Лий Чайлд
Точно в полунощ (30)

30

— Онзи започна с това, че нямаме работа тук — обясни Ричър. — И завърши с предложение да си тръгнем. Започна с любезно завоалирана заплаха и завърши с любезно завоалирана заплаха. Но беше готов да се сбие между двете заплахи. Мисля, че причината може да бъде само една. Беше неспокоен. Беше се появил нов фактор, за който не е бил уведомен. Не знаеше как да реагира. Бяха го изпратили да сритва задници, но той изведнъж проумя, че ние сме хора, които могат да направят същото. Не беше предупреден за това. Което е странно, защото обикаляме из града и задаваме въпроси, без да се крием. Кой би изпратил някого с подобно послание, без да му опише хората, на които да го предаде?

— Не знам — отвърна Макензи.

— Може да е някой, който никога не ни е виждал. Ако не се брои онзи случай, когато колите ни се разминаха. Там, на черния път, когато се движехме с висока скорост. Хипотетично. Тя би запомнила колата, но не и хората в нея. Черна тойота с регистрационни номера от Илинойс. Може да е помолила трима верни приятели да я открият и да сплашат пътниците в нея. Защото не иска да я намерим.

— Наистина ли смяташ, че това бяха нейни приятели? — попита Макензи.

— Помислих си го за миг. Казах му, че идва армията, и той реагира. В първия момент реших, че е впечатлен. Но по-късно си казах, че реакцията му може да се дължи на факта, че който го е пратил, също е бил от армията. И тази необичайна връзка може да е изненадала нашия каубой. Може да не е разбрал какво означава това. Може да е пожелал да се върне и да докладва.

— На Роуз — каза Макензи. — Това бяха нейни приятели.

— Не, не бяха — отвърна Ричър. — Нямаха нищо общо с нея. Знаем със сигурност, че никога не са я виждали. Защото не те познаха. Как е възможно да са приятели на твоята близначка и да не разберат коя си? Затова исках да пристъпиш достатъчно близо, за да видиш лицата им. И те да видят твоето. Би трябвало да вперят в теб погледи, пълни с недоумение. Но те не го направиха.

— Кои бяха тези хора тогава?

— Нямам представа — призна Ричър.

 

 

Върнаха се в хотела. Брамал се качи директно в стаята си. Ричър остана на паркинга. Вдигна поглед към нощното небе. Черно, безкрайно, обсипано със звезди. Бяха много ярки и безбройни — милиони, милиони звезди. Американският запад.

Макензи застана до него.

— Може да сме сбъркали мястото — каза тя.

Ричър не откъсваше поглед от небето.

— Във Вселената ли? — попита той.

— В щата. Никой не ме позна, което означава, че никой не я е виждал. Не знаем почти нищо, освен че преди шест седмици се е намирала на обширната територия, контролирана от Били. И тогава е продала пръстена си. Защо смяташ, че трябва да я търсим точно тук?

— Заради дома на Портърфилд. Живяла е там само от време на време. Майсторът на покриви го е потвърдил. А това означава, че е идвала и си е отивала в друга посока.

— Но това е било преди две години.

— Защо да се мести?

— Приятелят й е загинал. Хората се местят след подобни трагедии. Това е шок…

— Изкарала е пет мисии в Ирак и Афганистан. Преживяла е много по-тежки шокове. Би трябвало да оцени ситуацията от тактическа гледна точка. Никой никога не я е виждал. Следователно за нея не съществува реална заплаха. Убежището й е в безопасност. Предполагам, че мястото е прилично. След като е било достатъчно добро за Портърфилд да й гостува понякога. Защо да го напуска? Трудно би го заменила с друго.

— Аз бих се преместила.

— Тя би останала.

— По-добре от мен ли я познаваш?

— Знам как човек може да оцелее след пет мисии.

— Надявам се да си прав.

— Утре ще разберем — отвърна Ричър. — Знаем приблизително къде е. Не може да се крие вечно.

— Исках да те черпя едно питие — каза Макензи. — В знак на благодарност. След като не пожела да ти платя. Но в този хотел няма бар.

— Не е нужно да ми благодариш.

— Щеше да ми бъде приятно.

— На мен също, предполагам.

Тя направи няколко крачки встрани и седна на една бетонна пейка. Ричър се присъедини към нея.

— Женен ли си? — попита Макензи.

— Не. Но ти си.

Тя се засмя беззвучно.

— Попитах от любопитство. Не беше фройдистка грешка на езика.

— Разкажи ми за господин Макензи.

— Той е добър човек. Идеална двойка сме.

— Имате ли деца?

— Все още не.

— Мога ли и аз да ти задам един въпрос? От любопитство.

— Добре.

— Малко е странен, но не искам да ме разбереш погрешно.

— Ще се опитам.

— Как се чувства човек, когато е толкова красив?

— Да, въпросът наистина е странен.

— Съжалявам.

— Ти как се почувства, когато онези типове решиха да не се бият?

— Добре.

— За нас красотата беше задължително изискване… условие минимум. Баща ни имаше грандиозни идеи.

— Съдията.

— Въобразяваше си, че живеем в приказка. Всичко трябваше да е красиво… живописно. В слънчеви дни тичахме из гората, облечени в бели памучни рокли. Отначало косите ни привличаха погледите на околните. Все стърчаха, не можехме да ги срешим. Приличахме на горски нимфи или на феи. Лицата ни се разхубавиха по-късно. Тогава той започна да мечтае за кого ще се омъжим. Решихме, че това е глупаво. За бога, намирахме се на прага на двайсет и първи век и живеехме в Уайоминг! Обикновено не му обръщахме внимание. Но ако трябва да бъда честна, думите му се загнездиха в съзнанието ми. Никога не ги забравих. Дълбоко в себе си вярвах, че е по-добре да си красив, отколкото грозен. Дълбоко в себе си знаех, че ако мога да избирам, ще избера да изглеждам точно така. Тревожех се обаче, че това ме прави повърхностна. Ето как се чувствах, ако трябва да отговоря на въпроса ти.

— И Роуз ли се чувстваше по същия начин?

Макензи кимна.

— Тя обичаше идеалните, съвършените неща. Беше умна, работеше упорито и обикновено постигаше целите си. Външният вид беше сред нещата, които не можеше да контролира. Но, слава богу, мисля, че нямаше от какво да се притеснява. Смятам, че изпитваше задоволство от външността си. Искаше да е перфектна във всяко отношение. Искаше да е безупречна. И наистина беше.

— Защо постъпи в армията?

— Казах ти.

— Каза ми само, че би застреляла човек още преди да е стъпил на верандата пред дома ви, докато ти би изчакала още една секунда. Могла е да си остане у дома.

— Имам чувството, че съм на сеанс при психоаналитик.

— Облегни се на пейката и си представи, че си актриса във филм. Представи си, че в хотела има бар. Вече щеше да си ме почерпила чаша кафе. Черно, без захар. Или бира, ако няма кафе. Местна, в бутилка. Ти сигурно щеше да си поръчаш скъпо бяло вино. Защото живееш в Лейк Форест, Илинойс. В момента щяхме да седим на масата и да разговаряме. Щях да те попитам защо Роуз е постъпила в армията и ти щеше да ми отговориш.

— Тя търсеше кауза, която да си заслужава. Разбра, че приказката на баща ни се оказа лъжа. Той не беше нито мъдрец, нито вълшебник. Беше съдия, после стана адвокат, а на адвокатите винаги се заплаща. За съвет или мнение, още преди да започне делото. Носеха се слухове. Ако бяха верни, ставаше въпрос за нещо лошо. Така и не разбрахме какво. Двете с Роуз заминахме да следваме. Родителите ни продадоха имението и напуснаха щата. Зарадвахме се. Това беше странно място за нас. Не можехме да се отърсим от усещането, че играем в чужда пиеса. А после и самият драматург се оказа измислен. Двете реагирахме по различен начин. Роуз имаше нужда от нещо достатъчно реално, а аз имах нужда от приказка. Мисля, че всяка от нас намери това, което търсеше.

Ричър замълча.

— Ще си лягам — каза Макензи. — Благодаря за разговора.

Тя го остави сам в мрака, облегнат на бетонната пейка и зареял поглед към звездите.

 

 

В този момент на повече от петстотин километра от хотела им, на широка отбивка за тирове, недалече от Рапид Сити, Южна Дакота, един мъж в очукан стар пикап с регистрационни номера от Уайоминг и висока надстройка отзад, която го превръщаше почти в кемпер, зави в отбивката, която водеше до някакъв голям гараж. Името на шофьора бе Стакли, трийсет и осем годишен работяга, който не се задоволяваше с мястото си в живота и се стремеше към нещо по-добро. Бяха му казали, че половината гараж е пълен със стари снегорини и зимно оборудване, а другата половина е празна. Това означаваше много свободно място. Бяха му казали, че трябва да паркира там. Бяха му казали, че на вратата ще има охрана.

Имаше охрана.

Мъжът спря и свали прозореца си.

— Аз съм Стакли — представи се той. — Господин Скорпио би трябвало да ви е предупредил за мен. Поемам нещата от Били.

— Ти ли си новият Били? — попита пазачът.

— От тази вечер.

— Поздравления, Стакли. Влез и паркирай на място номер пет. Напред, по диагонал. После излез и отвори задната врата.

Стакли последва инструкциите. Включи на скорост и влезе в гаража с размерите на самолетен хангар, покрит с гофрирана ламарина. Вляво бяха строени редици огромни жълти снегорини. Пространството вдясно бе празно. Някой бе разчертал места за паркиране, разположени диагонално спрямо стената. Бяха номерирани от едно до десет. Номер едно се намираше в далечния край, а номер десет бе най-близо. Три и седем бяха заети. На седем бе паркиран стар додж с отворен багажник. На три имаше ръждясал пикап шевролет с платнено покривало над каросерията. Стакли спря малко преди него и паркира на номер пет. Излезе от пикапа и отвори задната врата.

Погледна часовника си и зачака да стане полунощ. Нямаше закъде да бърза. Шофьорите, паркирали на места три и седем, също чакаха. Поздравиха го с кимване, не прекалено дружелюбно, но не и прекалено предпазливо. По-скоро като братя по съдба, познали превратностите на живота. Хора като него. Появи се стар черен джип и паркира на място номер шест. Шофьорът излезе, кимна на всички и отвори багажника. Приличаше на останалите, между трийсет и пет и четирийсет, вероятно недоволен от живота.

Пет минути по-късно и десетте паркоместа бяха заети. Десет автомобила, строени в редица един до друг с отворени багажници или каросерии. Пазачът ги наблюдаваше от вратата. Стакли погледна часовника си. Още малко. Видя, че пазачът говори по мобилния си телефон и след като получи инструкции, затвори и извика на останалите:

— Две минути, момчета. Съвсем наблизо е.

Две минути по-късно в далечния край на гаража се отвори врата и в него влезе бял микробус. Току-що слязъл от магистралата. Напомняше на Стакли за кон, запотен и задъхан след продължителен галоп. Спря така, че задната му врата да се изравни с пикапа, паркиран на място номер едно. Шофьорът на микробуса слезе и отвори задната врата. Извади от там няколко бели кашона, които мъжът от пикапа взе и нареди в каросерията си.

Шофьорът се качи в микробуса, премести го с два метра и отново спря. Повтори процедурата с разтоварването на кашоните с мъжа, паркирал на място номер две. Нареди в протегнатите му ръце висока купчина кашони, след което мъжът се обърна и ги прибра в багажника на колата си. Микробусът се премести и застана до колата на номер три. Така осигури на пикапа от номер едно достатъчно пространство, за да излезе на задна и да напусне гаража през същата врата, през която бе влязъл микробусът.

Добре замислена и добре изпълнена работа, каза си Стакли. И добре подсигурена със стока. От мястото, на което бе застанал, можеше да види какво получаваше мъжът, паркирал на номер четири. Високи дози оксикодон със забавено действие и трансдермални лепенки фентанил в три различни концентрации. Кашоните бяха изработени от хубав здрав картон, бял и гланциран като тези, които използват фармацевтичните компании. Върху тях бяха отпечатани имената на медикаментите. Да, стоката беше истинска. Произведена в Америка. Идваше направо от завода. Чисто злато.

Микробусът продължи към следващото паркомясто и Стакли пристъпи напред. Взе това, което Скорпио му бе казал, че ще получи. Същото количество, което получаваше и Били. Добро количество за слабо населен фермерски район. Прибра кашоните отзад. Метна върху тях одеяло. Никой не можеше да види нищо през прозорците, които бяха покрити с напукано и пожълтяло от времето фолио.

Стакли изчака микробусът да обслужи мъжа от номер седем, даде назад, после включи на първа и излезе от гаража.

 

 

В този момент Глория Накамура седеше в своя потънал в мрак и тишина автомобил и наблюдаваше алеята зад обществената пералня на Артър Скорпио. Държеше под око задния вход. Между вратата и касата се процеждаше светлина, сякаш вратата бе открехната сантиметър-два. Нощта бе прохладна. Накамура излезе от колата и предпазливо пристъпи към вратата. Надзърна с едно око през процепа, но не видя нищо, тъй като той бе съвсем малък. Върна се в колата. Опита се да си представи какво правят вътре, за да повишат температурата дотолкова, че да трябва да отворят вратата. Очевидно, че в пералнята имаше сушилни, но те не работеха посред нощ, освен това вратата беше на офиса отзад.

Телефонът й звънна. Обаждаше се приятелят й от отдел „Компютърни престъпления“.

— Отново изгубихме Скорпио — уведоми я той. — Предполагам, че пак е отишъл до магазина и си е купил телефони от друга партида.

— В офиса си е — отвърна Накамура. — Предполагам, че говори по телефона. В момента наблюдавам задната врата.

— Засякохме нещо, което най-вероятно е от него. Триангулирахме сигнала, идва от пералнята. Той позвъни на север от тук, не много надалече. После получи текстово съобщение от същия номер. В него се казва, че всичко е готово за тази вечер, включително новият Били.

— Кога е станало това?

— Току-що. Няма и минута.

— Чакай — каза Накамура.

Светлината между рамката и вратата заструи по-силно. После изчезна напълно. Артър Скорпио излезе в сумрака навън. Обърна се, заключи вратата и тръгна към колата си.

— Да го проследя ли? — попита Накамура.

— Само ще си изхабиш бензина — отвърна приятелят й. — Прибира се у дома си.

— Какво означава „новият Били“?

— Предполагам, че нещо се е случило със стария Били.

Това е работа на Ричър, помисли си Накамура. Явно Били не бе открил достатъчно голямо дърво.

 

 

Ричър не беше суеверен. Не страдаше от развинтена фантазия, от лоши предчувствия или каквито и да били екзистенциални страхове. Но когато се събуди с първите слънчеви лъчи, не скочи веднага от леглото. Облегна се на възглавницата и погледна отражението си в огледалото на отсрещната стена. От там сякаш го гледаше непознат. Явно бе настъпил един от онези дни. Това не се случваше само с военните. Хора с много други професии се чувстваха по същия начин. Понякога човек се събужда и знае — благодарение на опит и интуиция, — че денят няма да му донесе нищо добро.