Лий Чайлд
Точно в полунощ (3)

3

Градът се оказа относително малък. Отвъд бедния и занемарен квартал, който Ричър бе видял, се простираше друг, на който му трябваха пет години, за да стане също толкова беден и занемарен. А може би повече. Може би десет. В такъв случай имаше надежда. Витрините на някои офиси и магазини бяха заковани с дъски, но те не бяха много. Повечето продължаваха да въртят своя бизнес в лежерен провинциален ритъм. Наоколо бавно минаваха големи пикапи. Имаше дори билярдна. Уличните лампи обаче бяха съвсем малко. Започваше да се стъмва. Нещо в архитектурата подсказваше, че градчето е център на млекодобив. Магазините наподобяваха старовремски доилни. Явно наследството от онази епоха не се бе изгубило.

В една дървена сграда се помещаваше бар. Паркингът бе покрит с чакъл и заобиколен от бурени, но на него в стройна редица бяха спрели седем мотора „Харли — Дейвидсън“. Вероятно не ставаше въпрос за истински членове на мотоклуба „Ангели от ада“, а за техни подражатели. Рокерите се деляха на много разновидности, като баптистите. На пръв поглед всички бяха еднакви, но после се оказваше, че са различни. Явно точно тези си падаха по кожени пискюли и хромирани части. Моторите им подсказваха, че обичат да ги карат облегнати назад, с протегнати крака. Може би това ги охлаждаше по някакъв начин. Или имаше някаква друга причина. Освен това и тези рокери си падаха по кожените елеци. И панталони. И боти. Изцяло черни. В края на лятото, когато още бе горещо.

Моторите бяха боядисани в лъскави тъмни цветове, четири бяха украсени с оранжеви пламъци, а три — със сребристи символи, наподобяващи руни. Барът изглеждаше доста стар и част от дървените летви на облицовката се бяха отковали. На един от прозорците имаше климатик, който се напъваше да охлади помещението, а под него се бе събрала локвичка вода. По улицата бавно мина полицейска кола и гумите й изсъскаха по асфалта. Местното управление. Вероятно ченгето бе прекарало първата половина от смяната си в опит да напълни общинския бюджет, дебнейки с радар на магистралата, а сега обикаляше задните улички на поверения му град. Демонстрираше присъствие. Държеше под око проблемните места. Ченгето извърна глава и огледа Ричър. Изобщо не приличаше на мъжа от заложната къща. Беше стегнат, спретнат. Лицето му бе слабо и издължено, а погледът му — интелигентен. Седеше зад волана с изправен гръб. Косата му бе подстригана съвсем късо, по войнишки, с почти оголени слепоочия. Прическа отпреди един ден. Най-много два.

Ричър не помръдна от мястото си и изпрати патрулката с поглед. В далечината прогърмя мотор. Звукът приближаваше, ставаше все по-силен, все по-тежък — като пневматичен чук. Зад ъгъла се появи бавно движещ се осми харли, голяма, тежка машина, която боботеше басово. Мотористът се бе излегнал назад с опрени на стъпенките крака. Наклони се на завоя и намали още, когато гумите заскърцаха по чакъла. Носеше черен кожен елек върху черна тениска. Спря в редицата. Двигателят намали оборотите и зазвуча като ковач, който удря по наковалня. Мъжът го изключи и подпря мотора на стойка. Отново се възцари тишина.

— Търся Джими Плъха — каза Ричър.

Рокерът погледна към един от моторите в редицата. Просто не можа да се сдържи. Но отговори: „Не го познавам“, и отмина с вдървена походка. Насочи се право към вратата на бара. Тялото му имаше крушовидна форма. Беше на около четирийсет години, почти метър и осемдесет, но възпълен, кривокрак и тромав. Имаше нездрав жълтеникав тен, сякаш бе мазал кожата си с моторно масло. Отвори вратата и влезе в бара.

Ричър не помръдна от мястото си. Моторът, към който бе погледнал новодошлият, бе един от трите със сребристи руни. Беше голям колкото и останалите, но дръжките на кормилото и стъпенките бяха по-близо до седалката. Поне с пет сантиметра по-близо в сравнение с мотора на новодошлия. Което означаваше, че Джими е висок метър и седемдесет и два-три. И най-вероятно бе слаб, дори мършав, след като имаше подобен прякор. Нищо чудно да бе въоръжен обаче. С нож или пистолет. И да бе зъл и агресивен.

Ричър се запъти към вратата на бара. Отвори я и влезе. Вътре бе тъмно и горещо и миришеше на разлята бира. Помещението бе правоъгълно и имаше дълъг бар с меден плот по протежение на лявата стена. Отдясно бяха наредени масите. В дъното имаше свод, зад който започваше тесен коридор. Тоалетни, обществен телефон и противопожарен изход. В салона имаше четири прозореца. Общо шест възможни изхода. Първото нещо, на което един бивш военен полицай обръща внимание.

Осмината рокери се бяха настанили на две маси четворки, които бяха долепили и поставили до прозореца. Пиеха бира в тежки запотени халби. Новодошлият едва бе побрал тлъстото си крушовидно тяло на стола. Най-пълната халба стоеше пред него. Шестима от останалите бяха в неговата категория, що се отнася до външен вид и габарити. Последният бе по-зле. По-нисък, кльощав, с тясно лице и неспокоен поглед.

Ричър спря на бара и си поръча кафе.

— Нямаме — отвърна барманът. — Съжалявам.

— Това там Джими Плъха ли е? Онзи дребният?

— Ако му имаш зъб, по-добре си уредете отношенията навън. Става ли? — каза барманът и се отдалечи.

Ричър зачака. Един от рокерите пресуши чашата си и се отправи към тоалетните. Ричър прекоси помещението и зае празния му стол. Осмият тип направи връзката. Погледна първо Ричър, после Джими, който каза:

— Това е частно парти, приятел. И ти не си поканен.

— Трябва ми информация — отвърна Ричър.

— За какво?

— За едни дарения с благотворителна цел.

Джими Плъха го изгледа объркано. После се сети.

Погледна към вратата. Там някъде, отвъд нея, се намираше заложната къща, в която бе носил стока.

— Разкарай се — каза той.

Ричър сложи на масата левия си юмрук, който бе с размерите на пиле от супермаркет. Дебели дълги пръсти и кокалчета колкото орехи. Куп белези, които се белееха на фона на слънчевия загар.

— Не ме интересува какви схеми въртиш — обясни Ричър. — Или от кого крадеш. Или от кого купуваш. Пет пари не давам за това. Искам само да знам откъде е дошъл този пръстен.

Той отвори юмрука си. Пръстенът лежеше в дланта му. Уест Пойнт 2005. Златен филигран, черен камък. Малък размер. Джими замълча, но нещо в погледа му подсказа на Ричър, че е познал пръстена.

— Другото име на „Уест Пойнт“ е Военна академия на Съединените щати. Последните две думи са много важни. Те означават, че случаят е федерален.

— Ченге ли си?

— Не, но имам монети за телефон.

Отсъстващият рокер се върна от тоалетната. Застана зад стола на Ричър и разпери театрално ръце, за да изрази безкрайното си учудване. Сякаш искаше да каже: Какво, по дяволите, става тук? Кой е този тип? Ричър не откъсваше едното си око от Джими Плъха, а с другото гледаше в прозореца до себе си и наблюдаваше бледото отражение на човека зад гърба си.

— Този стол принадлежи на някого — каза Джими.

— Да, на мен.

— Имаш пет секунди.

— Не ми трябват повече, стига да ми отговориш за пет секунди.

— Явно си въобразяваш, че си голям късметлия.

— Не ми трябва късмет.

Ричър постави десния си юмрук на масата. Той беше малко по-голям от левия. Съвсем обичайно за хора, които си служат по-добре с дясната ръка. Кожата му бе осеяна с още повече белези, сред които изпъкваше бял V-образен нишан, останал сякаш от ухапване на змия. А всъщност причинен от пирон.

Джими сви рамене, все едно водеха приятелски разговор на незначителна тема.

— Аз съм дребна брънка от веригата за доставки. Получавам стока от други хора, които я получават от други хора, и прочие. Пръстенът е дарен, продаден или заложен, но без да бъде откупен впоследствие. Не знам нищо повече.

— От кои хора си го получил?

Джими Плъха не отговори. Ричър следеше прозореца с лявото си око. С дясното забеляза Джими да кимва. Отражението в прозореца показа, че мъжът отзад замахва с дясната си ръка. Намерението му очевидно бе да стовари пестник върху ухото му. И вероятно да го събори от стола. С цел да го направи по-сговорчив.

Не се получи.

Ричър избра пътя на най-малкото съпротивление. Наведе глава и остави юмрука да профучи в празното пространство над нея. После изправи рамене, скочи на крака и използва инерцията от движението си назад, за да забие лакът в бъбрека на мъжа, който се завърташе, изгубил равновесие. Получи се хубав, плътен удар. Мъжът се строполи на земята. Ричър седна на стола си, сякаш нищо не се бе случило.

Джими Плъха го зяпна смаяно.

— Излезте навън, момчета. Нали ви помолих? — обади се барманът.

— Сега вече загази — каза Джими.

Звучеше убедено.

В този момент Чан сигурно си купуваше нещо за вечеря. Вероятно се бе отбила в някой малък магазин за хранителни стоки на път за дома си. И оглеждаше рафтовете със здравословни продукти. Щеше да си приготви нещо вкусно и лесно. Навярно бе уморена.

Лош ден.

— Шестима дебелаци и един запъртък — отвърна Ричър. — Лесна работа.

Той стана от стола. Обърна се, стъпи върху мъжа на пода и продължи напред. Към вратата. Излезе навън и застана до редицата лъскави мотори. Видя, че останалите го следват. Не особено великолепна седморка. Всички до един със сковани гърбове, криви крака и всевъзможни други изкривявания в резултат на бирени кореми и неправилна стойка при сядане. И все пак бяха едри типове, а това означаваше голямо сумарно тегло. Плюс четиринайсет юмрука и четиринайсет крака, обути в тежки боти.

Нищо чудно ботите да бяха със стоманени пластини отпред.

Денят можеше да се окаже много лош.

Но кой го беше грижа?

Седмината образуваха полукръг, като трима застанаха отляво на Джими Плъха, а другите трима — отдясно. Ричър продължи да се движи, за да завърти противниците по начина, по който искаше — той да е с гръб към улицата. Така нямаше да бъде принуден да опре гръб в някоя ограда. Не искаше и да бъде притиснат в ъгъл. Не възнамеряваше да бяга, но винаги предпочиташе да разполага с повече опции.

Седмината стесниха полукръга, но не достатъчно. Стояха на около три метра от Ричър, а разстоянието между тях бе метър. Това правеше първите им две стъпки доста очевидни. Щяха да пристъпят бавно напред, като сумтят заплашително и хвърлят мрачни погледи, докато Ричър щеше да действа бързо и да си проправи път през редицата им, след което те щяха да се обърнат. Тогава Ричър щеше да се изправи пред нов полукръг, но съставен само от шестима. Щеше да повтори упражнението и да намали броя им на петима. Нямаше да се вържат трети път на същия номер, но вероятно щяха да се втурнат всичките заедно, с изключение на Джими, защото Ричър не очакваше той да вземе участие в схватката. Беше прекалено умен. Така в крайна сметка Ричър щеше да се озове сам срещу четирима.

Лош ден.

За някои.

— Последен шанс — предупреди ги Ричър. — Накарайте дребосъка да отговори на въпроса ми и можете да се върнете в бара.

Никой не каза и дума. Седмината уплътниха редицата си, наведоха глави и бавно пристъпиха напред. Ръцете им бяха леко раздалечени от телата, присвити в лактите, готови да посегнат към него. Ричър избра първата си мишена и зачака. Искаше разстоянието между него и противника му да не надхвърля метър и половина, за да направи една крачка, а не две. По-добре да пести сили за по-късно.

В този момент чакълът зад него проскърца от автомобилни гуми, а седмината отпред изправиха гърбове и се огледаха с възможно най-невинните изражения, на които бяха способни. Ричър се обърна и видя същия патрулен автомобил. И същия полицай. Колата спря и мъжът зад волана огледа сцената продължително. Свали прозореца, подаде глава навън, улови погледа на Ричър и каза:

— Господине, елате насам, ако обичате.

Ричър се подчини, но тръгна към другата страна на колата. Не искаше да се обръща с гръб към седмината. Затова заобиколи откъм багажника и застана до шофьорската врата. Полицаят свали прозореца. Държеше пистолет. Но не беше напрегнат, а спокоен и ръката с оръжието лежеше в скута му.

— Ще ми кажете ли какво става тук? — попита той.

— Къде сте служили? В армията или в морската пехота? — отвърна му с въпрос Ричър.

— Защо смятате, че съм бил военен?

— Повечето полицаи, които служат на подобни места, са били на военна служба. Особено тези, които бият път до най-близката военна база, за да се подстрижат по войнишки.

— Служих в армията.

— Аз също. Тук не става нищо особено.

— Искам да чуя цялата история. Много хора са служили в армията. Не те познавам.

— Джак Ричър, Военна полиция, Сто и десета специална част. Майор от резерва. Приятно ми е да се запознаем.

— Чувал съм за Сто и десета.

— Добри неща, надявам се.

— Щабът ви беше в Пентагона, нали?

— Не, щабът ни беше в Рок Крийк, Вирджиния. На северозапад от Пентагона. В продължение на няколко години разполагах с най-хубавия кабинет. Това ли беше скритият въпрос, с който да провериш дали казвам истината?

— Издържа теста. Щабът ви наистина беше в Рок Крийк. А сега ми кажи какво става. Май се канеше да се сбиеш с тези типове?

— За момента само разговаряхме — обясни Ричър. — Зададох им въпрос, а те заявиха, че предпочитат да ми отговорят навън, на чист въздух. Нямам представа защо. Сигурно са се страхували някой да не подслуша разговора ни.

— И какво ги попита?

— Откъде са се сдобили с този пръстен — каза Ричър, опря китката си на вратата и разтвори длан.

— „Уест Пойнт“ — отбеляза полицаят.

— Тези момчета са го продали в заложна къща. Искам да разбера как е попаднал в тях.

— Защо?

— Не знам точно. Любопитен съм да науча цялата история.

— Точно тези няма да ти кажат нищо.

— Познаваш ли ги?

— Не можем да докажем нищо, но…

— Но?

— Прекарват дрога от Южна Дакота през Минесота. От два щата, та чак тук. Но така и не привличат интереса на федералните. Или на полицията в Южна Дакота, за да командирова някой следовател и да го качи на самолета. Затова може да се каже, че действат без особен риск.

— Къде в Южна Дакота?

— Нямаме представа.

Ричър замълча.

— Трябва да се качиш в колата — каза полицаят. — Те са седмина.

— Ще се справя — отвърна Ричър.

— Мога да те арестувам, ако искаш. Така ще изглеждаш по-добре в техните очи. Но трябва да си тръгнеш. Защото и аз трябва да си тръгна. Не мога да остана тук цялата смяна.

— Не се тревожи за мен.

— Може би все пак трябва да те арестувам.

— Защо? Заради нещо, което още не се е случило?

— За твоя собствена безопасност.

— Мога да се обидя — отвърна Ричър. — Не ми изглеждаш много притеснен за тяхната безопасност. Правиш напълно необосновано предположение…

— Влизай в колата. Наречи го тактическо отстъпление. Можеш да научиш повече за пръстена по друг начин.

— Какъв друг начин?

— И после да забравиш всичко. Обзалагам се на десет долара, че зад пръстена не се крие някоя интересна история. Вероятно човекът се е върнал от мисия, изпълнен с горчивина и разочарование, и е решил да се отърве от проклетия пръстен колкото се може по-бързо. Продал го е, за да плати наема на караваната си например.

— Така ли правят по тези места?

— Доста често.

— Ти си се справил добре.

— Но това не се отнася за всички.

— Не е бил мъж. Пръстенът е прекалено малък. Била е жена.

— Жените също живеят в каравани.

Ричър кимна.

— Съгласен съм. Възможно е да спечелиш десетте долара, но искам да се уверя. За всеки случай.

Настъпи мълчание, нарушавано единствено от двигателя на колата, който работеше на празни обороти, и шумоленето на вятъра в телефонните жици.

— Последен шанс — каза полицаят. — Постъпи разумно. Качи се в колата.

— Ще се справя — повтори Ричър.

Отстъпи крачка назад и се изправи. Полицаят поклати глава в недоумение, изчака секунда-две, после се отказа и потегли бавно със съскане на гуми и облак дим от ауспуха. Ричър го проследи с поглед, изчака патрулката да се скрие зад ъгъла и се върна пред бара, където облечените в черно рокери отново бяха оформили полукръг.