Стефани Майър
Химикът (9)

9

Реши да събуди Даниел. Щом Батман дойдеше на себе си — което вероятно щеше да е след петнайсетина минути или там някъде, разговорът нямаше да е много вежлив. Тя искаше шанс да обясни — и да се извини — преди да започнат крясъците и заплахите със смърт.

Рестартира мрежовите протоколи на компютъра.

Химическата смес във въздуха отдавна се беше разсеяла, затова противогазът вече не й трябваше в палатката. Грабна другия противогаз, после затъкна двата комплекта ремъци в гайките на колана си, задържайки ги близо до себе си.

Първо измъкна интравенозната система на Даниел. Не искаше да е вързан към каквото и да е, когато дойде на себе си. Стигаше му толкова. Вените му все още изглеждаха добре. Беше лесно да инжектира разтвора в антекубиталната ямка на другия му лакът. Седна на ръба на масата, смъкната ниско, така че почти опираше в пода. Обви ръце около коленете си и зачака.

Той дойде в съзнание бавно, примигвайки, заслепен от горното осветление. Вдигна едната си ръка да засенчи очите си, после се осъзна. Взря се в ръката си — свободна, бинтована, а после очите му се стрелнаха из ярко осветеното помещение.

— Алекс? — попита тихо.

— Тук съм.

Той се извърна към нея предпазливо, раздвижвайки крака под одеялото, за да провери дали още е вързан.

— Какво става сега? — попита предпазливо, с очи, които все още се мъчеха да се фокусират.

— Вярвам ти. И много съжалявам за онова, което ти причиних.

Загледа го как смила това. Той се повдигна внимателно на лакът, после се вкопчи в одеялото, осъзнавайки отново, че е гол. Беше странно как не-медиците реагираха на това; обикновено лекарите се чувстваха твърде непринудено по отношение на голотата. Тя се отнасяше към голотата точно по същия начин както всеки друг лекар, но той нямаше как да го предположи. Трябваше да си сложи лабораторната престилка.

— Наистина ли ми вярваш? — попита той.

— Да. Знам, че не си човекът, за когото те мислех. Бях… подведена.

Той се надигна още малко, движейки се предпазливо, в очакване нещо да го заболи. Би трябвало да се чувства добре, само че просто уморен от мускулните спазми. А горната част на дясното бедро щеше да го наболява, когато ефектът от местната упойка отминеше.

— Аз… — поде той, а после застина. — Какво е станало с лицето ти?

— Дълга история. Може ли да кажа нещо, преди да задълбая в нея?

Изражението му беше изпълнено със загриженост. За нея? Не, това не можеше да е вярно.

— Добре — съгласи се той колебливо.

— Виж, Даниел, онова, което ти казах преди, беше вярно. Не обичам да наранявам хората. Не ми харесваше да наранявам теб. Правя го само когато мисля, че другият вариант е много по-ужасен. Никога преди в живота си не съм правила това — да наранявам напълно невинен човек. Никога. Не всеки човек, когото са искали от мен да разпитвам, е бил толкова покварен, колкото останалите, но всички бяха поне част от кроежа. Отдавна съм осъзнала, че предишните ми шефове биха прибягнали до почти всичко, но още не мога да повярвам, че ме подмамиха да разпитвам някого напълно невинен.

Той обмисли това за няколко секунди.

— Да ти простя ли ме молиш?

— Не, не моля за това. Никога не бих молила за това. Но исках да знаеш. Никога не бих те наранила, ако не бях вярвала искрено, че това ще спаси живота на много хора. Толкова съжалявам.

— Ами наркодилърът? Вирусът? — попита той неспокойно.

Тя се намръщи:

— Получих някои нови сведения. Очевидно, вече са се справили с Де ла Фуентес.

— Никой няма да умре?

— Не и заради превърнат в оръжие вирус, разпространен от наркобарон, не.

— Значи това е хубаво, нали?

Тя въздъхна:

— Да. Предполагам, че това е светлият лъч в случилото се тук.

— Сега ще ми кажеш ли какво е станало с лицето ти? Злополука ли си претърпяла? — Отново същата загриженост.

— Не. Нараняванията ми са свързани с новата информация, която споменах. — Не беше сигурна как да му поднесе новината.

Внезапно възмущение. Раменете му се напрегнаха.

— Някой ти е причинил това — нарочно? Заради това че ме нарани?

Умът му със сигурност не работеше като този на някого от хората с нейната професия. Неща, които щяха да са очевидни за всекиго, който някога беше работил по който и да е етап от някоя мисия, му бяха напълно чужди.

— В общи линии, да — отговори тя.

— Нека поговоря с него — настоя той. — Аз също ти вярвам. Зная, че не искаше да го направиш. Опитваше се да помогнеш.

— В действителност не това е проблемът. Ъъ, Даниел, нали знаеш, когато ти показвах онези снимки преди и ти разпозна човека на тях, но не искаше да ми кажеш кой е?

Лицето му стана непроницаемо. Той кимна.

— Можеш да се отпуснеш. Не искам от теб да признаваш нищо; това не е номер. Не знаех, че имаш близнак. Прикрили са това в досието, за да не…

— Не, но това не беше Кевин — прекъсна я той. — Именно това не разбирах. Изглеждаше точно като него, но е невъзможно. Кевин е мъртъв. Умря в затвора миналата година. Не знам кой би могъл да е, освен ако не сме били всъщност трима близнаци, а мисля, че мама може би щеше да е забелязала това…

Той млъкна, без да довърши, забелязвайки как изражението й се променя.

— Какво? — попита той.

— Не съм сигурна как да ти кажа това.

— Да ми кажеш какво?

Тя се поколеба за момент, после се изправи и заобиколи масата. Очите му я проследиха, после той се надигна и седна, загръщайки одеялото внимателно около кръста си. Тя спря и погледна надолу. Очите му последваха нейните.

Лицето на Кевин Бийч беше обърнато към масата, където седеше Даниел. Беше любопитно колко много повече приличаше на Даниел, когато беше в безсъзнание и цялото напрежение в изражението му бе изличено.

— Кевин — прошепна Даниел: лицето му побеля, после отново се обля в ярка руменина.

— Знаеше ли, че брат ти работи за ЦРУ? — попита тя тихо.

Той вдигна поглед, стъписан:

— Не, не, той беше в затвора. Пласираше наркотици. — Поклати глава. — Нещата тръгнаха на зле, след като родителите ни починаха. Кев прие нещата много надълбоко. Започна да се самоунищожава. Имам предвид след „Уест Пойнт“…

— Уест Пойнт?

— Да — каза той с безизразно лице. Очевидно важността му убягваше. — Преди наркотиците той беше различен човек. Дипломира се сред първите по успех в класа си. Приеха го в школата за рейнджъри… — Даниел млъкна, без да довърши, опитвайки се да разгадае намръщеното й изражение.

Разбира се. Алекс потисна една въздишка, ядосана на себе си, задето не се безпокоеше повече за празнините в информацията от досието, за това, че не бе отделила нужното време да открие някоя отдалечена библиотека, където можеше спокойно да проучи всички роднински връзки на Даниел.

Даниел погледна отново надолу към брат си:

— Не е мъртъв сега, нали?

— Просто спи. Ще се събуди след няколко минути.

Челото на Даниел се набразди:

— В какво е облечен?

— Вероятно в някакъв военен брониран екип. Не е моята специалност.

— ЦРУ — прошепна той.

— Операции под прикритие, предполагам. Брат ти не се е самоунищожавал, просто е сменил категорията. Затова е бил замесен с наркобарона.

Изражението на широко отворените му очи стана сериозно:

— Помагал е на наркобарона с вируса? — прошепна той.

— Не. Всъщност го е обезвредил. В общи линии сме на една и съща страна, въпреки че не би се досетил, като ни гледаш. — Тя побутна проснатото по гръб тяло на Кевин с големия пръст на крака си.

Даниел рязко вдигна глава обратно към нейната:

— Кевин ли ти направи това на лицето? — Странно, но звучеше по-разстроен от това, отколкото от мисълта, че брат му е безпощаден престъпник.

— Да, а аз му причиних това. — Ново побутване.

— Но нали ще се свести?

Алекс кимна. Изпитваше леко противоречиви чувства относно свестяването на Батман. Нямаше да е приятно. А Даниел проявяваше такова разбиране относно всичко, относно нея. Това вероятно щеше да се промени в мига щом брат му започнеше да говори.

Той се усмихна съвсем леко, загледан в уязвимия гръб на брат си:

— Значи ти спечели?

Тя се засмя:

— Временно.

— Той е много по-едър от теб.

— Бих казала, че аз съм по-умна, но допуснах някои много големи грешки в сигурността си тук. Мисля, че просто извадих повече късмет този път.

Даниел понечи да се изправи на крака, после се поколеба:

— Дрехите ми някъде тук наоколо ли са?

— Съжалявам, не. Мислех, че в тях може да има проследяващи устройства. Наложи се да ги срежа, за да ги сваля от теб, и да ги захвърля.

Той се изчерви отново чак до малкото петно на гърдите си. Прочисти гърло:

— Защо някой би сложил проследяващо устройство на мен?

— Е, по онова време мислех, че наркобаронът може би те държи под наблюдение. Или че си клопка и моят отдел ще те използва, за да проследи мен. Което е малко по-близо до истината всъщност.

Той се намръщи:

— Вече наистина съм объркан.

Тя му изложи систематизираната версия възможно най-сбито. Докато тя говореше, той се изправи на крака, увивайки одеялото около кръста си като огромна хавлиена кърпа, и започна да крачи напред-назад пред тялото на брат си.

— Опитали са се да те убият четири пъти? — попита, когато тя свърши.

— Мисля, че вече стават пет — каза тя, поглеждайки многозначително към Батман.

— Не мога да повярвам, че Кевин е жив. — Той въздъхна. Прибра дългите си крака под одеялото и се настани на пода до главата на брат си. — Не мога да повярвам, че ме е излъгал. Не мога да повярвам, че ме е оставил да го мисля за престъпник… Не мога да повярвам, че ме е оставил да мисля, че е умрял… Не мога да повярвам колко пъти му ходих на свиждане — знаеш ли колко време отнема шофирането от окръг Колумбия до Милуоки?

Той се вгледа мълчаливо в брат си. Тя му даде един миг. Не можеше да си представи как щеше да се почувства, ако Барнаби влезеше обратно в живота й без предупреждение. Как човек смилаше нещо такова?

— Когато дойде на себе си — промърмори тихо Даниел, — ще му цапна един в гърлото.

Е, това беше единият начин за справяне.

— Защо му сложи белезници? — зачуди се Даниел.

— Защото в мига щом дойде в съзнание, ще се опита да ме убие.

Отново широко разтворени очи:

— Какво?

— Не е трудно за разбиране. Всичко, което знаеше, когато влезе през покрива, беше, че някой ти причинява болка. Остави ме да живея само защото не беше сигурен дали наистина си добре. Например може би щеше да се наложи да ти дам противоотрова или нещо такова. Напълно сигурна съм, че ако не бях имала предимство за секунда, щеше да ме застреля в минутата, щом се събудиш.

Виждаше, че Даниел не й вярва. Той поклати глава със смъкнали се надолу вежди, разстроен. Кичур гъсти къдрици увиснаха на челото му, все още малко влажни от пот. Беше удивително колко кратко време беше изминало всъщност, но всичко се бе променило. И й трябваше нов план.

Беше ли безопасно да се върне в най-последния си дом, мястото, където живееше, когато Карстън се свърза с нея? Със сигурност щеше да е най-лесно. Там имаше храна и нямаше да се налага никой да вижда лицето й в продължение на колкото там време трябваше, за да придобие отново нормален вид. Не мислеше, че бе изложила на риск къщата…

Но после какво? Колко от скритите си парични запаси бе хвърлила на вятъра заради този глупав капан? Колко време щеше да успее да изкара с онова, което имаше?

Карстън знаеше за онлайн присъствието й, затова щеше да е рисковано да се заеме да си търси истинска работа по интернет. Не беше нужно отделът да знае къде е тя, за да й върже ръцете.

Нещо докосна крака й и тя подскочи. Беше просто ръката на Даниел.

— Не исках да те изплаша, съжалявам.

— Не се извинявай.

— Просто изглеждаш толкова разтревожена. Недей. Мога да говоря с Кевин.

Тя се усмихна безрадостно:

— Благодаря, но в момента не се тревожа за нашия Лазар.

— Тревожиш се за твоя отдел.

Тя се извърна, отиде до компютъра си и отпусна ръка върху клавиша за интервал. Надяваше се, че не изглежда умишлено.

— Да — каза, без да го поглежда. — Може да се каже.

С крайчеца на окото си забеляза кратко колебание в дишането на Кевин, преди отново да стане равномерно. Хубаво, че се беше отместила. Определено не искаше да е близо до него сега.

— Има ли… не знам… има ли нещо, което мога да направя, за да помогна? — попита Даниел сериозно.

Тя се взря в него, изненадана да почувства как в очите й напират истински сълзи.

— Не мисля, че заслужавам помощта ти, Даниел.

Той издаде гърлен звук на раздразнение.

— А и всъщност — продължи тя — ти си имаш достатъчно собствени проблеми.

Беше ясно, че той не бе премислил дългосрочните последици от случилото се.

— Какво имаш предвид?

— Сега ти също си мишена. Току-що научи много неща, които не се предполага да знаеш. Ако се прибереш у дома, ако се върнеш към нормалния си живот, те ще го прекратят.

— Да не… се… връщам?

Той беше напълно зашеметен. В нея се надигна съчувствие. Отново си спомни колко далечен беше неговият вид живот от нейния. Той вероятно мислеше, че може да оправи всичко, като наеме адвокат или пише на конгресмена си.

— Но Алекс, аз трябва да се върна. Моят отбор участва в турнира за шампионската титла!

Тя не можа да се сдържи. Започна да се смее и боцкащите сълзи се превърнаха в истински капки. Видя изражението му и махна извинително с ръка.

— Извинявай — каза задъхано. — Въобще не е смешно. Съжалявам. Мисля, че въздействието на обезболяващите ми започва да отминава.

Той се изправи бързо на крака:

— Имаш ли нужда от нещо? Аспирин?

— Не, добре съм. Просто трябва да се съвзема.

Той се приближи и леко отпусна длан върху ръката й. Тя почувства парването: натъртеното място там точно започваше да става чувствително. Щеше да е много тежък ден.

— Сигурна ли си? — попита той. — Не мога ли да ти донеса нещо?

— Защо се държиш толкова мило с мен?

Той я погледна изненадано.

— О. Предполагам, че разбирам какво имаш предвид.

Най-накрая, помисли си тя. Вече започваше да се тревожи, че може би опиатът, с който си беше послужила, за да го отвлече — Следвай водача, има някои трайни неврологични ефекти, които бяха пропуснали по време на изпитанията.

— Виж — каза тя. — След като си побъбря с Кевин, ще си събера нещата, а после ще ти дам ключа, за да можеш да отключиш оковите на брат си, след като се кача в колата си.

— Но къде ще отидеш? Ами нараняванията ти?

— Отново се държиш мило и загрижено, Даниел.

— Извинявай.

Тя се засмя отново. Накрая звукът излезе накъсан като ридание.

— Сериозно обаче — каза той, — не е нужно да тръгваш веднага. Имаш вид, сякаш ще ти дойдат добре малко сън и медицински грижи.

— Не влиза в плана. — Тя се настани в стола пред бюрото, надявайки се, че той не може да види точно колко схваната и изтощена се чувстваше.

— Иска ми се да можехме да поговорим повече, Алекс. Не знам какво се предполага да правя сега. Ако говориш сериозно, че не мога да се върна… дори не знам как да започна да мисля за това.

— Напълно сериозна съм. И съжалявам. Но мисля, че брат ти вероятно може да те осведоми за подробностите. Предполагам, че го бива в криенето повече от мен.

Той погледна брат си — облечен наполовина в костюм на Батман — със съмнение.

— Мислиш ли?

— Не си ли съгласен, Кевин? — попита тя. Беше почти сигурна, че е буден поне от няколко минути.

Даниел се смъкна на загърнатите си в одеялото колене до брат си.

— Кев?

Бавно, с въздишка, Кевин обърна глава да погледне брат си.

— Здрасти, Дани.

Даниел се приведе и го прегърна непохватно. Кевин го потупа по ръката със свободната си длан.

— Защо, Кев, защо? — попита Даниел: гласът му прозвуча приглушено в косата на Кевин.

— Опитвах се да те опазя, хлапе. Да те опазя от хора като тази… — И той добави няколко твърде неласкави описания по неин адрес; знаеше всички отделни думи, но съчетанията бяха твърде необичайни.

Даниел рязко се отдръпна и перна Кевин по главата.

— Не говори така.

— Ти майтапиш ли се с мен? Тази психопатка те изтезаваше.

— Не задълго. И го направи само защото…

— Нима защитаваш тази… — Още изобретателни обиди.

Даниел го цапна отново. Не силно, но Кевин не беше в настроение за игра. Сграбчи ръката на Даниел и я изви в неприятна поза. Повдигна дясното си коляно под тялото и се опита да се издърпа от масата. Заключените колела изсвистяха по пода, когато металният плот помръдна с няколко сантиметра.

Очите й се разшириха. Масата сигурно тежеше поне деветдесет килограма. Тя примъкна стола си назад.

Даниел се бореше със свободната си ръка, опитвайки се да разкъса хватката на брат си.

— Ще ти пусна отново газ, ако не го пуснеш — заплаши тя Кевин. — Лошата новина е, че химикалът наистина има няколко негативни странични ефекта. Убива само малък процент от мозъчните ти клетки при всяко използване, но пораженията се натрупват с времето.

Кевин пусна ръката на Даниел, изгледа я кръвнишки веднъж, а после се съсредоточи върху брат си.

— Дани, слушай ме — изсъска той. — По-едър си от нея. Вземи ключовете и ме измъкни от тези… — Внезапно лицето му застина, почервеня като цвекло и кръвоносните съдове на челото му започнаха да пулсират в такт с думите му. — Къде ми е кучето? — изкрещя й. Масата се придвижи със скърцане още два сантиметра и половина по пода.

— Спи в задната стая. — Трябваше да положи усилие, за да запази спокоен тон. — Тежи по-малко от теб; за отминаването на въздействието от газа ще трябва повече време.

Даниел разтриваше китката си и изглеждаше объркан:

— Куче ли?

— Ако той не е сто процента… — поде заплашително Кевин.

— Кучето ти ще е добре. Сега трябва да ти задам няколко въпроса.

Даниел вдигна поглед към нея с обезумяло изражение:

— Какво?

Тя хвърли поглед към него и поклати глава:

— Не така. Просто нормален обмен на информация. — Обърна се обратно към Кевин: — Може ли да поговорим спокойно само за няколко минути, моля те? После ти се махам от главата.

— Само в мечтите ти, психарка такава. Имаме недовършена работа.

Тя вдигна вежди над насинените си очи:

— В такъв случай може ли да поговорим няколко минути, преди да те поставя в медикаментозна кома?

— Защо бих направил каквото и да е за теб?

— Защото става дума за безопасността на брат ти, а ми е ясно, че това е нещо, което е важно за теб.

— Ти си тази, която въвлече Дани в това…

— Това не е изцяло вярно. Свързано е колкото с теб, толкова и с мен, Кевин Бийч.

Той я изгледа гневно:

— Вече не те харесвам, госпожо. Наистина не искаш да усилиш това чувство.

— Отпусни се, агент под прикритие. Изслушай ме.

Очите на Даниел се стрелкаха напред-назад, сякаш беше зрител в тенис мач.

Кевин гледаше на кръв.

— ЦРУ смята, че си мъртъв? — попита тя.

Той изсумтя.

— Ще приема това за „да“.

— Точно така, това е „да“, ти…

Даниел удари с опакото на ръката си Кевин по темето, а после забързано се отдръпна, когато Кевин посегна да го сграбчи. После Кевин се съсредоточи отново върху нея.

— И нещата ще си останат така. Оттеглих се.

Тя кимна, обмисляйки чутото. Отвори празен документ на компютъра си и въведе поредица от случайни медицински термини.

— Какво печаташ?

— Бележки. Писането на клавиатурата ми помага да мисля. — Всъщност беше сигурна, че той щеше да забележи, ако тя постоянно докосваше „случайно“ компютъра, за да поддържа екрана активен, а този капан можеше да й потрябва отново днес.

— В такъв случай какво значение има? Умрях. Дани вече не би трябвало да е мишена.

— Бил съм мишена? — попита Даниел.

Кевин се подпря на десния си лакът и се наведе към брат си:

— Действах под дълбоко прикритие, хлапе. Всеки, свързал ме с теб, щеше да те използва като средство, за да се добере до мен. Това е една от неприятните страни на работата. Именно затова минах през цялата тази измислица със затвора. Стига на хартия Кевин Бийч да го нямаше, лошите нямаше да узнаят за теб. Отдавна не съм се представял като Кевин.

— Но когато идвах на свиждане…

— От управлението ме свързваха с надзирателя. Когато ти беше на път, стига да можех, долитах и се явявах на срещата. Ако не бях на разположение…

— Затова беше в изолатора. Или казваха, че си. А не заради сбиване.

— Да.

— Не мога да повярвам, че си ме лъгал в лицето толкова много години.

— Това беше единственото, което можех да направя, за да те опазя.

— А какво ще кажеш да си беше избрал друга работа?

Тя се намеси, когато вените по челото на Кевин започнаха да се издуват отново:

— Може ли да отложим драмата от новата ви среща за момента? Мисля, че сглобих историята. Слушайте, моля ви. И съм сигурна, че ще ми кажете, ако греша.

Две почти еднакви лица я погледнаха с почти противоположни изражения.

— Добре — продължи тя. — И така, Кевин, инсценирал си смъртта си — след задачата по обезвреждането на Де ла Фуентес, нали така? — Кевин не реагира по никакъв начин, така че тя продължи: — Каза, че това е било преди шест месеца. Мога единствено да заключа, че Управлението е било обезпокоено от липсата на тяло…

— О, имаше тяло.

— Тогава са били обезпокоени заради несъответствията при това тяло — рязко каза тя. — И са измислили план да те изтеглят просто за всеки случай.

Той се намръщи. Познаваше бившите си шефове точно както тя познаваше своите.

— Даниел е слабото ти място — както каза, средството, което биха използвали срещу теб. Те знаят това. Решават да го хванат, да видят какво ще стане. Но знаят на какво си способен, и никой не иска да е човекът, който ще поеме цялата отговорност, ако все пак се окажеш жив.

— Но… — поде Кевин. Спря се, вероятно давайки си сметка, че какъвто и довод да се бе канел да изтъкне, нямаше да е убедителен.

— Ти си проблем за ЦРУ. Аз съм проблем за моя отдел. По върховете хората, свързани с бившите работни места на двама ни, са в доста проблемна ситуация. Така че ми предлагат сделка. „Свърши една работа за нас и ще прекратим лова.“ Сигурно са имали доста солидно разработен план, преди да се свържат с мен. Обработили са папките, подготвили са се да ми изложат историята за възникнала криза, на която не мога да обърна гръб. Никой от тях не предприема нищо срещу мен, защото вече са пожертвали три ценни кадъра при опитите си да го направят и не искат повече загуби. Знаели са, че ще дойда подготвена за нещо подобно. Но ако се окажеш наистина добър, може би не бих била достатъчно подготвена за теб.

Изражението на Кевин се бе променило, докато тя разгадаваше плана.

— А и в единия, и в другия случай — заключи той — един проблем бива разрешен.

— Сложно е. Звучи повече като дело на твоето управление, отколкото на моето, ако трябваше да предположа.

— Да, всъщност наистина звучи като типично за тях — съгласи се той неохотно.

— Значи ни събират заедно като два скорпиона в буркан и го разтърсват — каза тя. — По един или друг начин официално вписват победа. Може би, ако наистина, ама наистина имат късмет, ние се ликвидираме взаимно. Или поне омаломощаваме победителя. Няма вероятност за никакви загуби от тяхна страна.

И те наистина я бяха отслабили — бяха намалили активите й и й бяха нанесли физически поражения. Частичен успех за тях.

— И не ги смущава фактът, че брат ми също е заклещен в буркана — каза той ожесточено. — Само че той е мравка, а не скорпион. Просто го замесват, дори не ги е грижа, че е напълно беззащитен.

— Хей — протестира Даниел.

— Не се обиждай, Дани, но си опасен горе-долу колкото чифт ръчно изплетени чорапи.

Даниел отвори уста да отвърне, но го прекъсна силен вой от спалното помещение. Воят беше бързо последван от гневно ръмжене и няколко резки излайвания, а после — ожесточено драскане с нокти по дървената врата.

Радваше се, че си беше дала допълнителен труд да завърже вълка.

— Разстроен е — каза обвинително Кевин.

— Кучето е добре. Там има тоалетна, ако се обезводни.

Кевин само повдигна вежди, не толкова загрижен за животното, колкото би очаквала. Драскането с нокти и зъбенето не престанаха.

— Наистина ли си довел куче? — попита Даниел.

— По-скоро партньор. — Кевин я погледна. — Е, и сега какво? Техният план се провали.

— На косъм.

Той се ухили:

— Можем да изкараме още един рунд.

— Колкото и да би ми харесало да инжектирам няколко неща в твоя организъм, бих предпочела да не им доставям това удовлетворение.

— Звучи разумно.

Кучето драскаше и ръмжеше без прекъсване през цялото време, докато ставаше всичко това. Лазеше й по нервите.

— Наистина имам план.

Кевин завъртя очи:

— Бас ловя, че ти винаги имаш план, нали, дребосък?

Тя го изгледа равнодушно:

— Не мога да разчитам на мускули, затова разчитам на ум. Изглежда, че ти имаш обратния проблем.

Той се изсмя презрително.

— Ъъ, Кев — вметна Даниел. — Бих искал да изтъкна, че си прикован към пода.

— Млъквай, Дани.

— Моля ви, момчета, бихте ли ми отделили още една секунда от времето си? — Изчака, докато я погледнаха. — Ето плана: Написвам имейл на бившия си шеф. Съобщавам му, че разполагам с истината, действителната истина, и вие двамата сте вън от картинката. Наистина не ми харесва това манипулиране. Ако се опита да се свърже отново с мен по какъвто и да е начин, ще направя лично посещение в кухненския му килер.

— Присвояваш си победата? — попита Кевин със слисан тон. — Моля ти се!

— Прикован на пода — промърмори Даниел под нос.

— Това е подарък — тросна се тя в отговор. — Отново ще си мъртъв. Никой няма да търси никого от двама ви.

Циничното изражение на Кевин се стопи. За секунда приликата между близнаците беше много по-очевидна.

Звукът, издаван от кучето, беше като виеща резачка за дърва в съседната стая. Не беше планирала наистина да остане наблизо за подсигуряването, но сега това явно не беше вариант.

— Защо би направила това за нас? — попита Кевин.

— Правя го за Даниел. Длъжница съм му. Трябваше да съм по-прозорлива. Не биваше да захапвам стръвта.

Сега всичко беше толкова напълно очевидно: колко лесно се беше изплъзнала от наблюдението им — защото не беше имало такова. Колко просто беше да залови Даниел — защото никой не се опитваше да я спре. Смущаващият начин, по който й бяха дали краен срок с много време за действие. Беше объркващо.

— Тогава какво ще стане с теб? — попита Даниел тихо. Заради шума, вдиган от кучето, почти трябваше да чете по устните му.

— Още не съм решила.

Беше научила някои неща от това упражнение по доверчивост, може би неща, които не искаха тя да знае.

Нямаше да има никакви хеликоптери или ликвидационни отряди. Карстън — единственото име, за което можеше да е напълно сигурна на този етап — и който там друг я искаше мъртва, беше изпращал само по някой и друг самотен наемен убиец, защото това беше всичко, с което разполагаха. Враговете й бяха тласнати към рисковано сътрудничество и тя знаеше, че това не беше защото отделът не разполагаше с нужните ресурси. Можеше да е единствено защото тя не беше общоизвестна. А Карстън — и които там бяха помощниците му — не можеше да си позволи да допусне тя да стане такава.

Когато видя некролога на Джулиана Фортис и прочете за кремацията, беше приела, че всички замесени са посветени в измамата. Но какво, ако бяха само няколко души с ключова важност? Какво, ако Карстън беше обещал на началниците си, че работата ще бъде свършена, а после се беше страхувал да признае, че не е уцелил при първия удар?

Или — съвсем нова и неочаквана идея — какво, ако повечето хора в отдела мислеха, че наистина е било нещастен случай в лабораторията? Че тя и Барнаби са приготвили погрешната смес в епруветките и са се издънили заедно? Ами ако началниците на Карстън не я бяха искали мъртва? Ами ако само онези няколко отделни ключови фигури бяха искали това и сега трябваше да прикрият опитите си да довършат работата? Това щеше да промени всичко.

Връзваше се. Пасваше си с фактите.

Накара я да се почувства по-силна.

Онези, които бяха организирали смъртта й, се бяха страхували от онова, което знаеше, но никога не се бяха страхували от нея. Може би беше време това да се промени.

Разнесе се внезапен оглушителен шум — разпадане на дърво, причинено сякаш от експлозия. А после разяреното ръмжене на кучето се чу много по-близо.