Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (7)

Краят на пътуването

Колата спря плавно. Рекс отначало помисли, че автомобилът забавя отново хода си, защото минават през някое градче или че пред тях има колона от коли със зеленчуци, които градинарите бързаха да откарат в Париж преди зазоряване, но адвокатът се размърда за първи път, откакто бяха потеглили, и каза нещо на шофьора. Рекс се огледа наоколо. Бяха спрели пред голяма, широко отворена желязна порта, намираща се между две къщурки. Младият мъж разбра, че влизаха в града.

— Към Дирекцията на полицията!

Шофьорът кимна в знак на разбиране и автомобилът мина през портата. Небето беше ясно, осеяно със звезди. Въздухът беше пропит от свежестта на водата, която мъже с каучукови ботуши и с дълги маркучи в ръце изливаха върху асфалта. Автомобилът се изкачи върху дълъг и прав булевард, стигна до площад „Етоал“, където под величието на Триумфалната арка трептеше пламъкът, запален в чест на Незнайния воин, и се плъзна бързо между гирляндите от светлини на „Шанз Елизе“.

После, след като прекоси „Плас дьо ла конкорд“, той продължи успоредно на Сена, докато на небето не се откроиха мрачните и внушителни очертания на Съдебната палата и на Дирекцията на полицията.

Колата спря на тиха уличка близо до реката. Адвокатът изскочи навън. Нервността му се възвърна. Той трепереше толкова, че почти заекваше, когато прошепна на спътника си:

— Ще гледам да уредя работата колкото мога по-бързо, но все пак не е изключено да се позабавя.

Взимайки тротоара на два скока, той изчезна в дълъг сводест вход, където един полицай стоеше на пост. Рекс не се помръдна от мястото си. Когато се върна, Шардон го завари неподвижен, замислен и загубил представа за място и време.

— Проклети чиновници! — мърмореше задъхано адвокатът.

Той скочи в колата, погледна часовника си и нареди нещо на шофьора. Беше три и половина — мъртвият час на Париж, когато кафенетата и ресторантите са затворени, само Монмартър е силно осветен, по опустелите улици няма никой, освен нощни скитници или закъснели гуляйджии и движението на трамваите и автобусите отдавна е спряло. Когато автомобилът пресече реката и пое по булевард „Сен Мишел“, Рекс с учудване установи, че на тази просторна улица кипи живот. По нея пъплеха таксита и частни коли. По тротоарите се блъскаха тълпи от пешеходци. Виждаха се хора от какви ли не съсловия: работници, носачи, продавачи на кестени, впрегнати в малките си димящи колички, вестникарчета, скитници, дръзки хлапаци и млади свежи момичета, хванати под ръка, подскачащи, тананикащи и подхвърлящи си закачки. Въздухът беше тежък и задушен. Към бръмченето се присъединяваше и шумът на разговорите, смеховете и ругатните. Навсякъде между тези пъстри тълпи се забелязваха полицаи.

Бившият възпитаник на Училището за изящни изкуства тук се почувства като у дома си. Той се обърна към адвоката и запита:

— На какво се дължи това необикновено оживление?

Но спътникът му не му отговори, защото спореше оживено с шофьора. Невъзможно беше да се придвижат по-нататък. Автомобилите се бяха наредили един след друг в дълги колони. Рекс забеляза, че колата им вече е изминала булеварда и пред тях се открива „Плас Данфер-Рошро“.

Шардон слезе.

— Елате! — обърна се той към Рекс. — Внимавайте да не се изгубим един друг!

Той погледна часовника си и се спусна към най-гъстата част на тълпата. От дъното на улицата се носеха гневни възгласи. Потокът на движението отнесе двамата мъже до площада. На срещуположния му край те видяха силуетите на конни полицаи, които се мъчеха да удържат възбуденото множество.

На площада цареше невъобразима бъркотия и страшна врява. Всички кафенета работеха и около масите нямаше вече нито едно свободно място. Някои викаха келнерите, други — приятелите си. По мрамора на масите звънтеше порцелан и стъкло. Към този хаос се прибавяха виковете на изплашените жени и тракането на конските копита.

Адвокатът пресече площада, докато Рекс го следваше по петите. Най-после, не без усилие, Шардон стигна до малко кафене с цветни стъкла, което също беше препълнено. На касата стоеше дебел мъж с пъстра риза и кърпа на врата. Щом забеляза адвоката, той побърза да го посрещне.

— Я вижте, господин Шардон, значи сте тук? — поздрави го барманът поверително, взирайки се с любопитство в Рекс. — Чувате ли тълпата навън! Бунтува се. Винаги е така, когато гилотината трябва да погали някой анархист, особено ако той е светил маслото на полицай!

Той вдигна ъгловатата си глава и се ослуша.

— Жужат като рояк разгневени пчели!

След това мъжът се обърна към Шардон и попита тихо:

— Ще се видите ли с този испанец, с Гомес, преди да се запознае с Вдовицата^[1]?

Адвокатът потръпна.

— Да — отговори той, намествайки очилата си, — ще отида в затвора, но още е малко рано.

— Има още час до изгрев-слънце. Седнете, господин Шардон. Починете си.

— Свободен ли е салонът ви, Проспер?

— На ваше разположение е — каза любезно домакинът, запъти се към вратата в дъното на кафенето и я отвори пред двамата посетители.

— Ето! Ще изпиете ли по чашка? Всъщност, като ви гледам, непременно трябва да се подкрепите. Нали ми казахте, че за първи път попадате на дело от този род? Във всеки случай, ако не искате…

Той се засмя тихо и погледна през рамото на Шардон непознатия с фрака.

— Сигурен съм, че приятелят ви ще приеме. Той е по-бял от нагръдника на ризата си.

Дебелият мъж отиде да вземе от тезгяха шише и две чаши.

— Елате! — обърна се адвокатът към Рекс, който през цялото време стоеше настрана.

Проспер влезе в салона, остави подноса с шишето и чашите на масата, кимна насърчително с глава на Шардон и се оттегли.

— Къде е този Гомес? — запита Рекс без заобикалки, щом вратата се затвори. — Разбрах вече, че ще го видим.

Шардон започна да налива коняк в едната чаша, без да отговори. Готвеше се да напълни и втората, но Рекс го спря. Адвокатът изпи на един дъх своето питие, въздъхна дълбоко и след като намести пенснето си, извади от джоба си плик, запечатан с восък.

— Преди да ми зададете какъвто и да е въпрос, господин Гарет — започна той, разглеждайки надписа на плика, — прочетете това писмо, което вчера довереникът ми ме натовари да ви предам. След това ще ми кажете дали сте готов да направите това, което очакват от вас.

— Нима беше необходимо да ме доведете до Париж, за да прочета едно писмо?

— Четете!

Рекс взе плика. Адресът беше написан на френски: „За моя приятел Рекс Гарет“. Счупи печатите с нервни пръсти и извади няколкото гъсто изписани листа. Започна да чете.

В това време адвокатът, който беше обърнал още една чашка коняк, крачеше напред-назад в стаята и от време на време хвърляше неспокойни погледи към художника. От бара долиташе тих говор, но в самия салон не се чуваше никакъв шум, освен скърцането на обувките на Шардон и шумът на хартията в ръцете на Рекс.

Той прочете бързо писмото, сгъна листовете, сложи ги отново в плика, прибра го в джоба си и най-после стана от стола.

— Е, какво? — запита Шардон, потупвайки черните ръкавици в бедрото си.

Рекс го погледна. Изражението му все още не издаваше безпокойство, но зениците му бяха тревожно разширени. Той запита:

— Наближава ли часът?

Угасналият поглед на Шардон се оживи.

— Бедният ви приятел беше уверен, че ще удържите на думата си — прошепна той и като напълни чашата на Рекс, нареди: — Хайде, пийте! Сега ще ме почакате малко, защото ще отида да ви потърся шапка и палто.

Първите лъчи на зората пробиваха мрака, когато двамата мъже напуснаха бара. Тълпата навън все още се вълнуваше и вдигаше врява, но полицейският контрол беше значително засилен.

Беше издигната преграда между площада и булевард „Араго“. Един полицай, след като провери на светлината на фенерчето си картата, която му показа Шардон, го пусна да мине заедно с Рекс. Светлината на лампите се отразяваше в стоманените каски на униформените от ротата, която беше разположена в свободен строй под сенките на дърветата. Приближаваше и цял кавалерийски взвод. Полицаи на велосипеди се движеха безшумно нагоре и надолу. Адвокатът и спътникът му преминаха втори, а след това и трети пропускателен пункт, оглеждани от цивилните полицаи, които се познаваха не по-трудно от униформените. Пред тях, между две високи стени, се простираше булевард „Араго“. На известно разстояние се виждаха строени в квадрат войници: пехотинци и кавалеристи, които бяха слезли от конете си и разговаряха тихо. Между тях нагоре-надолу се движеха офицери с цигари в уста. От този квадрат долитаха удари на чук.

Двамата мъже продължиха пътя си. По едно време Шардон бутна Рекс с лакът и му показа висока стена вдясно от тях:

— Затворът.

Пресипналият му глас прозвуча някак странно сред внезапно настъпилата тишина. Хората се смълчаха и шепотът от откъслечните разговори не беше по-силен от шумоленето на утринния вятър в листата на дърветата. Стъпките на минувачите бяха станали по-глухи. Шумът на тълпата едва долиташе до слуха. Сред тези сподавени звуци отекваха ясно и настойчиво единствено ударите на чуковете.

Гилотината се появи внезапно. Триъгълното й острие от синкаво-матова стомана сякаш прикова погледа на Рекс и той не можа да откъсне очи от него. Наоколо се суетяха сенки, които очевидно се занимаваха с последните приготовления. До тротоара се намираше отворен фургон, в който беше впрегнат едър бял кон.

Висок мъж изваждаше от него някаква продълговата кошница.

В ухото на Рекс шепнеше глас, който сякаш идваше някъде от много далеч. Той се обърна и видя пребледнялото лице на Шардон.

— Стойте тук, на тротоара! Ще го видите, когато слиза от колата.

Докато изричаше това, адвокатът надяна черните си ръкавици.

— Трябва да вървя, защото ме чакат в затвора. Вероятно няма да се срещнем отново.

Разстроеното му лице показваше колко дълбоко бе вълнението му. Очите му започнаха да примигват твърде често.

— Не, не мисля, че ще имам сили да се върна.

Той стисна бързо ръката на Рекс и се отдалечи.

Утрото настъпваше и на изток небето бързо започваше да розовее.

Първите лъчи на слънцето се плъзгаха между листата на кестените. Прозорците на горния етаж на затвора пламнаха в отблясъците на изгрева. Птичките се разцвърчаха и запърхаха по дърветата. Розова светлина окъпа булеварда. Чуха се заповеди. Редиците на пехотата се изравниха и застанаха мирно. Стихналата гълчава на хората започна да се засилва, но около образувания от войниците квадрат продължаваше да цари гробовно мълчание. То бе нарушавано само от тропота на конски копита. Приближи се кола, в която мъж със силно загоряла кожа и черни коси, облечен в затворнически дрехи и с белезници на ръцете, трепереше от студ и нервно напрежение, притиснат между двама охранители.

Съдии, журналисти, войници и полицаи гледаха със затаен дъх как осъденият стъпва бавно на земята. Те видяха, че черните му пламтящи очи огледаха бързо заобикалящите го неспокойни лица и чуха във внезапно настъпилата злокобна тишина ясния му глас да казва на френски:

— Благодаря, приятелю мой!

Никой от тях не узна към кого бяха отправени тези думи. На тротоара седеше широкоплещест инспектор от Обществена безопасност с внушителна осанка и сучеше русите си мустаци. Той забеляза, че човекът до него — млад мъж с тъжни очи, обърна гръб на гилотината в момента, в който стоманеното острие падна.