Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (11)

Дон Леандро

В Сан Себастиан се вечеряше между десет и дванайсет вечерта, защото повечето от хората обядваха чак към пет, в общоприетото време за чай, танцуваха, когато обикновено се вечеря, и играеха и пиеха в казиното до зазоряване. Въпреки това рано сутрин по просторните улици вече отекваше бръмченето на луксозни коли, отнасящи младежите към игрищата за тенис и голф.

В хола на хотела нямаше никой, когато Гарет влезе в девет и половина, след като беше вечерял сам. На терасата един прислужник се стараеше да сложи в ред масите и столовете. Рекс поръча два еднакви коктейла — от този, който Иносенсия предпочиташе.

Вече се беше смрачило. По брега на залива блестяха множество светлини. Фарът разпръскваше бялата си светлина в далечината от високия склон, който се издигаше над града. Увеселителните заведения на Сан Себастиан можеха да се забележат отдалеч по гирляндите от светлини, сякаш надвиснали край високия бряг. Отвън долитаха шепот и тихи смехове, шум от сандали по пясъка и вечният плясък на разбиващите се вълни. От време на време в синята нощ прозвучаваше романтичен звън на китара.

Рекс се отправи към перилата на терасата, облегна се и се загледа в морето. Лампа от крайморския булевард хвърляше бледи лъчи върху лицето му. Чертите му бяха напрегнати, очите му — уморени и тъжни. Изглежда сега, останал насаме със себе си, той започваше да губи жизнеността си. Всяка подробност от Стойката му, докато стоеше така неподвижен в обгръщащия го мрак, показваше умора.

По мраморните плочки зад гърба му отекнаха леки стъпки, след малко Рекс усети мириса на приятен парфюм и мигновеното докосване на свежа, гладка кожа до бузата си. До него стоеше Иносенсия.

— За бога — възкликна тя, приближавайки лицето си до неговото, — да не би да сте видели привидение? Приятелю мой, какво ви е, кажете ми!

Въпросът й в миг прогони тъжното и замечтано изражение от лицето на Рекс. Той се овладя и младата жена видя отново пред себе си гладкото чело, до чиито мисли не можеше да проникне, и очите, в които долавяше сянка на сарказъм, който я озадачаваше и смущаваше.

— Започвах да си мисля — каза Рекс без никаква следа от вълнение, — че сте забравили за уговорената среща. Може би затова съм ви се сторил странен.

Очите на Иносенсия блеснаха между тежките ресници.

— О, не можете да ме измамите — каза тя глухо. — Не аз съм причина за мрачното ви настроение, но ви разбирам. И аз съм изживявала моменти, когато съм се чувствала потисната и огорчена, когато съм виждала целия си живот — минало, настояще и бъдеще — толкова черен…

Ръката й посочи безкрайната водна площ:

— Черен като морето.

Променяйки внезапно тона си, тя добави:

— Тъгата ви отпреди малко сега преминава и у мен, но ще съумея да се отърся от нея. Тази вечер искам да се веселя!

Младата жена се обърна към масата, на която бяха поставени леденостудените коктейли, взе една от чашите, изпи питието на малки глътки и се отдръпна.

— Какво мислите за роклята ми? — запита тя.

Носеше манилски шал, украсен с ярки цветя. Отметна го с бързо движение и откри ослепителната голота на красивите си рамене и рокля, обсипана със сини и зелени пайети. Тъмната рамка на опънатите й лъскави коси подчертаваше още повече бледата белота на лицето й. Наниз от едри искрящи перли обгръщаше врата й. Застанала особено предизвикателно, обляна от прозрачната лунна светлина, у тази жена имаше изключителна екзотика, имаше почти азиатско излъчване.

— Разкошна е! — отбеляза Рекс.

— Само толкова ли? — отвърна Иносенсия намръщено.

Той повдигна рамене.

— Отчаян съм, но трябва да призная, че съм напълно безчувствен към модата. Красота като вашата не се нуждае от някакви парчета плат, които да я подчертаят.

— Парчета плат? О, бедната ми рокля! А аз си въобразявах, че съм поразителна!

Тя му хвърли поглед с крайчеца на очите си.

— Винаги ли казвате това, което мислите?

— Опитвам се!

Кокетката се приближи бавно към него, играейки си с перлите.

— Любопитна съм — продължи тя замислено. — Друг на ваше място би се възхитил от роклята ми, даже и само за да ми направи удоволствие. Но имате право. По-простото облекло ми стои по-добре. Тази вечер се облякох така, защото човекът, с когото ще вечерям, обича да ме вижда в пълния ми блясък.

Коварни искри светнаха в зениците й.

— Възхищавам ви се. Наистина ли не държите да узнаете кой е той?

— Не — отвърна Рекс.

Иносенсия не изглеждаше обидена от безразличието му и каза, смеейки се:

— Ах, този път се издадохте! Ако наистина не се интересувахте от мен, бихте се поинтересувал.

Тя постави ръката си върху ръкава на Рекс, около китката й блестеше широка, обсипана с брилянти гривна.

— Кажете ми, Ричи, били ли сте някога влюбен?

Ароматният й парфюм го замайваше. Долу, откъм дърветата, долиташе тих, страстен звук на китара. Почти през зъби, с тръпнещ, малко дрезгав глас, но топло и искрено, Иносенсия изтананика, следвайки мелодията на подръпваните от неизвестна ръка струни:

Asomate a la ventana. Ay, ay, ay.

Paloma del alma mia.^[1]

Тя внезапно прекъсна песента си.

— Е, няма ли да ми отговорите?

— Защо ми задавате този въпрос? — запита Рекс.

— Защото… знам ли. Едно ми е ясно — че всъщност не сте такъв, какъвто изглеждате. Винаги когато сме заедно, ми се струва, че криете истинския си образ зад някаква маска като онзи американски танцьор в казиното. Въпреки това съм сигурна, че сте чувствителен човек.

Тя се наведе към младия мъж и се взря във внезапно окаменялото му лице.

— Мислите ли, че бихте могли да се влюбите в мен?

Рекс сякаш излезе от някакъв унес.

— Не по начина, по който вие разбирате любовта. Ако се влюбя във вас, бих искал да бъдете изцяло моя и между нас не трябва да има никакви тайни.

Тя се отдръпна. Сянка на подозрение помрачи погледа й.

— Тайни? — повтори Иносенсия с доловима враждебна надменност. — Защо казвате това?

— Е, ако не се лъжа, тази вечер криете нещо от мен — отвърна той с непринудена усмивка, която я успокои. — Вечерята ви насаме с този мъж, по когото явно лудеете…

Тя хвана главата му с двете си ръце като на някое малко дете.

— О, шегувах се, Ричи, сгреших. Наистина ли мислите, че за мен съществува друг мъж, освен вас?

— Имах предшественици: Матис, Каспар Севиля…

Тя сложи пръстите си на устните му.

— Те не означаваха нищо за мен. Мога ли да попреча на някого да ме обича?

Погледът й, пълен с укор, търсеше очите на Рекс. Изправена, с полуотворени устни, Иносенсия дишаше бързо. Младият мъж чувстваше как се притиска към него, тръпнеща и очакваща. И сякаш насила той вдигна ръцете й и ги сложи на раменете си. Тя сведе ресници и предлагайки устните си, изви назад бяла шия.

— Добър вечер! — поздрави някой иззад тях на испански с металически глас.

Те се отдръпнаха бързо един от друг, обърнаха се и се озоваха срещу дребен старец с дълго черно наметало. Той ги изгледа подигравателно от главата до петите със зачервените си очи, хлътнали в лимоненожълтото му бледо и гладко лице. Носът му беше остър и извит като клюн, а тънките му устни бяха изкривени в старческо потръпване.

Той свали с широко движение черната си широкопола шапка и поздрави.

— Мислех, че ще ви намеря в хола, Иносенсия — укори я той нежно с дрезгав глас.

Очите му се втренчиха отново в двамата. Беше по-нисък от средния ръст, но от него се излъчваше такова достойнство, че дребната му фигура сякаш изпълваше цялата тиха и тъмна тераса.

Иносенсия наметна шала върху раменете си и обясни:

— Вътре беше толкова топло, че господин Гарет ми предложи да изпием по коктейл на терасата, докато ви чакам. Но ми позволете да ви представя един на друг: господин Гарет… дон Леандро де Ортиц.

Очите й, в които пламна отново закачлив пламък, се откъснаха за миг от мъжа с жълтото лице и профила на граблива птица и погледнаха Рекс, изразявайки мълчаливо съжаленията й. Испанецът се поклони тържествено, а англичанинът кимна сдържано с глава, докато общата им приятелка ги представяше един на друг. Проницателният поглед на стареца смущаваше Рекс. В хладните му безцветни очи се съзираше подозрение и раздразнение, явно причинени от присъствието на младия мъж. С вид, с какъвто владетел би показал някому, че не желае да разговаря повече с него, дон Леандро отвърна глава от него, обърна се към Иносенсия и обяви:

— Колата ни очаква. Тръгваме ли?

Тя протегна ръка на Рекс:

— До утре!

Рекс остана с впечатлението, че тези думи бяха казани особено многозначително. Дон Леандро се сбогува изискано, сложи на главата си черната широкопола шапка и изчезна във вътрешността на хотела, следвайки Иносенсия.

Рекс прекара вечерта в игралните салони. Бележката, която намери, пъхната под вратата на стаята си, когато се прибираше да спи към два часа сутринта, изясни скрития смисъл на думите, казани му от Иносенсия на раздяла. Той прочете няколко смело написани реда:

Съдът реши обвиняемият да покани ищцата на обяд утре в Сен Жан де Люз, където горепосочената ще го заведе с колата си. Среща в десет часа.

Писмото беше подписано с подчертано властно, предизвикателно „И“.