Лий Чайлд
Точно в полунощ (29)

29

— Май че беше в началото на миналата зима — продължи мъжът с бутилката бира в ръка. — Покривът на Портърфилд беше протекъл отново. Приятелят ми често ходеше там. От време на време поглеждал през прозореца. И виждал нещата й из къщата. Все повече и повече вещи. Но така и не я видял. Наложело ли се да свърши някоя работа вътре, тя или не била там, или се криела в спалнята. Беше сигурен в това.

— Значи приятелката на Портърфилд не е живяла там през цялото време — каза Ричър.

— Сигурно е имала собствен дом. Идвала е от време на време.

— Но когато е била там, не е криела вещите си — добави Ричър.

— Не, оставяла ги е на места, където всеки можел да ги види.

— Възможно ли е приятелят ти да се е заблудил? И тези вещи да са принадлежали на Портърфилд?

Мъжът поклати глава.

— Не, не мисля. Особено заради нощниците. Освен това човек може да прецени тези неща от пръв поглед. Мъжете и жените разхвърлят по различен начин. А в къщата на Портърфилд безпорядъкът бил и от единия вид, и от другия. Всичко било по две. Двама души. Две чинии в мивката. Две книги на дивана. Двете половини на спалнята вдлъбнати.

— Явно имаш доста наблюдателен приятел.

— Покривът обхващал цялата къща. И той трябвало да проверява навсякъде, за да се увери, че не тече.

— Но приятелят ти така и не я е видял?

— Затова я наричаше „тайната приятелка“.

— Не е видял да идва или да си отива, не я е срещнал по пътя?

— Никога.

— А Портърфилд говорел ли е за нея?

Мъжът пресуши бутилката и я остави на масата.

— Никога не е отричал. Никога не е казвал: „Ей, между другото, нямам приятелка“. Но не е казвал и: „Приятелката ми спи, не влизай в спалнята“. Казвал е само: „Не влизай в спалнята“. Точка. Без да обясни защо. Според моя приятел поведението му било странно. Сякаш криел момичето, отричал самото му съществуване, за да не би някой да дойде да я потърси. А това е нелогично, защото нещата й са били разхвърляни из цялата къща. Мисля, че човек с лоши намерения би взел по-сериозни предпазни мерки.

— Вярваш ли на тази история с мечката? — попита Ричър.

— Шерифът вярва. Това е важното.

— Но ти се съмняваш?

— Не съм бил там. Но всеки тук би се усъмнил в нея. Веднъж-дваж в живота си задаваш въпроса какво би направил, ако трябва на всяка цена да се отървеш от някого. Или ако нещо се обърка и някой загине, а това не е трябвало да става. И в двата случая е най-добре да изхвърлиш тялото в горите високо в планината. На място като това, на което е бил намерен Портърфилд. Няма нищо сложно. Намазваш го с мед. Или прерязваш една-две вени, за да може миризмата на кръв да привлече хищниците. Ако извадиш късмет, ще дойдат по-едри животни, но дори да не се появят, няма проблем. Има стотици животински видове, които ще се наредят на опашка и ще започнат да се облизват. Опитвам се да ти кажа, че всеки, който е чул новината за смъртта на Портърфилд, си е казал: „Да, аз бих го направил точно така“. За себе си съм сигурен.

— Смяташ ли, че и шерифът си го е помислил?

— Не се съмнявам.

— Но официално е обявил случилото се за нещастен случай.

— Няма доказателства. Това е най-хубавото в цялото престъпление.

— Портърфилд имаше ли врагове?

— Богаташ от Изтока? Сигурен съм, че всеки като него има врагове.

— Какво стана с жената?

— Хората говорят, че се навърта наоколо. Но никой не знае къде точно. И никой не знае кого да търси, защото не знае как изглежда.

— Какво стана с покрива на Портърфилд?

— Шерифът каза на приятеля ми да го поправи както трябва. Затова моят човек сложи нова ламарина върху прогнилата част. Искаше да го направи от самото начало, но Портърфилд не му позволяваше, защото щял да наруши архитектурния план.

 

 

Почерпиха мъжа с още една бутилка от любимата му бира и си тръгнаха. Върнаха се при колата, която бе паркирана точно срещу кафенето, по средата между двата бара с неонови реклами и мръсни витрини. Уличните лампи вече светеха. Небето бе потънало в мрак.

Кафенето не работеше. От баровете долиташе шум, но вратите им бяха затворени.

Трима души бяха наобиколили тойотата. Стояха на улицата, хвърляха сенки и приличаха на хора, готови да отблъснат всяка враждебна атака. Бяха високи и слаби, но жилави. Дланите им бяха широки и груби. И тримата носеха джинси и каубойски ботуши, едните от гущерова кожа.

Брамал спря в сенките. Ричър и Макензи спряха зад него.

— Кои са тези? — попита Макензи.

— Каубои — отвърна Ричър. — Закърмени с телешка пастърма и пържени гърмящи змии.

— Какво искат?

— Да ни сплашат май. Подобна хореография предполага именно опит в сплашването.

— Защо да ни сплашват? Какво толкова правим?

— Пъхаме си носа където не трябва. Задаваме въпроси за жена, която може би е свързана с незаконен бизнес. Това ги притеснява.

— Какво ще правим?

— Трябва да се консултирам с моя старши партньор кой ще тръгне пръв.

— Имаш ли предпочитания? — попита Брамал.

— Мисля, че трябва да отидем заедно. Аз ще вървя на една крачка пред теб. Но искам да видиш лицата им.

— Защо?

— Ако загубя, ще дадеш описанието им на ченгетата, докато бдиш край болничното ми легло.

— Какво да загубиш? — възкликна Макензи. — Сигурна съм, че искат само да поговорят с нас. Не се съмнявам, че са противни и агресивни типове и прочие, но не мисля, че ще налетят на бой. Освен ако ние не го предизвикаме.

— Къде живеете?

— В Лейк Форест, Илинойс.

— Ясно.

— Какво означава това?

— Това вече е бой. Личи си по начина, по който са застанали. Трябва да го спечелим или да се приберем у дома.

— Скорпио ли ги е изпратил?

— Логично е да го предположим — каза Ричър. — В крайна сметка въпросният нелегален бизнес е негов. От тук до Монтана очевидно. От друга страна обаче, има нещо странно. Ако Скорпио може да свирне на трима каубои и те да хукнат да изпълняват неговите нареждания, защо му е да казва на отрепка като Били да ме издебне зад някое дърво и да ме застреля? Можеше да прати тези тримата. Или това е решение на местните. Проява на спонтанна демокрация, за която Скорпио не знае.

— Притесняват ли те? — попита Брамал. — Спомена нещо за загуба.

— Каубоите са най-лошите противници — каза Ричър. — Не мога да им направя нищо, което конете им да не са им направили вече.

Ричър излезе от сенките и тръгна напред в сумрака. Стъпките му отекваха по тротоара. Брамал и Макензи ускориха крачка и съкратиха изоставането си. Прекосиха улицата по диагонал и се насочиха право към колата.

Тримата каубои се размърдаха и тръгнаха да ги пресрещнат. Единият вървеше отпред, а другите двама го следваха.

Ричър се замисли върху вечната дилема на уличния побойник, а именно дали незабавно да не елиминира водача. Достатъчен бе един изненадващ удар с глава. Без дори да забави крачка. Обикновено това бе най-умното решение. Но не винаги.

Ричър спря и каубоите спряха. Разстоянието между тях бе два-три метра. Отблизо не изглеждаха опасни. Двама бяха на четирийсет и няколко, а третият бе с десетина години по-млад. Той беше тарторът. Носеше ботуши от гущерова кожа.

— Чакайте да отгатна — каза Ричър. — Дошли сте, за да ни предадете някакво послание. Това е хубаво. Всеки има право да бъде изслушан. Ще ви дам трийсет секунди. Започвайте, ако желаете. Говорете ясно. Превеждайте всяка диалектна дума и израз.

— Посланието е да се върнете там, откъдето сте дошли — каза мъжът с гущеровите ботуши. — Нямате работа тук.

Ричър поклати глава.

— Не може да бъде — каза той. — Сигурен ли си, че си чул правилно? Доколкото знам, хората по тези места са много дружелюбни и гостоприемни към непознатите.

— Правилно съм чул — отвърна каубоят.

Нищо повече.

— Кажи ми, когато стигнем до онази част, в която се заканваш да сриташ задниците ни, ако не си тръгнем — каза Ричър.

Каубоят не отговори.

Ричър го наблюдаваше. Наблюдаваше и тримата. Те не отстъпиха нито крачка. Но не направиха и крачка напред. Не помръднаха от местата си. Приличаха на новобранци, които не знаят какво да правят, след като планът им се е объркал. Нещо ги бе извадило от релси. Не беше Макензи. Поглеждаха към нея по-често, отколкото би трябвало по време на подобна конфронтация, но погледите им бяха израз на чисто примитивни инстинкти, а не на факта, че са виждали някъде това лице.

— Не е нужно да сритваме ничий задник — каза каубоят с ботушите.

— Съгласен съм — отвърна Ричър. — Особено моя.

— Но се налага да си тръгнете.

— Ще ви направя ответно предложение — заяви Ричър. — Не се закачайте с мен и аз няма да се закачам с вас.

Каубоят кимна. Не беше съгласен, но разбираше посланието. Ричър продължи:

— Виж какво, младежо…

И му направи знак да се приближи, сякаш за да си кажат две думи насаме като двама световни лидери, които си имат доверие. Сложи ръка на лакътя му. Приятелски жест, интимен, заговорнически дори. И стисна. След което прошепна:

— Кажи на онзи, който те е изпратил, че този път не става въпрос за ФБР или АБН. Този път си има работа с американската армия.

Каубоят реагира. Ричър го усети по лакътя. Тогава го пусна и се отдръпна на предишното разстояние от два метра и половина. Разкрачи се леко и изправи рамене. Зае старата си професионална поза. Рано или късно на всеки му минава мисълта за насилие. По-добре да е подготвен. По-добре да изпрати мълчаливо послание, което казва: „Ти май се шегуваш!“. Затова стоеше с вдигната брадичка и изправен гръб, опънал рамене назад, отпуснал свободно ръце. Беше по-едър от повечето хора, което тримата каубои срещу него нямаше как да не забележат. Ефектът от огромното му тяло се допълваше от очите, които повечето хора намираха за красиви, но които можеха да се променят с едно мигване, както човек сменя канала на телевизора и на мястото на забавно предаване се появява страховит документален филм за оцеляването в праисторическата епоха.

Ричър отново смени канала, така да се каже, усмихна се и кимна, сякаш за да омаловажи посланието, което бе излъчил преди миг. Все едно се бе пошегувал и очакваше останалите да оценят шегата. Винаги предлагай на противника възможност да се оттегли с достойнство.

Каубоят с ботушите го разбра. Отвърна на усмивката му, сякаш двама стари приятели са разменили няколко реплики, което се случва непрекъснато, особено в присъствието на толкова красива жена. Обърна се и тръгна, а останалите двама го последваха. Ричър прекоси улицата, застана на отсрещния тротоар и ги наблюдава, докато се скриха зад ъгъла. Там те се качиха на огромен пикап с двойна кабина, паркиран до оградата. Потеглиха, завиха наляво в първата пряка и изчезнаха в мрака.

— Видя ли? — попита Макензи. — Размина се без бой.

Ричър не отговори. Само впери поглед в нея. После погледна към ъгъла, зад който се бе скрил пикапът. Нещо не беше наред. Обърна се към Брамал и попита:

— Минавал ли си курс за техники на разпит?

— Пропуснах всички лекции с изключение на онази за гумения маркуч — отвърна Брамал.

— А нас ни учеха, че умението да провеждаш разпити се основава на умението да слушаш. Този хлапак говореше странно. Изборът на думи беше странен. Накрая заяви, че трябва да се откажем. Какво означава това? От какво да се откажем?

— От нашата мисия — отвърна Макензи. — От търсенето на Роуз. Очевидно е. Имам предвид, че човек може да се откаже само от нещо, което вече е започнал. А ние не правим нищо друго, освен да търсим Роуз. Няма от какво друго да се откажем.

— Кой може да проявява интерес към нашето издирване?

— Кой ли не? Сигурно сме настъпили доста хора по мазолите.

— А кой може да проявява най-голям интерес?

Макензи не отговори.

Кажи на онзи, който те е изпратил.

В главата на Ричър прозвуча гласът на генерал Симпсън.

Може да не иска да бъде намерена.

Нещо не е наред, помисли си той.