Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (22)

Рупърт Форсдайк се намесва

Бурята вилнееше вече трийсет и шест часа. В градината на „Узотегия“ лозите се виеха като живи същества, раздрусвани от груби ръце. Листата на лавровото дърво, посадено пред вратата на къщата според местния обичай, за да я предпазва от буря, се пляскаха шумно едно в друго. Лавърът навеждаше лъскавата си корона под напора на вятъра. Дъждовните капки шибаха и огъваха тревите на високия бряг.

Иносенсия слушаше воя на стихията в малкия салон, седнала пред порцеланов поднос, на който беше поднесена недокоснатата й още закуска. Старата постройка скърцаше и стенеше. Водата, стичаща се от капчуците, падаше с равномерен и тъжен шум.

Едно денонощие беше изминало от поражението на Иносенсия. Тя упорито отблъскваше всяка надежда да получи някакво известие от Рекс. Щом събранието приключи, той бе откаран на борда на „Орор“. Потеглиха с малка лодка натам още рано сутринта въпреки силно развълнуваното море. Испанката не се надяваше, че ще го оставят да държи връзка с нея, но все мислеше, че ще получи новини от него чрез някого от хората, отплавали на кораба.

Уви! Оттогава никой не беше идвал на сушата или поне в „Узотегия“. Грамадни вълни, достигащи чудовищни размери, се разбиваха с гръм в залива.

Никой не смяташе за необходимо да се мокри по това време даже и за да отиде в пристанището, както беше обяснил дон Леандро. Той остана в къщата заедно с Херц и двама прислужници, тъй като всички работи по товаренето бяха привършени. Беше рисковано да се използва тайният вход, защото лодката щеше да бъде разбита в скалите. Освен това всички имаха достатъчно работа по приготовленията за заминаването, което беше определено за следващия ден, ако времето се подобреше.

Иносенсия отиде при Валиа, за да се опита да разбере нещо за момичето, което й бе донесло костюма. Казаха й, че по случайност госпожица Сали отсъства от магазина точно сега. Тя си бе взела един ден отпуск, като бе обяснила, че ще отиде да се види със свои приятели в Сан Себастиан. „Тази любезна и мила американка ми беше препоръчана от Олга Суварина — собственичката на една от най-известните модни къщи. Вие може би сте чували за нея?“ — попита с усмивка Валиа. Иносенсия си купи няколко дреболии и си отиде.

Смяташе да дойде на другия ден и да разпита предпазливо Сали, за да не събуди подозренията й, но не можа да изпълни намерението си. Развълнувана и неспокойна, тя чувстваше, че няма да има нужното търпение, за да проучи умело действията на инспектор Барбие. Освен това неговите обиколки около „Къщата на гълъбите“ внезапно бяха престанали. Предната вечер, въпреки поройния дъжд, Херц отиде до Сен Жан де Люз и когато се върна, съобщи, че в града вече няма и следа от полицая. Какво значение имаше Барбие? Какво я интересуваше работничката на Валиа? Единствената грижа на Иносенсия беше Рекс. Ако можеше да избяга за миг от досадната бдителност на Леандро, от грубостта на Грол и яростта на Щайн и да види за миг приятеля си, тя не се съмняваше, че щеше да му помогне да обори напълно обвиненията. Мислеше си, че Клаус може да е преувеличил познанията на Форсан, за да придаде по-голяма стойност на заслугата, че го беше открил? Може би Форсан е бил при Ел Хиба за кратко, а не по време на цялото въстание? Той сигурно можеше да обясни всичко. Или може би най-накрая…

Но тя не желаеше да разсъждава върху това „може би“. То я караше да усеща твърде ясно упрека на дон Леандро, още повече че в душата си Иносенсия чувстваше, че той има право.

Иносенсия седеше до масата с глава, подпряна на ръцете си, и гледаше през прозореца вълните, които се разбиваха на ситни капки пяна в крайбрежните скали. Да, може би обичаше Рекс, но каква полза, че най-после беше съзнала това? Като си помислеше, че беше толкова близо до него — разделяше ги едва два километра разбунтувано море, — и въпреки това не можеше да отиде при него! Още един ден на отчаяние, още една мъчителна нощ, през която с пламнал ум и страдащо сърце тя ще слуша как часовете се отронват един по един, докато корабът изчезне от хоризонта. Твърде е възможно след това…

Душата й потръпна от болка и тя затвори очи. Рекс не отвърна на предизвикателството на Щайн и не прояви никакво възмущение, когато го отведоха, но зорките й очи бяха съзрели внезапната промяна в изражението му и този спомен не й даваше спокойствие. Страшна опасност заплашваше Рекс. Щайн беше обещал, че няма да му стори нищо, докато не отидат заедно с Хосейн и другите в Сус и там докаже доколко твърденията му са верни. Но ако той не успее да разпръсне съмненията им, нищо няма да му помогне. Макар да беше смел мъж, който умее да се справя и с най-трудните ситуации, нищо нямаше да му помогне. Иносенсия познаваше съзаклятниците: Войник, който беше служил в наказателна рота, Грол, изгонен от Камерун, задето беше пребил до смърт свой слуга, Дяконо от Тунис — избягал от родния си край и от правосъдието заради мерзко убийство. Ако подозренията им се оправдаеха, тези хиени в човешки образ щяха да измислят мъчителна смърт за Рекс.

Иносенсия чу вратата на кухнята да се отваря зад нея и позна провлачените стъпки на Катерина. Побърза да налее кафе в чашата си, защото знаеше, че старата ще я мъмри, ако види, че още нищо не е хапнала. Катерина, която някога й беше кърмачка, все още си мислеше, че има право да я хока за нейно добро. Иносенсия й прощаваше, но тази сутрин нямаше настроение да слуша вайканията й. Напоследък старицата започна да й досажда още повече, навсякъде вървеше по стъпките й. Почти през цялото време стоеше близо до нея и я гледаше с настойчив поглед, пълен с ням, но многозначителен въпрос. Понякога Иносенсия скачаше в колата си и бягаше в Сен Жан де Люз само за да се отърве от това мълчаливо наблюдение.

Сега Катерина стоеше пред нея, скръстила спокойно ръце върху престилката си на бели и сини квадратчета.

— Госпожо, дойде един човек… — започна тя с привичната за баските невъзмутимост.

Иносенсия сложи чашата си настрана.

— Какво иска? — запита тя безразлично.

Старицата впи в нея малките си тъмни очи, в които се съзираха проницателност и хитрост.

— Иска да говори с господин Гарет — отвърна тя с престорено наивно изражение. — Иска ли госпожата да предупредя дон Леандро? Той още спи, но мога да го събудя.

Иносенсия присви очи. Кой беше този човек? Барбие може би?

— Виждала ли си този човек преди?

Старата жена поклати глава.

— Никога не е идвал тук. Изглежда е чужденец.

Иносенсия изпи кафето си.

— Отивам да го видя.

— Госпожата по-скоро би трябвало да ми позволи да събудя дон Леандро — каза настойчиво Катерина.

— Не говори глупости, Катерина. Къде е гостът?

Тя стана и се обърна. Две умоляващи ръце се протегнаха към нея.

— Иносенсия, моя малка — шепнеше старата, която от години не беше произнасяла името й, — вървете си оттук! Вървете си и не се връщайте никога! В тази къща от двеста години и повече живеят потомците на прадядо ми Еварис Лаксал, който я е построил. Родена съм тук, а също и баща ми, дядо ми, прадядо ми и неговият баща. Аз съм последната Лаксал и ви казвам — „Узотегия“ е осъдена. Миналата нощ, когато къщата трепереше, стенеше и ридаеше, чух ламифаките да викат в бурята: „Дръж се здраво, дръж се здраво! Ти ще траеш вечно!“. Иносенсия, моя малка, баските ни феи винаги казват обратното на това, което ще стане. Те известяваха края на „Узотегия“.

Иносенсия не вярваше на ушите си.

— О, и таз добра! Какво те прихваща, Катерина? За първи път те чувам да говориш такива безсмислици. Мислех те за по-умна и не предполагах, че вярваш в глупавите суеверия на баските. Остави ме на спокойствие и не ме занимавай с вашите феи.

Очите на старицата хвърлиха искри.

— Не ми се подигравайте, Иносенсия! Понякога виждам бъдещето. През нощта, когато баща ми умря тук… Тогава вие бяхте още бебе и аз живеех при вас в Мадрид, видях баща си така ясно, както ви виждам сега, мъртъв и вече изстинал, проснат на пода в дъното на кухнята. Точно така са го намерили, след като получил удар! Този баск, който е същевременно и англичанин, е съдбоносен за „Узотегия“. Не се срещайте с него! Не отивайте и при човека, който го търси сега! Махнете се или ще загинете заедно с къщата!

Тя падна на колене, покри глава с престилката си и поклащайки тялото си настрани, започна да се вайка и плаче, както баските жени при погребение.

— Смъртта! Смъртта! — стенеше Катерина с жален глас. — Смъртта витае около нас!

Старата жена се обливаше в сълзи, а Иносенсия стана бяла като платно. Тя стоя мълчалива, докато в стаята се носеха злокобните вопли на старицата, воят на бурята и дрънченето на прозорците, удряни от вятъра. Слагайки нежно ръка на побелялата глава, наведена пред нея, Иносенсия каза:

— Мила Катерина, ти носиш вярно сърце, но моята съдба, каквато и да е тя, ще се изпълни. Ще приема този човек.

Младата жена погледна през прозореца сякаш с невиждащи очи. Катерина се изправи и се отдалечи печално. Проточено английско „Ооо!“ накара Иносенсия да се обърне. От прага на вратата висок, слаб човек я наблюдаваше с явно смущение. Вода се стичаше от широката мушама на посетителя, а по сивите му мустаци блестяха водни капки. Дрехите му бяха износени, но въпреки това в излъчването му имаше нещо предизвикателно и дръзко, което се забелязва у всеки англичанин от добро потекло. Това впечатление се смекчаваше от любезното изражение на лицето му. Той имаше таланта да вдъхва симпатия от пръв поглед и присъствието му за миг разпръсна тежката атмосфера в стаята.

— О, извинете — започна непознатият на френски. — Исках да видя господин Гарет.

— Англичанин сте, нали? — отговори му на английски Иносенсия. — Ако обичате, свалете палтото си и седнете.

Лицето на посетителя се разведри.

— Кълна се в Юпитер — възкликна той, поставяйки мушамата си на стол, — говорите английски като англичанка!

Той разглеждаше одобрително красивата испанка.

— Не съм сигурен дали добре сме се разбрали с възрастната жена, която ме посрещна на вратата. Исках да видя господин Гарет. Той живее тук, нали?

Спокойната учтивост на англичанина подейства добре на Иносенсия.

— Да — отговори тя, — но сега не е тук.

По лицето на чужденеца се изписа разочарование.

— Жалко! А знаете ли дали ще се върне скоро?

— Не ми е казвал нищо.

— Може ли да го почакам?

Иносенсия спря върху него кадифения си поглед, преди да отговори:

— Да, естествено. Не можете да се върнете в този дъжд. Мисля, че след малко небето ще се проясни.

Последва кратко мълчание.

— Предполагам, че сте приятел на господин Гарет?

Тя беше решила да продължи разговора не толкова, за да узнае как чужденецът беше открил следите на Рекс в „Узотегия“, колкото да се възползва от удоволствието да говори за този, когото обича.

— От години — отговори мъжът. — Ще ми позволите ли да ви се представя: Форсдайк — Рупърт Форсдайк.

Поглеждайки Иносенсия, той добави:

— А вие, предполагам, сте доня Иносенсия?

Тя се засмя тихо. Форсдайк й отвърна с усмивка. Ледът помежду им се стопи.

— Откъде знаете името ми? — полюбопитства домакинята. — Доня Иносенсия — отвърна той тайнствено, — може би всъщност не съжалявам толкова за отсъствието на Рекс. Исках да говоря с вас.

— С мен, господин Форсдайк?

— Да… за Рекс.

Тя се засмя нервно.

— Слушам ви.

Той прехапа устни, приглади мустаците си и приближи стола си до нейния.

— Най-напред — започна непознатият дипломатично — бих искал да не изтълкувате зле думите ми.

— Надявам се, че няма да бъда принудена — отвърна Иносенсия енергично.

— Бъдете така добра да ме разберете правилно. Всички злини на този свят произлизат от заблудата. Твърдо съм убеден, че не знаете това, което трябва да ви кажа. И когато чуете за какво се касае…

— Давайте направо — прекъсна го тя.

— Добре! — малко се стъписа той. — Но виждам, че вече сте готова да се ядосате. Въпреки това не ви обвинявам, защото в подобни случаи жените винаги са по-доверчиви, както уверявах и Сали.

— Сали? Коя е тази Сали?

Той се почеса по тила.

— Е, да, трябва да ви кажа, въпреки че, да си призная, това е малко трудно. Смятах да го направя малко по-късно. Накратко, драга госпожо, Сали е законна съпруга на Рекс.

Иносенсия скочи като ужилена.

— Имате право — заяви тя с глух глас. — Всички нещастия на този свят произлизат от заблудата. Не предполагах, че той е женен! Къде е жена му?

— Тук.

— Тук?

— В Сен Жан де Люз. И ето още нещо, за което — не се съмнявам — също не подозирате нищо — Рекс е напуснал жена си още през първата брачна нощ, за да дойде при вас, в Сан Себастиан.

— Първата им брачна нощ! — повтори Иносенсия съвсем тихо, сякаш говореше сама на себе си. И внезапно запита рязко: — Кога точно е била сватбата им?

— Почакайте — отвърна Рупърт спокойно. — Не мога да помня дати, но тази съм записал в тефтерчето си.

Той започна да търси трескаво из джобовете си.

— По дяволите, къде съм го сложил! А, ето го! Рекс се е венчал на 27 май.

Този път Иносенсия не каза нищо. Форсдайк видя, че тя пресмяташе нещо наум и безгрижното му изражение напълно изчезна.

— Честна дума — каза спонтанно той, — не допусках, че ще вземете това така присърце. Не, очевидно е, че винаги развалям всичко. Но какво да правя, като исках да сторя за Сали всичко, което е по силите ми. Дойдох от Париж, защото тя ме извика, и я намерих, обляна в сълзи. Наистина историята й е крайно трогателна! Тя последвала мъжа си в Сен Жан де Люз, намерила си работа в магазин за женски дрехи…

— Какъв магазин?

— На Вера… или Валда… нещо подобно… Магазинът е близо до казиното. Всъщност…

Той започна отново да рови из джобовете си.

— Записах името и адреса.

Вратата се отвори тихо и на прага се появи дон Леандро, чиято гола глава блестеше като слонова кост.

Иносенсия му каза няколко думи на испански, след това се приближи до прозореца, където остана, обърната с гръб към стаята, и започна да барабани с пръсти по стъклото. Новодошлият се обърна към Форсдайк.

— Търсите господин Гарет, нали? — каза той на лош английски. — Страхувам се, че няма да се прибере тази вечер, но минете утре сутрин, ще го предупредя и той ще бъде тук.

Рупърт се колеба известно време, след това бавно облече мушамата си.

— Разбирам. Утре сутрин към десет часа ще бъда тук. Можете да предупредите Рекс, ако обичате.

Той погледна неуверено към Иносенсия, поздрави дон Леандро и се запъти към вратата, следвайки мъж с баска барета, който чакаше, за да го изведе. Веднага щом той излезе, Иносенсия се обърна:

— Леандро, кажете на Жан да приготви колата. Отивам при Валиа да видя онова момиче.

— Безполезно ще бъде да отивате там, Иносенсия — отвърна спокойно дон Леандро. — Това момиче току-що дойде в „Узотегия“.