Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (12)

„Къщата на гълъбите“

До разговора им в неделя на терасата в хотела Рекс Гарет и доня Иносенсия бяха разговаряли само за кратко, така че тя имаше право да го упреква за прекалената му сдържаност. Рекс се впускаше благоразумно и методично в изпълнението на трудната задача, с която се беше нагърбил. Още от пристигането си в Сан Себастиан, двайсет и четири часа след екзекуцията на Педро Гомес, той не беше пропускал сгоден случай да се срещне с нея. Това не беше, както тя предполагаше, от желание да й бъде представен, а за да опознае живота, който водеше тя, средата й и самата нея.

Търпеливото му наблюдение обаче не беше дало никакви резултати. Нямаше нищо особено в съществуването на Иносенсия, може би освен това, че живееше сама в хотела и нямаше прислужница. Но хубавата испанка беше като всяка млада елегантна жена — през лятото се къпеше на плажа, караше модерна жълта кола — марка торпедо, със силно подчертана аеродинамична линия, танцуваше и флиртуваше при всяка възможност. Изглежда нямаше нито роднини, нито близки приятели. Хората, които посещаваше, бяха многобройни и влиятелни.

Дон Леандро, за когото Рекс си спомняше по-късно, беше първият по-необикновен човек от познатите на Иносенсия. Явно тя беше близка с всички в околността и те гледаха на нея със симпатия. Автомобилът беше добре известен и на Рекс не му отне много време да забележи, че красавицата навсякъде бе посрещана радушно — и в Биариц, и в Сен Жан де Люз.

Първите три седмици той неуморно събираше сведения за тази жена, която му беше писано да преследва безпощадно и неуморно. За съжаление, усърдието му даде незначителни резултати. Макар всички да познаваха Иносенсия, никой не можеше да каже нещо съществено за произхода и миналото й. Не знаеха кой е баща й. Майка й, доня Кристина Сатен, беше умряла преди две години. Дотогава майката и дъщерята прекарвали заедно по-голямата част от годината в Биариц, който напускали само за някое кратко пътуване до Париж или Мадрид. Рекс беше научил от едно от крупиетата в казиното, че възрастната дама била запален играч. Сам той беше забелязал, че Иносенсия, напротив, никога не играеше, въпреки че начинът й на живот загатваше за значително богатство, без съмнение наследено от доня Кристина. След смъртта на майка си младата жена живееше в един или друг курортен хотел, прекарваше зимата и още няколко месеца в Сан Себастиан, като пътуваше от време на време. Веднъж тя спомена на Рекс, че през изминалата зима посетила Мароко и тази новина му направи силно впечатление.

Информацията му свършваше дотук. Ако искаше да узнае още, трябваше да спечели доверието на самата Иносенсия. Наблюдаваше я всекидневно в хола на „Космополит“ — пламенна, привлекателна, неудържимо жизнена, винаги облечена с вкус и приемаща като дължими и напълно естествени ухажванията на Матис, Каспар Севиля и много други. Рекс отгатна, че трябва ако не да спечели сърцето й, то поне да заинтригува вниманието й, за да узнае каквото иска. Усещаше, че споменът за Сали беше причината да изгуби доста време, защото нейният образ го спираше да се впусне в любовна авантюра, която в най-скоро време щеше да стане неизбежна.

Младият мъж не се съмняваше, че е успял да привлече вниманието на Иносенсия. Виждаше, че неговото усамотение й беше направило впечатление. След първия им разговор тя се опита да го привлече в кръга си, но Рекс упорито продължаваше да страни от светските среди. Иносенсия имаше двама официални ухажори и младият мъж нямаше намерение да им съперничи. И без това Матис и Каза Виля вече бяха на нож.

Но по това време Матис беше повикан в Париж и беше принуден да прекъсне опитите си за сближаване. А Рекс продължи да се държи на разстояние. Присъединяваше се с удоволствие към компанията на Иносенсия, излизаше с тях на излет или пък на танци в Сен Жан де Люз. Никога обаче не даваше и най-малък повод да бъде заподозрян в някакви по-сериозни намерения. Не се стараеше да се сближи с обекта на проучването си до деня, в който Каспар Севиля се върна в Мадрид. Тогава самата Иносенсия без заобикалки помоли Рекс да я заведе на благотворителното парти в казиното. Разбира се, той прие. Ако той представляваше привлекателен обект за нея, тя го интересуваше не по-малко. Рекс не беше безчувствен към очарованието й, защото тя притежаваше не само красота, но и особен, необясним магнетизъм, излъчван съвършено несъзнателно.

Гарет чувстваше силата й и се стараеше да й устои — може би от инстинкт за самосъхранение, а може би и защото съзнаваше, че се поддава на опасната й красота. Долавяше, че зад прищевките и променливото настроение на Иносенсия се крие неподозиран самоконтрол, който ги разделя като желязна завеса. Това го объркваше.

„Тя е смущаваща!“ — казваше си той, докато я чакаше в хола на сутринта след разговора им на терасата.

Всеки път, когато се стараеше да улови у нея истинската жена — даже и съвсем бегло, желязната завеса се спускаше пред него. Само веднъж му се стори, че я вижда в истинския й образ — точно миналия ден, когато дон Леандро прекъсна разговора им в толкова неудобен момент.

Как разнообразно и неочаквано се проявяваше характерът й. Изучавайки я, Рекс я беше виждал и скромна, и кокетна, сериозна и лекомислена, предизвикателна и сдържана. Но тази Иносенсия, която се появи пред него, когато удари десет часът, беше съвсем нова и непозната.

По-хубава от всякога, тя носеше съвсем изчистен светлокафяв костюм, върху който беше облякла широко спортно палто от фина кожа. Лицето й имаше необикновено сериозно изражение, което се подсилваше от малка, почти мъжка шапка. В държанието й имаше същото рязко излъчване.

Той се учуди. Тя беше испанка, а испанците обикновено нямаха усет за времето. Иносенсия винаги пристигаше последна на всички срещи и излети, закъсняваше поне с половин час. Рекс смяташе, че за разходката им до Сен Жан де Люз тя ще слезе от стаята си доста по-късно. Надяваше се да я види с леки летни дрехи и с обещаваща усмивка на уста, която да го възнагради за дългото чакане.

Но ето че тя дойде в точната минута в строго шофьорско облекло, неспокойна и сериозна.

— Ще ме извините, нали — започна тя, — ако ви напусна за половин час преди обяд? Трябва да направя посещение в Сен Жан де Люз. На отиване ще ви оставя в „Ла Пергола“ и след това ще дойда при вас.

И без да му даде възможност да отговори, тя продължи:

— Взехте ли си паспорта? Ще имате нужда от него на френската граница. Ако всичко е наред, можем да тръгваме.

Пред вратата чакаше колата й. Денят обещаваше да бъде ясен. Топъл вятър люшкаше морската повърхност, а по широките улици се издигаха вихрушки от прах. Иносенсия шофираше мълчаливо, сменяше скоростите със сигурна и пъргава ръка, промъквайки умело автомобила между шумните трамваи и колите, теглени от мързеливи волове. Едва бяха излезли от града, когато тя рязко увеличи скоростта.

— До Сен Жан де Люз има около четиресет километра. Трябва да ги вземем за не повече от четиресет минути, ако, разбира се, няма голямо движение по пътя…

— И ако не ни задържат на границата — прибави Рекс. — Чиновниците ме забавиха повече от половин час, когато минавах последния път.

— Имам приятели и от двете страни — отвърна Иносенсия с известна гордост.

На първото голямо кръстовище младата жена забави ход и натисна нетърпеливо клаксона. Когато тръгна отново и набра предишната скорост, тя каза:

— Днес съм ужасна. Няма никакви изгледи да ви е приятно с мен, Ричи.

Той започна да се смее.

— Изморена ли сте?

Тя кимна с глава и не се постара да скрие лошото си настроение.

— Да. Тези баски ме вбесяват. Невъзможно глупави са. В сервиза ми бяха обещали да ми предадат колата в осем часа, а в девет тя още не беше готова.

— Искате да кажете, че сте на крак от осем?

— Още в седем закусих в стаята си. Знам какво да правя, когато искам да бъда енергична.

— Във всеки случай колата върви добре.

— Само са заредили акумулатора.

Иносенсия млъкна и не поднови повече разговора. Тя ненапразно разчиташе на приятелите си от двете страни на границата. На испанската митница комендантът на поста — дебел и мазен офицер — й целуна почтително ръка и след като погледна само формално паспорта на Рекс, им даде знак да продължат пътя си. Френският му колега беше не по-малко услужлив.

— Хубаво време за разходка, доня Иносенсия! — провикна се той, докато хората му й се усмихваха сърдечно. — Смятате ли да се върнете преди полунощ, или искате специално разрешение?

Иносенсия не се нуждаеше от такова, защото смяташе да се върне същата вечер. Тя благодари и се опита да потегли, но вместо да й отговори с обичайното весело бръмчене, моторът само тихо засъска. Автомобилът отказа да помръдне.

Иносенсия се обърна към Рекс и повдигна безпомощно рамене.

— Ах, тези баски монтьори! — възмути се тя. — Как не ми мина през ума, че могат и нарочно да ми повредят колата!

Ядосаната шофьорка скочи пъргаво на земята. Рекс я последва и предложи:

— Да прегледам ли акумулатора?

Канеше се да изпълни намерението си, когато Иносенсия го дръпна за ръката така рязко, че той се спря и се обърна смутен.

— Няма смисъл! — каза тя. — Имам манивела, ще опитам с нея.

— Оставете на мен, ще се справя по-лесно — предложи отново Рекс.

Но Иносенсия вече въртеше манивелата. Моторът запали и забръмча. В същия миг манивелата отхвръкна настрани и испанката отскочи назад, хващайки десния си палец.

— Проклет инструмент! Досега никога не ми се беше случвало подобно нещо!

Тя стискаше пръста си, а очите й бяха разширени като на уплашено дете.

— Надявам се, че няма нищо счупено, нищо опасно? — запита я Гарет разтревожено, а около тях се скупчиха митническият офицер и хората му.

— Нищо повече от обикновено навяхване.

Донесоха вода и превързаха пръста с навлажнената носна кърпа на Рекс. Офицерът предложи да извикат лекар, но Иносенсия се противопостави.

— Най-добре е аз да шофирам — предложи Гарет.

Напористата шофьорка обаче вече беше седнала зад кормилото и заяви упорито:

— Не, мога да се справя и сама.

Но още след първите метри Иносенсия се увери, че удареният пръст няма да й позволи да кара спокойно. Със смръщено чело и гневно свити вежди тя се обърна към Рекс:

— Принудена съм да ви отстъпя мястото си.

Гарет седна зад кормилото и колата отново се понесе по пътя. Спътницата му седеше замислена и мълчалива. Един или два пъти Рекс почувства, че тя го наблюдава скришом. Иносенсия сякаш размишляваше върху нещо и най-после попита:

— Кажете ми честно, ще ви бъде ли скучно да ме чакате, докато направя посещението, за което ви казах?

В гласа й личеше известно смущение.

— Не, разбира се — отговори Рекс. — Къде живеят приятелите ви, в хотел или във вила?

Рекс следеше внимателно пътя, но нямаше нужда да гледа по-продължително събеседничката си, за да долови краткото й колебание.

— Работата е там — каза тя, — че мястото, на което отивам, не е точно в Сен Жан де Люз, а на високия морски бряг на Сокоа, зад укреплението по пътя за Андай. Една бивша прислужница на семейството ни държи малка странноприемница в една къща на брега. Съмнявам се бедната ми стара Катерина да спечели нещо от това! Почти винаги, когато идвам в Сен Жан де Люз, с удоволствие минавам да я видя. „Узотегия“, така се нарича странноприемницата. На баски значи „Къщата на гълъбите“. Това е доста първобитна постройка. Пътят, който води дотам, е доста разбит, но все пак, когато времето е сухо, не е толкова зле.

— Ще ми покажете в каква посока да поема.

— Да, когато му дойде времето.

Нямаше нищо учудващо в думите на Иносенсия, но въпреки това Рекс остана с впечатлението, че тя не казва истината. Точността на тръгването им, вглъбеният й вид, странното й нетърпение при най-малкото забавяне на границата — всичко сякаш говореше по-скоро за важна, отдавна уговорена среща, отколкото за приятелско посещение. Отначало Иносенсия възнамеряваше да отиде на срещата сама, но злополуката с пръста й я принуди да покани и Рекс.

Колата се носеше сред ярката утринна светлина през зелени долини, където богати чифлици се гушеха между покритите с прах хълмове. Те изкачваха гористо и сенчесто възвишение, където се чувстваше полъхът на океана, когато младата жена докосна ръката на Рекс.

— Тук трябва да завиете — каза тя.

Те поеха по някакъв тесен и стръмен път, който се изкачваше по едно възвишение, и най-после се озоваха върху обширно и пусто плато, изложено на най-буйните ветрове и в пълен и зловещ контраст с околната жизнерадостна гледка. Надясно от тях, сред дива степ, сякаш издялано от скалите, над морето се издигаше старото укрепление Вобан, наляво, в далечината, чезнеше в синя мъгла нос от испанския бряг, а пред тях се простираха и се сливаха с небето тъмните вълни на Атлантика.

Наоколо цареше пълна тишина, но понякога, заглушавайки бръмченето на мотора, се чуваше свиренето на вятъра. Океанският мирис се усещаше откъм подножието на червеникавите и остри морски скали. Никакви къщи, никакви дървета, никакъв шум, освен свистенето на вятъра и плискането на вълните.

Криволичейки, тясното шосе се отправяше към най-високата част на брега. Рекс управляваше спокойно автомобила по неравния път. Вече почти бяха изкачили височината, когато той съзря на около двеста метра пред себе си дълъг покрив, покрит с червени керемиди. Висока каменна стена закриваше постройката, издигната на самия край на стръмния и висок бряг.

Пътят отвеждаше до широка двукрила дървена порта в каменната стена и не продължаваше по-нататък.

— Ето че пристигнахме — отбеляза Иносенсия.

Рекс спря колата. Моторът угасна и настъпи пълна тишина, в която имаше нещо зловещо, както в спокойствието на пусти гробища.

— Чакайте ме тук — обърна се към него испанката, скачайки на земята. — Ще отида да видя дали има някой в къщата.

Тя пристъпи към входа. Рекс забеляза, че в едното крило на портата имаше по-малка врата. На нея висеше въже, което Иносенсия дръпна рязко. Вратата се отвори и показа част от покрит с пясък и огрян от слънцето двор. Всичко това обаче не трая повече от миг, защото вратата шумно се затвори и Рекс остана сам.

Той слезе от колата, запали цигара и заоглежда усамотената постройка.

„Що за глупаво хрумване — помисли си той — да отвориш странноприемница в къща, кацнала на такъв пуст и висок бряг! Нищо чудно, че не могат да спечелят нищо!“

Внезапно се чу някакъв металически звук и двете крила на голямата порта се отвориха. Баск с не особено приветливо лице насочи към Гарет подозрителен поглед. Той носеше обикновени селски дрехи: синя барета на главата и снежнобяла риза без яка, а босите му крака бяха обути с цървули, изплетени от лико.

— Вкарайте колата в двора! — провикна се той.

Рекс седна зад кормилото и подкара автомобила. Щом влезе в двора, съзря стара грохнала баска къща да се гуши в дъното на засенчена от високи лозници градина. Скосеният покрив образуваше стряха над фасадата, която по местния обичай беше нашарена с дебели дървени греди. Изглежда, че навремето е била боядисана в червено, но сега беше запазила много малко от първоначалния си цвят. Мазилката, пострадала от влагата, се беше понадигнала тук-там. На втория етаж имаше разкривен балкон, под който беше зазидан квадратен бял камък. Върху него бе изрязана доста грубо птица с клонче в клюна. Рекс си спомни за обяснението, дадено му от Иносенсия, и реши, че птицата трябва да е гълъб, който се свързваше с името на странноприемницата. Той прочете в единия край на камъка „1710 година“.

Новодошлият забеляза пред себе си втора двукрила порта в зида, зелена на цвят. Тя беше широко отворена.

— Карайте направо! — нареди му баскът.

Той се подчини и се озова във вътрешен двор, който също беше затворен с висока, покрита с мухъл стена. В отсрещния ъгъл бяха струпани стар ръждясал кабриолет, счупено легло и много други изхвърлени от употреба вещи.

Домакинът мълчеше и пристъпяше безшумно. Той направи знак на Рекс да спре по средата на двора. Моторът замлъкна и злокобната тишина, която настана, сякаш започна да задушава госта. Той скочи от колата и с изненада забеляза още един мъж, който очевидно беше испанец. Той също носеше на краката си плетени от лико цървули и се движеше съвършено безшумно.

Мъжът изгледа Гарет продължително и враждебно. В това време баскът се обърна към англичанина:

— Следвайте ме!

Двамата се върнаха отново във външния двор и широката зелена порта веднага се затвори зад тях. Домакинът го поведе към мрачния вход на къщата, пред която под сянката на лозниците бяха разпръснати безразборно маси и столове.

— Мога да почакам и тук — заяви Рекс. — Под лозниците е приятно.

— Госпожата каза да чакате вътре — каза баскът, твърдо решен да изпълни даденото му нареждане.

Отвори тежката, обкована с гвоздеи врата на къщата и се отдръпна, за да даде път на Рекс. Той влезе и се озова сам сред обширна стая. Ниският таван се поддържаше от грамадни греди. До опушеното внушително огнище имаше дълга дъбова пейка, потъмняла от годините, каквито бяха и всички останали мебели, полиците по стените, големият сватбен сандък и старият часовник в ъгъла. Нито един от тези предмети не беше чужд на Рекс, защото той самият беше прекарал детството си в подобна обстановка. За първи път от трийсет години прекрачваше прага на баски дом и си спомняше образа си на хлапе в къси панталонки в старото семейно жилище в долината на Нив.

Според стария обичай в страната беше очевидно, че и тук кухнята служи за всекидневна. В огнището не гореше огън, а върху масата, покрита с нечиста покривка, бяха сложени прибори за двама души. На полицата до огнището имаше две шишета с вино, някакъв вестник беше захвърлен върху един стол. Две врати — една отляво и друга отдясно — извеждаха вън от кухнята. Те бяха открехнати и Рекс забеляза, че зад всяка от тях имаше по една тясна и мръсна стаичка с по едно легло, застлано с груба постеля. Там сигурно спяха двамата мъже, които Гарет беше видял вън. Сигурно за тях беше сервирана масата.

В най-отдалечения ъгъл на кухнята се извиваше хубава дървена стълба, водеща към горния етаж. Рекс направи няколко крачки и се ослуша. Навсякъде цареше гробно мълчание и покой. Явно бизнесът не вървеше добре.

Гостът се запита къде се бави толкова Иносенсия. Бе минал повече от половин час, откакто тя влезе вътре. Той беше ужасно изкушен да разгледа къщата, да провери що за странноприемница е това и как е възможно единствените й клиенти или служители да са, както изглежда, баски селянин и подозрителен испанец. Но имаше ли време да изпълни намерението си, преди да се върне Иносенсия? Той реши да излезе в градината. Оказа се обаче, че от вътрешната страна на вратата няма дръжка. Рекс блъсна вратата, но тя не се и помръдна. Беше затворник.