Лий Чайлд
Точно в полунощ (22)

22

Върнаха се в старото имение, където Макензи бе оставила взетия под наем автомобил. Яркочервената й кола се открояваше като крещящо петно върху пасторалния пейзаж.

— Притеснява ме обстоятелството, че е изминало твърде много време — каза тя. — Изгубила е гребена най-малко преди година и половина. А може да е станало и няколко месеца по-рано. Тоест преди две години или дори повече. Пръстенът й обаче е напуснал Уайоминг преди шест седмици. Не смятате ли, че той е последното, с което би се разделила? Не смятате ли, че е навлязла в някакъв финален етап?

— Обърнахте ли се към армията, докато се опитвахте да откриете сестра си? — попита Ричър.

— Да, но не ми казаха нищо. Оправдаха се със законови ограничения. При други обстоятелства бих приветствала подобна реакция.

— Звъннах на едно място. Помолих за услуга. Не разполагаха с много. Имаха списък на оценките й в „Уест Пойнт“. Справила се е много добре.

— Спомням си.

— А също и списък на мисиите й в Ирак и Афганистан. Общо пет на брой.

— Добре.

— И списък с медалите й.

— Не знаех за тях.

— Получила е „Бронзова звезда“. Тя се връчва за проявен героизъм по време на бойни действия, за изключителни постижения или за отлична служба.

— Не знаех — повтори Макензи.

— Получила е и медал „Пурпурно сърце“.

Макензи потъна в продължително мълчание. След това първо каза:

— Не знаех. — После попита: — За какво? — А накрая възкликна: — О, боже!

Ричър не й цитира устава. Не звучеше приятно. Присъжда се на всеки член на въоръжените сили, който е бил ранен, убит или починал в резултат на раняване.

— Колко тежко? — попита Макензи.

— Нямам представа — призна Ричър. — Засега знам само името на медала. Много хора са отличени с него. И аз самият имам „Пурпурно сърце“. Истината е, че този медал си има цена, и то висока. Повечето ранявания оставят някакъв белег. Но човек оздравява и продължава напред. Почти винаги. Поне повечето оздравяват. Не е задължително раняването да е тежко…

— Всички мисии в Ирак и Афганистан са тежки — каза Макензи и впери поглед в лъскавата си червена кола. — Няма да се върна у дома — заяви тя. — Ще остана тук. Роуз е някъде наблизо, сам го казахте. Тя е в беда. Може да е изгубила ръка. Може да е останала инвалид, да няма къде да живее, какво да яде…

Помоли ги да я последват до бюрото на „Херц“, след което да я заведат до дома на Били.

 

 

Накамура понесе лаптопа си по коридора към ъгловия кабинет на лейтенанта. Пусна гласовото съобщение, което бяха засекли. Току-що получих новини от Монтана. Специално изпратиха човек, за да ми ги съобщи. Появил се е някакъв федерален агент и е започнал да задава въпроси. Току-що е напуснал Билингс.

— Видях куриера от Монтана — каза тя. — Остана вътре точно четири минути.

— И какво ни дава това? — попита лейтенантът.

— Моят приятел в лабораторията се справи отлично с определянето на телефонните номера.

— Какво иска? Медал ли?

— Потупване по рамото е достатъчно. Нали се сещате, да се отбиете в стаята му, да го поздравите…

— А ти какво искаш?

— Добре ще е да разберем какъв точно федерален агент се е появил в Билингс. А също и да открием кой е изпратил предупреждението. Дали става въпрос за съдружие, подразделение, франчайз или просто група приятели, които въртят нелегален бизнес?

— Какво искаш да направя?

— Да позвъните в полицейското управление в Билингс и да ги попитате кой се е отбил при тях снощи. Те ще знаят, разбира се, защото федералните ще са ги предупредили предварително от колегиалност.

— И този агент се е запътил към Уайоминг? Обясни ми, моля те, какво ни интересува това?

— Някой е отрязал едно от пипалата на Скорпио. Разберем ли от кого се е уплашил, можем да открием с какво точно се занимава.

Лейтенантът се свърза със секретарката си и й нареди да открие номера на капитана или лейтенанта, или какъвто чин имаше началникът на полицейското управление в Билингс, Монтана. След което да му позвъни и да го свърже с него.

 

 

Тримата пристигнаха в дома на Били късно следобед. Слънцето се спускаше зад високите планини в далечината. Вилорогите антилопи хвърляха по-дълги сенки от преди. Цветовете също бяха различни.

Но къщата бе все така пуста. Влязоха през кухнята и се качиха в стаята на Били. Насочиха се право към гардероба. Ричър извади кутиите за обувки и ги сложи на леглото. Макензи прокара пръсти по пачките с банкноти, след което се разрови сред бижутата, вдигна верижки, тънки като косъм, побутна настрани пръстените на випускници от различни гимназии и тези с монограм, които дендитата носят на кутрето си, с черен оникс, заобиколен от миниатюрни диаманти.

— Така ли изглеждаше витрината на онази заложна къща? — попита Макензи.

— По същия начин — отговори Ричър.

— Горката Роуз!

— Познавате ли района?

— Познавам Ларами. Или по-скоро едно време го познавах. Някога влаковете бяха единственият транспорт по тези места. А преди да прокарат релсите, хората са използвали мулета. Вероятно оттук идва името на Мюл Кросинг. Кръстопътят на мулетата.

— Нямате ли в Ларами стари приятели или роднини?

— Пътят до там беше затворен седем месеца в годината. За нас градчето се намираше на другия край на света.

— А какво би могла да запомни сестра ви от Ларами?

— От по-късните години най-вероятно ресторантите и баровете в центъра. Някои магазини може би. Понякога ходехме до университета заради концерт или нещо подобно. Не мисля обаче, че сега би избрала да живее там. Все пак сме на трийсет и пет.

— Къде тогава?

— Забравете всичко, което ви казах. Не обръщайте внимание на предположението ми, че ще се върне към добре позната обстановка. Сгреших. Бях отчаяна. Всяка идея ми се струваше добра. Може да е предпочела тъкмо обратното — напълно непознато място, където никой не е чувал за нея.

— Тя познава Уайоминг.

— Именно. Идеалното място, което предлага и едното, и другото. Познатото и непознатото.

Ричър погледна през прозореца. Над черния път се виеше облак прах. Голям, продълговат и яркочервен на фона на залязващото слънце. Издигаше се нагоре, въртеше се във висините и влачеше дълга опашка. В челото му се виждаше малка точица, която проблясваше от време на време, озарена от слънчевите лъчи. Може би щеше да стигне до тук за шест минути.

— Насам ли идва? — попита Брамал.

— Възможно е — отвърна Ричър. — Но нищо чудно да отива другаде. Аз обаче се надявам да пътува насам. Надявам се това да е Били. Той знае къде живее Роуз. Най-малкото защото през зимата чисти снега на пътя до дома й.

— Може да е въоръжен.

— Дали е прослушал онова съобщение? — запита се на глас Ричър.

— Не го проверихме. Възможно е да се е отбил у дома по някое време. Да е влязъл за малко, после да е отишъл някъде. Отсъствахме часове наред.

— Добре — каза Ричър.

— Как искаш да постъпим?

— Ще го причакаме вътре. Най-добре на долния етаж. В камината има ръжен. Аз ще тръгна натам. Ти иди в другата посока. Виж какво ще намериш. В кухнята може да има ножове за пържоли. Обикновено стоят в някое чекмедже.

— А аз какво да правя? — попита Макензи.

— Провери дали мобилният му телефон е още тук. На бюрото в задната стаичка. Ако го намериш, на дисплея трябва да пише, че има едно непрослушано съобщение. В това състояние го остави Брамал. Ако дисплеят е празен, това означава, че Били се е върнал и го е прослушал, но отново е оставил телефона вкъщи. Затова провери и ни кажи какво е положението. Извикай високо и силно. Тогава ще разберем какво става. И как да го посрещнем.

— Ако е Били — обади се Брамал.

— Надявам се на най-доброто — отвърна Ричър.

Слязоха по стълбите, първо Ричър, който свърна вляво, после Брамал, който зави надясно, и накрая Макензи, която тръгна към задната стаичка. Ричър погледна през предния прозорец. Прахолякът приближаваше. Лъчите на залязващото слънце го озаряваха сякаш отвътре. Оставаха около четири минути. Той отиде до камината и взе ръжена. Метър ковано желязо с кука накрая, щръкнала като палец на стопаджия.

— Телефонът е тук — извика Макензи. — На дисплея пише, че има две нови съобщения.

Ричър отвърна:

— Прослушай второто.

Когато Макензи пропусна първото, до Ричър достигна тих статичен шум. Пращенето се повтори, когато тя включи второто съобщение. Разнесе се задъхан, насечен глас, явно притеснен от нещо.

Макензи извика:

— Артър Скорпио оставя ново съобщение за Били. Предупреждава го, че някакъв федерален агент е напуснал Монтана в неизвестна посока. Скорпио нарежда на Били да му се обади. Звучи ядосано. Казва: „Не ме карай да се притеснявам, Били“.

— Сигурно е от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия или от Агенцията за борба с наркотиците в Монтана — предположи Брамал. — И двете структури имат офиси в района.

— Все ми е едно — отвърна Ричър.

Зачакаха.

 

 

От сенките в задната част на стаята Ричър видя между дърветата на върха на склона да се подава предната част на автомобил. Не беше пикап, а джип. Шевролет. Голям. Черен на цвят, но покрит с червеникава прах. Базов модел. Евтини джанти, почти никакъв хром. Но с допълнителна антена, монтирана в средата на покрива.

Под гумите на колата проскърца чакъл и тя спря близо до тойотата на Брамал. От нея слезе мъж. Широкоплещест, но не висок, на петдесет и няколко, с вид на човек, който е преживял много. Беше облечен със сив памучен панталон и спортно сако от туид. В движенията му се забелязваше плавност. Можеше да е бил спортист на младини. Предвид особеностите на фигурата му определено не беше бивш спринтьор, по-скоро бе хвърлял гюле или диск. А сега работеше за правителството. Панталонът, сакото и колата ясно показваха това.

— Спокойно — извика Ричър. — Сменяме червения код с оранжев.

— Какво означава това? — отвърна Макензи.

— Ще се опитаме да поговорим с него, преди да предприемем нещо друго.

— Били ли е?

— Сигурен съм, че не е — каза Ричър.

Мъжът, който излезе от колата, приглади сакото си, изправи рамене и тръгна към верандата. По пътя извади служебната си карта. Ричър зърна за миг ремъци под сакото му. На кобур под мишницата.