Лий Чайлд
Точно в полунощ (39)

39

Ноубъл попита защо Ричър вдига телефона на Брамал и получи някакъв неясен отговор, от който се разбра, че Брамал е отишъл да се поразходи, вероятно на място, където няма обхват, и затова е оставил телефона си.

— Госпожа Макензи е наела Брамал и му плаща, нали? — попита Ноубъл.

— Да — отвърна Ричър.

— Но ти не си нает, нали?

— Точно така.

— В такъв случай по-добре да говоря с теб. Госпожа Макензи чува ли разговора ни?

— Да.

— Отдалечи се тогава.

Ричър вдигна телефона и го насочи към клисурата, сякаш търсеше по-добър сигнал. Когато застана на една скала, попита:

— Какво става?

В ухото му прозвуча гласът на Ноубъл:

— Мисля, че сте намерили сестрата.

— Защо?

— Да не би да твърдиш, че не сте?

— Питам защо смяташ, че сме я намерили.

— Едва ли е много трудно. Тя е там някъде, в района.

— Но районът е много голям.

— Това е описание — отвърна Ноубъл. — А не отрицание.

— Откриването на човек, който се крие в обширен горист район, осеян с изоставени къщи и хижи, е практически невъзможно.

— Това също е описание.

— Мога да продължа цял ден — каза Ричър. — Все пак бил съм в армията.

— Роуз Сандерсън ми трябва — отвърна Ноубъл.

— Защо?

— За информация. За да приключа случая.

— За целта разполагаш с Били.

— Сандерсън ми трябва точно заради Били. Мисля, че той ме лъже. Само се хвали. Или се забавлява с надеждата да ме прати за зелен хайвер, или подхранва собственото си его. Някои дилъри обичат да лъжат относно цената, която могат да получат за стоката си. Въобразят си, че това ги издига в очите на околните. Всички ще си помислят, че са голяма работа и тъй нататък. Преди да приключа случая, трябва да взема показания от клиент. За да се подсигуря. Да си прикрия задника.

— Какво ти каза Били?

— Че съвсем доскоро е продавал това, което винаги е продавал. Оксикодон и фентанил, произведени, опаковани и продавани в Съединените щати.

— Явно самохвалство — заяви Ричър, — защото ти ни увери, че това е невъзможно.

— Невъзможно е. Мога да го докажа. Всяка кутийка има баркод, който следим на всеки етап от производството и дистрибуцията. Следим буквално всяко хапче. Имаме достъп до базата данни на производителите. Не е възможно да отклонят дори минимална част от продукцията.

— В такъв случай Били наистина се хвали.

— Само че знае неща, които не би трябвало да знае. Наскоро производителите промениха опаковките. Били знае дори новите им промоционални послания, отпечатани от вътрешната страна на кутиите, предназначени за болнични нужди. Никой пациент не вижда вътрешната страна на кутиите.

— В такъв случай Били не се хвали.

— Разбира се, че се хвали. Колегите следят всеки конвейер, всеки кашон, всяка кутия, която излиза от заводите. Поставили са джипиеси на всеки камион, съпоставят направените поръчки с получените плащания, а открият ли разминаване, светва червена лампичка и започва проверка. Но това не се е случвало. Защото никой не отклонява дори едно хапче.

— Какво реши в крайна сметка? Хвали ли се Били или не?

— Искам за собствено успокоение да попитам Роуз Сандерсън какво точно е купувала.

— Защо не проследиш веригата в обратната посока, към върха? Свидетелските показания на един търговец на едро имат по-голяма тежест от тези на един клиент.

— Не знам кои са тези хора. Мрежата е прекалено потайна.

— Били не спомена ли имена?

— Все още играе ролята на добрия войник. Измъкнах информация само като го подлъгах по един или друг начин. Трябва да започна ново разследване. Не разполагам с никакво време, а така ще приключа по-бързо. Не ми трябва много. Сандерсън трябва само да каже, че Били е лъжец и е продавал най-обикновена мексиканска дрога.

Сандерсън, сестра й и Брамал стояха на верандата и разговаряха оживено. Явно обсъждаха нещо важно.

— Добре — отвърна Ричър, — ако имам възможност, ще й предам какво ти трябва.

— Къде се намираш в момента? — попита Ноубъл.

— Районът е доста обширен.

— Ти си в дома й.

— Трудно ми е да посоча конкретно място.

— И разговаряш по мобилен телефон.

— Благодарение на многопосочна антена, която обслужва огромен радиус с размерите на Ню Джърси.

— Когато гражданин разговаря с федерален агент, трябва да спазва известни правила — заяви Ноубъл.

— Откога чаках да засвири тази драматична музика — отвърна Ричър.

— Знаеш ли точното местоположение на Роуз Сандерсън?

— Има и други правила, които един гражданин трябва да спазва, когато разговаря с федерален агент. И едно от тях гласи, че трябва да внимава да не каже нещо излишно. Много добре знам как работи системата. И знам, че ти знаеш. Обикновено по-зле от очакваното. Затова разполагаш с резервен вариант. Всеки на твое място би подготвил план Б. Искаш Роуз Сандерсън да заяви под клетва, че е купувала мексиканска дрога. За всеки случай. Това е твоят план Б.

— Тя нарушава закона всеки ден.

— Забрави за нея за момента. Сериозно. Тя може да се окаже твърде голямо препятствие. Била е в Афганистан, където е била ранена в лицето. Виждал си сестра й. Помисли само. Представи си снимките им, отпечатани във всички по-авторитетни вестници по света. Кинозвездата и чудовището. Преди и след като е изпълнила дълга си към родината. А ти възнамеряваш да я арестуваш за това, че си е купувала болкоуспокоителни? Ще последва невероятно силна обществена реакция. Агенцията за борба с наркотиците ще стане за присмех. Спасявам те от медийна катастрофа.

— Знаеш ли къде е тя?

— В Уайоминг.

— Отказваш ли да отговориш на въпросите ми?

— Не — възрази Ричър. — Ще отговоря на всичките ти въпроси. Включително на онези, които още не ти е хрумнало да ми зададеш. Предлагам да се чуем след три дни. При две условия. Дотогава не ми се пречкай и забрави, че някога си чувал името Роуз Сандерсън.

— Защо три дни?

— Този въпрос попада под ограниченията, наложени от първото условие — да не ми се пречкаш.

— Нямам намерение да се пазаря с теб.

— Тогава очаквам да предложиш алтернативен вариант. Да, вярно, не разполагаш с такъв. Затова нека се споразумеем. Не забравяй, че съм бил военен полицай. Същият като теб, но в униформа. Няма да те прецакам. Опитвам се да ти направя услуга. Чиста проба късмет, който те спохожда от време на време. Аз вземам малко парче от тортата, в случая това е Роуз Сандерсън, а ти получаваш всичко останало. Гарантирам ти, че случаят е сериозен. Ще получиш медали и ще станеш герой. Дори Брамал смята, че случаят ще бъде оценен като забележителен успех на регионалния офис на АБН. Получаваш нещо срещу нищо, Ноубъл. Момчето детектив от комиксите не би отхвърлило подобно предложение. То знае как работят държавните структури.

— Ти не си част от тях.

— Човек никога не ги напуска напълно — отвърна Ричър. — Не и ако е достатъчно съвестен.

Ноубъл замълча. Отново шах и мат. Нямаше какво да възрази.

— Три дни — повтори Ричър. — Не се тревожи. Отпусни се, иди на кино, позабавлявай се.

Той изключи телефона и тръгна обратно към къщата. Брамал го пресрещна по средата на пътя. Ричър му върна телефона.

— Три дни — каза той. — Освен това забравя за Роуз.

— Добре си се справил.

— Благодаря.

— В замяна на какво?

— Ще го оставим да събере отломките.

— Какви отломки?

— Сигурен съм, че ще има отломки.

— Искаш да кажеш, че имаш идея?

— В съвсем суров вид — отвърна Ричър. — Трябва да те попитам нещо.

— Какво?

— Когато беше в Рапид Сити, следеше пералнята на Скорпио. Защо? Какво очакваше да видиш там?

— Отначало клиенти. Според данните от телефонната компания Роуз е звънила там веднъж. Кой друг би звънял в пералнята? Само клиент. Реших, че може да е изгубила нещо там. Или се е интересувала от работното време. Предположих, че това означава, че Роуз живее наблизо. Или е живяла наблизо по някое време.

— Но не си видял клиенти.

— Само един-двама.

— А някакъв друг трафик?

— Никакъв.

— Наблюдаваше ли задната врата?

— Там видях само два мотора.

— И нито товарене, нито разтоварване?

— Абсолютно никакво — заяви Брамал. — Дори нямат товарна рампа. Вратата е съвсем обикновена.

— Добре — каза Ричър.

В този момент се появи Макензи и ги уведоми, че ще потърси бунгала, в които да прекарат нощта. Явно Роуз й бе казала, че наблизо има поляна с четири малки къщи. Проветрени, готови да посрещнат гости. Очевидно Роуз се бе грижила за тях, защото бе решила, че е срамота такива хубави бунгала да тънат в мръсотия.

Откриха пътеката. Тя по нищо не се отличаваше от всички останали, които Ричър бе видял напоследък, включително от онази, на която каубоят бе насочил оръжие към него. Единствената разлика бе в това, че тази бе по-равна и удобна. След стотина метра излязоха на поляна с четири едностайни бунгала, построени около празно пространство с размерите на тенискорт. Приличаха на миниатюрно селце. Бяха сковани от дървени трупи и макар да се различаваха на вид, всичките бяха строени солидно, но не надхвърляха размерите на гараж. И четирите врати бяха отключени. Брамал си избра едно бунгало наслуки. Макензи се нанесе в срещуположното. От останалите две Ричър предпочете това с южното изложение.

В големите градове биха нарекли подобно жилище студио. В него имаше дневна с легло (или спалня с канапе) плюс малък кухненски бокс и още по-малка баня. Ваканционно жилище за летни партита, предположи Ричър. Хранили са се, пили са, забавлявали са се в голямата къща, но са идвали да нощуват тук. Може би четири двойки, които са се познавали. Остави четката си за зъби в стъклената чаша в банята и когато излезе навън, видя, че Макензи го наблюдава от прага на своето бунгало.

— Съпругът ми вече търси подходящ лекар — заяви тя. — Взел си е отпуск. Наясно е какво ни трябва. Икономката приготвя апартамента. Господин Брамал ще ни закара до Илинойс. Сигурна съм, че ще пътуваме удобно в колата му.

— Съгласен съм — отвърна Ричър. — Джипът е хубав.

— Предполагам, че останалото зависи от теб.

— Останалото?

— Преодоляването на пропастта.

— Добре — каза Ричър. — Струва ми се справедливо.

— Дано да успееш.

— Работя по въпроса.

— Ще се получи ли?

— Отначало ще й бъде трудно. Ще изпитва несигурност. Но трябва да се справи. Надявам се да е така. Каза ми, че у нея е останало достатъчно от старата Роуз Сандерсън. Постъпи умно, като ме помоли да задържа пръстена и да й го пазя. Явно добре осъзнава своето състояние. И знае какво прави… макар и до известна степен. Все още може да разсъждава както някога. В даден момент ще трябва да ни се довери и ние ще трябва да й се доверим.

— Кога ще тръгнем?

— Утре — отвърна Ричър.

 

 

Вечеряха заедно с продуктите, купени от магазина в Ларами. Роуз се бе надрусала и изглеждаше щастлива и възбудена. Макар и все така скрита зад качулката и фолиото, тя се усмихваше, смееше се, разговаряше, слушаше, отговаряше. Макензи се смееше заедно с нея, като основната й цел бе да излъчва безкрайна енергия и подкрепа — като мощен лъч светлина в научнофантастичен филм. През половината от времето тя се опитваше да превърне този лъч в нещо солидно и стабилно, за което сестра й да се улови, а през останалата половина излъчваше безнадеждно объркване от необичайната ситуация, в която се бе озовала. Макензи се носеше по течението. Стари, много стари приказки разказваха за красива сестра, която се върнала обезобразена у дома. Следваха гняв и негодувание, но всичко завършваше с топъл, прочувствен финал. Ситуацията тук бе съвсем различна. И двете бяха красивата сестра, и двете бяха започнали наравно. Нямаше гняв, нито негодувание. Те бяха една и съща личност. Почти. Ричър усещаше как въздухът помежду им трепти на приливи и отливи, как на моменти двете се превръщат в един организъм. Бяха неразривно свързани. Бяха едно цяло. Но никоя от тях нямаше представа как функционира тази връзка. Или как изглежда, погледната отстрани. По какъв начин можеха да опишат самите себе си в момента? Като аз и тя? Вече не като ние? Досега не си бяха задавали подобни въпроси.

После Ричър им каза как според него ще протече утрешният ден. Очерта го в най-общи линии. Планът му включваше само три стъпки с безброй неясноти между тях. Макензи бе ужасена. Брамал извърна поглед, сякаш за да каже: Само с това ли разполагаш? Сандерсън замълча, но Ричър почувства погледа й под качулката. Долови, че обмисля плана внимателно. Защото тя рискуваше най-много. Но Роуз Сандерсън бе професионален войник. Знаеше, че плановете оцеляват само до първата среща с врага. След това всичко бе въпрос на късмет. Или на липсата му.

Ричър помоли Брамал да премести колата зад къщата така, че да не се вижда откъм просеката. После тръгна по пътеката, която водеше до хижата на каубоите. Откри ги седнали на верандата на ниска постройка, скована от дървени трупи, която някога вероятно бе използвана от ратаите, работили в ранчото. Двамата пиеха бира от кутийки. Сториха му се разстроени, измъчвани от угризения или изпаднали в шок от случилото се. Към това вероятно трябваше да се прибавят страх и примирение, особено от страна на каубоя с ботушите, продиктувани от обстоятелството, че право към теб върви човекът, когото си се опитал да убиеш, но не си успял. Това бе атавистично чувство, което показваше мястото му на обществената стълба и датираше от времената, когато единствените стълби са били дърветата.

— Живеем в странно време — каза Ричър.

Никой не му отговори. Вероятно смятаха, че си е заслужил правото да говори, без да го прекъсват. Че може да им изнесе цяла лекция. А Ричър искаше да им каже, че не таи лоши чувства. Разбира напрежението, на което са били подложени. Разбира как то е изкривило правилната им преценка. Но не го направи. Стори му се прекалено сложно. Вместо това им каза какво трябва да направят за него. Обясни им го подробно, стъпка по стъпка, повтори го отново и им даде онова, от което имаха нужда. Видя, че то е за предпочитане пред прошката.

Двамата каубои вдигнаха глави със сантиметър-два, а в очите им грейна нова решимост, сякаш следваха повелите на някаква архаична правосъдна система, в която можеха да спечелят свободата си чрез труд или глоба.

Ричър се запъти обратно към дома на Сандерсън. Вътре светеше лампа. Провери къде Брамал е оставил тойотата. Тя не се виждаше откъм просеката. Брамал се бе справил добре като за бивш федерален агент. Ричър се върна в едностайното си бунгало. В бунгалото на Макензи светеше, както и в това на Брамал. И двамата се приготвяха да си лягат. Сигурно си имаха различни ритуали. Брамал вероятно почистваше костюма си с четка като английски иконом. Макензи несъмнено следваше по-сложен ритуал, включващ различни козметични кремове и мазила. Това правеше и Сандерсън.

Ричър си легна. Стени от дървени трупи, таван от дървени трупи… Намираше ги за привлекателни. Бяха толкова масивни и солидни. Създаваха усещане за безопасност.