Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (17)

Целувката

Дон Леандро, непредвидена и загадъчна личност, се беше появил неочаквано, и Рекс съзнаваше, че ще трябва с упорство и твърдост да начертае нов план на действията си.

У дон Леандро имаше нещо наистина зловещо. Той беше възрастен, но у него не се забелязваше старческа слабост, беше любезен, но във всичките му движения имаше някаква скрита заплаха. Чертите му излъчваха каменната суровост на идолите. Голата му глава, острият извит нос, студените очи напомняха смътно за някакво гадно и чудовищно влечуго, изхвърлено от дълбините на океана.

Рекс чувстваше, че този човек беше хладен, безмилостен и опасен като най-страшните зверове. Струваше му се, че в присъствието на дон Леандро Иносенсия имаше съвсем различен вид, също както един цвят променя нюанса си, когато приближиш до него тъкан в друг цвят. Човек би казал дори, че старецът излъчваше някаква светлина, която осветява най-тъмните кътчета от съществото на младата жена. Рекс ги беше виждал заедно само веднъж или два пъти, и то за много кратко, но и двата пъти забеляза, макар и едва уловима, промяна в излъчването на Иносенсия. Тогава тя за миг сякаш се лишаваше от всичко кокетно и женско, с което очароваше мъжете. И това отърсване ставаше така внезапно, сякаш сваляше ръкавиците си. Тогава Рекс откриваше една нова Иносенсия — рязка, енергична и убедителна, точно такава, каквато се беше показала по време на пътуването им до Сен Жан де Люз.

Какво я свързваше с дон Леандро? Той проявяваше към нея известни права на притежател, което беше признак за голяма близост, но същевременно изразяваше и голяма почтителност, която беше трудно обяснима. Дон Леандро можеше да й бъде настойник, но също така и неин любовник. Колкото и да изглеждаше невероятно, това не беше изключено. За Рекс беше важно да узнае дали дон Леандро ръководи предприятието, чиято тайна се криеше зад двукрилата зелена порта.

Иносенсия не спомена нито дума за срещата си с дон Леандро в „Узотегия“. Там ли живееше старецът? Рекс реши той да бъде първата цел на разследването му. Трябваше да се постарае да хвърли повече светлина върху него.

Всички тези мисли се породиха у Рекс веднага след като с Иносенсия се прибраха от Сен Жан де Люз предишния ден. Беше към осем часа вечерта. Веднага щом напуснаха „Узотегия“, за да отидат да обядват, спътницата му стана толкова весела и безгрижна, колкото преди беше съсредоточена и сдържана. Рекс реши, че разтоварването на тайнствените сандъчета беше облекчило и нея от някакъв личен товар. След обяда тя направи някои покупки и след това пожела да пият чай в ресторанта край плажа. Там имаше дансинг под открито небе. Двамата танцуваха сред тълпа от девойки със светли рокли и млади мъже със загорели лица, докато звуците на саксофона се примесваха с крясъка на морските птици, плясъка на вълните и смеховете на танцуващите двойки.

След това Иносенсия предложи на Рекс да я заведе на вечеря в Сан Себастиан. Каза му, че няма нужда да се обличат официално. Щяха да отидат в малка кръчма близо до пристанището, където готвели чудесно. Действително тя го заведе в скромно заведение, край чиито стени бяха наредени опушени бъчви. По масите бяха насядали рибари и баски носачи, сдържани и сериозни. Те ядяха пържена риба и я поливаха с тежко червено вино.

Иносенсия се зае да избере менюто им за вечерята и отиде в кухнята при собственика, за да види какво ще им предложат. Наряза хляба, направи салатата и наля от тъмночервеното вино в чашите. По време на вечерята младата жена прояви нестихваща веселост, хвалейки яденето, закачайки собственика и бъбрейки с насядалите по съседните маси мъже, за тяхна най-голяма радост.

С напредването на вечерта малко по малко кръчмата се опразни и когато им поднесоха кафето в дебели порцеланови чаши, Иносенсия и Рекс бяха останали сами. Тя се наведе и с нервните си тънки пръсти извади табакерата на Рекс от джоба му.

— Вече два пъти ви помолих да ми дадете цигара, но не ми обърнахте внимание — нацупи се тя. — Принудихте ме сама да си взема.

— О, много съжалявам — извини се Гарет, — не ви чух, бях разсеян.

Той действително беше разсеян. И сега, както и през целия следобед, той мислеше как би могъл, без да събуди подозренията й, да изтръгне от нея сведения за дон Леандро.

— Това не е много ласкателно за мен — отвърна Иносенсия намръщено. — В Сен Жан де Люз едва си отваряхте устата, за да кажете няколко думи. Да не би да искате да ми отмъстите за това, че сутринта бях толкова раздразнителна?

Той отхвърли възмутено предположението й и драсна клечка кибрит, за да й запали цигарата.

— Гледайте ме до насита тази вечер, защото утре заминавам — продължи тя, издухвайки дима в лицето му.

Рекс наостри уши. Какво значеше това внезапно заминаване?

— Отивате ли си? — прошепна той.

Тя му се усмихна прелъстително през цигарения дим.

— О, Ричи, човек би помислил, че заминаването ми ви натъжава.

Рекс запита с пламенен глас:

— Наистина ли смятате да напуснете Сан Себастиан?

Тя погали ръката му и се засмя с тихия си гърлен смях, който напомняше ту мъркане на котка, ту гукане на влюбена гълъбица.

— Не, не, исках да ви поизмъча. Просто трябва да отида в Биариц за седмица. В Биариц по това време — изтръпвам! Но какво да се прави, трябва да видя пълномощника си, който урежда работите по наследството на майка ми. Каква досада, Ричи! Знаеш ли, ще ми липсваш…

— Ръката ви е в такова състояние, че няма да можете да карате сама автомобила си. Не искате ли да ви помогна? Нямам никакви планове. Биариц или Сан Себастиан — за мен няма никакво значение къде ще бъда, стига да съм с вас.

— Знаете ли, като ви гледам, ми се струва, че наистина мислите това, което казвате. Но не, невъзможно е да дойдете с мен. В Биариц няма да принадлежа на себе си, а на старите приятели на семейството ми. Цялото ми време ще бъде посветено на смъртно скучни посещения и се страхувам от някои стари матрони, които страшно биха се възмутили, ако се появя придружена от млад мъж.

— Ще ви заведа до Биариц и после ще се върна с влака.

Тя поклати глава:

— Вече приех услугите на дон Леандро.

Рекс потръпна.

— О, разбира се, между дон Леандро и мен… — започна той с престорено раздразнение.

— И таз добра! Да не би да ме ревнувате от дон Леандро?

Гарет повдигна рамене.

— Да ревнувам? Не, но виждам, че дон Леандро често е там, където биха могли да минат и без него.

Иносенсия започна да се смее.

— Не можете да си представите каква проповед ми държа той миналата нощ. Дон Леандро има много консервативни схващания, Ричи…

— Искате да кажете, че той… не ме одобрява?

— Той не одобрява всеки млад мъж, който се интересува от мен — отговори уклончиво тя.

— Какви права има той над вас?

— Дон Леандро ме познава от най-ранното ми детство и смята, че е негов дълг да бди над мен.

— А Матис и другите също ли си навлякоха неодобрението му?

Младата жена се засмя.

— Щяха да си го навлекат, ако подозираше за тях.

В това време Рекс си спомни, че в неделя дон Леандро ги беше изненадал с Иносенсия на терасата. Едва пристигнал, старецът беше побързал да я потърси, а ден след това двамата се срещнаха в „Узотегия“. Това не показваше ли, че са имаш уговорена среща?

Иносенсия продължи:

— Очаквам утре да ме обсипе с упреци, защото тази вечер трябваше да вечерям с него вместо с вас.

— В хотела, предполагам?

Тя кимна утвърдително.

— Имаше намерение не само да вечеря в хотела, но и да прекара там нощта, защото утре трябва да заминем много рано.

— Значи дон Леандро не живее в Сан Себастиан?

— Не, засега пребивава на борда на яхтата си в Сен Жан де Люз.

На борда на яхтата си! В този момент Рекс си припомни обувките на Иносенсия такива, каквито ги беше видял сутринта, изцапани с пясък и морска вода. Никоя яхта не можеше да хвърли безопасно котва край скалистия бряг, на който се намираше „Узотегия“, следователно яхтата на дон Леандро трябва да беше една от тези, които Рекс беше видял в пристанището на Сен Жан де Люз. Състоянието на обувките на испанката показваше, че и тя е слизала на брега край старата къща. От всичко това Рекс заключи, че Иносенсия е трябвало да се види с дон Леандро, не е имала време да отиде до яхтата, пресрещнала го е на морския бряг и оттам го е отвела в „Узотегия“. Без съмнение, някаква пътека или стълба отвеждаше от къщата, построена на самия край на скалите, към морето. Необяснимото изчезване на дон Леандро караше Рекс дори да допуска, че в задния двор има таен изход. В тази страна, където от незапомнени времена имаше контрабанда, беше възможно да съществуват всякакви тайни входове и изходи.

Рекс на драго сърце би продължил да задава въпроси, но знаеше, че трябва да бъде предпазлив. Освен това Иносенсия каза:

— Той много ще ми се сърди, задето не го предупредих, че ще се прибера късно, но тази вечер не бях разположена да вечерям насаме с него. Кажете ми, наистина ли ще ви липсвам, Ричи?

— Много добре знаете отговора на този въпрос, Иносенсия!

— О, какъв студен отговор! Не разбирате ли как изгарям от желание да ви чуя да го казвате? Кажете ми, че ще бъдете нещастен, че ще броите минутите до завръщането ми, че животът ви без мен ще бъде пуст и сив като мрачен, мъглив ден!

Тя опря брадичка на дланта си и дръзкият й поглед се впи в очите на Рекс. Най-после тя попита:

— Защо оставих дон Леандро да чака напразно тази вечер?

И веднага след това побърза да отговори тихо:

— Защото исках да чуя най-после да ми кажете: „Обичам ви!“

Младата жена млъкна и полуусмихната, полусериозна, чакаше Рекс да заговори. Но той мълчеше. Въпреки че беше в ситуацията, която отдавна желаеше, чувството, че играе комедия, го изпълваше със срам и връзваше езика му. Въпреки това трябваше да каже нещо, защото знаеше, че има мълчания, които жените не прощават. Рекс трябваше да си припомни целия ужас на екзекуцията на приятеля си, за да намери сили да превъзмогне вътрешната си съпротива.

— Защо искате да се забавлявате с мен по този начин, Иносенсия?

— Какво ви кара да мислите, че се забавлявам? — попита тя.

— Ако за вас бях нещо повече от мимолетна прищявка, нямаше утре да ме изоставите, за да отидете в Биариц. Как искате да ви обичам, когато ме отстранявате от живота си?

— Ричи, дайте ми седмица! Сега е невъзможно да ви взема със себе си. Ще се върна много скоро, веднага щом уредя нещата си, и тогава, ако все още знача нещо за вас, двамата ще отидем там, където пожелаете. Животът не е бил особено ласкав с мен, приятелю. Имало е дни, в които съм се чувствала така уморена от всичко, че на драго сърце бих сложила край на съществуването си. Дайте ми време да свърша каквото трябва и после веднага ще заминем. Двамата заедно ще се опитаме да намерим спокойствие. Имайте търпение дотогава. По-късно ще разберете.

Собственикът се приближи за сметката. Иносенсия извади огледалото от чантата си, напудри се и сложи наново червило върху устните си. След това се запъти към колата и оттам Рекс я отведе до хотела.

Асансьорът беше спрял и двамата се изкачиха по стълбите пеша. Иносенсия се спря пред вратата на стаята си и пое палтото си от Рекс. Коридорът беше пуст и тънеше в полумрак.

— Лека нощ — изчурулика тя. — Днес прекарах много весело, Ричи, мили… Мислете за мен, докато ме няма.

Тя внезапно протегна ръце и привлече лицето му към своето. Силната вълна на парфюма й го замая и в същото време две горещи устни се докоснаха до неговите. Когато Иносенсия се отдръпна, върху пребледнялото й лице и в полузатворените й очи беше изписан тъй замайващ унес и така опияняваща забрава, че младият мъж я притисна към себе си и отвърна на целувката й не по-малко пламенно. Тя отпусна глава на гърдите му с радостна въздишка, в която, както и в смеха й, имаше някаква скрита тъга.

— Ах, Ричи — прошепна Иносенсия, — защо не ви срещнах десет години по-рано!

Тези думи върнаха Рекс към действителността и той се упрекна за слабостта си. Тя потърси отново устните му, но този път той бе по-хладен. Най-после, усмихната и щастлива, тръпнещата жена се откъсна от прегръдките му, отвори вратата на стаята си и изчезна. Рекс се прибра бавно в своята, превъртя два пъти ключа в ключалката, отвори куфарчето, което беше купил в Сан Себастиан, и извади от него голям плик. На него беше написано: „За моя приятел Рекс Гарет“. Той извади от него няколко листа, изписани със ситни букви. Преминавайки веднага към крайния пасаж на писмото, който беше подчертал с молив по-рано.

Рекс прочете — може би за десети път — следното:

Ако се съди по нарежданията, дадени на Клаус от Иносенсия, явно е, че тази работа, от каквото и естество да е и каквато и да е целта й, ще бъде приведена в изпълнение през юни, и то не преди 1-ви и не по-късно от 30-и. Безспорно са искали да дадат на Клаус и Форсан (умрели впоследствие) достатъчно време да отидат на срещата. Не знам дали неуспехът им, когато стане известен, няма да причини известни промени в плана, но от деня, в който получите това писмо — и той няма да закъснее, ако предчувствията ми не ме лъжат — до 30 юни ще трябва да се постараете да разкриете заговора и да предадете на правосъдието тази недостойна жена. При други, по-щастливи обстоятелства, сам щях да се нагърбя с изпълнението на тази задача, но сега съм принуден да се обърна към вас, стари мой приятелю, и да ви помоля да ме заместите. Надеждите ми няма да бъдат измамени. Знам, че няма да ми откажете. Намиращ се пред прага на вечността, аз се старая да не изпитвам никаква горчивина и озлобление, но искам да спася страната си и други хора от създанието, което разби живота ми. Намерете я, преследвайте я и я обезвредете завинаги. Това е последното желание на приятеля ви.

Луис Ларага, затворът, 27 май

Трийсети юни!… А сега беше 5 юли! Според предвижданията на Ларага в плана наистина имаше промяна, но пристигането на дон Леандро започваше да дава нова насока на нещата. Рекс обаче съзнаваше и изпитваше горчиво угризение от това, че тази жена, която трябваше да срази, вече упражняваше властта си и върху него. Той беше изневерил едновременно на любовта на жена си и на доверието на приятеля си, отговаряйки на жадната молба на нейните устни.

За в бъдеще трябваше да бъде по-предпазлив и безмилостен. Тази жена не трябваше да очаква от него никаква милост. Мрачен, със стиснати устни и тъмен блясък в очите, Рекс погледна писмото. Не беше ли крайно време да се раздели с него? Готов да действа и да хвърли коза, който държеше в запас за крайния момент, той трябваше да унищожи всяка възможност това писмо да попадне в ръцете на неприятелите на Луис Ларага. Запали клечка кибрит и я доближи до хартията. Докато гледаше как листовете се гърчат в пламъци, пред него се появи видение: бледият образ на жена с нежен поглед и устни, които са му верни. Рекс стъпка пепелта от писмото, обзет от отчаяние. След това сложи куфара на леглото си и го приготви за заминаване.