Лий Чайлд
Точно в полунощ (13)

13

Ричър излезе и тръгна към мястото, където черният път пресичаше шосето. Не се виждаше нищо, беше тъмно като в рог. Нямаше и светлини в далечината. Пътят под краката му бе покрит с дребен чакъл и пясък. Нямаше да е трудно да върви по него. Като се изключи тъмнината, разбира се. Не виждаше нито посоката, нито завоите, нито неравностите, нито наклона… нищо. Щеше да върви като слепец, да влачи бавно крака, да се блъска в огради, да се спъва в канавки. Три километра бяха прекалено голямо разстояние за това време на денонощието. Ако беше станал пощальон, щеше да се превърне в жестоко разочарование за пощенската служба.

Върна се, прекоси шосето, застана на банкета в северна посока и зачака. Реши да отиде обратно в Ларами. Прекалено рано беше, за да попадне на същите двама студенти. Но щеше да има други. Ранобудни птици или обикновени хора, връщащи се от пазар или вечеря. Ричър зачака. Първите две коли профучаха в разстояние на пет минути една от друга, без изобщо да намалят. Третата спря. Очукан седан с изпаднали тасове. Шофьорът бе четирийсетинагодишен мъж с джинсово яке. Каза, че отива в Ларами. Ричър го попита какво знае за мотелите край града, а той отвърна, че можело да се разделят на три категории. Едните, разположени южно от магистралата, били на големи вериги, другите се намирали в района на университета и там обикновено отсядали запалянковци, дошли за поредния футболен мач, а третите, наредени по протежение на основната пътна артерия, северно от центъра, били мръсни и влажни коптори. Ричър имаше нужда единствено от легло и телефон, затова помоли шофьорът да го остави където му е най-удобно. Така се озова сред мотелите, южно от магистралата. Те се издигаха от двете страни на двулентов път, отделен от магистралата с широка затревена ивица.

Нае стая и откри обществен телефон в една ниша встрани от фоайето. Бръкна в джоба си и извади визитката на Накамура. Това са моите телефони. Служебен и мобилен. Позвънете ми, ако решите да поговорим. Скорпио е опасен човек.

Ричър набра мобилния й телефон. Тя вдигна.

— Обажда се Ричър — каза той.

— Добре ли си? — попита Накамура.

Звучеше разтревожена.

— Да, защо?

— Къде си?

— В Ларами, Уайоминг.

— Не ходи в Мюл Кросинг.

— Току-що се върнах от там.

— Скорпио се обади на някого. Предупреди го да те чака.

— Вече разбрах, че ме е излъгал за Саймур Портърфилд. Човекът е умрял преди година и половина. Затова искам да предадеш на Скорпио едно съобщение от мен. Ако имаш възможност, разбира се. Кажи му, че някой ден ще се върна в Рапид Сити и ще му отида на гости.

— Говоря сериозно, Ричър.

— Аз също.

— Скорпио предупреди някой си Били да те застреля веднага щом се появиш в Мюл Кросинг. С ловна пушка иззад някое дърво.

— Някой си…?

— Били.

— Току-що чух това име.

— Не ходи повече в Мюл Кросинг — повтори Накамура. — Няма смисъл, след като и бездруго те е излъгал.

— За Портърфилд ме излъга. Но не знам дали ме е излъгал за Мюл Кросинг. Зависи колко бързо съобразява. По онова време се намираше под напрежение. Канех се да го пъхна в сушилнята. Откъде иначе ще е чувал за Мюл Кросинг? Мястото не е известно. Там няма нищо освен битпазар и магазин за фойерверки, разположени край тясно шосе в пустошта. Възможно е Скорпио да ме е излъгал за името, но не и за мястото. Може двамата с Портърфилд наистина да са имали бизнес в миналото. Може този Били да е поел нещата от Сай.

— Обаждането на Скорпио предполага, че този Били се ползва с някакви привилегии. Възможно е наистина да въртят общ бизнес.

— Какъв?

— Нямам представа. Но заплахата към теб бе съвсем неприкрита. Според мен това си е чиста проба поръчка за убийство. Сутринта ще позвъня на местния шериф.

— Недей — отвърна Ричър. — Това само ще усложни ситуацията.

— Аз съм полицай. Длъжна съм да го направя.

— Какво точно каза Скорпио по телефона?

— Отново остави гласово съобщение. Каза, че се случват странни неща. Отдаде появата ти на лош късмет. От думите му съдя, че върти някакъв бизнес, за който не знаеш абсолютно нищо, защото си случаен минувач. Каза, че ти е подхвърлил името на Портърфилд, за да се отърве от теб. След което нареди на Били да те убие. Предупреди го да не се забърква с теб, защото си бил като Невероятния Хълк. Посъветва го да се скрие зад някое дърво и да те гръмне с ловна пушка. Това е поръчка за убийство, Ричър. Няма съмнение. Трябва да задействам системата.

— Невероятния Хълк? Мислех, че съм Голямата стъпка. Тези типове трябва да се координират най-после.

— Не е забавно.

— А спомена ли Мюл Кросинг?

— Не и в гласовото съобщение. Не изрично.

— На номер в Мюл Кросинг ли позвъни?

— Не, на мобилен телефон за еднократна употреба. Не успяхме да го проследим.

— Изчакай един ден, става ли? Няма да помогнеш на шерифа, ако не му кажеш точното място. Уайоминг е голям щат. Не искам да губя времето на никого.

— Какво ще правиш?

— Нищо — отвърна Ричър. — Искам да разбера откъде е дошъл пръстенът. Само толкова.

Накамура не отговори и Ричър затвори телефона. Румсървисът в мотела се изчерпваше с лист хартия с номера на най-близката пицария с доставки по домовете. Той го набра и си поръча голяма пица „Пеперони“ с повече салам и аншоа. Изчака доставката във фоайето. Стар навик. Не обичаше никой да знае в коя стая е отседнал.

 

 

Следващата сутрин Ричър се събуди на разсъмване и отиде да потърси кафе. За целта трябваше да прекоси паркинга на мотела и да излезе на шосето. Близо до входа беше спрял черен джип. Тойота лендкрузър. Сериозна машина. Беше я срещал на трудни и недостъпни места по света. Мисиите на ООН използваха точно този модел. Колата пред него бе съвсем нова и почти чиста, само тук-там се виждаха следи от пътуване. Номерата й бяха от Илинойс.

Ричър се върна във фоайето и набра мобилния телефон на Тери Брамал, чийто номер бе запаметил. Детективът от Чикаго, който бе напуснал Рапид Сити в черен джип с илинойска регистрация. Чу се сигнал, но не и глас. После се включи гласова поща, която го подкани да остави съобщение. Ричър не го направи. Сви рамене и отново излезе навън, за да потърси кафе.

 

 

Откри закусвалня на Трета улица. Попита сервитьорката къде е службата на местния шериф. Била на седем-осемстотин метра от закусвалнята. Каза му в коя посока да върви. Небето беше синьо и слънцето светеше ярко, но въздухът бе хладен. По пътя си Ричър се отби в магазин за дрехи. От опит знаеше, че в западните щати предлагат по-голям избор за високи, едри мъже като него в сравнение с източните щати. Откри достатъчно дълги джинси, а също и фланелена риза и тънко памучно яке неговия размер. Преоблече се както винаги в пробната и помоли продавачката да изхвърли старите му дрехи на боклука. После продължи към шерифската служба, която откри лесно. Беше малка тясна постройка. Долната половина на стъклото на прозореца бе покрита с боя. Над нея минаваше тънка златиста линия, над която сияеше златна звезда, широка половин метър и също толкова висока. Над нея бе изписано името на окръга, а под нея — Шерифско управление. Определено приличаше на дизайна на пръстена от „Уест Пойнт“.

Ричър влезе вътре. На рецепцията видя жена в цивилни дрехи. Попита дали може да види шерифа, а тя го попита по какъв повод. Ричър обясни, че иска да му зададе въпрос във връзка със стар случай. Жената попита за името му и той се представи. После тя се поинтересува дали посещението му е официално. Дали работи в правоохранителните органи. Ричър отвърна, че в момента е цивилен, но тринайсет години е работил във Военната полиция. Тя му каза да се качи на втория етаж, където се намирал кабинетът на шерифа. Последната врата вляво. Жената изобщо не се поколеба. Ричър знаеше от собствен опит, че в западните щати се отнасят по-добре с ветераните, отколкото на изток.

Качи се горе. Според златните букви на последната врата вляво името на шерифа бе Конъли. Ричър почука и влезе. Кабинетът бе облицован с дървена ламперия, добила златист оттенък с времето, а шериф Конъли се оказа едър жилав здравеняк около петдесетте. Беше облечен с джинси и светлокафява риза носеше каубойска шапка. Очевидно служителката на рецепцията го бе предупредила за посещението, защото Конъли вече знаеше името му.

— С какво мога да ви помогна, господин Ричър? — попита той.

— Дойдох в Уайоминг, за да открия човек на име Саймур Портърфилд, но разбрах, че е бил изяден от мечка преди година и половина. Надявах се да ми разкажете повече за случая.

— Седнете, господин Ричър — покани го шерифът.

Ричър се настани на старомоден дървен стол за посетители, излъскан до блясък от хиляди панталони. Конъли го изгледа мълчаливо. Погледът му бе спокоен, изпълнен с равни части съмнение и подозрение.

— Каква е връзката ви със Саймур Портърфилд? — попита той.

— Никаква — отвърна Ричър. — Търся съвсем друг човек и ми казаха, че Портърфилд може да ме упъти.

— Кой ви каза това?

— Един човек в Южна Дакота.

— И кого всъщност търсите?

Ричър извади пръстена от джоба на новия си панталон и каза:

— Искам да върна това на законния му собственик.

— Жена — отбеляза Конъли.

— Името й е Серина Роуз Сандерсън. Познавате ли я?

Шерифът поклати глава и попита:

— Приятелка ли ви е?

— Никога не сме се срещали. Но в академията сме научени да се грижим за своите.

— Вие също ли сте завършили „Уест Пойнт“?

— Доста отдавна.

— Къде открихте този пръстен?

— В заложна къща в Уисконсин. Проследих го до Рапид Сити, Южна Дакота. Там ми казаха, че са го получили от Уайоминг, от Сай Портърфилд.

— Кога?

— Излиза, че след смъртта му.

— Как мога да ви помогна?

— Не можете — отвърна Ричър. — Но съм любопитен. Да те изяде мечка… това ми се струва толкова невероятно.

— Може да е била пума.

— Това по-вероятно ли е?

— Не — призна Конъли. — Подобни инциденти са изключително редки.

— Какво се е случило според вас?

— Някой практичен човек би предположил, че Сай е убит с куршум или наръган с нож в стомаха и захвърлен в гората. Беше краят на зимата. По това време мечките и пумите са достатъчно гладни, за да се нахвърлят на труп. Птиците също. Както и енотите. Но не разполагахме с никакви улики, че става въпрос за убийство. Потвърдихме, че всички открити части от тялото принадлежат на Портърфилд. Трябва да призная, че то бе доста разкъсано. Но не намерихме нито куршум, нито нож. По костите имаше резки, но бяха следи от зъби на хищници. Извиках дори специалисти от университета да огледат тялото. Обявихме смъртта на Портърфилд за нещастен случай и нищо чудно да е било така.

— Какво знаете за самия Портърфилд? — попита Ричър.

— Много малко. Това е Уайоминг. Тук никой не досажда на другите. Не си пъха носа в чужди работи. Портърфилд живееше усамотено. Имаше сравнително нова кола, която беше навъртяла много километри. А това означава, че е пътувал доста. Една кутия за обувки на дъното на гардероба му се оказа пълна с пари. Само това намерихме.

— Колко пари?

— Почти десет хиляди.

— Не е зле.

— Съгласен съм. Иска ми се и аз да имах десет хиляди в гардероба. От друга страна обаче, сумата не беше достатъчно голяма, за да предизвика допълнително разследване.

— Но е оставила у вас впечатлението, че Портърфилд е човек, когото някой може да простреля в корема.

— Опитвам се да разсъждавам обективно и непредубедено.

— Появиха ли се приятели или роднини, които да задават разни въпроси?

— Никой.

— Добре — каза Ричър. — Благодаря.

— Няма за какво — отвърна Конъли. — Надявам се да откриете този, когото търсите.

— Това възнамерявам да направя.