Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (5)

Ел Кеф

Има срещи, толкова изпъстрени със събития, че още преди човек да е открил значението им, и най-малката подробност се запечатва в ума му. Точно такъв беше случаят и с първата среща на Рекс Гарет и Луис Ларага. Рекс се виждаше облечен в простата бежова униформа на Легиона, спомняйки си за тази първа среща. Той чувстваше острия полъх на планинския вятър по лицето си, вдъхваше стипчивите изпарения в кошарата на мулетата и парливата миризма на намазаните с вар колиби.

Тази януарска утрин в крепостта Ел Кеф бяха разпределяли тютюн.

Пръв немецът Клаус, който беше на пост, нададе вика, който от три дни трийсет души очакваха нетърпеливо заради дългата липса на тютюн. Клаус имаше необикновено силен глас и разказваше гордо, че когато някога в Потсдам издавал заповеди, целият двор на казармите кънтял. И неговият вик „Ел Халуф“ се понесе и прозвуча в ушите на всички като зов на тромпет, който сякаш искаше да стигне чак до възвишенията на Атлас, очертаващи се на хоризонта.

Рекс си спомняше как при този вик всички се спуснаха презглава от тясното пространство, оставено между бараките от ламарина и скромните колиби от суха кал, които легионерите обитаваха. Безстрашните мъже обгорели от слънцето, говорещи най-различни езици, се скупчиха и показваха един на друг сивия облак прах, който идваше към тях по каменистото възвишение към крепостта. Малко след това от облака се подадоха святкащите копита на две дребни, но тежко натоварени магарета. Зад тях тичаше човек с черна дълга дреха и монашеска качулка и с дрезгави викове ги шибаше от време на време с тоягата си по гърбовете. Магаретата и господарят им преминаха шумно през портата на ниската стена, поздравени от резкия лай на лостовите кучета, странни, подобни на чакали животни, обсипвани с подигравки от войниците, събрани под бледото зимно слънце. Стопанинът, незабавно заобиколен от легионерите, спря доста грубо двете животни, свали качулката си и показа бледото си набръчкано лице със сплеснат хотентотски нос и сива рошава брада.

Този човек беше местният търговец, чиито месечни посещения в Ел Кеф бяха като празник за легионерите. Никой никога не си беше направил труда да го попита как се казва, затова всички го наричаха с обидното Ел Халуф — „дива свиня“. Стотици викове „Ел Халуф“ го посрещаха във всяка крепост от Кенифра до Миделт.

Веднъж в месеца той напускаше гъмжащите улички на еврейския квартал в Мекнес. Той разнасяше стоката си от крепост на крепост по продължение на Мулуя, скрит под черното наметало с качулка, което беше задължително за всички израилтяни в Мароко. Човек можеше да добие представа за естеството на тази стока, докато слушаше разнообразните искания, с които легионерите обсипваха стареца. Той разтоварваше торбите си на терасата: тютюн, цигари, кибрит, сапун, игли, конци, листове за писма. Всички тези неща бяха от първа необходимост и без тях животът ставаше непоносим за тези хора, обрекли се на самота. Повечето от тях искаха най-вече тютюн, чиято липса им се отразяваше най-болезнено.

Наистина цигарите бяха почти единственото им утешение във високото безплодно плато, простиращо се подобно на сфинкс сред самотата на Гиза и покритата със суха трева и голи скали долина. През деня огнено слънце изгаряше легионерите и в същото време безмилостен вятър от снежните върхове ги шибаше, прониквайки под тънкия плат на униформите, и пареше лицата и ръцете им. Нощем, когато напускаха с мъка вонящата топлина на колибите, за да сменят някой караул, те трепереха при съприкосновението с ледения въздух, сякаш се допираха до мъртвец. А високо над самотните мъже страшното африканско небе, обсипано със звезди, имаше твърдия блясък на стъкло. Минаваха седмици, през които вятърът непрекъснато бушуваше и прахът се носеше от единия до другия край на долината на облаци, подобни на развети при галоп бурнуси^[1]. Над крепостта често се разразяваха пясъчни бури, които заслепяваха, задушаваха, изкъртваха вратите, огъваха ламаринените покриви и пречупваха стълбовете на безжичния телеграф. А друг път от подножието на обвитите в мъгли възвишения се понасяха заплашително гигантски завеси ту от дъжд, ту от град, подобни на знамена, развети при атака.

Тютюнът успокояваше нервите, разстроени след денонощните бдения на парапета, откъдето се виждаха да блещукат по близките хълмове огньовете на бунтовниците. Разклатените нерви караха хората да съзират спотайващи се сенки на края на укреплението и винаги да очакват да изскочи изневиделица някой гол туземец, който стиска между зъбите си нож.

Тютюнът успокояваше и свадите, породени при сблъсъците на съвършено чуждите един на друг характери, които свързваше само еднообразието на съвместния живот. Но преди всичко тютюнът, поради липсата на алкохол, който се доставяше по-трудно, пропъждаше злокобните призраци, които Легионът влачеше със себе си надлъж и нашир по цяла Северна Африка. Призраци, които тайнствените мъже, събрани от всички краища на света, смелчаци, но и негодници, не смееха да погледнат. Те им напомняха за „това, което би могло да бъде“, и мълчаливо им говореха за разпръснати богатства, пропуснат късмет, любов и опетнена чест.

С каква яснота се възобновяваше всичко това в паметта на Рекс!

Взимайки тютюна, който струваше пет франка, той се измъкваше от оживения двор и отиваше в Огнището на войника, където, за да влезе, човек трябваше непременно да се наведе, за да не си удари главата в рамката на вратата. Таванът на това мръсно помещение беше нисък и скосен. Върху потъмнялата жълта боя на грапавите, измазани с кал стени Клаус, който беше художник любител, бе изрисувал всевъзможни картини, повечето от които представляваха сцени от пустинята. Върху маса с разкривени крака бяха захвърлени табла, чифт мазни карти и няколко разкъсани списания. На стол, в отпусната поза, която издаваше отчаяние, седеше едър мъж с извънредно тъмна кожа, квадратна челюст, ниско чело и черни остри мустаци. Това беше Луис Ларага. Този намусен испанец, дошъл в крепостта само преди няколко седмици, прекарваше цялото си време в игра на карти. След като го поздрави с кимване на главата, Рекс седна на масата и започна да тъпче лулата си. Двамата почти не се познаваха.

— Ако имаш намерение да искаш нещо от Ел Халуф, по-добре е да побързаш. Не вярвам вече да му е останал много тютюн — каза Рекс.

Другият смръщи вежди и отвърна на чист френски език:

— Нямам нито грош. Снощи Клаус извади голям късмет в играта и ми взе и последните пари.

Той погледна жадно обвития в жълта хартия тютюн.

Рекс му протегна пакета.

— Заповядай!

Той драсна клечка кибрит. В това време Ларага пъхна несъзнателно ръката си в джоба на куртката, но я отдръпна почти веднага.

— Не ми се пуши! — заяви той изведнъж.

Въпреки това очите му не се откъсваха от тютюна. От двора долиташе радостна глъчка. Всеки палеше лула или цигара. Синкавите струйки дим се преплитаха в кристалния въздух. Дух на задоволство облада цялата крепост, сякаш някаква добра фея беше разпръснала за миг демоните на тъгата и скуката.

Тогава Рекс взе ножа си, раздели тютюна на две и подаде половината на Ларага. И сам не знаеше какво го накара да постъпи така, но с това спечели сърцето на мрачния мъж. По-късно Рекс често си припомняше разговора, който двамата водиха онази сутрин.

Ларага вдигна към него учудени очи.

— Даваш ми това?

— Ами да. Хайде, приятелю, изваждай лулата.

Луис бръкна отново в джоба.

— Няма да мога да ти платя — отвърна намусено той. — Вече ти казах, че изгубих всичките си пари.

Въпреки това вече тъпчеше с нервни пръсти тютюна в старата си пръстена лула.

— Какво ще правиш към края на месеца, когато ти свърши тютюнът?

— Ех, ще понасям търпеливо злото… все пак няма да ми се случва за първи път. В Месопотамия сме прекарвали по три седмици, без да имаме даже шепа слама за пушене.

— Както виждам, ти си философ — забеляза сухо Ларага, палейки лулата си.

— Във философията е тайната на щастието.

— Ще трябва да ме посветиш в тази наука.

Старата лула вече се бе разпалила.

— Откакто съм тук, ето вече три седмици, постоянно те наблюдавам. Изтече година, откакто служа в Легиона, и досега не бях срещал човек, който да гледа на ситуацията като теб. Без съмнение, попадал съм и на такива, които никога не се оплакват, и те не са много, разбира се, но ти си първият, когото виждам да посреща всичко с усмивка. Тежкият живот сякаш е удоволствие за теб.

— Е, да, точно затова постъпих в Легиона… Животът, който се води тук, ме привличаше… а и исках отново да поживея на Изток…

Ларага се изплю на пода.

— Ненапразно казват, че вие, англичаните, сте малко смахнати хора! Значи ти наистина си дошъл в Легиона не принуден от някакви обстоятелства, а по собствено желание?

— Да, постъпих за собствено удоволствие. Обичам живота в дивите страни. Прекарах три години в Месопотамия и Палестина и оттогава се пристрастих към Изтока. Не исках и да чуя, когато ме освободиха от служба и ми съобщиха, че мога да се върна в Англия. По това време имах известни спестявания, а също и значителна парична награда. Тогава, само за да имам повод да остана, вложих средствата, с които разполагах, в предприятие. То се занимаваше с изследване на земните пластове в каменистата пустиня Синай. Предполагаше се, че там има минерални залежи. Цялата работа обаче излезе чиста измама и изгубих и последните си пари.

Ларага се засмя свирепо.

— Казват, че подофицерът Дебин е записал най-много войници за Чуждестранния легион.

— Така ли? В моя случай не е изиграл никаква роля. Предложиха ми служба в кантора в Лондон, но аз отхвърлих без колебание предложението. Нищо не ме теглеше към Англия.

Той млъкна внезапно, почти притеснен.

— Но защо ти разказвам всичко това?

— Хайде, продължавай! — отвърна Луис. — Нищо не е по-приятно за човек, който е пропилял живота си, да слуша за безумствата на някой друг.

— Да не би да се правиш на интересен?

Ларага се усмихна.

— Всички загубени хора са интересни… Но нали щеше да ми разкажеш как си постъпил в Легиона…

— Веднъж в ръцете ми попадна френска книга от някаква изследователка. Забравих името й, но си спомням заглавието на книгата: „Под топлата сянка на исляма“.

Ларага кимна с глава.

— Класическа книга, написана от Изабела Еберхард, прочута познавачка на Изтока, която е загинала преди двайсет години по време на голямото наводнение в Аин Сефра.

— Тази книга ме въодушевява само със заглавието си — „Под топлата сянка на исляма“… Приятелю, целият Изток се съдържа в тези думи. Той ми говореше от всяка страница. Светлина и сенки — бялата ослепителна светлина на слънцето и тъмните черни сенки на тесните пътища за Дамаск, които толкова обичах… Сега разбираш ли какво ме накара да дойда в Северна Африка?

— И отговори ли на очакванията ти?

— Обичам червеникавите й планини, високите й ослепително бели минарета, градовете й, подобни на мравуняци, и безкрая на златножълтите пясъци на пустинята. В Легиона съм вече от четири години, които прекарах ту в бой, ту в строеж на пътища, и сигурно съм изминал не по-малко от десет хиляди километра — Алжир, Южен Оран, Уаргла, Тафилалет, Су. Догодина ще изтече петгодишният ми срок! Понякога ме обзема желание да се запиша за нови пет години! Да, признавам, животът в Легиона има и своите хубави страни!

Рекс млъкна и запали отново лулата си. Ларага, почти излегнал се на пода, вдишваше дълбоко острия тютюнев дим и след това го изпускаше през ноздрите си.

— Наистина никак не си придирчив — заяви той. — Мен тази страна ме отвращава… и въпреки това не искам да си отида…

Гласът му прозвуча провлачено. Черните му горещи очи се замъглиха. След кратко мълчание той запита:

— Защо не се опиташ да станеш офицер?

Рекс поклати глава.

— Вече отказах длъжност в английската войска. От народа съм и за мен дребните скромни хора са солта на живота. Бедният е по-щастлив от богатия, Ларага.

— Хм — промърмори другият, — щастието зависи от стремежите на човека. Какво искаш ти от живота?

— Изкуство. Искам да рисувам. Следвах в Училището за изящни изкуства в Париж, когато войната започна.

Ларага показа с палец стената зад себе си.

— Тогава щеше да направиш по-добре ти да се заемеш с тази работа, отколкото да оставиш Клаус да проявява дарованията си.

Рекс избухна в смях.

— Господ не иска да лиши Клаус от тъй скромно удоволствие! Все пак той има и други удоволствия, които съвсем не са така невинни. Луд ли си да играеш с него? Всички мислят, че вършиш голяма глупост.

— О, виждам това много добре, но така времето минава по-бързо.

След това, сякаш за да смени темата на разговора, той каза:

— Значи не държиш да покажеш способностите си?

— Шегуваш се — отвърна Рекс добродушно, — но чувствам, че някой ден ще стана доста добър художник. И тогава ще се върна към цивилизацията… към Париж!

— Париж! — повтори Ларага, подражавайки тона му. — Казваш това с такъв възторг, сякаш си парижанин или пък произнасяш името на любовницата си!

Той продължи, вече по-сериозно:

— Слушай, говориш френски като чист французин! Сигурно във вените ти тече и френска кръв?

— Нито капка — отвърна Рекс.

— Хайде де!

— Във вените ми тече кръв, много по-ценна от френската.

Ларага повдигна рамене:

— Виждам, че чрез устата ти говори сър Ростбиф^[2].

— Не сър Ростбиф, а гордият баск^[3]!

Рекс никога не забрави каква промяна предизвика тази дума у Луис Ларага. В миг мрачното му лице се проясни, недоверчивостта на погледа му се превърна в нежност.

— Баск — прошепна той и стовари юмрук върху масата — Бяха ми казали, че си англичанин, иначе нямаше да съм толкова сляп. Всички баски са братя и чуват общия зов на кръвта.

— Нима и ти си баск? — запита Рекс. — Всъщност името ти трябваше да ми го подскаже.

Ларага кимна утвърдително.

— Стори ми се, че между нас съществува някаква невидима връзка още когато ми заговори за първи път. Сляп ли съм бил? Сега като те гледам, виждам съвършено ясно осанката ти, гордото ти държание, цвета на косите ти, всичко, всичко у теб сочи, че си баск… И въпреки това твърдиш, че си англичанин. Кажи ми, мога ли да те попитам…

Той млъкна и се взря в лицето на Рекс.

— Наистина ли името ти е Гарет?

Всеки легионер би разбрал съмнението на Ларага. В Легиона всеки можеше да скрие името и социалното си положение. Никой не знаеше истинската самоличност на тези, които служеха, страдаха и умираха под разкъсаното от куршуми знаме на тази многонационална армия.

— Фамилията на майка ми — отвърна Рекс тихо — беше Гарат и от нея англичаните направиха Гарет, когато станах техен поданик. От малък бях изпратен да получа образованието си в колеж в Англия.

— Гарат? Ако съдя по това име, ти трябва да си родом от Лабурд.

— От околностите на Юстариц. А ти?

Ларага сякаш се поколеба за миг и отговори, гледайки Рекс смело в очите.

— Аз съм от Португалете.

— Португалете е в Испания, нали?

— В Биская. Всъщност испански или френски баск…

— Да, те са от едно семейство. Но… — Този път Рекс се питаше дали трябва да продължи, но внезапно реши да попита направо:

— Защо си в Легиона?

— Баскът има вяра в баска, знам, че няма да ме издадеш. Предполагам се досещаш, че не се казвам Ларага, но истинското ми име не е важно. Бях офицер в испанската войска и се числях към генералния щаб на Сан Себастиан.

Рекс подскочи:

— Офицер от генералния щаб!

— Случиха ми се известни неприятности и избягах, за да избегна позора. Осъдиха ме задочно…

— Но се излагаш на страшна опасност! Тук често се случва да действаме съвместно с испанската войска. Помисли какво би станало, ако те разпознаят!

— Знамето ме закриля… пък и много се промених през последните три години.

— Въпреки това си луд, щом си постъпил отново на служба. Защо?

Ларага постави ръка на рамото на Рекс.

— За мен нямаше друг изход. Военщината е в кръвта ми. Махнаха ми пагоните, взеха ми кръстовете, но не можаха да ме лишат от вродената ми склонност към войнишкия живот. Сражавах се в Мароко и два пъти бях раняван на бойното поле. Да се сражаваш, приятелю мой — това е един от най-достойните начини за съществуването на мъжа! И днес щях да бъда така щастлив, както някога, ако можех да се бия. Мъчителното е да чакаш, да чакаш безкрай, докато тези мръсници там…

Луис въздъхна и изтърси пепелта от лулата си.

— Да не говорим повече за това. От днес нататък сме приятели, нали?

Той протегна ръка. Рекс отвърна, стискайки я горещо:

— Повече от приятели — братя баски!