Валънтайн Уилямс
Морски екстаз (8)

Неочаквано посещение

Спалнята на госпожа Гриър в един от големите хотели в Париж беше обикновена и скучна като всички подобни помещения. Госпожа Гриър често се оплакваше на Сали:

— Всички хотелски стаи си приличат — казваше тя и върху пълното й лице се изписваше комично отчаяние. — Все едно е къде ще спиш: в Брюксел или Мадрид, в Ню Йорк или Хонолулу.

Марша Гриър беше направила голяма жертва, заменяйки изтънчената обстановка във „Вилата с брястовете“ с повърхностния блясък на хотелския апартамент. Тя ненавиждаше тези легла, украсени с носещи факли амурчета, но трябваше да се примири. Марша беше жена на принципите и смяташе, че може да си позволи да развали спокойствието си за петнайсет дни, тъй като Сали напълно го заслужаваше.

А и това малко внимание беше последното й задължение към Сали Кандлън. С усмивка, както приемаше всичко, Марша се примири със загубата на Сали, и то не защото не я обичаше достатъчно, а защото й се сърдеше за малкото разочарование.

Вземайки младото момиче от госпожа Клемантин, тя без съмнение мислеше преди всичко за себе си, защото беше стигнала вече до възрастта, в която жената започва да усеща, че остарява, още повече, ако е самотна. Разбира се, тя предвиждаше, че някой ден дружката й ще се омъжи и ще я напусне, но бе уверена, че тази женитба ще бъде нейно дело, а не на самата Сали.

Госпожа Гриър беше добър човек, но у нея имаше известна отпуснатост. Способна да пожертва всичките си удобства заради някой приятел, без да се двоуми, тя избягваше да налага волята си. Не настояваше дори когато мислеше, че е права, защото това я уморяваше. Модерните привички и безмилостният режим, който й налагаха, правеха живота на вдовицата на средна възраст достатъчно сложен. Грижите за лицето заемаха голяма част от времето й. Трябваше да бди неуморно над двойната си брада — този смъртен неприятел на зрелите жени, — така че не се чувстваше в състояние да се бори против решението на упоритото младо момиче.

Изобщо в цялата си любовна история Сали беше показала такава сила на характера, че Марша отначало беше изненадана, а накрая малко се поразсърди. Тази, която в продължение на година и половина не се беше отделяла от нея, внезапно постъпи твърде егоистично. Никога не й беше минавало през ума, че това прекрасно създание, толкова предано и в неизменно добро настроение, може да има собствена воля. Затова остана поразена, когато Рекс се вмъкна внезапно в живота на Сали и тя се изправи пред нея, пълна с надежди — пламенна и решителна. Добрата жена деликатно се опита да промени плановете й, но свали знамената още преди битката да започне. Въпреки това госпожа Гриър смяташе, че има една последна отговорност спрямо Сали. Марша се чувстваше морално задължена да провери дали Рекс може да й гарантира известно щастие. Успокои се, когато научи от свой приятел в Кан, барон Де Фоа, че Гарет е известен в парижките среди като художник с бъдеще и след като узна от самия Гарет, че няма нито родители, нито наследство, но печели доста благодарение на изкуството си. Вътрешно се радваше, че той не беше демонстрирал с нищо някаква корист, не беше заразпитвал за финансовото състояние на Сали. В същото време изпитваше угризения, защото не позволи на Сали да му разкрие истинското си социално положение. Но като виждаше колко е влюбена, нямаше смелост да признае грешката си пред нея. Смяташе, че е по-безопасно да продължават да мълчат по въпроса. Страхуваше се изненадващата истина да не развали всичко и така съвсем да загуби спокойствието на съвестта си. Освен това главната отговорност падаше върху Сали и тя й го беше казала напълно откровено.

— Колкото сте хубава, драга, бихте могли да се омъжите за когото пожелаете. Съгласна съм, напълно сте свободна да се спрете на художник. Вашият Гарет е очарователен, даровит и печели достатъчно, за да ви осигури добър живот. Въпреки това, вместо къщата ви да бъде в Лонг Айланд, на „Парк Лейн“ или палацото ви да е на Канале Гранде, ще трябва да се задоволите със скромна къщурка и със съвсем ограничен живот в едно от най-малко посещаваните кътчета на Ривиерата. Искам да бъдете щастлива, скъпа Сали, желая ви го от сърце, но ако някой ден съжалявате за решението, което сте взели, не упреквайте мен.

Марша беше готова да не пести усилия и средства, за да направи, за свое успокоение, женитбата на Сали достатъчно хубава. Напълно беше поела грижата за уреждането на церемонията и сега си почиваше в широкото хотелско легло с чувството, че е изчерпала силите си до последната им капка. Това беше сериозно изпитание за четиресетгодишната американка, защото тя имаше грижата за всички най-дребни въпроси. Освен всичко друго, на сватбата тя бе и свидетелка заедно с Рупърт Форсдайк, смахнат художник, приятел на Рекс.

Марша не спа добре, въпреки че си легна уморена. Всичко случило се през деня мина отново през главата й в съня й. Чувстваше смътно, че е достатъчно само да отвори очи, за да пропъди всички видения от предишния ден, но умишлено поддържаше полусънното си състояние. Тя се виждаше отново на сватбата на Сали, но странно, младоженецът не беше Рекс, а Ейдриън. Горкият Ейдриън, който от петнайсет години почиваше в семейната им гробница в Балтимор. След това всичко се объркваше. Американската църква в Париж изчезваше и Марша се пренасяше години назад в будоара на майка си в деня на собствената си сватба. С бял воал и рокля с шлейф, но по пантофи, тя се чувстваше страшно неловко. Внезапно свещеникът я потупа по ръката с молитвеника си и извика: „Марша, събудете се!“.

Тя отвори очи. Слънцето заливаше стаята с топлите си лъчи. От отворените прозорци долиташе радостният шум на Париж, с който започваше нов ден. Някой беше хванал ръката й, раздрусваше я и викаше името й. Марша най-накрая се разбуди. Сали стоеше до леглото й.

Добрата жена се усмихна сънено и попита:

— Вие ли сте, красавице моя?

Странно, но Сали не носеше венчалната си халка. Костюмът й — първият, който й попадна подръка, когато реши да бяга, представляваше обикновено червеникавокафяво спортно сако и панталон в същия нюанс. Отгоре носеше светлобежово палто, а на главата си имаше малка шапчица. По лицето и по шапката й бе полепнал прах.

Внезапно у Марша се родиха тревожни подозрения. Тя се отърси от съня и погледна поразена младата жена.

— Сали! — извика тя, след като видя часовника си, поставен на нощната масичка. — Часът е едва седем и половина! Какво търсите тук?

Сега Сали обърна глава. Седна на края на леглото и издърпа разсеяно няколко перца от възглавницата.

— Марша, той ме напусна! — прошепна тя.

Госпожа Гриър хвърли настрана пухената си завивка, която беше издърпала до очите си, докато Сали се опитваше да я събуди. Във вида на Марша имаше нещо необикновено, почти ужасяващо. Мрежа пазеше изкусно наредените вълни на късата й коса, а червена каучукова превръзка минаваше под брадата й — основната и най-необходима мярка против двойната брадичка. Тази превръзка, мрежата и дългата до глезените кафеникава нощница, усукана около тялото, й придаваха фантастичния и зловещ вид на балсамиран фараон, готов за погребение. В тази Марша, която махаше във въздуха с ръце, за да заеме седнало положение, постоянната публика на премиерите на Нюйоркската опера с мъка би познала елегантната и привлекателна госпожа Ейдриън Гриър.

— Той ви напусна? — запита тя смаяно. — Какво искате да кажете?

— Грешката е моя — отвърна тъжно Сали, без да вдигне очи. — Трябваше да му призная по-рано…

— Драга Сали — прекъсна я Марша. — Нима Рекс Гарет, съпругът ви, ви е напуснал още през първата брачна нощ?

Сали кимна утвърдително с глава.

Тогава с решително движение, разхвърляйки около себе си завивки и възглавници, госпожа Гриър скочи на земята, обу пантофите, загърна раменете си с пухената завивка, отпусна се — пълна и тежка — до младата стройна жена и обгърна с едната си ръка кръста й.

— Кажете ми най-накрая какво точно се случи! — попита тя.

Сали наведе чело и отговори бавно:

— Казах му истината. Това беше мой дълг. И той си отиде.

Марша започна да примигва. Широката й уста се сви за миг и след това тя заяви:

— Сигурна бях, че ще стане така! Не можете да кажете, че не съм ви предупредила! Не ви ли изпратих вчера телеграма, въпреки че бях капнала от умора, за да ви помоля, още веднъж, да мълчите? Но не послушахте съвета ми. Бедна ми Сали, много сте упорита.

— Не ми се карайте, Марша! — простена Сали. — Толкова съм нещастна!

Раздразнението на Марша се разпръсна като дим. Тя се наведе към младата жена.

— Хайде, разкажете ми всичко. Кога му разкрихте истината?

— Снощи, след вечерята.

— И как посрещна обясненията ви?

— Изглеждаше малко обиден от това, че не съм била напълно откровена с него, но заяви, че паричният въпрос за него не е от значение. Целуна ме и мислех, че всичко е преминало благополучно. След това отидох да си легна, а той остана още малко в градината, за да допуши цигарата си. Чаках го докъм един часа. Не дойде и тогава отидох да видя да не е в тоалетната. След това го търсих в стаите на долния етаж, в градината, навсякъде…

Устните на Сали трепереха.

— Избягал е…

— Нима! — възкликна Марша, почти задушавайки се. — Това надминава всяко въображение. Мислех, че познавам мъжете донякъде, но вашият Рекс ме обърква. Значи не ви даде да разберете с нищо намеренията му?

Сали поклати глава.

— И не ви е оставил писмо, нито поне някаква бележка?

Младата жена отново кимна отрицателно.

— Беше облечен с фрак, нали? Нима не се е преоблякъл? Нима не е взел други дрехи, а е заминал с официалното си облекло?

— Така изглежда, защото шапката и палтото му са още в хола, а всичките му дрехи, доколкото можах да се уверя, са в гардеробната.

— Но как е заминал? С автомобила?

— Не, защото аз дойдох с него.

Госпожа Гриър постави пълните си пухкави ръце върху коленете. Смаяното й лице с каучуковата превръзка под брадата беше неизразимо комично.

— Невероятно! — изломоти тя. — Младото поколение е невъзможно! Що за постъпка, боже мой! Да се измъкне така, да ви остави, защото е научил, че ще трябва да ви храни!

Сали повдигна отчаяно рамене.

— Упреквам само себе си, не знам по какви други причини би могъл да ме напусне.

— По какви причини! Много е ясно и просто, драга. Съпругът ви не е нищо повече от обикновен златотърсач с авантюристични наклонности.

Сали вдигна към нея насълзените си очи.

— Не, Марша. Снощи той не се преструваше. Когато ми каза, че паричният въпрос не е от значение за него, бях уверена, че е искрен. Останах до зори на дивана в спалнята и напразно се мъчех да открия причините за бягството му. Може би е разчитал на женитба с богата жена, за да се спаси от разорение или може би…

Гласът на младата жена прозвуча глухо.

— Може би е помислил, че аз съм златотърсачка.

Не е никак учтиво, говорейки за достолепна дама, да кажем, че тя грухти, но е невъзможно да се употреби друга дума, за да се определи звукът, който се изтръгна от устата на госпожа Гриър. Тя запита:

— Прислужниците знаят ли нещо?

Бузите на Сали внезапно пламнаха.

— Не — отговори тя. — Те спяха и не ги събудих. Щом се съмна, грабнах нещата си и тръгнах за Париж.

Поколеба се за миг и после продължи:

— Скъпа Марша, знам колко глупаво и неблагодарно постъпих спрямо вас. Въпреки това ще ви поискам последна услуга.

И чупейки пръсти, промълви:

— Ще се постараете да обясните станалото, нали, Марша? Това е молбата ми. Не бива хората да измислят разни клюки.

Тя гледаше умолително пълното и смутено лице на госпожа Гриър. Тъмни кръгове заобикаляха очите на Сали.

— Марша, моля ви, направете възможното, попречете на хората да приказват!

Трогателна в отчаянието си, тя очакваше с трепет отговора на приятелката си. Малките очички на Марша пламнаха.

— Обещавам ви, че никой няма да се осмели да говори, моя малка! — обеща тя решително. — Но аз ще говоря и ще кажа на този млад човек всичко, което мисля за него. Сега да се постараем да разберем къде е той.

Тя вече протягаше ръката си към телефона, поставен на нощната масичка. Сали се изправи развълнувана.

— Какво ще правите?

— Ще повикам Рупърт Форсдайк — отвърна Марша — и ще го натоваря да намери Рекс.

Но Сали дръпна слушалката от ръката на приятелката си и я сложи отново на вилката.

— Не! — извика тя. — Не, не и не!

Пухената завивка се плъзна до леглото на Марша. Тя седеше малко наведена назад, със смешно ококорени очи.

— Защо, Сали? — попита учудено тя.

— Не искам да се връща! — заяви Сали с глух и напрегнат глас.

Марша направи тъжна гримаса и заяви:

— Омъжена сте за него. Златотърсач или не, той е ваш съпруг. Трябва да го видим, за да разберем какво смята да прави.

— Казах ви, че не искам да се изпречва пред погледа ми!

— Да, а преди минута го защитавахте!

Марша впи острия си поглед в Сали.

— Хайде, признайте, че все още сте влюбена!

Сали мълчеше. Поруменяла, гордо изправена посред стаята, тя се преструваше, че гледа ноктите си. Госпожа Гриър поклати глава със съчувствие. Смъртното спокойствие на Сали й правеше по-силно впечатление и от най-шумните оплаквания. Тя съчувстваше искрено на бедното дете и затова не съзнаваше, че нещастието на Сали заплашваше и собственото й спокойствие.

— Елате, седнете до мен, мила — прикани я тя. — Трябва да си поприказваме.

Марша посочи ръба на леглото и подкани Сали да седне. Младата жена се подчини, макар явно да не я свърташе на едно място. Госпожа Гриър започна:

— Не се страхувайте, че ще говоря повече против Рекс. Знаете мнението ми за него. Може би не аз, а вие сте правата. Може би, както мислите, той не държи на парите и е избягал само защото се е почувствал излъган. Сега обаче най-важното е да вземете душ, да закусите и да си починете. Изглеждате съсипана, малка моя. Когато се събудите, Рекс вече ще бъде до леглото ви и няма да знае как да ви се извини.

Но Сали разтърси упорито златната си коса.

— Не искам да го виждам!

— Въпреки това, Сали…

— Безполезно е да настоявате, Марша, решението ми е взето.

— Е, добре, мила, какво ще правите тогава?

— Отново ще започна да работя, Марша.

— Ах — въздъхна госпожа Гриър, — само ако можехте да не бъдете толкова упорита! Оставете ме да намеря Рекс и да изслушам обясненията му.

Сали стана рязко и каза с треперещ глас:

— За да си въобрази — след всичко, което стана, — че съм ви пуснала по следите му? Мислите ли, че нямам и капка гордост? Чуйте ме, аз предизвиках Рекс Гарет да се омъжи за мен. Хвърлих се глупаво на врата му, защото го обичах, без да се замисля дали той ще ми отвърне с взаимност. Виждах много добре, че имам известна власт върху него, че му се харесвам и повярвах наивно, че и той ме обича. Но чувствате ли какво ме спираше да му призная по-рано истината? Не бях съвсем сигурна в него и рискът ме плашеше.

Последните й думи почти бяха задушени от плач.

— И имах право, Марша. Той не устоя на изпитанието. Като си помисля, че преди да избяга, за да ме успокои, ме уверяваше в любовта си! Какво унижение за мен! Какъв срам!

Тя замлъкна внезапно, взе ръкавиците си и започна да ги слага нервно на ръцете си. Очите на Марша засвяткаха.

— Сали, миличка, ако ми беше дошло наум…

Думите й бяха прекъснати от звъна на телефона. Двете жени размениха озадачено погледи.

— Ако е Рекс — каза Сали развълнувано, — не му казвайте, че съм тук.

Телефонът започна да звъни още по-настоятелно. Марша вдигна слушалката. Чу се дрезгав и нетърпелив глас:

— Госпожа Ейдриън Гриър?

— Да, аз съм.

— Тук е Рупърт Форсдайк — приятелят на Рекс, свидетелят му. Предполагам, че Рекс благополучно е заминал след сватбата?

— Да, но…

— Тогава за какво са му нужни моите парцали?

— Парцалите ви? Моля? Искате да кажете от куфара ви, от…

— Не, от панталона ми.

— От панталона ви, господин Форсдайк?

— Да, от единствения ми приличен панталон, фланелата ми и от карирания ми жакет. Тъкмо се прибирах вкъщи от парти и исках да облека тези дрехи, за да отида да играя голф…

— Но откъде знаете, че точно Рекс е взел панталоните ви?

— Защото ми е оставил фрака си в замяна. Дошъл е в ателието ми много рано, уверен, че ще намери ключа, както винаги, под изтривалката пред вратата.

— Би трябвало да ви е оставил и бележка заедно с фрака.

— Не е оставил нищо. Много се учудих, защото мислех, че младоженците се наслаждават на щастието си във вилата ви, госпожо Гриър. Какво може да търси Рекс в Париж точно днес?

— И аз не знам, господин Форсдайк.

— Тогава как си обяснявате станалото?

— Нямам обяснение.

— Въпреки това, госпожо Гриър…

— Елате да обядвате с мен в дванайсет и половина. Ще се постараем заедно да си изясним ситуацията.

Марша затвори телефона и се обърна. Сали беше изчезнала. Добрата жена се наметна с пухената завивка и въздъхна дълбоко. Даже и в името на любовта, дама от нюйоркското общество като нея не бе в състояние да тича — по нощница, с мрежа на косата и с каучукова превръзка под брадата — по коридорите на голям хотел, за да търси сърдитата булка. Марша се плъзна отново под завивките в леглото и тъкмо тогава телефонът иззвъня втори път.

Знаейки от личен опит, че с времето всичко се нарежда, госпожа Гриър вдигна слушалката, за да отговори на повикването, а след това легна отново. В същия момент Сали вече беше излязла от хотела и отиваше към колата си, обляна от веселото утринно слънце на Париж. Млад мъж, облечен в тъмен костюм, с руси мустаци и атлетично тяло, изскочи от близката телефонна кабина, спусна се към младата жена и застана на пътя й. Повдигайки шапката си, той запита на почти съвършен английски:

— С госпожа Гарет ли имам честта да говоря?

Сали се огледа наоколо. Портиерът, който я познаваше добре, беше наблизо и нямаше от какво да се страхува.

— Да, господине — отвърна тя малко плахо.

— Бихте ли ми казали къде мога да намеря съпруга ви? — запита учтиво непознатият.

— Преди това ми кажете кой сте — отвърна Сали. — За какво ви трябва господин Гарет?

Мъжът показа полицейската си карта.

— Инспектор Барбие — представи се той, покланяйки се. — На служба съм в Обществената безопасност, госпожо, и трябва да задам няколко въпроса на мъжа ви.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна, господине. Съпругът ми ме напусна.

Инспекторът впи в нея острите си пронизващи очи.

— Но вие сте се оженили едва вчера!

— Господин Гарет ме напусна — повтори Сали. — Не знам къде се намира и не мога да ви кажа нищо повече.

Той не се опита да я задържи. Сали направи няколко крачки и влезе в колата си.