Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (13)

Тайната на задния двор

Нямаше никакво съмнение. Бяха го затворили нарочно. Първото чувство, което изпита, беше по-скоро облекчение, отколкото изненада. Най-после, след отчайващото безделие през изминалите седмици, сега му предстоеше да се бори.

Положението беше очевидно. Отначало Иносенсия възнамеряваше да направи сама това посещение, но тъй като непредвидено обстоятелство я принуди да го вземе със себе си, тя го отстраняваше, докато трае разговорът, на който не желаеше той да присъства.

Но защо го бяха затворили в къщата? Той можеше да броди в нея от зимника до тавана. Стълбата беше пред него и го приканваше да се изкачи нагоре. Значи за да го затворят тук, тайната, от която го отстраняваха, скритият план, с който Иносенсия се занимаваше, не беше в къщата, а някъде вън от нея. Само така можеше да се обясни обстоятелството, че не го оставиха да чака в градината.

Рекс забеляза малка врата в дъното на кухнята до дъбовите полици, по които бяха наредени чинии. Не се учуди, че тя беше заключена. Погледна през ключалката, но не видя нищо повече от къс хубаво синьо небе. Значи вратата извеждаше навън и кухнята, както във всички традиционни баски къщи, заемаше целия приземен етаж. По всяка вероятност задната част на къщата не беше далеч от брега и малката вратичка може би извеждаше към тераса или нещо подобно. Безполезно беше да се опитва да излезе през нея, защото старата брава изглеждаше доста здрава.

Освен това засега Рекс нямаше никакво желание да бяга. Преди всичко искаше да разбере къде се намира. Трите прозореца осветяваха кухнята доста оскъдно. Два от тях, снабдени с дебели решетки, гледаха към сенчестата градина в главния двор, а третият, извънредно тесен, беше много високо в стената надясно от фасадата. Той отвори единия от прозорците с гъсти и здрави решетки. В градината нямаше никой, но съвсем наблизо се чуваха глухи удари и стържене, сякаш нещо се разтоварваше.

Внезапно Рекс си спомни за задния двор. Стената с малкия прозорец вдясно беше от страната на двора, в който беше вкарал автомобила. Той долепи ухо до нея.

Да, нямаше съмнение. По земята се влачеха някакви товари. Гарет се чудеше с каква тайна задача се занимава Иносенсия. Нямаше ли да бъде по-просто да остави и колата, и него в Сен Жан де Люз и да дойде дотук с такси?

Испанката обаче явно държеше да пристигне в „Узотегия“ с автомобила си, следователно между него и тайната имаше някаква връзка. Може би затова го бяха помолили да вкара торпедото в задния двор, въпреки че в градината имаше достатъчно място. Затова и зелената порта се беше затворила така бързо след него.

Рекс продължаваше да стои с ухо, прилепено до стената. Стори му се, че чува шепот. Загадката се усложняваше. Как да си я обясни? Да се качи на горния етаж и да потърси някакъв прозорец, който да гледа към задния двор? Но с подобна постъпка би рискувал твърде много, а за да има успех, най-важното беше да не си навлича никакво подозрение. Освен това… Едва му бе хрумнала тази мисъл, когато той взе столче, сложи го върху раклата, поставена до стената, и стъпи отгоре й. Главата му стигна до малкото прозорче, което отвън беше защитено с гъста телена мрежа. Не се реши да го отвори, но избърса стъклата му с кърпа, която взе от масата. Пред погледа му се разкри предната част на двора. Виждаше се зелената порта и съвсем близо до нея, точно там, където сам я беше оставил — стоеше колата на Иносенсия. Баскът и испанецът, застанали от двете й страни, се бяха навели към вътрешността на автомобила. Възглавниците от седалките му бяха извадени и се търкаляха по земята.

Рекс остана разочарован. Голямо откритие беше направил! Очевидно по поръка на Иносенсия двамата мъже бяха прегледали автомобила за други повреди и сега слагаха всичко в ред. Ядосвайки се сам на себе си, той се готвеше да скочи на земята, когато Иносенсия се показа пред погледа му. В този миг испанецът, който стоеше с гръб към прозорчето, се изправи и се отдръпна от колата с дълго плоско сандъче в ръце. В същото време от другата страна баскът се показа с друго, също такова сандъче. Качен върху столчето и протегнал врат напред, Рекс видя как двамата отново се наведоха над колата, откъдето извадиха още четири подобни сандъчета.

Контрабанда!

Тръпки полазиха по гърба на Рекс. В миг той си спомни преминаването им през границата. Сега разбра защо Иносенсия се беше намесила така енергично — явно, за да попречи на френските митничари да разкрият двойното дъно под седалките със скритите сандъчета, които пренасяше. Наистина тази жена имаше стоманени нерви! Тя се владееше отлично и с нищо не беше показала, че преживява някакво изпитание.

Тя даде някакъв знак на двамата мъже. Те отнесоха товара си към дъното на двора, където погледът на Рекс не можеше да ги последва, и изчезнаха. Сандъчетата бяха от светло дърво и добре заковани. Приличаха много на тези, в които се опаковат картини и, изглежда, не бяха особено тежки, защото мъжете ги повдигнаха без видимо усилие.

Но ето че се появи и дон Леандро.

Той се приближаваше със ситни отмерени крачки. Темето на малката му оголена глава беше лъскаво и загоряло от слънцето. Въпреки че не беше студено, раменете му бяха наметнати с дреха, която оставяше открит жълтеникавия му сбръчкан врат. С походката и вида си той приличаше на стара костенурка, подала глава от черупката, за да се огледа.

До Рекс не достигаше нито дума от разговора, който той и Иносенсия водеха. Старецът, изглежда, укоряваше за нещо младата жена, която му отговаряше кратко и безгрижно. Дон Леандро ръкомахаше оживено — нещо обикновено за испанския нрав, и ту показваше двора, ту къщата зад гърба си, ту замахваше с ръка пред Иносенсия, като в движението му имаше закана и предупреждение. В държанието му обаче се забелязваше почтителност. Всеки път, когато Иносенсия отваряше уста, за да му отвърне, той млъкваше и я изслушваше търпеливо.

Рекс имаше странното чувство, че разговорът им се отнася за него. Никаква сериозна причина не го караше да мисли така, но въпреки това предположението му го завладя дотолкова, че той се отдръпна от прозореца. Иносенсия беше изчезнала, а дон Леандро се отправяше със ситни крачки към дъното на задния двор, когато гостът намери куража да погледне отново. Двукрилата порта беше отворена и по пясъка в градината се чуха стъпки.

Рекс скочи уплашено на земята, сложи столчето там, откъдето го беше взел, грабна вестник, оставен наблизо, и едва имаше време да седне и да се престори, че чете, когато вратата се отвори. На прага застана възрастна жена. Тя беше облечена в износени черни дрехи. Черна мрежа покриваше сивите й коси. Зад нея се виждаше Иносенсия.

— Е, Ричи — каза му тя, — сигурно сте помислили, че никога повече няма да ме видите. Двете с Катерина се разбъбрихме за миналото, докато тя ми разтриваше ръката с един от нейните баски балсами. Но всъщност вие не познавате старата гостилничарка, нали?

Домакинята се смути, раздвижи беззъбата си уста, започна да глади с ръце намачканата си памучна престилка и най-после изрече няколко думи, придружени със старческа усмивка.

— Тя ви казва „добър ден“ на своя език — обясни Иносенсия.

След това се обърна към приятелката си:

— Какво те прихваща, Катерина? Говори на френски! Господинът знае френски не по-зле от теб и мен.

Катерина насочи към Рекс очите си, малки и живи като на гущер, и запита:

— Той наистина ли не е баск?

— Колко си разсеяна тази сутрин! — възкликна Иносенсия. — Нали ти казах, че е англичанин?

— Лицето му е такова, че никак не бих се учудила, ако кажете, че е баск. Всеки, който го погледне, би помислил, че е от нашия край. И Жан ми каза същото преди малко.

Старицата посочи с очи начумерения си съотечественик, който беше влязъл след нея в кухнята.

— Я виж ти — прошепна Иносенсия, която на свой ред се взря в лицето на Рекс, — не бях обърнала внимание на това. Наистина имате нещо баско във физиономията си, Ричи. Да не би случайно да имате някой баск между прадедите си?

Гарет започна да се смее.

— Не, доколкото знам, но бихте могли да намерите много случаи, обратни на моя. Нима не се срещат баски, които да приличат на англичани? Не знаете ли, че войската на Уелингтън е прекарала цяла зима в този край?

— Разбира се — изкудкудяка весело старата жена. — Зимните нощи бяха дълги и тези дяволи с червени униформи знаеха как да прекарват времето си добре!

Тя се усмихна и откри голите си венци.

— Сигурна съм, че ако започнеш да ни разказваш спомените си, Катерина, днес няма да обядваме! — заяви весело Иносенсия. — Елате, Ричи, защото умирам от глад. Довиждане, Катерина.

Тя хвана Рекс под ръка и го поведе към градината. Голямата порта беше отворена. Рекс я видя още от прага на кухнята и се запита къде ли е изчезнал дон Леандро. Сигурно старецът беше още в задния двор. Но когато Гарет надникна там, го завари така пуст, както го беше оставил. Жълтият автомобил стоеше на мястото си, възглавниците на седалките и подът му сякаш не бяха докосвани. Счупеният кабриолет, ръждясалото легло и всички други изхвърлени от употреба предмети си стояха както преди, но от сандъците и дон Леандро нямаше и следа.

Рекс огледа бързо всичко наоколо, докато Иносенсия му подаваше манивелата, за да запали мотора. Задният двор нямаше друг изход, освен двукрилата порта към градината, или поне не се виждаше такъв. В стената на къщата също нямаше друг отвор, освен тясното прозорче, което беше послужило на Рекс за наблюдателница. Стената на самия двор беше твърде висока и гладка, за да може някой да се прехвърли през нея. Въпреки това дон Леандро беше изчезнал, а с него — и сандъците. Сякаш бяха потънали в земята!

Иносенсия вече беше седнала на мястото си. Рекс се наведе, за да остави манивелата на пода на колата, преди да хване кормилото. Испанката отдръпна краката си и той забеляза обувките й. Те бяха изцапани с пясък и морска вода, а върху едната дори беше полепнало някакво водорасло.