Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (24)

Ръката на вратата

Сали веднага се обърна с гръб. Обхвана я внезапен гняв. Тя нямаше какво да говори с тази жена, която — умишлено или не — й беше отнела съпруга. По всяка вероятност тази среща беше дело на Рупърт. Каква глупост направи, като му се довери! Трябваше да предвиди, че този наивен добряк може да развали всичко, макар и с най-добри намерения. Нима той си беше въобразил, че тя ще обсъжда с тази жена, която я гледаше предизвикателно, бягството на съпруга си? Как би могла равнодушно и хладнокръвно да се опитва да доказва правата си? Доня Иносенсия можеше да си задържи любовника. Сали даже нямаше да се опита да си го върне! А колкото до Рупърт, нямаше да пропусне да му каже какво мисли за глупавата му самонадеяност.

Тези мисли за миг прехвръкнаха през ума й, но волята й започна да отслабва под мълчаливия поглед на съперницата й. Тя забеляза, че никога не беше виждала женско лице с по-трагично изражение. Бледите и изящно оформени черти имаха строгостта на мраморна статуя. Огънят на потискана тревога изгаряше очите. Изведнъж в тези очи, упорито впити в Сали, сред това многозначително мълчание, проблесна нещо ново. От дълбочината им изплува някаква дива враждебност. Този поглед разкри на Сали, че Иносенсия вижда в нейно лице съперница, от която се страхува. Американката сухо наруши тишината:

— Явно е станало някакво недоразумение. Искам да видя господин Форсдайк.

— Може и така да е — отвърна Иносенсия с леденостуден тон, — но пък аз исках да видя точно вас.

В начина, по който испанката каза „аз“, имаше такава надменност, че Сали се почувства засегната. Тя каза нервно:

— Ще имате ли добрината да съобщите на господин Форсдайк, че съм тук?

— Късно е — отвърна Иносенсия невъзмутимо. — Господин Форсдайк си отиде.

— Въпреки това — настоя Сали, леко смутена — мен ме поканиха в къщата от негово име и ми казаха, че ме моли да се кача.

Доня Иносенсия се изсмя рязко.

— Хрумване на Херц. Херц е винаги много изобретателен — като всички от неговата раса, и винаги върви право към целта. Той знаеше, че исках тази среща.

Сали се изчерви. Очите й блеснаха нервно.

— О, значи чисто и просто сте злоупотребили с името на господин Форсдайк?

Иносенсия отговори само с неопределено движение на раменете. Сали пристъпи към вратата, но съперницата й се изпречи пред нея.

— Какво право имате да ме задържате? — извика Сали. — Оставете ме да мина!

Испанката поклати отрицателно глава.

— Трябва да си поговорим — заяви тя.

— Ще благоволите ли да разберете — каза грубо Сали, като стисна зъби, — че нямам намерение да споря за каквото и да било? Доведоха ме при вас с измама и няма да остана! Махнете се!

Но доня Иносенсия не се помръдна.

— Трябва да говорим! — повтори тя.

След кратко мълчание добави, така че думите й прозвучаха като въздишка:

— За господин Гарет.

Отначало Сали беше смутена. Какво ли й беше разказал този побъркан Рупърт? Тя най-после дойде на себе си и заяви решително:

— Слушайте, надявам се, че не желаете да предизвиквате скандал. Разберете, че няма да ви оставя да ме задържите тук против волята ми. Ще викам за помощ, ако не се махнете веднага от пътя ми!

Иносенсия избухна в презрителен смях.

— Жан! — извика тя.

Вратата се отвори тутакси и оттам се подаде мръсно, небръснато лице, с баска барета на главата.

— Жан, знаете, че тази дама не трябва да напуска къщата, нали?

— Да, госпожо — отговори мъжът.

— Не се отдалечавайте много от стаята.

Главата изчезна и вратата се затвори. Иносенсия се обърна към Сали.

— Викайте, ако ви е приятно — усмихна се тя саркастично, — но тук са само прислужниците и никой няма да ви чуе, а както може би сте забелязали, поне на два километра около „Узотегия“ няма никакви други къщи. Свободна сте да правите трагедии, но предупреждавам ви, че те няма да впечатлят никого.

Сали внезапно беше обхваната от неописуем ужас. Тя знаеше, че Иносенсия не я лъже, като й казва, че не може да разчита на никаква помощ. Мощният рев на океана, свистенето на вятъра, плющенето на дъжда по пода на стаята при отворената врата сякаш подчертаваха още повече усамотеността на къщата. Цареше такава тишина, че американката чуваше ясно как падат една след друга капките от зле затворен кран някъде на долния етаж. Тя не се съмняваше, че ако се развика и Рекс е в къщата, веднага ще й се притече на помощ, но подобна сцена й се виждаше толкова грозна и недостойна, че нямаше смелост да я предизвика. Освен това Сали знаеше, че до вратата стои на стража мъжът с небръснатото лице, който ще се намеси при първия знак на Иносенсия.

Въпреки това отказа да се признае за победена. Обърна се и се спусна към балкона със смътната надежда да открие там път за бягство. Три стаи извеждаха на балкона — две отляво и една отдясно, но капаците на прозорците им бяха затворени и закрепени отвътре. Тя погледна надолу през преградата и видя през завесата на дъжда как вълните се разбиват бясно в самото подножие на скалите. Тогава, убедена в безсилието си, Сали се прибра бавно в стаята.

Доня Иносенсия й показа един стол:

— Седнете.

Но гостенката не обърна внимание на поканата и попита:

— Какво искате от мен?

Вече се беше успокоила. Хладнокръвието й се възвръщаше и тя си помисли, че създалото се положение все пак е много интересно.

— Преди малко ме увериха, че господин Гарет е ваш съпруг — започна Иносенсия.

Сали я изгледа презрително.

— И какво още?

— Оженил се е за вас на 27 май. Два дни по-късно, на 29 май, той беше в Сан Себастиан. Трябва да ви е напуснал на другия ден след сватбата. Защо?

Сали усети прилив на сили. Фактът, че притежава информация, която явно желаеха да изтръгнат от нея, я изпълваше с щастливото чувство на превъзходство. Тя започна да разглежда лъскавите си розови нокти, стремейки се да се покаже незаинтересована.

— Нима мъжът ми не ви е казал? — попита тя със съвсем спокоен глас.

По бледото лице на Иносенсия премина сянка и тя отвърна, леко задъхана:

— Не знаех, че той е женен.

— О! — забеляза иронично събеседницата й. — Това се случва понякога с жените, които си играят с чуждите мъже.

Погледът на Иносенсия блесна гневно. Гласът й стана дрезгав:

— Не отговорихте на въпроса ми. Защо ви напусна съпругът ви?

Сали лъскаше ноктите си.

— Не мислите ли, че ще е по-добре да попитате самия него?

Изтънелият глас на Иносенсия леко трепереше:

— Съветвам ви да ми кажете това, което искам да узная.

— А ако и аз като вас не го знам?

— Мъжът, който ви е изоставил, едва ли не още в подножието на олтара, не може да бъде нищо за вас — заяви испанката. — Е, не отричам, че може да го обичате, нито това, че е нормално да се чувствате засегната от недостойното му държание спрямо вас, но в крайна сметка не е ли по-добре веднъж завинаги да разберете колко малко място заемате в сърцето му?

— Е, и после? — каза Сали.

— Добре, ако имате поне малко гордост, няма да се месите там, където никой не ви вика. Вие… вие сте красива и красотата ви е от тези, които подлудяват някои мъже, така че ще ви бъде много лесно да се омъжите отново.

Сали играеше нервно с пръстите си.

— Заедно със съпруга ми ли сте обсъдили това си предложение? — запита тя.

— Не. Казах ви вече — не знаех, че е бил женен. Името ви не е излязло никога от устата му, така че…

Тя допълни мисълта си с движение на пълно безразличие и тъй като Сали се канеше да й отговори, побърза да добави:

— Не мислете, че ви признавам някакви права и затова преговарям с вас… Но вие сте американка и делово, бързо и ясно предложение не може да не ви заинтересува. Ще получите богато обезщетение, мила моя!

И тъй като мълчанието на Сали можеше да се приеме за съгласие, Иносенсия допълни:

— Сигурна съм, че никога няма да съжалявате за този толкова своенравен съпруг, госпожице Сали!

— Свършихте ли? — запита спокойно Сали.

Испанката я погледна, без да може да прикрие смущението си.

— Исках да знам дали сте се изказали — продължи гостенката все така спокойно, — защото искам да ви задам въпрос. — Внезапно гласът й се разгорещи: — Откога познавате мъжа ми?

— От месец. Защо?

— А отношенията ви датират едва от няколко дни?

— Да — отговори Иносенсия крайно учудена.

— В Сан Себастиан, нали? В хотел „Космополит“?

— Да, седмица или две след женитбата ви.

Сали се засмя удовлетворено.

— Точно това исках да знам — заключи тя. — А сега ще ви кажа нещо. Вие ме обидихте. Обидихте и страната ми, и съпруга ми, защото действително не сте се съветвали с него за любезното предложение, което току-що ми направихте. Нито в Англия, нито в Америка някой съпруг може да бъде предмет на търговски споразумения. Запознах се с мъжа си едва три месеца преди сватбата ни…

— Три месеца?! — прекъсна я доня Иносенсия задъхано. — Къде го срещнахте?

Очите й бяха разширени, устата разтворена.

— В Кан, щом толкова настоявате — отговори Сали доста нелюбезно.

— В Кан!

Протегнала напред ръце, вплела пръстите си един в друг, Иносенсия гледаше умолително съперницата си.

— И… и по… кое време стана това?

— През март.

— През март!

Тя отстъпи крачка назад, притисна ръка към сърцето си и затвори очи.

— Какво ви е? — запита Сали. — Лошо ли ви е?

Тя се приближи до съперницата си, чиито очи се отвориха точно в този момент. Гневните пламъци, които те хвърляха, накараха Сали да отстъпи назад.

— Значи така! — провикна се Иносенсия с див глас. — Значи не сте нищо повече от една шпионка!

Тя протегна ръце, сви пръсти като нокти на хищно животно и замахна с гняв.

— Не знам какво ме задържа да не ви удуша още сега! Посмели сте да доведете тук полиция, за да ме следи?

Обвинението беше така неочаквано, че Сали остана поразена. Не можеше да повярва, че Рупърт е бил дотолкова глупав, че да разкаже за присъствието на Барбие и за задачата му! И какво значение имаше времето, по което беше срещнала Рекс в Кан?

— Трябва да отговорите на въпросите ми! — продължи Иносенсия заплашително. — Защо съпругът ви ви е напуснал и защо след това е дошъл в Сан Себастиан?

— Дори и да знаех, нямаше да ви кажа — отвърна храбро Сали, питайки се дали страхът не бе изписан на лицето й.

— Не лъжете! — извика Иносенсия. — Очевидно е, че вие двамата сте съучастници. Но ми се струва, че друг ще успее, може би по-добре от мен, да изтръгне истината! Жан!

При този зов Сали усети, че кръвта й замръзва. Вратата се открехна и мъжки глас каза провлачено:

— Ето ме!

— Изпратете ми дон Леандро!

Дон Леандро! Това не беше ли името на отблъскващия старец, който беше дал пари на Сали при първото й идване в „Узотегия“? Обзе я отвращение.

В това време Жан каза:

— Госпожо, дон Леандро слезе в пристанището, за да потърси кораб, който да вземе Форсан на борда си от „Орор“.

Иносенсия се запъти към вратата.

— Какво ще правите? — запита я Сали с глух глас, който сякаш идваше от подземие.

— Ще отговаряте ли на въпросите ми? Да или не?

— Няма какво да ви отговарям.

Когато видя, че Иносенсия излиза в коридора, добави:

— Не искам да остана тук, нямате право да ме задържате!

Вратата се хлопна шумно.

Сали хвана дръжката, но нечия силна ръка я държеше отвън. Вратата изскърца. Затворничката напразно удряше с юмруци по нея, напразно викаше и крещеше от страх и ярост. Когато най-после се отказа да се противи на насилственото задържане, ръцете я боляха, зениците й бяха разширени, а сърцето й биеше бурно и ударите му сякаш отекваха в стихналата къща. Вън, в коридора, от крана продължаваха да се отронват капки и сякаш брояха миговете на вечността.

Мина доста дълго време, докато Сали се успокои. Най-после седна, затвори очи и се опита да се съсредоточи. Очевидно Рекс не беше в къщата, защото иначе щеше да се отзове на виковете й… на виковете на която и да е жена. Рупърт сигурно се беше върнал в хотела. Какво ще прави той, като не я намери там? Тя си спомни, че когато уреждаше сметката си, беше казала, че възнамерява да се върне в Париж с автомобила си. Багажът беше в колата й и прислужниците сигурно са помислили, че е отпътувала. Разбира се, когато Рупърт отиде да я търси, те ще му кажат, че тя вече е далеч от Сен Жан де Люз и на него няма да му остане нищо друго, освен да вземе влака за Париж. Сали кършеше ръце от отчаяние. Единствената й надежда вече беше само Рекс. Но какво беше станало с него?

Дъждът продължаваше да чука по прозореца. Измина доста време. Сали погледна часовника си. Часът беше три. Бяха изминали два часа, откакто беше затворена. Тя приближи стола си до прозореца и погледна към океана, от който бурята беше прогонила всички кораби. Само в пристанището, приютени от вълнолома, танцуваха на котвите си яхтите, чиито остри мачти сякаш щяха да промушат тежко надвисналото небе. Сали мислеше отново за Рекс. Утешаваше се с мисълта, че той познава тази жена отскоро. Дали беше отишъл в Сан Себастиан нарочно, защото е знаел, че и тя е там? По всичко изглеждаше, че и Иносенсия взема някакво участие в тайнствената история, с която Рекс се занимава. Тя самата го беше признала, обвинявайки него и Сали, че са се съюзили против нея.

Лек шум, идващ от коридора, накара затворничката да изтича към вратата. Тя притисна ухо до ключалката и се ослуша, но в къщата продължаваше да цари все същото странно спокойствие. От време на време се чуваше скърцане на дърво, сякаш старото жилище се размърдваше в съня си. Водните капки продължаваха да капят изнервящо от зле затворения кран.

Сали се върна бавно на мястото си.

Какво щеше да стане сега? Беше се зарекла да чака поне половин час, без да поглежда часовника си, но когато най-после го погледна, видя, че бяха изминали само десет минути. Безполезно беше да се вълнува. Времето на Средновековието беше минало отдавна, сега никой не отвличаше хора посред бял ден. Сигурно бяха забравили, че са я затворили. Сали стана и започна да удря с юмруци по вратата.

— Отворете! — извика тя. — Отворете ми!

Какво можеха да й направят, ако отказва да говори? Нищо… но този старец, дон Леандро, имаше много зъл вид. Какво ще прави тя, ако той внезапно се появи на прага на стаята и се втренчи в нея с гуреливите си очи, хапейки устни, както го беше видяла вечерта при първото си идване? Въпреки че беше още едва осем часа, полумракът на сивия ден започна да обгръща стаята. Ъглите се изпълниха със сенки, които сякаш я дебнеха. Сали започна да прегражда вратата с мебели с трескава бързина. Напрягайки се и дишайки тежко, тя успя да премести до нея един тежък бюфет, а отгоре да покачи масата. Като приключи, седна отново. Ах! Само ако сърцето й не биеше толкова бързо!

С настъпването на нощта смелостта й намаляваше. Времето минаваше. Наоколо вече цареше пълен мрак и бе невъзможно да види циферблата на часовника си. От прозореца се промъкваха няколко несигурни лъча, които се отразяваха в насрещната стена, където натрупаните пред вратата мебели хвърляха зловещи сенки. Морето бучеше гръмовно, спасителната светлина на фара бродеше из мрака и зигзаговидни ивици светлина прорязваха от време на време черния свод на небето.

Сали, свита на стола си, бе обърнала гръб на гледката на нощта. Ушите й бяха глухи за гласовете на вятъра и морето. Тя бе всецяло завладяна от страха си, който я вцепеняваше и не я напускаше в мрака. Очите й не се откъсваха от линията на вратата, която едва се забелязваше зад несигурната преграда от вещи. От изострения й слух не би убягнал и най-слабият шум в коридора, където капките продължават неуморно да се отронват.

И ето че тя чу да се приближават нечии стъпки. Леки, ситни, отмерени, неумолими. Те спряха. На Сали й се стори, че ще умре, ако види, че барикадата й поддава. Ключалката изскърца. Дълга ивица светлина блесна в тъмната стая и някой възкликна сподавено. Младата жена скочи. Започна да вика и крещи… Натрупаните мебели се разклатиха и се наклониха. Масата падна шумно. В светлата ивица между вратата и рамката й се промъкна и придвижи нервно жълта и суха ръка.