Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (25)

Въпросът на Рекс

Иносенсия се беше върнала в малкия салон с остъклената тераса към морето. И както преди, тя стоеше — посърнала, изгубила всякаква представа за времето, с втренчени очи, гледайки, без да вижда, еднообразния, окъпан от дъжд хоризонт.

Разговорът с пленницата я беше наранил до дъното на душата й. Причината за отчаянието й не беше нито откритието, че Рекс е женен, нито предизвикателното презрение на американката, нито — което беше по-тежко — бляскавата й красота. Това, което я срази и отне силите й, бе предателството на човека, който, докато тя се хвърляше в прегръдките му, доверчива и глупава, бе действал тайно срещу нея заедно с жена си. Далеч от мисълта за надвисналата над нея опасност, тя мислеше само за измамата, на която бе станала жертва.

Леандро не се връщаше още. От колко време вече отсъстваше? Преди да излезе, той не бе споменал, че има намерение да вземе Рекс от борда на „Орор“, само съобщи, че е дошла работничката на Валиа.

— Не бързайте да говорите с нея, преди да се върна — беше казал той. — Херц е постъпил правилно, като я е вкарал в къщата, и аз ще се възползвам от този случай, за да изтръгна от нея истината.

При тези думи, придружени с подобния му на грачене смях, той излезе съвсем спокойно и Иносенсия помисли, че отива да изпрати Форсдайк.

Тя не се подчини на желанието на стареца. Знаеше, че той подозира съществуването на някакви отношения между Рекс и работничката. Иносенсия не му беше разкрила, че са женени. Гордостта й я спря. Тя искаше да се убеди, че единственото намерение на съперницата й е било да открие убежището на изчезналия си съпруг, преди да каже всичко на Леандро. Това тутакси би обяснило намесата на полицията.

Освен това Иносенсия изпитваше болезнено желание да види жената, която беше така тясно свързана с Рекс. Като научи от слугата причината за отсъствието на дон Леандро, тя предположи, че старецът смята да се възползва от присъствието на Сали, за да разкрие самоличността и тайната на мнимия Форсан. Но сега самата тя знаеше ужасната сърцераздирателна истина. Нищо друго вече нямаше значение за нея и Иносенсия чакаше дон Леандро с фатализма, типичен за житейската философия на маврите, който те са влели и у испанците.

Стаята беше вече почти потънала в нощния мрак, когато най-после Иносенсия доби отново представа за времето и направи усилие да извика Катерина. Като не получи отговор от нея, стана и се запъти към вратата. Газената лампа в кухнята гореше на една от полиците, но входната врата беше широко отворена. Шалът и бонето на старицата бяха изчезнали от обичайното им място на стената. Предсказанието на Катерина изникна в паметта й и настроението й се помрачи още повече, защото знаеше колко силно е суеверието у баските. След това Иносенсия извика Жан, но гласът й отекна в къщата, без да получи отговор. Тя си спомни, че Жан също беше баск. Педро го нямаше. Изглежда, че той придружаваше дон Леандро. Херц, след като през целия ден броди в двора, сега сякаш беше станал невидим.

Многозначителна усмивка трепна върху устните на Иносенсия. Тя беше сама в къщата заедно с жената на Рекс. Спря в подножието на къщата и се ослуша. Отгоре не идваше никакъв шум и даже водосточните тръби бяха престанали да шуртят. Какво правеше съперницата й. Докато се ослушваше, Иносенсия си припомни, че през жестоките часове на размишление до слуха й бяха достигнали викове на отчаяние, заглушени от разстоянието. Наистина човек можеше да умре от страх горе, затворен съвсем сам в мрака. Всъщност не беше лошо да се опитоми малко тази дръзка американка! Защо да не отиде да види какво прави? А защо дон Леандро не се връща все още? Какво му се е случило, та се бави толкова много? Ако е чакал нощта, за да слезе на сушата, трябваше вече да е пристигнал.

Иносенсия взе кутия кибрит от полицата, върна се в малкия салон и запали лампата. Светлината на пламъка изтри от прозорците безкрайната панорама на нощта и освети плесенясалите стени на стаята.

Иносенсия се огледа наоколо, свита на дъбовото кресло с висока облегалка. Някога в тази стая трябва да е имало слънце и щастие. По влажните места, където мазилката се беше олющила, все още се забелязваха следи от весели цветове. Може би старият Лаксал, когото една вечер смъртта бе поразила в тъжната и мрачна кухня, някога е бил боядисал тази стая за съпругата си — мила, сияйна и свежа като младата жена, която днес „Узотегия“ беше приютила.

Колко ли хубав е бил малкият салон с остъклената тераса, когато слънцето е облизвало пъстрите му стени, по които сега се преплитаха повехнали рози и лозови листа! Изведнъж те й напомниха за Кан. Може би във въздуха се е носело благоуханието на рози, когато Ричи е изповядвал любовта си на другата…

По страните на Иносенсия се плъзна сълза и падна на масата. Целият й опустошен от бури живот се изниза пред очите й. Защо не срещна този човек десет години по-рано? След първата сълза се затъркаляха още. В душата й се събуди споменът за онази нощ в Сан Себастиан, когато Ричи я притисна към сърцето си. И тогава ли е играл някаква роля? Тя никога нямаше да узнае това. Техните пътища се бяха срещнали твърде късно. „Твърде късно!“ — прошепна тя с разбит глас. „Твърде късно!“ — сякаш повтори след нея като ехо вятърът, който се блъскаше в къщата.

Иносенсия вдигна очи и видя Рекс, изправен от другата страна на масата. Той стоеше и я гледаше как плаче. Косите и дрехите му бяха залепнали. Изглеждаше страшно уморен, но същевременно беше очевидно, че нервите и бдителността му бяха крайно напрегнати. Докато я гледаше безмълвно, тя изпита чувството, че той се ослушва в тишината на къщата.

Това неочаквано появяване я накара да се изправи уплашена. Тя попита:

— Къде е дон Леандро?

Рекс продължаваше да я гледа мълчаливо, а тя протегна бавно ръка и докосна ръкава му.

— Но вие сте мокър! — възкликна Иносенсия объркана и ужасена. — Не може да сте дошли, плувайки, когато морето е така развълнувано?

Той кимна утвърдително с глава. Без да може да откъсне погледа си от него, тя отиде на пръсти до вратата и се ослуша. Кухнята беше все така пуста, както преди. Лампата светеше на дъбовата полица. В къщата нямаше никакво движение. Иносенсия затвори вратата и се върна при Рекс.

— Разбрали са кой сте, нали — запита тя, — и сега идвате да търсите убежище при мен?

Той стискаше зъби и продължаваше да я гледа.

Тя беше решила да бъде силна, остра и неумолима, но при вида на любимия мъж — уморен, съсипан, преследван — решението й се промени. На лицето й се изписа нежност.

— Прав сте да ми се доверявате — каза младата жена с топъл и сериозен глас, — защото знаете, че няма да ви предам. Колата е в задния двор. Ще ме вземете със себе си.

Той отново не каза и дума. Тя продължи:

— Няма да ви задавам никакви въпроси, приятелю мой. Миналото е минало. Ще отидем където пожелаете, за да започнем нов живот.

Рекс не отвръщаше и последните думи излязоха трудно от устата на испанката. Между двамата настана мълчание, чиято напрегнатост беше почти непоносима. Иносенсия стоеше настрана със сведени очи и потрепващи ресници.

— Колкото до жена ви… — започна отново тя, но замлъкна и се опита да прочете мислите, които се криеха зад упоритото му чело.

И тъй като Рекс продължаваше да бъде непроницаем, тя възкликна:

— О, Ричи, тя не е жената за вас! Необходимо ви е нещо повече от хубаво лице! Оставете я да си върви. Аз имам пари и ще направя всичко възможно тя да не пострада.

Тя потърси умолително погледа на Рекс и постави ръцете си на раменете му.

— Погледнете ме, Ричи, и ако можете — вие, който сте ме държали в прегръдките си и чиито устни са целували моите, — кажете, че я желаете повече, отколкото мен! Ричи, говорете! Чакам!

Тогава той повдигна ръцете й и бавно освободи раменете си. Докосването на пръстите на Рекс я смрази. У нея се породи смътно предчувствие за нещастие. Отстъпи назад, почти залитайки, и за да не падне, трябваше да се облегне на ръба на масата.

— Не — каза Гарет.

— Това значи — промълви едва чуто тя, — че не се отказвате от жена си?

— Значи, че тази вечер ще бъдете в затвора в Байон.

Челото на Рекс продължаваше да бъде спокойно, но очите му горяха. Иносенсия не издаде нито звук, само с уморено движение покри лицето си с ръце и сведе глава.

Рекс се приближи до вратата, ослуша се и после се върна към масата. Подът изскърца под тежките му стъпки.

— Спомняте ли си Луис Ларалд? — попита той.