Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (27)

Краят на „Узотегея“

— Какво беше това? — запита Рекс с внезапно подозрение в очите и със съскащ глас.

Иносенсия беше отворила вратата и се вглеждаше в полутъмната кухня. Гарет се приближи до нея, хвана ръката й и я разтърси:

— Чухте ли? Някой викаше.

Внезапен ужас обхвана Иносенсия.

— Леандро трябва да се е върнал. Вратата беше затворена, минал е през кухнята, без да ни чуе…

Тя спря за миг и след това веднага добави:

— Ричи… жена ви…

— Жена ми? — повтори той. — Изминаха вече няколко часа, откакто жена ми е тръгнала обратно за Париж.

Иносенсия поклати глава и посочи с очи към горния етаж.

— Какво искате да кажете? — извика Рекс грубо.

— Тя е горе…

Иносенсия едва изрече тези думи и някъде далеч в тишината, глас, подобен на животински вой и пълен с неописуем ужас, извика името на Рекс.

— Боже мой!

Иносенсия протегна ръце да го задържи, но той я отблъсна и със скок прекрачи прага на кухнята. Виковете зачестиха, къщата ехтеше. Чу се глух шум от падането на някакъв тежък предмет върху пода, последван от търкане и влачене, сякаш горе някой отместваше мебели.

Рекс се намираше в подножието на стълбата, когато тя бе разтърсена от тежки стъпки. В следващия момент той съзря на завоя набита фигура и позна слугата Педро. Отпуснатите и обрасли бузи на мъжа трепереха от възбуда.

Щом забеляза Рекс, Педро протегна ръце, за да му прегради пътя. Горе виковете продължаваха да прорязват мрака. Двамата мъже се сблъскаха и се вкопчиха един в друг. Испанецът се стараеше да накара Рекс да отстъпи надолу, а Рекс се стремеше да го отмести настрана, за да се озове в горната част на стълбата. Испанецът, чието положение имаше много преимущества, гледаше да блъсне неприятеля си надолу, а Рекс, за да устои на напора му, се облягаше на стената. Но той се подхлъзна по излъсканите стъпала, изгуби равновесие и полетя надолу, като повлече със себе си и Педро.

Рекс се намираше върху неприятеля си, когато паднаха долу на пода. Виковете продължаваха все така настойчиво, но бяха по-слаби. На Гарет му се струваше, че те сега са много по-отчаяни и по-сърцераздирателни от преди. Изтръгвайки се от прегръдката на испанеца, той се изправи, готов да се спусне нагоре, когато Педро го дръпна за крака.

Рекс падна отново с главата напред и рамото му се удари силно в някаква мебел. Чу се шум от счупено стъкло и стаята потъна в мрак, но в същия миг огнен език започна да ближе пода. Художникът разбра, че се беше блъснал в полицата и бе съборил чашите, чиниите и лампата.

Испанецът не закъсня да протегне ръце напред, за да хване Рекс за гърлото. Полузамаян от падането, Гарет легна по гръб и като видя, че неприятелят се готви да се хвърли отгоре му, замахна наслука с юмруци. Ставите му пращяха, докато нанасяше бесните си удари. Педро ръмжеше и отговаряше ожесточено. Най-после, със свръхчовешко усилие на мускулите си, Рекс успя да се изправи на колене и същевременно да стовари юмрука си върху лицето на противника.

Испанецът повече не помръдна. Рекс с мъка се изправи на крака, олюлявайки се над проснатото му тяло. Странна бледа светлина се плъзгаше по стените, образуваше причудливи сенки, но състоянието, в което беше, пречеше на Рекс да забележи това. Внезапно като светкавица блесна оранжев ярък пламък, последван от оглушително избухване. Между Рекс и стълбата изскочи набит мъж с каскет. Револверът, който той държеше в ръката си, беше насочен към Гарет и от дулото му се извиваше тънка струя син дим.

Виковете бяха престанали. Това внезапно замлъкване сякаш подлуди Рекс. Той грабна първия предмет, който му попадна подръка — дъбово столче, — и без да обръща внимание на насоченото към него оръжие, го захвърли пред себе си с всичка сила. Втори изстрел оглуши слуха му и мирисът на барут раздразни ноздрите му. Преминавайки пространството, отделящо го от стълбите, което вече представляваше море от пламъци, той се втурна нагоре, без да си дава сметка, че револверът можеше да заговори отново. Рекс съзнаваше само едно — че не беше ранен и пътят му беше свободен.

Нов изстрел не последва и Рекс стигна невредим до първия етаж. Зад мрачната и празна площадка се простираше коридорът с редица врати, всички затворени и спокойни. Той спря, надявайки се да долови, макар и слаб шум, който да го изведе на някаква следа, вдъхна миризмата на изгоряло и видя, без да направи някакъв извод от това, че димът започва да обгръща стълбата.

Тих шум, идещ отгоре, го накара да застане нащрек. Той разбра, че сега ще има нужда от всичката си предпазливост, тъй като може би цялата банда беше събрана на втория етаж. Продължи да се изкачва много внимателно, стъпка по стъпка, стараейки се да поставя краката си само на края на стъпалата, за да не би най-малкият шум или слабо изскърцване да го издадат.

Вторият етаж беше също така зле осветен, както и първият. Неясен сив отблясък, падащ от нощното небе през малко прозорче, осветяваше входа на тесен коридор. Безшумно, благодарение на гумените подметки на обувките си, Рекс прекоси площадката и се озова лице срещу лице с дон Леандро.

Старецът сякаш дебнеше някого. Голямата му гола глава беше наведена напред и леко наклонена настрани. Лицето му беше неспокойно и нервно. Той гризеше ноктите си. Върху едната му буза с оловен цвят се открояваше чак до челюстта дълбока драскотина, от която струеше кръв.

Видът на тази прясна рана беше красноречив за Рекс. Той се хвърли върху стареца, но дон Леандро, който беше изчакал само миг, докато разбере кой се намира пред него, избяга като плъх и изчезна в съседната стая, чиято врата се хлопна силно. След това младият човек чу шум от падане, последван от стенание, което веднага премина в ужасни викове. Рекс започна да блъска вратата като обезумял.

Тя не поддаваше. Някаква подпора от другата страна й помагаше да устои на ударите на силните мъжки рамене. Най-после тя се открехна малко и Рекс успя да пъхне ръка в цепнатината. Докато се опитваше да разшири отвора, той осъзна, че ако дон Леандро има огнестрелно оръжие, с него е свършено. Ожесточението му обаче го освобождаваше от всякакъв страх. Той мислеше, че може би Сали се намира в тази стая и единственото й оръжие срещу този злодей са само двете й ръце. Това караше Рекс да се чувства длъжен да бди над живота си, за да я спаси.

Светкавица проряза мрака и внезапен рязък удар разтърси вратата. Леандро имаше револвер и вече си служеше с него. Рекс се наведе и отчаяно, с всички сили натисна отвън. Отворът се разширяваше все повече и повече и най-после Гарет се промъкна в стаята, в средата на която се издигаше преграда от натрупани мебели. До отворения прозорец се беше свила някаква сянка.

Тогава се случи нещо странно. Отвън отекна изстрел и парчета стъкло се изсипаха шумно върху пода. Рекс видя сянката да се откъсва от прозореца и да пристъпва напред. Той се изправи и бързо, като хрътка, се спусна към нея.

Изстрелът беше толкова силен, че двамата с дон Леандро се изтърколиха до отворената стъклена врата и паднаха на балкона, вкопчени един в друг. Рекс почувства как под тежестта им старите дъски скърцаха и се огъваха. Старецът беше як като стомана. Здравите му ръце се опитваха да разхлабят хватката на противника. Той не беше изпуснал револвера си, а Рекс вече беше доста изтощен и не можеше да задържа дулото на оръжието обърнато надолу. Той се опитваше да му отнеме оръжието. Малко по малко обаче ръката на стареца се повдигаше и дулото се насочваше към бедрото на врага му. За да отстрани оръжието, Рекс разполагаше само с лявата си ръка, защото дясната извиваше сухите пръсти, които се опитваха да се вкопчат в гърлото му. Вятърът беснееше около двамата мъже, докато те се блъскаха и търкаляха по клатещия се балкон.

Но дори и в тази борба на живот и смърт изостреният слух на Рекс беше готов да долови всеки шум в стаята. Той не можеше да си представи къде е отишла Сали. Докато се опитваше да отвори вратата, чуваше виковете й в стаята, но когато влезе, не я зърна никъде. Той потръпна при мисълта, че тя е била затворена някъде, когато старецът беше дал първия изстрел срещу него.

Тревогата, изглежда, отвлече вниманието му и усилието му спадна, защото непрекъснатият натиск върху дясната му ръка се увеличи и стана непоносим. Неумолимо и бавно дулото на пистолета се повдигаше към тялото на Рекс.

Изстрелът, който не закъсня, го заслепи, оглуши и разтърси. Той едва съзнаваше, че парещ пламък беше лизнал крака му. Силният трясък го беше откъснал от дон Леандро. В същия миг дясната му ръка, останала свободна, сграбчи стареца за гърлото и го блъсна към преградата на балкона. Той чувстваше, че тя се огъва под тежестта на телата им и когато чу сухия шум от чупещи се дървета, едва имаше време да се хвърли назад към стената. Част от перилата се бяха разрушили. Чу се пронизителен вик, две ръце удряха безпомощно в празното пространство. Старецът полетя надолу и изчезна в мрака.

Рекс се вкопчи в прозореца. Той поднесе ръка към челото си и обърса потта, която струеше към очите му. Кракът го болеше. Опипа бедрото си и в пръстите му остана парче прогорен плат. Куршумът само го беше одраскал, разкъсвайки панталона му. Изгорелият вълнен плат пръскаше остра миризма.

Гарет погледна през отворената дупка на перилата — нощта беше погълнала дон Леандро. Внезапно си спомни за изстрела, който беше счупил стъклата на прозореца. Безспорно някой беше стрелял отвън. Това не означаваше ли, че полицията е пристигнала? В такъв случай той щеше да види светлини на морския бряг и да чуе гласове. Но брегът беше непрогледно тъмен и до слуха му долиташе само шумът на вълните.

Рекс се обърна, за да проследи с поглед балкона по цялата му дължина, и тогава забеляза Сали. Тя се беше отпуснала върху пода на края на балкона, недалеч от разрушената преграда. Стоеше, превита на две, и главата й беше клюмнала на рамото. В първия момент, ужасен, Рекс помисли, че е мъртва. Но докато коленичеше до нея, тя се помръдна едва забележимо.

Той я вдигна и я отнесе в стаята. Чаршафите и покривката на леглото се търкаляха по земята, навързани едни за други. Рекс разбра, че дон Леандро е подготвял бягството си.

Когато поставяше Сали върху дюшека, тя се вкопчи в ръцете му и каза с немощен глас:

— Не ме оставяй! Стори ми се, че чух изстрел… Толкова ме е страх!

Ръцете й бяха ледени и влажни. Рекс ги взе в своите, за да ги стопли.

— Успокой се — прошепна той нежно.

Тревожният поглед на жена му продължаваше да бъде настойчиво насочен към вратата. Внезапно тя се изправи и притиснала ръка към бузата си, запита ужасено:

— Къде е той?

— Там, откъдето вече не би могъл да направи никому зло — отвърна Рекс.

Тя го гледаше слисана.

— Ти… ти си го убил?

— Перилата на балкона се срутиха, докато се борехме.

— Тя потръпна. Бузите й леко се зачервиха.

— Мислех, че ще умра от ужас. Когато се стъмни, преградих вратата, но въпреки това той успя да влезе в стаята. Избягах на балкона, за да се спася от него. Той ме догони, сграбчи ме с отвратителните си ръце и се опита да ме вкара отново в стаята. Наричаше ме „малка, сладка“ и ме опипваше, а пръстите му бяха сухи и извити като ноктите на граблива птица. Беше ужасно и аз се бранех, бранех се отчаяно. По едно време в къщата отекнаха изстрели и той ме остави и излезе. Помислих, че си е отишъл, но се върна и повече нищо не си спомням, освен че отново последваха няколко гърмежа в стаята.

Рекс опря нежно лицето си до това на любимата си.

— Не мисли вече за това — прошепна той. — Когато си с мен, си в безопасност, любов моя. Но трябва да си вървим оттук. Имаш ли сили да ходиш?

Тя кимна утвърдително.

— Сега съм много добре и се срамувам, като си помисля колко бях страхлива.

Сали сложи крака на пода, но изведнъж застана неподвижно и се ослуша с вдигната глава.

— Рекс, какъв е този шум? — извика тя.

Той се изправи.

— Вятърът, без съмнение.

— Не, слушай!

Тогава Гарет долови тътен, по-дълбок от шума на бурята и придружен с много особено пращене.

— Звучи като огън…

Той отвори вратата и за миг гъст облак дим го шибна в лицето. Коридорът беше огрян от ярка червена светлина. Рекс отстъпи бързо и свали жакета си.

— Сали — извика той, — веднага увий това около главата си.

Младата жена прояви хладнокръвие, което го възхити. Тя не му зададе никакви въпроси и мигновено изпълни нарежданията му. В това време Рекс върза носната си кърпа върху носа и устата си.

— Хайде!

Те се хванаха за ръце и потънаха заедно в гъстия дим, изпълнил коридора.

На площадката пламъците се извисяваха до човешки ръст. Плъзгаха се по люлеещите се дъски като гущери между краката им. Двамата бегълци бяха оставили отворена вратата зад себе си и сега коридорът, продухван от течението, представляваше истински тунел от пушек. От време на време огненият лъх докосваше Сали и Рекс по лицата и ръцете и те имаха усещането, че до кожата им се допира нажежен метал. Къщата беше окъпана в оранжева светлина, а във въздуха тътнеше зловещият шум на пожара.

Двамата бяха принудени да се върнат в стаята. Затвориха вратата, но димът продължаваше да прониква през хилядите й пукнатини. Рекс грабна разхвърляните по пода завивки и изтича на балкона. При вида на разрушените перила той направи безпомощно движение, но не се спря. Коленичи на края на балкона, наведе се навън и върза за една от железните му подпори представляващите дълго въже завивки. Дръпна няколко пъти възела, за да изпита устойчивостта му, и се върна при жена си.

— Сали, мила — каза той, — сега ще трябва да повикаш на помощ цялата си смелост. По-хубаво щеше да бъде открием друг начин за спасение, но в момента няма такъв! Виждам един-единствен изход, който ни дава малка надежда, че…

— Говори! — каза тя просто.

— Под балкона има стена, която е нещо като продължение на фасадата. За нас е важно да стигнем до нея, а след това все някак ще се озовем на земята.

Сали си пое дъх, преди да заговори.

— Ами… ако… ако паднем направо на земята вместо на стената?

— Наистина, малко е рисковано от пет метра височина, но по-добре е първо да стигнем до стената. Ще те спусна. Изобщо няма да бъде страшно, ако не гледаш надолу. Както виждаш, стената върви край брега. Над нея се издига метална конструкция, по която се извиват лозите, които растат в двора. Тя се поддържа от здрави подпори, за които също би могла да се хванеш, в случай че чаршафите се окажат къси. Виж!

Сали протегна глава през балкона. Той се огъваше под пристъпите на вятъра. Сиянието на пожара осветяваше целия бряг. Зад облаците дим, носени от вятъра, Сали наблюдаваше как лека розовина обагря брега, как кървав пурпур пламва по върховете на скалите и червени отблясъци играят по морската повърхност. Долната част на къщата представляваше истинска пещ. Тя беше напълно обхваната от пламъците, чиито непостоянни сенки, блуждаещи наоколо, ту се удължаваха, ту се разширяваха. Луната гледаше студено от осеяното със сребърни искри небе. Зидът на градината представляваше тясна тъмна ивица, очертаваща се на сивия фон на небето, и само тук-там светлините на пожара играеха по стените на задния двор.

Димът започваше да обгръща и балкона. От време на време горещи вълни заменяха нощния хлад. Рекс вдигна свободния край на завивките и го завърза около кръста на Сали.

— Когато почувстваш стената под краката си — посъветва я той, — хвани се за някоя от подпорите на металната конструкция и се дръж здраво, докато дойда и аз, защото ми се струва, че стената не е много сигурна.

Рекс я взе в прегръдките си.

— Толкова много неща имам да ти казвам, но сега моментът съвсем не е подходящ! Бог да ти помага, мое храбро момиче! Като си помисля, че можех да те загубя…

Тя се наведе и го погледна в очите и прошепна:

— А… а другата?

— О! Сали, за мен никога не е съществувала друга, освен теб.

Тя му поднесе поривисто устните си и прошепна:

— Вече не се страхувам, Рекс. Готова съм.

Той я повдигна над перилата, целуна я по косите, опря се на стената на фасадата и започна бавно и равномерно да я спуска. Виждаше светлата фигура да се люлее над черната ивица на зида посред дима, който почти го заслепяваше. Най-после Сали докосна една от здравите метални подпори и се вкопчи за нея. Опъването на въжето отслабна. Тя беше на сигурно място. Димът, който излизаше от стаята, вече започваше да става червеникав. Чу се шум от пръскане на стъкла и огнени езици бликнаха зад капака на един от прозорците в момента, в който Рекс прекрачваше преградата, за да изчезне в празното пространство.

Вятърът го люлееше силно. Той имаше ужасното чувство, че балконът се накланя. Когато вдигнеше глава, виждаше пламъците, пъплещи вече по сухите дъски, и се питаше докога ще издържи възелът.

Най-после почувства твърда опора под краката си. Ръката на Сали даваше правилна посока на търсещите му ходила. Тя го привлече към металната подпора. Самата тя се беше вкопчила здраво в ръждясалото желязо. Стената под тях ронеше мазилката си както дърво наесен — листата си, и трепереше при по-силните пристъпи на вятъра, който й изпращаше кълба дим и рояци искри. Задният двор се разкриваше пред погледа, светъл като посред бял ден. Двукрилата зелена порта, старият кабриолет, купът от овехтели вещи в ъгъла — всички, всички подробности се забелязваха съвсем ясно. От горящата като факел къща идваше непоносима горещина. Тухлите пращяха, от покрива изскачаха пламъци. През зейнал прозорец с овъглени рамки се виждаше как огненото море бушува в кухнята.

— Покривът може да се срути всеки момент и тогава ще се озовем сред това огнище, затова трябва да се махнем оттук, Сали. Не отделяй ръцете си от железата и най-вече не гледай надолу — посъветва я Рекс.

— Но конструкцията се клати и не смея да се помръдна.

— Невъзможно е да останем тук. Хайде, следвай ме, ще ти показвам пътя.

Те започнаха да се движат по ръба на стената, вкопчени в металните пръчки и лозите. Рекс откъртваше камъни, за да отвори място за коленете и ръцете им. Движеха се така в пространство, не по-широко от трийсет сантиметра.

От време на време стената опасно се поклащаше. С очи, подлютени от дима, с лица, опърлени от пламъците, стигнаха до място, където стената завиваше. В този момент Рекс подхвърли няколко думи към Сали, сочейки й с пръст към стръмния бряг. Вятърът отнесе гласа му и Сали нищо не чу, но видя проблясващи в мрака светлини. В градината ехтяха викове, които тътенът на пожара заглушаваше.

На едно място стената малко се разширяваше и двамата вече вървяха изправени. След няколко стъпки те се озоваха върху зида на оградата. Край брега се движеха фенери. Тичаха хора. Донесоха стълба. Изправиха я. Познат глас извика:

— Сали!

Там стоеше Рупърт с протегнати ръце и радостно лице. Зад него се показваше добродушната физиономия на инспектор Барбие.

В същия миг, в който Сали премина от ръцете на Рекс върху стълбата, смразяващ вик прокънтя от задния двор и накара и двамата да се обърнат.

В подножието на стената, която току-що бяха напуснали, стоеше Иносенсия, облята от злокобната светлина на пожара. Пред нея, в зида, се открояваше черният отвор на тайния проход. Цялата й стойка изразяваше смайване и ужас. Ръцете й бяха вплетени една в друга като за молитва. Тя гледаше грамадния огнен стълб, който се издигаше от покрива на къщата. Викът й едва беше разцепил нощта, когато пламъците сякаш направиха последен скок към небето, гредите се огънаха и се сринаха шумно. „Узотегия“ вече беше само горяща клада.

Иносенсия отстъпи. Облак от прах и дим внезапно скри задния двор от погледите на всички. Стените на къщата се огънаха, изпукаха и се срутиха. Мястото, където преди малко се намираше испанката, също изчезна под развалините.