си в нея. Рекордът й бе четири минути. Изправи се и разтърси глава. Косата й отново бе пораснала дълга. Беше я подстригала късо седмица преди да постъпи в „Уест Пойнт“. Трябваше да носи кепе и фуражка. Такива бяха правилата. Подстригваше косата си в продължение на тринайсет години. Сега тя отново бе дълга, но прошарена. Това бе най-малкият й проблем.

Взе ножица от чекмеджето, отряза един сантиметър от пластира и го пъхна зад долната си устна. Това бе обичайната й доза. Тя щеше да й помогне да спи през нощта. Щеше да й помогне да намери топлина, нежност, спокойствие, щастие…

 

 

В този момент на повече от петстотин километра от хълмовете край Ларами, в Рапид Сити инспектор Глория Накамура седеше в колата си и наблюдаваше задната врата на обществената пералня. През вратата отново се процеждаше светлина. Отново бе отворена на сантиметър-два. Артър Скорпио стоеше вътре вече повече от два часа.

Накамура бе започнала да съставя списък какво може да нагрее въздуха в една стая до такава степен, че да се нуждае от допълнително проветряване. Електронно оборудване може би. Познаваше един човек с домашно кино. Килерът му бе пълен с някакви черни кутии, които отделяха топлина. Ужасна, всепроникваща топлина, примесена с миризма на грес и силикон. Вентилаторът в килера му се въртеше непрекъснато.

Мобилният й телефон иззвъня. Обаждаше се приятелят й от „Компютърни престъпления“.

— Отговори ми с „да“ или „не“ — каза той. — Смятаме ли, че тъкмо Скорпио е получил текстовото съобщение относно новия Били?

— Не разполагаме с доказателства, които да издържат в съдебната зала.

— Това не беше нито „да“, нито „не“.

— Да, смятаме, че е бил Скорпио.

— Същият номер току-що получи гласово съобщение от кулата в Ларами, Уайоминг. От някой си Стакли, който го нарича „господин Скорпио“. Каза, че всичко е минало добре, но чул слухове за двама мъже и една жена, които се навъртали наоколо и задавали въпроси. Единият мъж бил много едър. Пътували с черна тойота.

Ричър, помисли си Накамура. Приятелят й продължи:

— На свой ред Скорпио също остави съобщение. Нареди на Стакли да направи същото, което бе поръчал и на Били. Иска едрият да изчезне. Отново поръча убийството му.

— Почакай — каза Накамура.

Вратата на Скорпио се отвори. Той излезе и заключи. После тръгна към колата си.

— Ще проследя Скорпио, който току-що излезе — каза тя.

— Хабиш си бензина — отвърна приятелят й.

Накамура затвори телефона и запали двигателя.

Скорпио се прибра у дома. Всяка вечер се прибираше у дома.

 

 

В този момент на хиляда километра от Рапид Сити, в градче на име Съливан, в северозападния край на Оклахома, Били премина на червен светофар. Караше двайсетгодишен форд рейнджър пикап, който бе купил за шестстотин долара. Отиваше за още един стек от шест бири. Главата му бе леко замаяна от предишните. Приятелят му от Монтана го чакаше в мотелската стая. На следващия ден трябваше да се срещнат с един човек от Амарило, Тексас, който имаше добри контакти в тяхната сфера. Явно щяха да си намерят работа.

В непосредствена близост до кръстовището, което Били премина на червено, бе паркирана полицейска кола. Ченгето пусна светлините и сирените. Били замръзна, но продължи да кара. Което беше глупаво. Нямаше какво да крие. Вярно, бе пийнал повечко, но какво толкова, това беше Оклахома. Нищо чудно тук да не те пускаха зад волана, ако не си изпил поне две бири. Като се изключат бирите, той изглеждаше съвсем прилично. Освен това не можеше да избяга. Не и с трошка, която струваше шестстотин долара.

Той натисна спирачката и отби до бордюра.

Като всички хора, и полицаят се поддаваше на дребни подсъзнателни емоции. Обстоятелството, че Били не спря веднага, го ядоса. Намираше подобно поведение за дръзко и неуважително. Обикновено спираше до нарушителя, сваляше десния прозорец и го предупреждаваше да кара внимателно и да спазва правилата. Сега обаче бе ядосан, затова стисна зъби и се приготви да изнесе цяло представление.

Спря зад пикапа и остави светлините да мигат. Сложи фуражката си. Преброи до двайсет и излезе от колата. Разкопча кобура и постави ръка върху пистолета. Закрачи бавно, спря до товарното отделение на пикапа и извика високо и ясно:

— Господине, моля, излезте от колата.

Вратата се отвори и Били излезе.

— Много съжалявам — каза той. — Бях се замислил. Реших, че моментът е подходящ, защото наоколо нямаше никой…

Полицаят бе уверен, че Били лъха на бира.

— Шофьорската книжка — нареди той.

Били бръкна в джоба си и му я подаде.

— Моля, изчакайте тук — каза полицаят.

Върна се в патрулката с възможно най-бавната крачка, на която бе способен. Седна зад волана. Вдясно от него, върху специална стойка, стоеше компютърен терминал. Заслугата бе на новия кмет, който бе започнал да изпълнява част от обещанията си.

Полицаят вкара данните на Били. Срещу името му изскочи код, въведен от Федералната агенция за борба с наркотиците.

Полицаят се върна при Били, отново възможно най-бавно, и когато стигна го него, се пресегна рязко, хвана го, завъртя го, удари главата му в покрива на стария форд и закопча ръцете му.