Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (21)

Решаващ момент

След тях вятърът пое вратата на кухнята и я тресна силно. Газената лампа, окачена на една греда, се разлюля и по варосаните бели стени на кухнята заиграха дълги сенки.

Дон Леандро крачеше неспокойно между четирите стени на стаята.

— Сигурно сте полудели! Защо ги накарахте да чакат толкова дълго? — извика той, щом видя Иносенсия. — Тази вечер съвсем не им е до смях.

Но гласът му се сниши и премина в дрезгав шепот, който единствен нарушаваше тишината в стаята.

Рекс, застанал малко встрани, можа да чуе само още няколко думи:

— А колкото до него, те сами искат да разрешат този въпрос.

На което Иносенсия отговори:

— Ще видим!

Рекс почувства, че кръвта нахлува в главата му.

— Погрижихте ли се за Хосейн? — запита главатарката на съзаклятието.

— Той вече се нахрани и каза вечерната си молитва. Ще слезе веднага щом го повикате.

— Тогава да отидем при другите.

Дон Леандро се колебаеше:

— Да не би да искате и той да присъства на събранието?

— Да, разбира се, че искам.

— Слушайте — изсъска той с обезпокояваща сериозност, — всички са в ужасно настроение. Страхувам се, че ще предизвикате разправия. Грол е готов да избухне. Щайн гледа само как да посее раздори по цялата земя. Оставете този човек тук, Иносенсия! Жан и Педро ще го пазят в очакване на решението на другите.

Дон Леандро хвърляше неспокойни погледи към вратата и Рекс видя, че двамата прислужници я пазят с револвери в ръка.

Трепереща от гняв, Иносенсия тръсна глава.

— Време е най-после някои от вас да разберат кой заповядва тук — викна заплашително тя. — Сега ще се разправят с мен, Леандро, а после ще дойде и вашият ред. Ще ви науча да не сплетничите зад гърба ми!

— Няма такова нещо — възмути се той. — Само казах на хората това, което имаха право да знаят…

— Оставете ме на мира! — прекъсна го тя презрително.

Дон Леандро се отдръпна.

Сърцето на Рекс трепна, когато видя изражението на лицето му. Тримата се изкачиха по стълбата.

Навън пристъпите на вятъра ставаха все по-бурни и заплашителни. Около къщата се носеше зловещо свистене. Някъде горе шумно издрънча прозорец.

Тесни коридори минаваха отляво и отдясно на първия етаж. Точно срещу стълбата се намираше врата, от която долитаха сърдити гласове и миризма на тютюн. Иносенсия я отвори решително и широко. Гласовете веднага замлъкнаха и Рекс чу ясния алт на младата испанка:

— Приятели мои, представям ви ключовата личност — този, от когото зависи всичко!

През дима на цигарите Гарет видя как присъстващите без изключение потръпнаха. Чу се шумно влачене на столове по голия под и няколко глави се протегнаха любопитно напред. В стаята имаше доста хора. В дъното се забелязваха мебели от стара спалня — грамадно легло със завеси; махагонова тоалетна масичка с мраморен плот, тежък като надгробен камък; мраморен часовник със стрелки, спрени на три без петнайсет, сякаш заспал върху потъналата в прах камина. Средата на стаята беше разчистена. Там бяха поставени столове от всички възможни епохи и стилове, наредени плътно един до друг. В стаята миришеше на запуснатост, нечистотия и плесен. Затворените прозорци и спуснатите им капаци правеха атмосферата още по-тежка.

Газена лампа, окачена на тавана, осветяваше лицата на присъстващите. Пред всички, с германска лула в уста, седеше червенокосият човек, когото Рекс беше видял сутринта на борда на „Орор“. Останалите, които младият мъж преброи веднага, бяха седмина и очевидно се различаваха един от друг и по произход, и по положение. На очи се набиваше рус гигант, който приличаше на скандинавец. Човекът до него безспорно беше евреин. Следваше мъж с тъмно лице и мазна коса на левантинец^[1]. Неговият съсед по място, облечен в изискан син костюм, с монокъл и сякаш замръзнало лице и вдървено тяло, напомняше германски офицер. Някои от мъжете носеха моряшки фланели. Пълен мъж с пенсне, който се беше зачервил от силното вино, имаше вид на човек на науката.

Колкото и различни да изглеждаха тези мъже на вид, у тях имаше обща характерна черта. Лицата на всички изразяваха енергия и готовност за риск, които бившият войник от Легиона почувства веднага. Той беше виждал този израз, изписан на много лица, в продължение на пет години и знаеше, че беше най-явният белег, който приключенията оставят.

От пръв поглед се забелязваше, че хората бяха враждебно настроени. Всички продължаваха да чакат и да мълчат, но Рекс чувстваше как от тях се излъчва раздразнение и подозрение към малката група, към която се числяха той, Иносенсия и дон Леандро. Слушаше как вратата зад него се поклаща от време на време, как вятърът вие навън по брега и как вълните се разбиват в скалите. Внезапно вратата се хлопна и това му се стори особено заплашително. Каква можеше да бъде задачата на Форсан в тази тъмна афера? Защо го наричаха „този, от когото зависи всичко“?

Иносенсия прие положението такова, каквото беше, съвсем непринудено. Нито пълното със заплахи мълчание, нито строгите погледи смутиха спокойната й сдържаност.

— Ето — каза тя весело, поставила едната си ръка на рамото на Рекс, — водя ви другаря ни Форсан, когото всички очаквахме с трескаво нетърпение. Почакайте малко, Грол — обърна се тя към мъжа с пенснето, който кипеше като чайник на огъня, — почакайте да ви запозная с приятеля ни.

Посочи Грол и допълни:

— Професор Грол, високо ценен ориенталист, който знае арабски така, както аз знам испански. Единственото нещо, за което мога да го упрекна, е, че не вярва в умствените способности на жените.

Шегата не предизвика никакъв смях, но въпреки това Рекс се възхити от влиянието на Иносенсия. Той виждаше, че тези хора бяха против присъствието му и въпреки това още никой не се осмеляваше да даде израз на възмущението си.

— Капитан Хартмайер — продължи Иносенсия, като посочи човек, който пушеше лула. — През време на войната той, заедно с лейтенант Шльосер, който също е тук…

Тя кимна към мъжа с монокъла и той се поклони вдървено.

— … и с помощта на Хенрих, чието друго име ми е неизвестно…

Иносенсия погледна русия Херкулес.

— … разтовариха от германска подводница оръжия и муниции за Ел Хиба…

Тя се усмихна на Рекс:

— Но за това няма какво ново да ви разказвам.

Ел Хиба, претендентът на Су! В Южно Мароко още се разказваха подвизите на този авантюрист в дрипи, който няколко години преди войната, когато независимостта на шерифската^[2] империя беше на път да изчезне, дойде от Сахара, за да се обяви за султан на Тизнит и влезе победоносно в Маракеш^[3]. Предполагаше се, че е подпомаган материално от германците, чиито погледи бяха насочени към Агадир и които искаха да се доберат до баснословните богатства на Сус, макар да не се знаеше дали са въображаеми или действителни. Германците бяха поддържали Ел Хиба до поражението му. Всичко това беше обществено достояние. Нима се очакваше Форсан да знае нещо повече за Ел Хиба?

— Доктор Щайн — продължи Иносенсия, като посочи сухия и нервен човек, който пушеше пура. — Преди войната е прекарал няколко години в Сус, за да търси минерални богатства и затова познава основно страната.

Щайн се вгледа продължително в Рекс. Сериозните му сини очи бяха хлътнали в потъмнялото му от слънцето лице.

— Дяконо и Войник — продължи испанката, като посочи левантинеца и калмика^[4]. — И двамата са се били с Абд ел Крим. Приятелят ни, руснакът, е взимал участие в бунтовете край Черно море.

Най-после тя се спря на евреина.

— А това е Херц, за когото говорехме тази вечер.

Иносенсия обиколи с очи цялата група и прибави:

— Сега, когато всички сме тук, оставям на дон Леандро грижата да ви представи.

— Почакайте малко! — извика нечий глас.

Професор Грол изскочи напред, почервенял от гняв.

— Преди да продължим по-нататък — каза той, — бих желал да знам защо този господин ни накара да го чакаме цели шест седмици?

Той говореше на френски, но се изразяваше доста тромаво и с много лош акцент.

— Мисля, че обяснението е много просто — започна Иносенсия.

Хартмайер я спря.

— Господинът има език… Нека сам да говори!

Рекс се постара да овладее нервите си.

— Както казах на доня Иносенсия, исках най-напред да видя в какво се впускам. Клаус, въпреки че ме направи член на обществото ви, никога не ми обясни точно от какво естество е вашето начинание. И до днес все още съм в пълно неведение по този въпрос.

Грол хвърли към Иносенсия поглед, изпълнен със съмнение.

— Вие го нарекохте „ключов човек“ — каза той, — подчертахте, че от него зависи всичко. Според вас не трябваше да предприемаме нищо, докато той не се появи, и на нас не ни оставаше друго, освен да чакаме търпеливо. Така изминаха няколко седмици, които прекарахме ту в морето, носени от ужасния кораб на дон Леандро, ту тук, затворени в тази къща, под носа на бреговата охрана. И ето сега, когато човекът ви е най-после сред нас, се оказва, че не знае дори за какво е дошъл. Мога ли да попитам какви качества и преимущества има той според нас, дявол да го вземе!

Иносенсия се усмихна спокойно.

— Форсан е бил при Ел Хиба от самото начало на последното въстание. Той е останал там…

Рекс почувства, че косата му настръхва. Тръпки го полазиха по гърба, ръцете му се овлажниха, сърцето му започна да бие глухо. Вече не можеше да се измъкне от ужасната клопка, която сам си беше заложил. През цигарения дим калмикът го гледаше втренчено. Жълтото му и пълно монголско лице с дебели червени устни изглеждаше жестоко. В тази стара къща, на метри от разбеснялото се хищно море, тази странна сбирщина нямаше да го пощади. Не му оставаше друго, освен да се приготви храбро да посрещне смъртта. Смърт! Не значеше ли това възложената му мисия да се провали? Да се примири с поражението?!

Внезапно си спомни за банкнотите, които беше задигнал. Прикривайки ръката си в дълбокото кресло, на което седеше, той успя да извади пачката и да я мушне незабелязано между облегалото и седалката.

— … до пълното поражение на въстаниците, нанесено им от пашата на Маракеш през април 1927-а — заключи Иносенсия.

— Нима? — чу се гърленият глас на Грол, обърнат, сякаш за да иска мнението му, към Щайн, който се беше изтегнал в стола си с пура в уста. Щайн не отвърна нищо.

— Същественото е — продължи Иносенсия по-оживено, — че имаме с нас европеец, който познава много добре племената и поддържа лични връзки с главатарите им. Форсан ни е изпратен по препоръка на Клаус, Грол и Хартмайер го познаваха. Нали, господа?

— Възможно е и да е така — промърмори дълбокият бас на капитана, — но Клаус не е тук…

Дръзкият глас на лейтенант Шльосер прозвуча от единия ъгъл на стаята:

— Не мисля, че този човек ни е необходим. Бих искал да знам доколко познанията на този господин надминават тези на Щайн и Грол.

— На това ще отговоря — отвърна Иносенсия, — че ако Хосейн трябва да действа чрез посредничеството на хората на Ел Хиба, около него трябва да има някой, който лично е бил във връзка с тях. В случая Хосейн е и ще бъде само кукла, която вие тримата ще разигравате както искате. Вие, Щайн, ще се занимавате с военната подготовка на бунта, а вие, Грол, с пропагандата. Форсан ще придружава Хосейн при обиколката му сред племената. Той ще гледа и слуша и ще ви донася всичко.

— Да, да — измърмори Грол, все още начумерен. — Но какво е доказателството, че той наистина е бил в лична връзка с хората на Ел Хиба? Срещали ли сте го някога в Сус, Хартмайер?

— Не! — отвърна сухо капитанът.

— Говорили ли са ви някога за него?

— Чувах, че при Ел Хиба има европейци, но никога не съм чувал името Форсан.

Грол примигна злобно, когато хвърли многозначителен поглед към другарите си и се обърна към Рекс. Този поглед накара Рекс да застане нащрек. Той очакваше някакъв подвеждащ въпрос и въздъхна облекчено, когато чу:

— Познавате ли река Маса?

Можеше да отговори на това.

— Разбира се! — отвърна той уверено.

Река Маса! Не беше ли станувал край бреговете й цял месец, докато траеше ремонтът на пътя между Агадир и Тизнит? Маса съвсем не беше пълноводна река, а каменисто легло, в средата на което се пенеше поток, който ставаше буен само в сезона на дъждовете. Рекс беше живял край бреговете й точно по това време. Спомняше си живописния им стан, разположен срещу брода, и сякаш виждаше и сега пред себе си как бистрата планинска река тича между камъните. Керваните, които се изкачваха от горещия Юг, идваха там да напоят камилите си.

Гърленият глас на Грол изтръгна Рекс от мислите му.

— Каква легенда има за тази река? — питаше немецът.

Рекс не отговори веднага. Нещо се събуждаше в паметта му. Някакъв разказ, който беше слушал някога край бреговете на Маса през безкрайните студени нощи, които легионерите прекарваха, събрани около огньовете. Той се изясняваше постепенно, изгуби се внезапно и отново изплува. Рекс победи, паметта му го спаси.

— Няма човек в Сус — започна той, — който да не вярва в съществуването на златни залежи под скалите, върху които тече реката. Според легендата някой ден оттам трябва да излезе великият пророк. Предполагам знаете, че Сус изобилства с налудничави свещеници. Почти всички бунтовници в мароканската история произхождат от Юг.

Впечатлението, което тези думи произведоха между слушателите, беше очевидно. На Рекс се стори дори, че забелязва одобрение в погледите, които присъстващите си размениха. Очите на Иносенсия блестяха насърчително. Самият той се питаше дали вече не е спечелил играта, когато друг рязък въпрос, зададен от Щайн, не унищожи всичките му надежди:

— Какво знаете за шерифа на Тазеруалт? Каква е позицията му по отношение на бунта?

Рекс разбра, че беше на ръба на пропастта. За първи път чуваше името Тазеруалт, но сигурно шерифът на Тазеруалт беше някоя важна личност, за да има толкова много интерес и очакване в очите на Щайн при този въпрос.

— Смятам, че е невъзможно да не сте срещали главатаря на… — продължи Щайн. — Хм, знам името, но не мога да го кажа в момента. Не можете ли да ми помогнете? Как се наричаше племето?

Студена пот изби по челото на Рекс. Никакъв уклончив отговор не можеше да го спаси от този хитър и добре осведомен германец. Той беше изгубен, ако откриеха невежеството и измамата му. Можеше да се спаси само с дързост, но ето че сега не намираше никакъв отговор.

За щастие, Хайнрих — дебелият германски моряк — му дойде на помощ.

— Господи! — провикна се той. — Нима цялата вечер ще отиде в такива празни приказки! Дойдохме тук, за да се срещнем с човека на Леандро, а не да спорим за някакви си въшливи племена. Ако смятате, че Форсан е шпионин, няма защо да го разпитвате толкова много. Работата е много проста, защото ние можем да му затворим устата винаги, когато пожелаем. Хайде, Леандро, доведете вашия пророк, за да го поразгледаме малко!

Иносенсия направи знак на дон Леандро и той излезе.

Грол в това време разговаряше с Щайн.

— Хосейн е бил при баща си през цялото време, докато е траел бунтът. Той трябва да познава Форсан и ако каже, че това е той, всичко е наред.

Щайн не отговори и продължи да пуши замислено.

Вратата се отвори и дон Леандро се появи. Той бе придружаван от мъж с благороден и строг вид, загърнат целият в бял бурнус, чиято качулка закриваше челото му. Имаше черна брада и проницателни очи, които светеха с обезпокояващ пламък.

— Хосейн ал Моха, син на Ел Хиба — съобщи дон Леандро.

Африканецът поздрави тържествено и пристъпи напред.

Грол се спусна към него, посочи му Рекс и започна бързо да му говори на арабски. Тогава се случи нещо странно. Хосейн се усмихна на Рекс, приближи се до него, допря ръката си до сърцето, устните и челото си, според източния обичай, и най-после се ръкува с него. Грол се обърна към Иносенсия:

— Хосейн си спомня много добре, че е виждал Форсан в главната квартира на баща си.

— Нали ви казах! — отвърна тържествуващо тя. — Не си губим времето напразно.

Главатарката повиши глас:

— Ако нямате нищо против, можем веднага да открием събранието. Грол ще обясни плана ни на Хосейн и след това ще ни съобщи мнението си.

Грол я спря:

— Не и преди приятелят ви да е излязъл оттук.

— Това вече е прекалено! — извика тя. — Хосейн позна Форсан. Това не ви ли стига?

— На вас може би, но не и на мен!

В тишината, която се беше възцарила в стаята, гласът на Щайн прозвуча като тръбен звук:

— Хайде, Хайнрихи още някой… претърсете го!

С един скок Рекс се озова до вратата, но дон Леандро се изпречи насреща му, хвана ръката му и я изви с неподозирана пъргавина. Още преди Гарет да успее да се освободи, дебелият германец и руснакът вече опипваха грубо дрехите му. Те взеха парите му, табакерата, ключовете и револвера, който не бе имал време да измъкне от джоба си.

— Този глупак Грол си въобразява, че знае всичко — изсъска Щайн в лицето на Иносенсия, — но, изглежда, не му е известно, че африканецът отговаря утвърдително на всички ваши въпроси, за да ви угоди. Аз знам какво да мисля за вашия Форсан. Каквото и да е правил в Сус, той никога не е бил при Ел Хиба. Ако не беше така, нямаше да има нужда да му съобщавам, че главатарят на Тазеруалт и синовете му взеха много голямо участие в бунта. Те вдигнаха цялото прочуто племе на Мокалия в полза на Ел Хиба и французите трябваше да изпратят полк, за да ги усмири. Със или без ваше разрешение, любезна госпожо, отивам да го прибера на сигурно място, където ще стои, докато го вземем с нас на кораба. Така ще му спестим някоя нежелана среща… например с Барбие. Ще се постараем да не присъства на разговорите ни и така няма да може да продължи да практикува шпионския си занаят. Ще го заведем на борда на „Орор“. Леандро може да ви увери, че там няма да му липсва компания.

Повикаха двамата прислужници, които веднага отведоха Рекс. Последният образ, който се мерна пред погледа му, беше този на Иносенсия — бледа, с побелели устни, изправена гордо и някак странно усамотена сред заобикалящите я буйно ръкомахащи мъже.