Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (20)

Последният коз на Рекс

В това време прозорецът на кухнята светна и едва-едва освети бледото лице на стареца. Завит в тъмна широка пелерина, която се спускаше до земята, дон Леандро се сливаше с мрака и изглеждаше, сякаш главата му се носи в пространството, сякаш отделена от тялото.

Силно безпокойство обхвана Рекс, докато проницателните очи на испанеца го гледаха настойчиво. Младият човек съзнаваше, че беше изгубил играта само защото бързият успех го увлече и го направи непредпазлив, но все пак не всичко беше изгубено. Временното пропадане на плановете му не го отчайваше. Той беше решил на всяка цена да разплете конците на този заговор. Съзнаваше, че сам ще му бъде трудно. Как се наричаше онзи полицай? Барбо, Барбиш… нещо подобно. Беше отказал да изслуша този полицейски инспектор, който в съдбоносната утрин в подножието на гилотината му беше предложил ценната си помощ. Защо не беше приел предложението му? От друга страна, в такъв случай щеше да бъде принуден да му разкрие самоличността на покойния си приятел.

Притиснат от редица обстоятелства, Рекс съзнаваше, че трябва сам да се справя с възложената му задача. Трябваше да разчита само на себе си, за да запази пълна свобода на действие. Гарет знаеше, че няма да може да постигне целта, която преследва, ако през ума на Иносенсия мине и най-малкото подозрение за истинските му намерения. Той трябваше да избегне тази нежелателна възможност, дори и с цената на последния коз, който притежаваше.

Преди всичко Рекс трябваше да попречи на тези хора да пребъркат джобовете му, защото в противен случай щяха да намерят пачката банкноти — нещо, което би го изложило на огромен риск и би го лишило от едно от главните му доказателства срещу Иносенсия. Така че трябваше да изиграе последния си коз.

Смелостта му се възвърна. Изправи се срещу стареца и наруши мълчанието:

— Тук съм, защото трябва да ви доставя важно съобщение.

Самоувереността му нарасна, когато видя, че при тези думи каменната маска на дон Леандро се смекчи и хладният му поглед се оживи. Испанецът беше изненадан, но учудването му трая само миг. Лицето му стана отново невъзмутимо, само устните му бяха свити в едва забележима подигравателна усмивка.

— Съобщение? — отговори дон Леандро на английски с равен, студен глас. — Вмъквате се тайно в частен имот, а след това заявявате, че трябва да направите някакво съобщение. Какво? На кого?

— На тези, които ме чакат!

Под черното сукно, което ги покриваше, приведените рамене на стареца се повдигнаха.

— Бих искал да знам какво означава присъствието ви в тази къща.

— Мисля — позасмя се Рекс, — че то се обяснява от само себе си.

Дон Леандро се приближи решително към него. В движенията му имаше нещо заплашително, въпреки че наметалото го скриваше напълно.

— Във Франция е много опасно да се вмъкваш нощем в чуждите домове — процеди през зъби той. — Хората ми имаха пълно право да ви убият, разбирате ли това?

Рекс се усмихваше. Старецът сви вежди.

— Сигурно тази случка ще престане да ви изглежда толкова забавна, ако ви предам на полицията.

— Няма смисъл да се опитвате да ме уплашите, защото няма да успеете — заяви Рекс спокойно и добави: — Сигурно знаете, че…

Леки стъпки изскърцаха по пясъка и на светлината, падаща от прозореца, се появи Иносенсия. Без да забележи Рекс, изправен между двамата мъже, тя се отправи към дон Леандро, хвана го за ръката и бързо обяви с малко груб глас:

— Херц току-що пристигна. Заяви, че…

Сухите пръсти на стареца стиснаха ръката й. Тя се обърна и видя Рекс.

— Вие! — възкликна младата жена. Гневни пламъчета светнаха в очите й. Тя запита ядосано дон Леандро: — Какво търси той тук? Кой го е пуснал да влезе?

Старецът по навик вдигна рамене, но после отговори с преувеличена учтивост:

— Жан и Педро намерили господин Гарет тъкмо когато обикалял тук, около стената. Тъй като не знаели, че очаквате посещението му, пък и понеже не го познали в тъмнината, го държали под надзора си до идването ми. Надявам се, че не са сгрешили много с прекаленото си усърдие!

Иронията му сякаш стана причина Иносенсия веднага да излее гнева си върху Рекс.

— Как сте посмели да дойдете тук? — извика тя. — Злоупотребявате с приятелството ми, господин Гарет!

— Престанете да ме наричате с това име, доня Иносенсия — отговори той спокойно.

Душата на Рекс трепна от задоволство, когато видя какво вълнение причини отговорът му. Внезапно, както би се обърнала към кучето си, тя отпрати с движение двамата слуги. И веднага щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат да чуят, каза рязко:

— Обяснете ми защо сте тук!

— Струва ми се, че очаквахте двама посетители — започна Рекс. — Е, добре, аз съм единият от тях…

Очите на испанката се разшириха от учудване.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че аз съм Жил Форсан!

Тя едва не залитна. Кръвта се оттегли от лицето й и страните й станаха смъртнобледи. Погледът й, изпълнен с недоверие, се втренчи в Рекс.

— А тогава… къде е другият? — запита Иносенсия, стараейки се да възвърне самообладанието си.

— Мъртъв е!

— О!

Това остро възклицание се бе изтръгнало от гърдите на дон Леандро.

— Какво се е случило? — запита той.

— Клаус беше убит по време на разпра в разузнавателния пост на Уаргла същата вечер, когато трябваше да избягаме заедно.

— Почакайте! — Старецът вдигна ръка.

— По кое време?

— През март, няколко дни след като беше получил писмото с парите от доня Иносенсия.

— През март? А сега сме юли!

Рекс се колебаеше. Той трябваше да напредва много внимателно по този осеян с капани път.

— Рифяните ме заловиха и ме затвориха — обясни той наслуки.

— Рифяните са били предупредени за бягството ви — забеляза дон Леандро, чиито рибешки очи не се откъсваха от Рекс. — Това беше добре известно на Клаус.

— Той не ми беше казал нищо — отвърна уверено Гарет. — Клаус ми показа само парите, пет хиляди франка, с които щяхме да можем да се върнем във Франция. След това ме увери, че ако го придружа, мога да разчитам на доста щедро възнаграждение, но не ми съобщи нищо повече.

Иносенсия прекъсна разговора им с властния си глас:

— Защо едва сега ни разкривате кой сте и защо идвате?

Рекс очакваше този въпрос и отговори най-естествено:

— Защото преди това исках да видя в какво се впускам. Пристигнах два дни преди определената дата, но вие явно не бързахте да действате. Тогава реших да чакам и да видя как ще се развият събитията, за да си дам сметка за положението. Разбирате ли сега защо идвам при вас едва тази вечер?

— Напълно ли сте сигурен, че се казвате Форсан? — намеси се внезапно с хаплив глас дон Леандро. — Защото Форсан е баск, а вие…

Той се взираше безочливо в лицето на Рекс.

— Вие… по-скоро бих казал, че сте англичанин.

Рекс издържа погледа на противника си и с крайчеца на окото си забеляза, че лицето на Иносенсия се промени. Израз на недоверие беше изкривил устните й.

— Да, наистина, аз съм англичанин — отвърна весело Гарет, — но не и по рождение. По рождение съм баск.

— Тогава трябва да говорите местното наречие?

Въпросът на Иносенсия беше подхвърлен като бомба.

— Не така добре, както някога — заяви той невъзмутимо. — За двайсет години всеки език може да се забрави, но все пак мога да се разбирам на баски.

— Жан — извика Иносенсия, — елате, имам нужда от вас!

Настъпи пълна тишина. Баскът се приближи, свали баретата си и като я въртеше в ръце, застана мълчалив и недоверчив.

— Този човек ще разбере какъв сте — каза младата жена.

— Да заповяда! — отвърна Рекс.

Той се усмихна, каза няколко думи, след които лицето на баска просветна. Художникът продължи да му говори и изглежда подметна някаква шега, защото баскът се усмихна широко.

— Е, какво казва той, Жан? — запита Иносенсия. — Разбрахте ли го?

— Как да не разбирам! — отвърна той леко обиден. — Нямаше да бъда баск, ако не го разбирах.

— Тогава преведете какво ви каза и не забравяйте, че дон Леандро знае баски по-добре, отколкото предполагате.

Мъжът направи дяволита физиономия.

— Каза, че Катерина била по-проницателна от вас, защото в първия миг, в който го видяла, веднага познала, че е баск.

— И какво още?

Мъжът размени насмешлив поглед с Рекс.

— И още… че Катерина не била толкова глупава, колкото някои други хора, които познавал.

Смехът на Иносенсия разреди напрегнатата атмосфера. Рекс въздъхна с облекчение, но дон Леандро не сложи оръжие.

— Любопитен съм да знам каква роля играете вие в случая. Изглежда сте богат. Какво тогава ви кара да се захващате с това?

— Същото нещо, което ме заведе и в Легиона — любовта към приключенията.

— Тогава сигурно пазите военната си книжка?

Рекс започна да се смее добродушно:

— Виждам, че изобщо не ви вдъхвам доверие. Във всеки случай смятам, че не е необходимо човек да бъде много умен, за да се досети, че първата грижа на дезертьора е да унищожи военната си книжка.

Гарет не се постара да смекчи шегата си. Той вече беше изпитал цената на единствения си коз и бе отстранил голямата опасност. Той тържествуваше. Иносенсия го гледаше с окуражаващо, но малко странно спокойствие.

— Въпреки това, понеже настоявате — продължи Гарет, — смятам, че съм в състояние да ви убедя.

Той запретна единия си ръкав до лакътя и протегна ръка към светлината. На загорялата кожа, татуиран със синьо мастило, между две кръстосани знамена и нещо подобно на картоф, се виждаше надписът „I ПЧЛ“.

— Първи полк от Чуждестранния легион — това означават тези букви. Тази рисунка, която прилича малко на картоф, представлява запалена граната — знакът на Легиона.

Рекс пусна ръкава си и погледна заобикалящите го:

— Е, убедихте ли се най-сетне?

Вдясно от малката група се чуха стъпки. Баскът се приближи до тях, явно развълнуван, и промълви, показвайки с палец зад себе си в мрака:

— Херц е тук!

— Идете да го видите, ако обичате, дон Леандро — помоли Иносенсия.

Старецът се загърна в наметалото си и изчезна като призрак. Испанката се приближи към Рекс.

— Знаете ли, че тази вечер са ви следили?

Гарет нямаше защо да се преструва на изненадан.

— Невъзможно! — каза той.

— Защо да е невъзможно?

До този момент той смяташе да премълчи, че е открил тайния проход, но сега разбра, че ще трябва да се откаже от това намерение, за да разясни новото произшествие. Ето защо каза:

— Защото дойдох откъм брега.

— Откъм брега?

— Да… през прохода…

Иносенсия го погледна с възхищение.

— Наистина сте необикновен човек, Ричи! — впечатли се тя. — Как сте могли да откриете така добре замаскирания вход?

— Бях заспал под една скала и се събудих точно навреме, за да видя Жан и другаря му, когато излизаха от прохода. Вмъкнах се във входа, докато те бяха залисани другаде. А какво ви кара да мислите, че съм бил следен?

Сякаш не чула въпроса му, Иносенсия го попита:

— Известна ли ви е причина, поради която френската полиция може да ви търси?

Очите й като че ли искаха да проникнат в душата на Рекс. Той направи известно усилие, за да превъзмогне нарастващата си тревога, и поклати глава с привидно спокойствие.

— Никаква. Защо?

— Защото наскоро в Сен Жан де Люз е пристигнал инспектор от Париж на име Барбие. Той е от управлението, което следи анархистите.

Барбие! Човекът, който го беше спрял пред гилотината! Барбие беше в Сен Жан де Люз! Не се беше надявал на подобна помощ? Нямаше нужда да открива тайната на Луис Ларага сега — малко търпение и инспекторът ще получи толкова пълни и убедителни доказателства, че ще може веднага да пристъпи към действие. Но защо Барбие е дошъл в Сен Жан де Люз?

— Херц, който е от нашите — продължи Иносенсия, — познава добре инспектора и го е срещнал онзи ден на гарата. За жалост, го изпуснал много глупаво и не успял да го проследи. Оттогава никой не го беше виждал, но Херц и тази вечер открил край брега човек, който явно оглеждал къщата.

— Барбие?

— В мрака Херц не могъл да види лицето му, затова го изпратих за нови сведения.

Чуха се стъпки и дон Леандро се появи до Иносенсия. Гневът беше вкаменил лицето му и див блясък играеше в очите му.

— Барбие! — изръмжа той.

— Вие? — обърна се спокойно Иносенсия към него. — Мислех, че е…

— Той не се задоволява да дебне около къщата — продължи старецът, — успял е да вмъкне в двора и един от хората си.

На Иносенсия й се стори, че сърцето й подскочи. Тя отправи към Рекс поглед, пълен със съмнение.

— Един от хората си тук, тази вечер? Какво искате да кажете?

— Тази малка никаквица, която донесе костюма.

— Но какво ви кара да я подозирате?

— Херц ги видял да се срещат веднага щом решили, че не могат да ги забележат от къщата. Говорили дълго близо до укреплението. Херц не могъл да ги проследи по-нататък, защото и двамата се качили в автомобил и заминали.

— На добър час! — провикна се Иносенсия с презрителен смях. — Разказът ви ме успокои. Не забравяйте, че и полицейските инспектори са хора. Това момиче може би е приятелка на Барбие. Той сигурно е дошъл да я чака тук, за да я заведе у дома й.

И усмихвайки се закачливо на Рекс, продължи:

— Идилията на инспектора, или любов край морския бряг!

— Не виждам защо се шегувате — забеляза хапливо старецът.

— О! Вече мина повече от седмица, откакто Барбие е в града. Защо едва сега се появява тук? Иначе би могъл да узнае, че съм звъняла в Биариц на Валиа да ми изпрати костюма тази вечер.

— Тогава не ви ли поразява фактът, че той скита тук същата вечер, в която ни посещава и приятелят ни?

— Това обстоятелство ми се струваше любопитно дотогава, докато не узнах, че Ричи е дошъл през прохода.

— През прохода! — провикна се дон Леандро смаян.

Младата жена се засмя.

— Изглежда е по-хитър от нас, дон Леандро.

— Въпреки всичко съвпадението е странно.

Тя го погледна косо.

— Вярвам, че той е Форсан.

— Разбира се — отвърна дон Леандро остро.

— Да не би да искате да ме обидите, дон Леандро?

Той даде воля на гнева си, сочейки Иносенсия:

— Забелязвам у вас все по-голяма и по-голяма непредпазливост и затова трябва да ви отворя очите. Променили сте се. Досега никога не сте рискували така безсмислено. Вече ви посочих каква опасност представлява за нас допускането на чужди хора в тази къща. Винаги съм се въздържал да се меся в личния ви живот, но сега…

— Мерете си приказките!

— Как да ги меря, когато виждам, че нещата вървят зле по простата причина че сте захласната в…

— Престанете, чувате ли ме? — прекъсна го тя гневно.

Иносенсия замлъкна, сякаш за да се овладее, и след това продължи по-спокойно:

— Това, което съм предприела, дон Леандро, върви по-добре от всякога. Благоразумие не значи страх. Най-хубавото средство да запазиш тайна е да не показваш, че имаш тайна за пазене. Ричи разбира това по-добре от вас. Пропадал ли е досега някой от плановете ми? Знаете, че не. Тогава защо предсказвате неуспех? Изпълнението на намеренията ни върви великолепно. Тази вечер завършихме товаренето. Хосейн ще отпътува утре сутрин. Съгласна съм, че смъртта на Клаус е загуба за нас, но сега, когато Форсан е тук, само от вас зависи да отплавате веднага, щом определим точно плановете си. Не си блъскайте главата заради Барбие. Щеше да има за какво да се тревожим, ако Барбие беше претърсил къщата тази вечер. Подобно нещо обаче не се случи, така че дори да има някакви подозрения, той изобщо не е сигурен за какво става дума. Ще узная веднага какви са намеренията му чрез продавачката на Валиа. Сега е около единайсет без петнайсет. Другите трябва да бъдат тук в единайсет, нали?

Дон Леандро кимна с глава.

— Ще оставят лодката в пристанището и ще дойдат по брега. Смятам, че така е по-благоразумно.

— Трябва да видите дали Хосейн е готов.

Дон Леандро вдигна рамене, като че ли за да отхвърли някакъв товар, и после погледна Рекс.

— А той? — запита старецът. — Къде ще остане? Тук или на яхтата?

— Тази нощ ще преспи тук — отвърна Иносенсия, — а утре сутрин Жан ще отиде да вземе багажа си.

Тя тропна с крак:

— Какво чакате още?

Дон Леандро се поколеба, после се завъртя на токовете си и се отдалечи, викайки прислужниците.

Над старата къща бе надвиснала тежка нощ, предвещаваща дъжд. Тук-там между облаците мигаха няколко звезди. Вятърът се усилваше и увличаше пясъците. От време на време от стената се отронваха късчета мазилка. Долу, от морето, се носеше шумът на вълните, сух и злокобен.

Иносенсия постави свенливо ръка на рамото на Рекс.

— Вече знам — прошепна тя — какво сте искали да кажете, когато ми признахте, че не можете да ме обичате, ако има тайни между нас. Едва сега, когато разкрихте истинското си лице, разбрах всичко, което ни разделяше преди. Защо толкова много се колебахте, преди да заговорите? Не усещахте ли с колко безпокойство бе свързано това очакване за нас?

Тя отново беше станала такава, каквато беше в часовете им на близост. Изглеждаше тъй гальовна и блага, колкото допреди малко беше властна и рязка. Красивото й лице изглеждаше спокойно и прелестно. Замислените й очи изразяваха почти детско доверие и молба.

Гарет вече имаше опит и затова се постара да не се поддава на чара й. В същото време той трябваше да поддържа доброто отношение на Иносенсия към себе си, защото без съмнение тя щеше да го защитава по-енергично от всекиго срещу подозренията на Леандро и другите. Той трябваше да запази напълно самообладанието си, защото предстоеше събрание. Щеше ли Жил Форсан, когото очакваха отдавна, да бъде допуснат на съвета на съзаклятниците? Без съмнение. Рекс разполагаше с много малко време, за да се разбере каква роля се очаква да играе в заговора.

— Може би — поколеба се Рекс — исках да видя преди това що за жена е доня Иносенсия…

— Но от кого знаехте за мен?

— От Клаус.

— Да, наистина, забравих.

— Той имаше по-добра памет от вас, доня Иносенсия, и винаги носеше със себе си ваша снимка.

— Която сигурно трябва да е откраднал.

— Хвалеше се, че сте били негова любовница.

— Кой? Този германски селянин ли? — провикна се тя. — Каква низост! Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че ви е лъгал, Ричи?

— Достатъчно е да ви погледна, за да се уверя в думите ви.

Иносенсия му благодари с поглед.

— На двайсет и седем години съм и досега не съм принадлежала на никой мъж — призна тя с нисък глас, а после добави весело: — Но сега да поговорим за вас. Как можете да бъдете едновременно англичанин и баск?

— Стара и неособено интересна история, приятелко.

Тя погали ръката му.

— Няма значение. Баск или англичанин, вие сте точно такъв, какъвто бих желала да бъдете. Едно-единствено нещо е важно за мен, то е, че сме заедно точно сега.

— Но винаги отдалечени един от друг — пошегува се той. — Аз съм скромен наемен служител, а вие сте господарката.

Младата жена поклати уморено глава.

— О, ако знаете колко ми е омръзнало да раздавам задачи! Често съм казвала, че у мен има две жени: едната, която води, и другата, която желае да бъде водена. Ако аз, както казахте, съм господарката, то е, защото имам повече предприемчивост, повече импулс и повече прозорливост от дон Леандро и всички останали. Никога не съм се стремила да бъда начело. Напротив, понякога чувствам силна нужда от някого, който да бди над мен, който да ми даде възможност да разкрия истинската си природа…

Иносенсия въздъхна и опря главата си на гърдите на Рекс. Тя остана така, като малко момиче, изнемогващо за сън, а копринените й коси докосваха лицето му. Свел очи към нея, той се бореше с изкушението да я вземе в прегръдките си, но мисълта за новата роля, която играеше, го беше завладяла напълно. Споменът за предстоящото събрание, за което беше тъй слабо подготвен, му помогна да превъзмогне привличането.

— Преди всичко трябва да ми се доверите напълно — каза той.

Тя го погледна, явно засегната.

— Не ви ли доказах преди малко, че имам пълно доверие във вас? Леандро не беше доволен, можеше да имам неприятности с него и с другите.

— Чуйте. Не съм в течение на нещата. Неизвестни са ми дори причините, поради които искахте да съм тук.

— О, колкото до това…

Тя се притисна отново към него.

— На събранието ще научите всичко. Дотогава, преди работата да ни е погълнала отново, ме прегърнете, Ричи, затворете вратата към света!

Той не посмя да я разпитва повече. Поне бе открил — за свое успокоение, — че от Форсан не се очакваше да знае каква е ролята, която трябва да изпълнява. Художникът се питаше с отчаяние какви характерни черти има този неизвестен баск, дезертирал от Легиона. Той обгърна Иносенсия с ръце почти несъзнателно. В момента не се боеше за себе си. Страхът от неизвестното бъдеще и желанието му да изпълни плана си пропъждаха от ума му всяка друга мисъл.

Силен пристъп на вятъра вдигна вихрушка от пясък, която заслепи прегърнатата двойка. Вратите трепнаха и изскърцаха, от стената се отрони мазилка. Нечий глас извика в мрака:

— Госпожо! Госпожо!

Пламъкът на лампа затрептя на вратата. Иносенсия се отскубна от прегръдките на Рекс. Старата Катерина идваше, куцукайки, към тях с шал, наметнат на главата.

— Е, хубава работа — мърмореше тя, — хубава работа! Може ли да се стои по това време навън?

Голям къс от мазилката на стената се откъсна и падна в краката й.

— И тази стена се руши малко по малко като цялата „Узотегия“!

Старицата вдигна лампата.

— Дон Леандро вика госпожата. Господата вече чакат.

Някаква ледена ръка сякаш стисна сърцето на Рекс.

— Елате! — заповяда му Иносенсия.

Двамата влязоха в къщата подир Катерина.