Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pigeon House, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Валънтайн Уилямс

Заглавие: Морски екстаз

Преводач: Радка Крапчева

Година на превод: 1939

Език, от който е преведено: английски

Издание: трето

Издател: Милениум

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Анелия Узунова

Технически редактор: Никола Атанасов

Коректор: Мария Венедикова

ISBN: 978-954-515-413-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7996

История

  1. — Добавяне

Първа брачна нощ

По време на вечерята двамата бяха сдържани заради суетенето на прислужника Батист около тях. Водеха неангажиращ разговор за новата кола, с която бяха пристигнали тук от Париж, за тенис игрището, за къщата в Кан, за прекрасната вила, оставена на тяхно разположение от Марша Гриър. Свещите полюшваха пламъчетата си в сребърните свещници, разгаряни от топлия нощен въздух. Зад яворите отвъд пътя грамадна бяла луна ги гледаше с благосклонната си усмивка, звездите дискретно озаряваха интимната вечеря.

Когато прислужникът поднесе кафето и ликьорите и се оттегли в притихналата къща, Сали се пресегна през масата и докосна нежно ръката на Рекс Гарет. Той остави цигарата си и отвърна на милувката й. Сплете пръсти с нейните и задържа безмълвно малката й ръка. В настъпилата пауза се чуваха само приглушените звуци на майската нощ.

Вече беше доста късно. Доволни, че най-после са сами, те умишлено удължаваха насладата на вечерята. След шума и горещината на Париж и треската на сватбения ден сега с наслада се отпускаха в спокойствието на хладната и просторна градина. Камбанарията на църквичката отвъд Сена отдавна беше ударила единайсет. В този дълъг момент на наслада и спокойствие двамата не помръдваха, впили очи един в друг, без да забелязват изстиващото кафе или пърхането на нощните пеперуди около пламъчетата на свещите. Откъм речния бряг долиташе нестройният хор на жабите. От време на време тишината бе накъсвана от далечен кучешки лай, свирка на среднощен влак или от мотора на закъснял автомобил, забързан към Париж.

Сали въздъхна:

— Тази вечер ми се струва, че не те познавам…

Рекс я обгърна с ласкав поглед и отвърна:

— Аз пък имам чувството, че съм те познавал през целия си живот, въпреки че се запознахме едва преди два месеца.

— Нима? — възкликна тя с вълнение.

— Не е имало миг в самотния ми и сякаш никому ненужен живот, през който да не съм те очаквал.

Тя стисна ръката му.

— Благодаря! Чувствах нужда точно от такива думи. В нощта на първата ни среща там, в Естерел[1]

Той възкликна щастливо:

— О, каква нощ! Приказна нощ! Съдбата ме доведе при теб, ти плачеше в автомобила си…

— Не, не плачех.

— Но бузите ти бяха мокри…

— От дъжда!

— Изглеждаше така безпомощна и изоставена, че изпитах желание да те взема и да те люлея в прегръдките си, да ти кажа най-нежните и утешителни думи. Едва ли знаеш… Още тогава, щом се разделихме, усещах, че теб съм чакал, че занапред ще бъдем винаги заедно…

Тя се усмихна и се наведе над масата.

— Аз също, но щом съобщих на Марша, че си ми предложил да стана твоя съпруга, тя ме предупреди, че женитбата е голямо изпитание.

Младият мъж започна да се смее.

— Да, бе, изпитание! А твоята приятелка — госпожа Пенбърн, тя колко пъти се е хвърляла в подобно изпитание? Три? Нали?

— Ама защо се смееш! — смъмри го Сали. — Марша най-сериозно ми обясни, че хората, които встъпват в брак, винаги трябва да бъдат готови да се запознаят с една съвършено нова личност. И, трябва да призная, засега това е съвсем вярно… Рекс, мили мой, знаеш ли, че много ме е страх? Страх ме е дали винаги ще ме обичаш така, както днес, дали аз винаги ще те обичам… — Вълнението, което я обземаше, оживи цвета на лицето й. Под бледите лунни лъчи с късите си златноруси и блестящи коси, с откровените си сини очи и с прекрасната си свежа кожа тя приличаше на цвете, откъснато от някоя градина по време на лятното й великолепие. Всичко у нея беше изящно и нежно: леките копринени коси, кожата, крехката хубост на ръцете, малките крака и тънките глезени. Ако чертите на лицето й не бяха така одухотворени, тя би приличала на някоя от онези восъчни кукли, загърнати в скъпи платове, които украсяват бляскаво осветените витрини на магазините. Извивката на ноздрите й показваше необикновена пламенност, а линията на брадичката — силна воля. В широко отворените й очи с дълги ресници светеше буден ум. Освен всичко това Сали притежаваше младо, гъвкаво и прекрасно изваяно тяло. Както слънцето разпръсква светлина, така и тя излъчваше здраве, щастие и страст.

В този миг тя беше обзета от копнеж, могъщия копнеж на влюбена жена, докато съпругът й стоеше спокойно срещу нея. Младият мъж беше отпуснал глава назад и гледайки я с влюбени очи, каза:

— Обикнах те още от онази нощ, в която пътищата ни се срещнаха, и никога няма да престана да те обичам. И все пак, ако някога това ми се случи, ще ти го кажа веднага, и сигурен съм, че и ти на мое място би била така откровена. Ние винаги трябва да бъдем искрени един към друг, Сали. Изобщо липсата на искреност е причина за пропадането на повечето бракове. Това, което най-напред и най-много обикнах у теб, беше не друго, а искреността на очите ти.

Страните на Сали пламнаха.

— Не мисли, че ми вдъхваш каквито и да е безпокойства — каза тя. — Напротив, приятелю мой, чувствам, че при теб ще бъда най-щастливата жена. Разбира се, Марша говореше с най-добри намерения. Тя толкова много се грижи за мен!

— Знам. В нейно лице имаш чудесна приятелка.

— Тя, която ненавижда Париж, прие да бъде осъдена на петнайсетдневно пребиваване в града само за да ни остави пълни господари на вилата си. Беше убедена, че „Вилата с брястовете“ ще бъде много по-приятно убежище за медения ни месец, отколкото който и да било централен хотел. Марша взе всички мерки, за да ни осигури пълно щастие. Знаеш ли…

Сали погледна колебливо и плахо съпруга си:

— Знаеш ли, че даже и тук получих от нея един последен съвет?

— Как? Тук?

— Преди вечеря Батист ми предаде телеграма, която ми е изпратила.

— Надявам се, че не те вика да се върнеш при нея.

Младата жена се засмя нервно.

— Може би и това ще стане, но дотогава… Не би ли искал да изпиеш чаша кафе?

Тя освободи ръката си и продължи:

— Марша поръча няколко пъти непременно да опиташ нейния коняк — коняка на Наполеон. Той е гордостта на „Вилата с брястовете“.

Сали подаде на мъжа си димящата чаша и след това взе шишето, затворено със зелен восък, на който беше отпечатана буквата „Н“.

Рекс пое уханната гореща напитка, но очите му не се откъсваха от очите на Сали. Той каза шеговито:

— Ти каза, че те е страх и аз чакам да ми кажеш причината за това. Сигурно се питаш добре ли си постъпила, когато си се омъжила за човек, за когото не знаеш нищо?

— Не е вярно! — провикна се тя възмутено. — Как можеш да твърдиш подобно нещо? Знам за теб всичко, което искам да знам. Известно ми е какво си правил по време на войната. Благодарение на Рупърт Форсдайк научих, че си бил обикновен войник от началото до края. Знам също, че си много добър художник, защото музеят „Люксембург“ не купува лоши картини.

— Но не знаеш нищо за семейството ми.

Тя поклати глава.

— Ах, да! Родители, братя, сестри… Щастлива съм, че нямаш никого в света… Аз единствена ще изпълвам цялото ти сърце!

— Все пак в живота ми има една подробност, която ти забравяш и която приятелките ти няма да пропуснат да ти припомнят при първия удобен случай. Служил съм в Чуждестранния легион.

— Не намирам това за срамно.

— Не е, но повечето хора се възмущават от това. Напразно обяснявах, че постъпих доброволно в Легиона, без някой да ме принуждава. Бях беден и желаех да отида на Изток, за да рисувам.

— Картините ти от пустинята са най-добрата ти защита! — провикна се Сали с жар.

След кратко мълчание тя продължи мило:

— Разбери ме! Знам всичко, което искам да знам за човека, за когото се омъжих. Изпълнил си дълга си през войната, талантлив си…

Рекс вдигна очи към небето.

— Боже мой, какво високо мнение има за мен жена ми!

Тя стана сериозна:

— А най-важното е, че ме обичаш… и всичко останало няма значение! Възможно е преди мен да си обичал дузина други, но няма да давам ухо на приказките за старите ти победи.

Младият мъж поклати глава, смеейки се. Той беше мургав и чернокос, толкова тъмен, колкото Сали беше руса и светла. Слабото му лице и смело изрязаните черти имаха гордо изражение. Едрите вълни на косите му бяха пригладени назад.

— Сали, мила, трябва да призная, че не мога да се похваля с никакви победи. Никога преди теб в живота ми не е имало друга жена, която да ми е оказала такова силно влияние.

Тя го погледна закачливо:

— Сигурно всички съпрузи казват така на жените си.

— О, не искам да ме мислиш за по-добър от другите — отвърна той сериозно, — но те уверявам най-искрено, че досега животът ми е протекъл повече между мъже. Един от тях ми беше и единственият най-добър приятел.

— Признак на самотен живот.

— Не се чувствах самотен благодарение на изкуството, което ме поглъщаше. Трябваше да те намеря, за да разбера каква огромна празнина е имало в душата ми.

— Много мило и умело казано от страна на мъж, който не се е движил в женско общество и следователно не подозира колко много жените обичат комплиментите, особени тези, които са казани на място и звучат естествено. Хайде, скъпи, бъди спокоен — добави тя, милвайки ръката му, — обичам те такъв, какъвто си.

Рекс замислено изтърси пепелта от цигарата си.

— Сигурен съм, че имаш доверие в мен, Сали. Не говорех за теб, а за приятелите ти.

Той отпи последната глътка от чашата си и я остави на масата. Жена му се разсмя.

— Като изключа Марша, мога смело да кажа, че всичките ми приятели са в Америка. Тук нямам никакви истински приятели.

— Е, добре, тогава да говорим само за познатите ти. Колко ли ще бъдат ядосани на тайната ти сватба! За хора от рода на госпожа Пенбърн и на госпожа… Всъщност как се наричаше онази зловеща жена? Ах, да — госпожа Линболд… За хора като тях венчавките на приятели — с хубави тоалети, шаферки и хор — са едни от дребните удоволствия, които светът им дължи.

Звучният и сребрист смях на Сали отекна в нощта.

— Имаш право, Рекс, ще полудеят!

— О, със сигурност! Вече ги чувам: „Сали, разбира се, е чудесно момиче, но този Рекс! Човек, драга моя, за когото тя не знае абсолютно нищо! И знаете ли, чух, че бил служил в Чуждестранния легион! Той е просто обикновен златотърсач, тръгнал на лов за пари…“.

— Защо се занимаваш с тези глупости? Какво те е грижа за хорските приказки?

Той отпи няколко глътки от коняка и продължи:

— Във всеки случай ти ме познаваш съвсем малко. Госпожа Пенбърн и другите може би имат право да говорят така. Има нещо в живота ми, за което държа да знаеш.

Тя сграбчи ръката му. В очите й се появи ужас.

— Нали не е нещо, което заплашва щастието ни?

Лицето й беше пребледняло. Рекс стана от стола си, приближи се до нея и я обгърна с ръка през кръста.

— Трепериш? — прошепна той. — Скъпа, никога, никога не съм се надявал, че ще бъда така обичан!

— Обичам те безумно, Рекс! — отговори му тя със задъхан глас. — Защо ме плашиш? Нали това, което имаш да ми казваш, не е нещо, от което би се срамувал?

Лицето му внезапно помръкна и той отвърна:

— Ти ще прецениш това.

— Тогава не ми го казвай още. Тази вечер първо аз трябва да ти направя признание.

Бръчка на безпокойство се появи върху челото на Рекс, докато Сали плъзна ръка в блещукащия корсаж на роклята си. Тя извади малко измачкан къс синя хартия и обясни:

— Телеграмата на Марша.

Бележки

[1] Планински масив, разположен на средиземноморския бряг, в Югоизточна Франция — Б.р.