Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (9)

Среща с последствия

Сали може би щеше да се успокои, ако си беше направила труда да разпита инспектора, но искаше да бъде сама, да избяга някъде далеч, както раненото животно се крие в гората, за да умре спокойно. Намесата на полицията в тъжната история на краткотрайния й брак й се виждаше неуместна. Страхуваше се, че това ще й донесе още нещастия и унижения.

Тя отговори вяло на внезапните въпроси на инспектора и показа пълно безразличие към Рекс, поне привидно. В поведението й нямаше нито злоба, нито малодушие. То беше продиктувано от подсъзнателната й нагласа да не остави да изтръгнат от устата й и дума, която може да затрудни или да изложи на опасност човека, който, въпреки всичко, беше неин съпруг. Нямаше намерение да разследва причините, заради които той я бе изоставил. Единственото, което имаше значение за нея, беше, че го обичаше, а той бе отхвърлил любовта й. И сега Сали беше обладана само от една мисъл: да скрие срама си по-далеч от хората.

Тя имаше в банката около хиляда долара, спестени от парите, които щедрата Марша й даваше за тоалети. Елегантната млада жена разполагаше с много рокли, защото двамата с Рекс възнамеряваха да отидат в малката вила в Естерел веднага след медения месец, където щяха да прекарат лятото. Всичко, което не й беше необходимо за „Вилата с брястовете“, беше опаковано и оставено в хотела. Тази сутрин, преди да се качи при Марша, Сали поръча на портиера в хотела да свали всичките й куфари и да ги натовари в колата й. Той беше изпълнил нареждането, докато тя разговаряше горе с приятелката си. Сега беше напълно готова за своето бягство от обществото.

Сали смяташе да започне отново работа, както беше казала и на Марша. Намеренията й вече бяха съвсем твърди. В Ню Йорк, в магазина на госпожа Клемантин, тя се беше сприятелила с рускинята Олга Суварина, изхвърлена от бурята на революцията на бреговете на Новия свят. В бъркотията и ужасите на бягството си Олга се бе разделила със съпруга си и го смяташе за мъртъв. Един ден обаче научи, че той се е озовал в Париж и е създал малка модна къща, за да изкарва прехраната си. След това тя побърза да отиде при него. Сали се надяваше да намери Олга и да я помоли за работа в семейната им фирма.

Не смяташе да информира Марша, макар да си даваше си сметка, че ще постъпи много грозно спрямо нея, изчезвайки безследно. Но госпожа Гриър беше твърде силна връзка с този тъжен период от живота на Сали. Тя искаше, поне за известно време, нищо да не й напомня за преживяната скръб. Смяташе, че трябва да се откъсне както от мисълта за Рекс, така и от Марша. Ако случайно Рекс се опиташе да я намери — допустима мисъл, която страшно я възмущаваше, — той щеше да се обърне към Марша. Именно затова Марша не трябваше да знае нищичко за местонахождението й.

Добрата й приятелка нямаше да се сети за Олга Суварина, защото тя държеше Сали да не поддържа каквито и да е връзки, които да й напомнят за миналия й живот на провинциално момиче. Едва ли Марша допускаше, че дружката й не я е послушала. Всъщност Сали потърси Олга скоро след като пристигнаха в Париж. Рускинята я прие с възторг и я помоли да я посещава винаги, когато минава през града. Разбира се, Сали не спомена нито дума пред Марша. Освен това ателието на Суварина не беше сред модните къщи, които американката посещаваше. То се намираше в тихо предградие на прекрасната улица „Де ла Помп“.

Сали имаше пълно доверие в Олга и сега всичките й надежди бяха в нея. Рускинята беше не само добра, но и познаваше уменията и сръчността на бившата служителка на госпожа Клемантин.

Освен това модният сезон в Париж беше в разгара си и всички шивачки наемаха допълнителни работнички.

Сали се отправи към друг малък хотел в околностите на парка „Марсово поле“, недалеч от Айфеловата кула. Бяха й го препоръчали като чист, добре поддържан и немного скъп. Там нае стая и остави багажа си. След като приведе набързо облеклото си в ред, тя взе автобуса, който отиваше към улица „Де ла Помп“, защото беше оставила в един гараж наблизо автомобила, който Марша й беше подарила за сватбата. Смешно е да ходиш да търсиш работа с последен модел „Талбът“^[1]! Олга, която беше въплъщение на деликатността, я притисна до сърцето си и не й зададе никакви въпроси. Когато удари десет часът, Сали вече беше назначена за продавачка у Суварина, със заплата хиляда франка на месец, а към това се прибавяха и десет процента от всяка покупка.

След няколко дни Сали започна да чувства облекчението, което всяко постоянно занимание носи на търсещите забрава. Тя много бързо си припомни работата, свикна с магазина и средата, без ни най-малко да й се свива сърцето от спомена за безгрижния и бляскав живот, който беше водила известно време. Всичко близко и познато й влияеше особено успокоително: артистичното безредие на залата, в която работеха; изящната рокля, метната на някой стол; прекрасният шлейф, оставен небрежно на масата, но така, че да привлича окото; розите, камелиите и маковете, разхвърляни в малката стъклена витрина; въздухът, пропит с разнообразни парфюми; звучното и непрекъснато бъбрене на френските гласове; бавната, надменна походка на манекените; простичкият говор на колежките й от ателието…

Сега Сали разбираше какво й е липсвало в дните на безделие и какво я беше подтиквало — пламенна и пълна с живот — да се изтръгне от паразитното съществуване, което убиваше личността й. Това безсмислено съществуване отчасти беше причината така презглава да се влюби и да жертва сърцето си. С течение на дните, благодарение на новата си работа, тя започна да се примирява с нещастието си.

Желанието й да живее безшумно се осъществяваше. До нея не достигаха никакви новини нито от Марша, нито от съпруга й. Имаше смелостта да мисли за Рекс и се стараеше да приучи сърцето си да изтърпява удара, който винаги му нанасяше споменът за онази майска нощ.

Сали излизаше постепенно от вцепенението си и у нея вече дори се събуждаше известно любопитство. Какво беше накарало Рекс да избяга, а полицията да тръгне по следите му? Защото тя не се съмняваше, че имаше някаква връзка между бягството му и мисията на инспектор Барбие. Често размишляваше върху случилото се. Убеждаваше сама себе си, че прави това само от желание да открие някаква развръзка на създалото се объркано положение.

Но когато веднъж срещна Рупърт Форсдайк, Сали разбра за миг, че смелостта и примирението й са само привидни.

Един съботен следобед тя пресичаше моста „Александър“, за да отиде у Олга, в Паси. Щеше да прекара там вечерта. Внезапно Сали чу, че някой извика името й и се спря. Слабото продълговато лице на Рупърт се подаде от прозореца на автомобил. Младата жена поиска да се изплъзне, но той не й даде възможност. Изпречи се на пътя й, хвана ръцете й и ги разтърси енергично.

— Ах! Боже мой — задъхваше се Рупърт от радост, — не можах да повярвам на очите си, когато ви видях да крачите по тротоара! Само ако знаете колко се мъчихме да ви открием двамата с госпожа Гриър! В миша дупка ли се крихте тези две седмици?

Сали се виждаше много често с Форсдайк по време на щастливия си период преди сватбата, който прекара в Париж. Той й беше много симпатичен. Беше добре възпитан мъж и продължаваше да бъде въпреки изпитанията, на които животът го подлагаше. Той беше художник, на около петдесет години, косите му бяха сиви, облеклото — окаяно, нямаше талант, нито пари, но никога не губеше надежда. Той крачеше винаги оптимистично усмихнат, с чело, вдигнато към звездите, преследван от глутница кредитори, изнудван от целия леконравен женски свят на Латинския квартал, вечно замесен в тайнствени любовни истории, които повечето пъти завършваха бурно. Никога не го бяха виждали потиснат или в лошо настроение, макар никога да не довеждаше нищо до край и вечно да започваше нещо ново.

За ателие му служеше неугледна барака зад склад за дърва на улица „Мен“. Живееше там между изпочупени мебели, неизмити чинии, купища картини, останали недовършени или непродадени. Гладкото му лице обаче показваше, че се бръсне всекидневно и ризата му, в повечето случаи доста износена, винаги беше чиста. Точно тези две неща го издигаха в очите на Сали, но тя го обичаше главно защото беше най-близкият приятел на Рекс в Париж и един от тези, които вярваха най-силно в таланта на мъжа й.

Когато я заговори, тя спря да съжалява, че не успя да се измъкне. Пискливият му глас, който умишлено провлачваше звуковете, правеше по-ярък спомена й за Рекс.

— Не съм напускала Париж нито за миг — каза тя и му хвърли блестяща усмивка, защото държеше да му покаже, че Рекс няма никакво значение за нея.

— Вижте, Сали — започна Рупърт, — трябва да говоря с вас.

Той я беше хванал дружески под ръка и вече се готвеше да я поведе напред, когато зад тях отекна пронизващ глас: „Рупърт!“. Художникът се удари с по челото.

— По дяволите! Съвсем забравих за Емелин.

Той се обърна и Сали проследи посоката на погледа му. От прозореца на автомобила, спрял недалеч от тях до тротоара, се подаваше глава на жена с възмутена физиономия. Лицето й беше бяло като вар, с кървавочервени устни и обрамчено с черни коси.

Рупърт не скри разочарованието си.

— Не мога да ви оставя сега, след като ви намерих по една щастлива случайност! — каза той с отчаяние и допълни, показвайки автомобила: — Тъкмо водех тази госпожица на ресторант и тъй като е доста буйна…

Кроткият човек се почеса по врата и запита смутено:

— Бихте ли могли да ми заемете двайсет франка? Наистина трябва да поговорим, но преди това трябва да уредя въпроса с Емелин. Тя много ме обича, но това не й пречи да обича още повече парите. За нещастие, имам у себе си само двайсетачка, а тя няма да ми стигне. Но смятам, че четиресет… О, хиляди пъти ви благодаря!

Рупърт взе с очарователна непринуденост парите, които Сали му подаде.

— Страшно сте мила. Не забравяйте да ми напомните за този дълг. Няма да се отдалечите оттук, нали? Ще се върна при вас след минутка.

— Чакам ви — каза Сали, изненадана от собственото си обещание.

Тя се постара да гледа настрана, докато Рупърт отиваше към колата, но чувстваше как я пронизват две ревниви очи. Внезапно, като картечен пукот, Сали чу избухването на поток от гневни думи и започна бавно да крачи напред.

Рупърт, както беше обещал, се върна след малко при нея.

— Ах, има жени, от които е много трудно да се отскубнеш! — въздъхна той, веейки си със старата си шапка. — Не бихте ли искали да седнем някъде на сянка? Имам да ви разказвам хиляди неща.

Под дърветата, близо до Сена, имаше пейки. Двамата седнаха.

— Приятелката ви, госпожа Гриър, ще бъде много щастлива да научи, че най-после съм ви намерил — започна той.

— Слушайте, Рупърт — прекъсна го Сали. — Не искам да се връщам при Марша и засега предпочитам да не знае къде съм. Писах й, за да й благодаря и за да й съобщя, че имам работа.

— Знам, но тя се тревожи за вас толкова много, че започна да пълнее, защото, изглежда, яде повече, за да забрави тревогите си. Затова се почувства принудена да замине за Виши, където ще се постарае да намали теглото си.

Сали се усмихна.

— Бедната Марша! Страшни неприятности й създават килограмите и затова често се подлага на строги диети.

— Рекс също ще бъде много доволен! — отбеляза предпазливо Рупърт.

Той я гледаше право в лицето. Младата жена сякаш се вледени.

— Трябва да ви предам молбата му към вас, Сали.

— Вие… Виждали сте се? — попита тя, стараейки се да придаде безразличие на гласа си.

Рупърт поклати глава.

— Той ми писа. На следващия ден след изчезването ви получих от него няколко реда, написани с молив — сигурно в някой влак — и изпратени от Бордо. Молеше ме да ви кажа, че ще ви обясни всичко, но ще трябва да отсъства в продължение на няколко месеца и ви моли до завръщането му да имате пълно доверие в него.

Сали гледаше нежните си крачка в изящни обувки от змийска кожа. Мълчанието й не издаваше нищо. Държанието й продължаваше да бъде ледено.

— Отчаян е, че няма никакви новини от вас — продължи Рупърт, оживявайки се. — Пише ми всеки ден, за да узнае дали не съм ви видял.

— Къде е той? — запита тя небрежно.

— Не знам.

Сали възкликна:

— Не знаете? Тогава как отговаряте на писмата му?

Рупърт се поколеба, после заяви:

— Всъщност не виждам защо да не ви кажа. Помествам в „Дейли Мейл“ обява без подпис. Първата и условна дума е „Мен“ — улицата, на която живея.

— Но той откъде ви пише?

— Писмата му носят пощенския печат ту на Сан Себастиан^[2], ту на Сен Жан де Люз^[3].

Последва мълчание.

— Сали, драга — започна оживено Рупърт, — знам много добре какво сте си въобразили вие и госпожа Гриър за бедното момче, но се лъжете. Кълна се, Рекс изобщо не е златотърсач! Сметките му не отиват по-далеч от моите. Познавам го много добре! Той не ми е казвал нищо и не знам как да тълкувам внезапното му заминаване. Нямам и идея за причините за него, но ви уверявам, че само много сериозни обстоятелства могат да са го накарали да ви напусне през първата ви брачна нощ.

Тя поклати глава, опряла брадичка на ръката си.

— Да не би да е имал парични затруднения?

— Това изобщо не е така! Имаше пари дори в излишък. В навечерието на сватбата ви Рекс почти насила ми даде сто лири, защото един кредитор беше дошъл да ме преследва чак у дома.

— Тогава? Някоя друга жена?

— Драга моя — възмути се Рупърт, — очевидно нямате представа колко ви обожава Рекс! Никоя друга жена преди вас не е успяла да го заинтригува, повярвайте ми, никоя друга, освен вас. Той не е от тези мъже, които обичат да тичат подир фустите. Друга жена?! Моля ви, прогонете тази мисъл от главата си!

Тя отпусна уморено ръце върху кръстосаните на коленете си ръце.

— Но тогава… какво?

— Престанете да ме питате — отвърна откровено Рупърт. — И аз съм в неведение като вас.

— Знаете ли, че полицията го търсеше?

Рупърт зина от учудване и Сали му разказа за срещата си с инспектора.

— Ах! Започвам да се досещам! — извика той. — Значи затова ми е задигнал панталоните? Нали ви казах, че той е дошъл в ателието ми в мое отсъствие, сутринта след сватбата ви, и е сменил фрака си с моите дрипи. Да, да, очевидно е, че страшно е бързал да напусне Париж.

Рупърт млъкна и се замисли, хапейки устни.

— Е, и после? — попита Сали.

— Да, така трябва да е, Сан Себастиан, Сен Жан де Люз… В мрака започват да проблясват светлинки.

— Какви?

Той се наклони към Сали и я погледна в очите.

— Рекс споменавал ли ви е, че е роден в страната на баските?

— Не — отвърна младата жена, безкрайно учудена. — Страната на баските? Дори не знам къде се намира.

— В Пиренеите, от двете страни на испанско-френската граница. Там се намират Биариц, Сен Жан де Люз, Сан Себастиан…

— Винаги съм мислела, че Рекс е англичанин по рождение.

— Само по възпитание и култура. Роден във Франция, от баски произход, осиновен още съвсем малък, той е бил отведен почти веднага в Англия. Рекс никога не говори за детството и ранната си младост, но веднъж ми разказа тази подробност. Сега разбирате ли защо владее френски толкова добре? Знам, че за човек, който не желае много да се набива в очите на хората, тази област е най-съвършеното убежище. Страна на планинци, на контрабандисти и на още какви ли не! Всички те са хора, които си помагат упорито и остават верни един на друг и при най-големите изпитания.

Рупърт замлъкна и пред очите му изникна следната картина: Рекс — брадясал, облечен като бедняк, се крие в малка планинска колиба, сгушена в някаква опасна клисура. Верни другари бдят над него. Над тъмните им очи са сведени широкополи шапки и наполовина закриват мургавите им лица. Дълги наметала се спускат от раменете и закриват камите и револверите, които носят на поясите си.

Сали продължаваше да мълчи. Тя също мислеше за Рекс и си спомняше как същата вечер, когато я напусна, той се опитваше да й разкаже за младините си. Внезапно очите й се наляха със сълзи. Тя стана и протегна ръка на събеседника си.

— Довиждане, Рупърт!

Той скочи от пейката.

— Тръгвате ли си?

И тъй като Сали кимна утвърдително, той продължи:

— Няма ли поне да ми кажете къде бих могъл да ви намеря отново?

Сали поклати глава и прехапа устни, за да сподави риданията си.

— Но, скъпа — възмути се Рупърт, — трябва да ви виждам от време на време, защото постоянно получавам новини.

— Може да ви пиша — отвърна тя с пресипнал глас.

— Не мислете, че съм любопитен, интересувам се заради Рекс… Какво смятате да правите занапред?

В насълзените й очи имаше безкрайно отчаяние.

— Не знам — простена тя. — О, за бога, вървете си, Рупърт! Не виждате ли, че имам нужда да се наплача?

Неизразимо изумление се изписа по лицето на художника.

— Съжалявам, отчаян съм — прошепна той, мачкайки между пръстите си периферията на старата си шапка.

Той искаше да добави още нещо, но замълча, отстъпи няколко крачки назад, завъртя се на токовете си и се отдалечи с бързи крачки.

Сали не беше искрена с него, но не можеше да лъже и себе си — знаеше много добре какво щеше да прави. Знаеше го още от момента, в който Рупърт й заговори за писмата, които получаваше от Сан Себастиан и Сен Жан де Люз, дори и от по-рано, през жестоките дни, в които се молеше случайно да научи местонахождението на Рекс, без да се унижава. Автомобилът й, зареден с шейсет литра бензин, потегли към Пиренеите два дни по-късно. В него тя бе сложила куфар и кутия за шапки.