Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (26)

Обвинението

Тя сякаш се съвзе при споменаването на това име, изправи глава и погледна Рекс със странен поглед.

— Капитан от генералния щаб в Сан Себастиан — продължи той, — 1921 година. Хайде де, не може да сте забравили Ларалд?

Тя не разбираше нищо. Какви бяха тези къси и отсечени въпроси? Полицейско разследване ли имаше намерение да прави?

— Е, и какво? — подхвърли тя с известно безгрижие.

— Той ви е обичал. „Най-прекрасното същество, което познавам“ — казваше той за вас. Това е било по времето, когато сте живели в Сан Себастиан заедно с майка си. Ларалд е искал да се ожени за вас, но вие не сте се съгласили. Всяка вечер е идвал при вас в градината ви. Спомняте ли си за тези срещи?

— Защо ми говорите за всички тези отдавна минали неща? — запита тя мрачно.

— Сега ще ви кажа. По онова време испанците воювали с рифяните. Тогава Франция е пазела неутралитет, но е поддържала контакти с испанското правителство и следяла военните действия. Когато било взето решение Франция да се включи и да предприемат съвместни действия, в Сан Себастиан се е състояла конференция с армейски представители на двете страни. Конференцията се пазела в пълна тайна, тъй като военнокомандващите на френските части, са се опасявали, че няма да получат одобрение от парламента на страната си. Ларалд присъствал на това събрание. Той бил избран за целта предвид миналите му заслуги в Мароко и заради това, че добре познавал нравите на туземците. Дали му задача да напише доклад, който да бъде предоставен на военното министерство в Мадрид.

Гласът на Рекс не звучеше гневно, но в очите му светеше обвинителен пламък, чийто блясък Иносенсия едва понасяше.

— Докладът трябвало да бъде готов за шест часа на другия ден. Ларалд получил нареждане да отиде на гарата, за да го предаде лично на специалния пратеник на министерството. Затова бил принуден да работи цялата вечер в канцелариите на генералния щаб, а, разбира се, през нощта документите щели да бъдат прибрани на сигурно място. Но на другия ден вие и майка ви сте заминавали за Мадрид, където сте щели да прекарате цялата зима и Ларалд ви бил обещал да ви посети, за да се сбогува.

Навел глава към вратата, Рекс спря за миг, сякаш за да се ослуша отново. Докато наблюдаваше изваяния му профил, правия му нос и плътните устни, Иносенсия почувства, че я обзема някакво странно успокоение. Отвърна очи от него веднага щом той се обърна отново към нея.

— Ларалд занесъл книжата у дома си и работил до часа, определен за посещението му при вас.

Смятал да довърши работата си, когато се върне. Заключил документите в писалището си, преди да излезе. Неизвестни лица се възползвали от отсъствието му, за да се вмъкнат в жилището му, да разбият писалището и да откраднат документите.

Самообладанието на Иносенсия се беше възвърнало. Тя стоеше точно срещу Рекс. Когато той замлъкна, за да си поеме дъх, тя отметна предизвикателно черните си коси и каза:

— Слушах ви търпеливо и внимателно и пак не разбрах какво целите с всичко, което ми разказвате. Наистина си спомням, че познавах някога този Ларалд. Той беше истински баски дивак, ако паметта ми не ме лъже, но…

— Изслушайте края на разказа ми — прекъсна я Рекс. И тъй като беше придружил думите си с нервно движение на ръката, Иносенсия видя, че пръстите му трепереха. Той млъкна за миг, сякаш да овладее вълнението си. Шумът на вятъра и вълните изпълни стаята. Най-после Рекс продължи с пресипнал глас:

— Никой никога не може да предвиди на какво е способен мъж, който обича. Ларалд не размишлявал върху станалото, не чакал да открият кражбата, а избягал и се озовал в Бордо. Оттам отплавал за Холандия още преди да успеят да открият следите му.

Устните на Рекс се свиха.

— Този „баски дивак“, както го наричате, усещал, че не може да се оправдае — да каже къде е бил, когато е извършена кражбата, без да изложи вас, младото момиче, пред обществото. Знаел, че ще го държат отговорен за загубата на документите, които на никаква цена и по никакъв повод не трябвало да се изнасят от генералния щаб. Ларалд не се съмнявал, че бягството му ще се изтълкува като признание за това, че той е извършил кражбата, равностойна на военно престъпление. Той бил осъден задочно, разжалван и опозорен.

Рекс избърса устни с кърпата си и продължи отново. Втренчените му очи бяха необикновено красноречиви.

— Съвсем не е подозирал кой го е измамил, защото не бил споменал на никого нито дума за конференцията. Цели две години смятал, че е жертва на шпионин, дошъл случайно в жилището му. И през ума му не минавало, че вие единствена сте знаели, че тази вечер той ще отсъства от дома си. Така е било отначало, но по-късно…

Иносенсия повдигна рамене.

— Наистина придавате твърде много драматизъм на тази съвсем обикновена история. Да, спомних си най-после за този Ларалд. Непоносимо сериозен мъж, който беше значително по-възрастен от мен.

Тя потисна прозявката си.

— Той ми досаждаше до смърт, драги.

Рекс продължи, сякаш не беше чул думите й.

— Ларалд постъпил в чуждестранния легион и срещнал там Клаус, който притежавал вашата снимка с посвещение. Хвалел се, че е бил ваш любовник.

Тя тропна с крак.

— Казвам ви, че е излъгал! — извика младата жена с пламнали очи.

— Така е предполагал и самият Ларалд и затова се заклел или да убие Клаус, или да узнае как портретът ви е попаднал в ръцете на този човек. Клаус обаче бил преместен в друга част и Ларалд се срещнал с него едва миналия март на фронта на Уаргла.

Иносенсия не беше вече безразлична, а слушаше напрегнато. Рекс хвърли поглед към вратата и продължи:

— Ларалд бил прекарал месец в болницата и когато излязъл оттам, го преместили в една от частите, които били на първа линия. Още същата вечер той постъпил в разузнавателен отряд, в който — по желание на съдбата — се намирал и Клаус. С приятелско отношение Ларалд успял да го накара да говори. И знаете ли какво научил тогава?

— Какво? — запита тя беззвучно.

— Че вие сте долна шпионка и че по време на войната сте действали в Испания за германските тайни служби…

— И какво от това? — отвърна тя заядливо. — Да не съм французойка или англичанка? Американците продаваха гранати на германците, защо аз да не им продам ума си?

— Клаус се запознал с вас в Барселона през 1917 година — заяви непоколебимият обвинител. — Тогава сте били едва осемнайсетгодишна, а германските тайни служби вече са ви използвали за всички долни цели, за които се използват шпионите.

— Нима вярвате на всичко това, Ричи! — възмути се тя задъхано. — Уверявам ви отново, че на никого не съм била любовница… на никой мъж…

— Според думите на Клаус младостта ви и… невинният ви вид са били главните ви оръжия. Нима е било възможно френските и английските агенти да се усъмнят във вас? Били сте прелестно младо момиче, току-що излязло от манастирския пансион, което живее с майка си в най-хубавия хотел в града… Но ако човек може да вярва на думите на Клаус, не сте се спирали пред нищо.

— Колко пъти трябва да ви повторя, че този мръсен германец е само жалък лъжец? Ричи, кълна се в Дева Мария…

— Оставете ме да довърша. Ларалд попитал Клаус, между другото, с какво се занимавате през всичките тези години. „Продължава да си вади хляба…“, казал той, след това разгънал плик, надписан до него от вашата собствена ръка, и извадил пет банкноти по хиляда франка.

Рекс замлъкна за миг, за да си поеме дъх, преди да заключи:

— В резултат от този разговор Клаус бил убит от Ларалд.

— Убит? — промълви Иносенсия.

— Да, с удар на мотика… и не от ревност, а заради парите. Тези пет хиляди франка щели да позволят на Ларалд да ви намери — където и да сте — и да сложи край на низостите ви. Бил решен да спаси и двете страни, които сте предавали, а след това, задето толкова много ви е обичал и жестоко се е лъгал във вас, смятал да даде и на себе си заслуженото наказание. Да, на прага ви лежи мъртвец.

Иносенсия не отговори. Тя гледаше втренчено Рекс.

— В портфейла на Клаус Ларалд намерил писмото ви. Поздравявали сте Клаус за това, че е подкупил Форсан и сте били определили среща и на двамата от 1-ви до 30 юни. Баските се поддържат много помежду си. Ларалд познавал Форсан, но знаел нещо, за което Клаус дори не подозирал. Форсан бил убит една нощ по-рано. Той бил дезертирал и се озовал в Танжер. Там някакъв човек му продал документите на някой си Педро Гомес, който — Ларалд научил това впоследствие, но много късно — бил испански анархист, търсен от френските власти, защото преди два или три месеца бил убил в Париж полицая, натоварен да го арестува.

— Педро Гомес — отбеляза Иносенсия — е доста популярно име в Испания. Предполагам, че не се отнася за онзи Педро Гомес, който е бил гилотиниран преди няколко седмици за убийството на полицая Феликс Барбие?

Рекс кимна утвърдително.

— Но не разбирам…

— Сега ще довърша. Ларалд пристигнал безпрепятствено в Париж. Той смятал да отиде да ви дебне някъде в околността на Андай, осведомен от писмото ви за постоянните ви пътувания през югозападната граница. За нещастие, при полицейска проверка в къщата, в която живеел, Ларалд трябвало да покаже паспорта си. Арестували го незабавно. Полицията имала доста малко сведения за истинския Гомес, изчезнал веднага след убийството. Дирекцията на полицията се стараела напразно да получи някакви по-точни данни от чужбина. Сведенията, доставени от Мадрид и други градове, ту си противоречали, ту се потвърждавали взаимно. Някои от свидетелите твърдели, че са познали Педро Гомес в лицето на Ларалд, а той, за да се оправдае, трябвало да разкаже цялата си история, да разкрие, че е бил испански офицер, да припомни престъплението, за което все още го държали отговорен — кражбата на тайните военни документи, засягащи еднакво Франция и Испания. Ларалд не се решил на тази стъпка и се доверил само на предоставения му служебен адвокат. Преди обаче да му изповяда истината, той изискал от него да му обещае, че няма да се възползва от възможностите, които тя ще му разкрие. По този начин ръцете на адвоката били вързани.

За първи път гласът на Рекс изгуби твърдостта си.

— Така Ларалд бил единодушно обвинен в убийството на полицая Феликс Барбие и на 28 май сутринта на булевард „Арагб“, жертва на неумолимата съдба, той заплатил с главата си чуждото престъпление…

Смъртнобледа, с безжизнени очи, Иносенсия гледаше, без да вижда. Устните й бяха разкривени, сякаш замръзнали във вик на ужас.

— Три трупа ви обвиняват — каза бавно Рекс.

— Но вие? — прошепна тя, ридаейки. — Но вие?…

— Аз бях приятел на Ларалд. Служихме заедно в Легиона и тогава той се наричаше Луис Ларага. Когато разбра, че ще умре, без да може да изпълни задачата, която единствена още давала смисъл на живота му, той ми я повери.

Дългите пръсти на Иносенсия се впиха в млечнобялата й шия.

— О, разбирам — каза тя, задушавайки се. — Значи за това сте мислели винаги, когато сме били заедно?

Той кимна утвърдително.

— И сега?

— Очаквам всеки миг къщата да бъде обградена.

— Значи ме предавате? — промълви тя тихо. — Знаете, че ме очаква смърт, защото французите ще бъдат безмилостни…

— А вие имахте ли милост към приятеля ми?

— Аз не съм виновна за смъртта му. Не знам нищо за кражбата на документите. На мен ми беше заповядано само да накарам капитан Ларалд да отсъства за няколко часа от дома си през тази вечер.

— Заповядано, казвате? Заповядано от кого?

— От групата на анархистите в Сан Себастиан.

Тя се изправи гордо. Очите й блеснаха като стоманени остриета.

— Аз съм дъщерята на Рамиро Леон — заяви Иносенсия.

— Но нали името ви е Сантен?

— Да, името на майка ми. Благодарение на него живеехме спокойно и тихо в Хавана, където заминахме след смъртта на баща ми. Чували ли сте да се говори за Рамиро Леон?

— Разбира се! Спомням си какво страшно вълнение причини екзекуцията му. В Латинския квартал станаха много протестни събрания. Значи Рамиро Леон е ваш баща?

— Бях единствената му дъщеря.

— О! — възкликна Рекс замислено.

— Той беше анархист, така както Христос е бил анархист. Този човек с чисто сърце искаше да разруши съществуващия ред само за да изгради върху развалините му друг, по-добър свят. Като интелектуалец, той мразеше насилието, но тъй като беше богат и блестящ писател, испанското правителство го затвори и осъди на смърт. Приятелите му от всички страни напразно се бориха срещу тази присъда. Трябваше да бъде дадена жертва! Рамиро Леон трябваше да умре.

Тя стоеше срещу Рекс, изправена, крехка, бледа, но същевременно гореща като пламък.

— Разстреляха го! — извика тя и гласът й отекна в стаята. — Нощта преди смъртта му ме заведоха в крепостта, за да се сбогувам с него. Майка ми беше останала вкъщи, беше полумъртва. Когато мисля за всичко това, ми се струва, че в тази нощ настъпи краят на младостта ми и започна животът ми на зрял човек. Бях едва петнайсетгодишна, но още тогава се разбунтувах срещу отечеството си и обявих война на хората, които хладнокръвно и без оправдателни причини убиха баща ми — най-благородния човек, когото познавам…

— Добре, разбирам — забеляза Рекс по-благо, — но как се стигна дотам, че започнахте да работите за Германия?

— Републиканска Франция имаше всичките ми симпатии до Руската революция, но тъй като Германия се стараеше да свали царизма, аз й помагах срещу Съюзниците само за да могат Ленин и Троцки да осъществят делото си и след като комунизмът възтържествува в Русия, да се разпространи и да достигне и до Испания.

— Но днес все още продължавате да работите тайно против Франция.

— Да, защото подкрепата на Франция в Мароко е последната надежда за спасението на испанската монархия.

— Баща ви е бил просто мечтател и никой никога не е подозирал подбудите му, но вие, напротив… вие действате, водена само от стремежа си към материални облаги.

— Нима! Така ли мислите?

— Клаус казал…

Но в последните думи на Иносенсия имаше толкова скръб, че Рекс млъкна:

— Никога — започна тя презрително — не съм получавала пари нито от германците, нито от когото и да е друг. Лично поемах разноските за всичко, което предприемах. Естествено, всичко това е съвсем необяснимо за човек като Клаус, но мислех, че вие…

Думите й секнаха и нервни тръпки пробягаха по тялото й.

— Съдя за вас по хората, с които сте се забъркали — отвърна Рекс с възмущение. — Казахте, че баща ви мразел насилието, а същевременно виждам, че работите заедно с хиена като този Войник и с немеца разбойник, който е вечно пиян. Нима по този начин, съюзявайки се с най-долнопробни хора, отдавате почит на паметта на баща си?

Тя въздъхна.

— О, въпреки че ние, хората, ковем сами съдбата си, често сме безсилни срещу нея. Откъде знаете, че понякога не ми се е случвало да отправям към себе си същите обвинения, които вие току-що ми хвърлихте в лицето?

Погледът й изгуби досегашната си яснота.

— Били сте господарка сама на себе си — богата, независима — и винаги сте можели да поправите грешките си.

— Държаха ме. Беше невъзможно да се върна назад.

— Как? Кой?

Сянка пробягна в очите й.

— Дон Леандро…

— Той щеше да ви издаде? Доколкото можах да схвана, вие го държите и той ви се подчинява във всичко.

— Да, защото аз му осигурявах средства, но не намирах достатъчно смелост да премеря силите си с него, преди да ви срещна. Ричи, бях искрена, когато ви казах, че искам да замина с вас веднага щом свърша, това щеше да е последната ми мисия.

Настъпи мълчание. Рекс отиде до вратата и я отвори.

— Вървете си! — каза той. — Не мога да ви бъда съдия.

Иносенсия се обърна към него поразена. Тя го погледна. Той стоеше с наведена глава и мокрите му дрехи бяха прилепнали по тялото му.

— Какво? — прошепна тя. — Наистина ли искате това? Свободна съм?

Иносенсия се приближи към Рекс и сложи ръце на раменете му. Очите й трептяха като звезди, някакво мрачно сияние я преобразяваше.

— Но това значи, че не ме мразите… вие може би ме…

Той вдигна глава, за да срещне погледа й, когато далечен вик раздра спокойната тишина на къщата.