Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chemist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Стефани Майър

Заглавие: Химикът

Преводач: Деница Райкова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Рия Найденова

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: J. Pulice; Kelly Campbell; Jake Abel

Коректор: Ганка Филиповска

ISBN: 978-954-28-2261-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9544

История

  1. — Добавяне

20

Кевин вдигна на първото позвъняване.

— Окей, Олеандър, какво е положението? — гласеше поздравът му.

— Отправихме се на север с хъмвито. С мен са Даниел, Айнщайн и Лола. Успяхме да съберем някои от нещата, които ни трябват, но не много.

Чу го как издиша шумно от облекчение, когато тя каза името на Айнщайн, но острата нотка още се долавяше в гласа му, когато попита:

— Хъмвито? Пикапът е разкрит?

— Да.

Той се замисли за секунда:

— Значи само нощно каране, докато успеете да откриете нещо ново.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. И двамата имаме сериозни проблеми с лицата.

— Да, видях Даниел в новините. Но твоето сигурно вече не е толкова зле. Замажи щетите с малко грим.

— Леко се влоши в течение на вечерта.

— А. — Той цъкна с език няколко пъти. — Дани? — попита и тя долови напрежението, което се опитваше да скрие.

— Нито драскотина. — Ръцете не се брояха; сами си бяха причинили това.

— Тя ме накара да остана в колата — изкрещя Даниел достатъчно високо, за да го чуе брат му.

— Добра работа — отвърна Кевин. — Колко бяха?

— Шестима.

Той си пое дъх през зъби.

— Агенти ли?

— Всъщност не. Само чуй това — наели са хора от мафията.

Какво?

— Разчитаха най-вече на мускули, но имаха поне един истински професионалист в групата.

— Ликвидирахте всичките?

— Кучетата свършиха повечето работа. Бяха великолепни, между другото.

Той изсумтя одобрително.

— Защо доведе Лола?

— Простреляна е в крака. Страхувах се, че ако някой я намери, ще я приспи. Като говорим за това, не е ли по-добре да се обадя на службата за контрол над животните? — попита тя. — Безпокоя се, че когато пожарникарите стигнат там…

— Аз ще се погрижа за това. Имам резервен план за тях.

— Хубаво. — Никога повече нямаше да мисли за себе си като за най-подготвената. Кевин беше цар на подготвеността.

— Какъв е планът ти сега?

Тя се засмя — и в гласа й пак се долови звук на истерия.

— Нямам представа всъщност. Мисля си, че можем да нощуваме в хъмвито няколко дни. След това… — Тя млъкна, без да довърши.

— Нямаш ли някое място?

— Не и такова, на което мога да паркирам този звяр или да скрия две големи кучета. Никога в живота си не съм се чувствала толкова биеща на очи.

— Ще измисля нещо.

— Защо се забави толкова с обаждането? — попита тя. — Помислих, че си мъртъв.

Даниел ахна. Втренчи се в нея шокиран.

— Да се установя. Тези неща отнемат време. Не мога да бъда навсякъде едновременно — трябваше да поставя множество камери.

— Щеше да е хубаво да се обадиш.

— Не знаех, че ще издъните всичко. — Внезапно тонът му стана много по-нисък. — Какво направи този идиот? Не, не отговаряй. Не искам да чуе. Само кажи „да“ или „не“. Обадил ли се е на някого?

— Не — процеди тя, раздразнена.

— Чакай — пикапът е разкрит… не е излизал от къщата, нали?

Щеше й се да каже: никой не му е казвал да не го прави, но Даниел щеше да разбере, че обсъждаха него. Не отговори, продължавайки да гледа право напред, макар че й се искаше да хвърли крадешком един поглед към Даниел, за да разбере дали бе чул нещо от разговора.

Кевин въздъхна:

— Нито грам здрав разум.

Искаше й се да каже толкова много неща в отговор на това, но не можеше да измисли дискретен начин да формулира никое от тях.

Той смени темата:

— Арни… Лошо ли беше?

— Не. Не е разбрал откъде му е дошло. Вероятно не е почувствал нищо.

— Истинското му име беше Ернесто — каза Кевин, но прозвуча, сякаш го казваше по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Беше добър партньор. Разбирахме се. Бяхме заедно за кратко, но се разбирахме. — Прочисти гърло. — Добре, сега ми разкажи всичко, което се случи. — После по-ниско: — Освен каквото там е направил, за да предизвика провала. Вероятно е достатъчно травматизиран.

Алекс направи бърз обзор на събитията от вечерта, като се постара този обзор да е безпристрастен и замаза отблъскващите части. Когато кажеше просто „Разпитах го“, Кевин щеше да получи съвсем ясна представа какво означаваше това.

— Та какво стана с лицето ти?

— Беше много гъвкав. И имаше някакъв метателен нож в подплатата на ръкава си.

— Хм, доста грубичко — отбеляза той мрачно и тя разбра какво си мислеше. Белезите по лицето не бяха никак приятно нещо, когато човек искаше да не се набива на очи. Бяха твърде лесни за помнене и разпознаване. Внезапно въпроса в търсенето се променяше от: Да сте виждали ниска, незабележителна жена, неизвестна дължина или цвят на косата, или мъж, отговарящ на същото описание на Виждали ли сте човек с този белег.

— Е — заключи тя, — изглежда, че хората, които отговарят за това, са смятали, че ти ще победиш. Няма да се преструвам, че не съм обидена. Ще трябва да променим плана. Примамката трябва да дойде от теб и трябва да стигне до правилния човек. Имаш ли вече някаква представа кой ще е това?

Кевин замълча за минута.

— Когато моят човек научи за станалото тази нощ… е, може и да нямаме нужда от имейла. Ще трябва да говори с твоя човек за това. Готов съм — ще се погрижа да го направят. Тогава можем да решим дали имаме нужда от нещо повече.

— Звучи добре.

— Между другото — каза той с потайния си тон, — знам, че пропусна някои неприятни подробности от историята заради хлапето. Искам пълната версия, когато се видим отново.

Тя завъртя очи:

— Ясно.

— Виж, Оли, не допускай това да ти замае главата, но… справи се добре. Наистина добре. Спаси живота на Дани. Благодаря ти.

Тя беше толкова изненадана, че й отне цяла минута да реагира.

— Мисля, че сме квит. Без кучетата или твоята Пещера на Батман нямаше да се измъкнем. Така че… благодаря.

— Можеше да духнеш веднага щом видя онази първа новинарска емисия. Знаеше, че те мислят за мъртва, но остана, за да опазиш един на практика непознат човек, макар да съм сигурен, че нищо не би ти харесало повече от това да се отървеш от нас двамата. Това е истинска чест и почтеност. Длъжник съм ти.

— Ммм — каза тя уклончиво. Не беше нужно да обсъждат всичко тази вечер.

— Дай да говоря с него, преди да затвориш — прошепна Даниел.

— Даниел иска да говори с теб.

— Свържи го.

Тя подаде телефона на Даниел.

— Кев…

— Не се самобичувай, Дани — чу тя да му казва Кевин. Запита се дали Даниел беше успял да чуе всичко също толкова ясно.

— Да — отвърна Даниел с мрачен тон. — Нося отговорност само за това, че убиха Арни заради мен тази вечер, да не споменаваме пък за кучетата. Защо да страдам?

— Виж, стореното — сторено…

— Странно, Алекс каза същото.

— Отровителката знае какво е положението. Това е нов свят, хлапе. Тук падат повече жертви. Сега, не казвам, че такива неща няма да ти въздействат. Просто не можеш да позволиш да замъглят виждането ти.

Гласът на Кевин се снижи и Алекс се зарадва да узнае, че Даниел вероятно не беше успял да дочуе по-тихата част от разговора им. Но освен това искаше да узнае онова, което Кевин не искаше тя да чуе.

— Така мисля — каза Даниел. Пауза. — Може би не… Ще го направя. Да. Добре. Какво ще правиш по въпроса с кучетата? Наложи се да оставим Кан.

— Да. — Гласът на Кевин се бе върнал до обичайната си височина. — Обичам това чудовище, но не е точно с подходящи за пътуване размери, нали? Не много далече оттук има един човек, който развъжда кучета. Арни работеше с него едно време. Той ми е по-скоро конкурент, отколкото приятел, но знае колко са ценни кучетата ми. Арни се споразумя с него, че ако някога искаме да излезем от бизнеса, ще му продадем животните. Освен това Арни един вид намекна, че може да решим да го направим внезапно, без никакво предизвестие и посред нощ. Ще му се обадя и той ще се срещне със Службата за контрол на животните, преди да направят някоя глупост.

— Няма ли ченгетата да се запитат…

— Ще го подготвя. Ще каже, че Арни се обадил, когато чул изстрели или нещо от този род. Не се тревожи, с кучетата всичко ще бъде наред.

Даниел въздъхна облекчен.

— Наистина ми е много неприятно, че ще се докопа до Кан безплатно. От години се опитва да го купи.

— Съжалявам…

— Сериозно, хлапе, не се притеснявай. Човек не оцелява дълго в този живот, като се привързва. Знам как да започвам отначало. Сега бъди добър и прави каквото казва Олеандър, става ли?

— Чакай, Кев, хрумна ми идея. Затова исках да говоря с теб.

— Имаш идея?

Алекс можеше да долови скептицизма от близо един метър разстояние.

— Да, всъщност. Мислех си за бунгалото на семейство Маккинли край езерото.

За секунда Кевин мълчеше.

— Ъъ, сега наистина не е моментът за разходка по алеята на спомените, хлапе.

— В действителност съм две минути по-голям от теб, хлапе, което, сигурен съм, не си забравил. И не искам да се отдавам на спомени. Мислех си, че семейство Маккинли всъщност използваха бунгалото само през зимата. И че твоите хора от ЦРУ вероятно няма да знаят чак толкова много подробности за детството ни. И че знам къде господин Маккинли винаги държеше ключа.

— Хей, това не е зле, Дани.

— Благодаря.

— Това сигурно е на около… колко? На осемнайсет часа път от ранчото? Само две нощи каране. И така ще се доближиш до моята позиция. Семейство Маккинли не държаха ли един „Събърбан“ там?

— Не можем да им откраднем колата, Кевин.

В тъмнината, макар и да ги деляха повече от хиляда мили, Алекс се почувства, сякаш си разменяше многозначителен поглед с Кевин. А може би и едно завъртане на очи — поне от негова страна.

— Ще обсъдим намирането на кола по-късно. Кажи на Олеандър да се грижи по-добре за лицето си следващия път. Ще ни трябва.

— Да, защото съм сигурен, че й доставя толкова голямо удоволствие да позволява на хората да й го разкървавяват, та ще е трудно да спре.

— Да, да. Обади ми се, ако имате неприятности. Ще се свържа с вас, когато разбера повече за приятелите ни във Вашингтон.

Кевин прекъсна връзката. Даниел се взря в телефона за минута, преди да го прибере. Пое си дълбоко въздух и го изпусна бавно.

— Как се справяш? — попита тя.

— Нищо не ми се струва реално.

— Дай да ти видя ръката.

Той протегна към нея лявата си ръка и тя пое китката му с дясната. Температурата му беше по-висока от нейната. Опипа китката му и пулсът й се стори равномерен. Драскотините и убожданията по дланта му бяха плитки; вече бяха спрели да кървят от само себе си. Хвърли поглед към него, а после погледна назад към пътя. Беше прекалено тъмно и не можеше да прецени със сигурност цвета на лицето му.

— Какво беше това? — попита той, когато тя пусна ръката му.

— Търся признаци за шок. Гади ли ти се?

— Не. Но пък в известен смисъл имам чувството, че би трябвало да започне да ми се гади, ако се сещаш какво имам предвид. Сякаш ще започне да ми се гади, когато успея да смеля всичко.

— Кажи ми, ако започнеш да усещаш замайване, слабост или студ.

— Ти си студена на пипане. Сигурна ли си, че не изпадаш в шок?

— Не напълно, предполагам. Ако почувствам замайване, ще отбия от пътя, ще спра и можеш ти да караш.

Той се пресегна, свали облечената й в ръкавица ръка от волана и я задържа хлабаво, оставяйки ръцете им да увиснат в пространството между седалките. Той отново си пое дълбоко дъх.

— Чух всички онези изстрели, толкова скоро един след друг и си помислих…

— Знам. Благодаря, че остана в колата, както те помолих. Хубаво е да знам, че мога да ти имам доверие.

Той не каза нищо.

— Какво? — попита тя.

— Е, когато поставиш въпроса по този начин — каза той, прозвучавайки засрамено, — не ми се иска наистина да призная това… но наистина излязох за няколко минути. Канех се да вляза в къщата, но Айнщайн ме спря. А после осъзнах, че по един или друг начин нещата се решаваха вътре, и ако те бяха хванали, най-добрият ми шанс да убия копелетата щеше да е от хъмвито. Нямах намерение да ги оставя да се измъкнат, Алекс. Никакъв шанс.

Тя стисна леко ръката му.

— Помниш ли какво ми каза Кевин преди за способността да си представям нещата?

Тя поклати глава. Звучеше само смътно познато.

— Бяхме на стрелбището за пръв път и аз казах, че не мисля, че бих могъл да застрелям друг човек. — Той се изсмя мрачно леко кискане. — Той ми каза да си представя някого, на когото държа, в опасност.

Докато той говореше, споменът се върна ясно:

— А.

— Е, сега схващам. И той беше прав. В секундата, когато осъзнах, че някой е убил Арни и че щеше да се върне за теб… — Той поклати глава. — Не си давах сметка, че мога да имам толкова… първични чувства.

— Казах ти, че ще установиш връзка с инстинктите си — каза тя безгрижно. Шеговитият тон, породен от спомена за онзи ден на стрелбището, й се стори погрешен по всички възможни начини в мига щом изрече думите. Гласът й беше мрачен, когато добави: — Иска ми се да не беше станало така.

Този път той стисна ръката й.

— Всичко ще бъде наред.

Тя направи усилие да се съсредоточи.

— И така, накъде точно сме се отправили?

— Талахаси. Изкарахме няколко Коледи там, когато бяхме деца. Едни семейни приятели държаха бунгало там, за да могат да се махнат от снега. Сигурно им е харесвало усамотението, защото бунгалото е насред нищото. Всъщност не е на езерото, но районът е блатист, а комарите ще хапят направо убийствено по това време на годината.

— Вземи да си намериш работа в сферата на недвижимите имоти. Сигурен ли си, че няма да има никого?

— Не съм виждал семейство Маккинли от погребението на родителите ми, но никога не ходеха на юг лятно време през всичките години, през които ги познавах. Това винаги е било само зимното им местенце.

— Е, със същия успех можем да се отправим натам, както и към всяко друго място. Ако онова бунгало не свърши работа, можем да намерим някоя друга празна къща…

Видя табела за Щатска магистрала 70 — в северна посока.

— Ще трябва да завием на изток, да минем през Оклахома Сити, после надолу през Далас. Ще бъде добре, ако някой ни търси, да сме се отправили обратно навътре в Тексас. Така ще изглеждаме невинни.

— Само се защитавахме.

— Това няма да има значение. Ако ни посочат за току-що случилото се, полицията ще трябва да ни прибере. Дори и да обясним всяка подробност и те да повярват на всяка дума което, меко казано, не е твърде вероятно, пак ще трябва да ни затворят в килия за известно време. Няма да отнеме дълго. Хората, наели платените убийци, няма да имат проблем да се доберат до нас в затвора. Ще бъдем ужасно лесни мишени.

Той почувства треперенето в пръстите й и успокояващо потри с палец опакото на дланта й.

— Значи казваш, че да се впуснем във вършене на престъпления е лоша идея тъкмо в момента?

Не можеше да повярва, че тъкмо той се опитваше да я ободри.

— Вероятно — съгласи се, — но може да се стигне до това. Хвърли поглед надолу към стрелката за нивото на бензина, после изсъска: — Това нещо гори бензина с такава скорост, сякаш иска да ме вбеси.

— Какво можем да направим?

— Ще трябва да вляза в някоя бензиностанция и да платя в брой.

— Но лицето ти.

— Няма какво да направя по въпроса. Просто ще кажа, че уж съм попаднала в автомобилна катастрофа… което всъщност изобщо не е измислица, нали? Във всеки случай нищо друго не мога да направя.

Лакомо поглъщащото бензина чудовище принуди Алекс да спре много по-рано, отколкото й се щеше. Последва табелите в Оклахома Сити към летището, предполагайки, че бензиностанциите около него щяха да са доста пълни и оживени дори късно през нощта. Освен това, ако някой ги забележеше там, можеше да предположи, че имат намерение да излетят. Всяко последващо издирване щеше да е съсредоточено върху летището.

Беше накарала Даниел да намери огромната й блуза с качулка, докато тя шофираше. Сега се пъхна в нея, като й се искаше навън да беше по-хладно, за да изглежда по-нормално. На бензиностанцията имаше две други возила — едно такси и един работен камион. И двамата мъже шофьори измериха с поглед хъмвито, разбира се. Щом излезе, тя тръгна с прегърбената си по момчешки походка и пъхна маркуча в резервоара. Докато резервоарът се пълнеше, тя влезе, вървейки приведена, в магазина. Взе кутия блокчета с гранола и стек с шест бутилки вода и ги занесе на петдесет и няколко годишната жена на касата. Жената имаше изрусена с перхидрол коса с два сантиметра и половина тъмни корени, зъби, изпоцапани с петна от никотин, и табелка с името си, на която пишеше „Бевърли“. Отначало не обърна особено внимание на Алекс, само маркира покупките. Но после Алекс трябваше да проговори.

— Шеста помпа — каза тя с най-ниския тембър, който нямаше да прозвучи престорено.

Бевърли вдигна поглед и омазаните й със спирала очи се ококориха.

— Ау, за бога, миличка! Какво ти е на лицето?

— Автомобилна катастрофа — промърмори Алекс.

— Добре ли са всички?

— Да. — Алекс погледна многозначително надолу към парите в ръката си, които чакаше да отброи. С ъгълчето на окото си видя как таксито потегля.

— Е, надявам се скоро да се почувстваш по-добре.

— Ъм, благодаря. Колко общо?

— О, толкова ли е? Струва ми се доста. Сто и три долара и петдесет и пет цента?

Алекс подаде на Бевърли шест двайсетачки и изчака рестото. Друг камион — голям, черен F-250 — спря при помпата зад хъмвито. Тя загледа как от него излязоха трима високи слаби мъже. Докато двама от тях влизаха в минимаркета, преработи преценката си. Бяха много високи тийнейджъри — половин баскетболен отбор може би. Подобно на нея носеха тъмни блузи с качулки. Поне това правеше нетипичното й за сезона облекло да изглежда по-нормално.

— Определено си имате голямо возило там — подхвърли Бевърли.

— Да.

— Сигурно е доста трудно да го държите пълен.

— Да. — Алекс протегна нетърпеливо ръка.

Момчетата влязоха, шумни и буйни. Миризмата на бира и марихуана полъхна през вратата при влизането им. Отвън работният камион се изтегли от паркинга.

— О, заповядайте — каза Бевърли с внезапно безразличен тон. — Шестнайсет и четирийсет и пет.

— Благодаря.

Вниманието на Бевърли бе отвлечено от новодошлите. Тя се загледа над рамото на Алекс, очите й се присвиха. Едрите момчета се бяха отправили към пътеката с алкохола. Евентуално щяха да предизвикат огромни проблеми, като се опитат да пробутат на Бевърли фалшиви лични карти. Каквото и да е, което щеше да накара Алекс да избледнее в паметта й.

Алекс се отправи с наведена глава към автоматичната врата. Не й трябваше повече от един свидетел.

Главата й се блъсна с глух звук в гърдите на третото момче. Първото, което усети, бе миризмата: суитшъртът му вонеше на уиски. Тя вдигна автоматично поглед, когато той я сграбчи за раменете.

— Внимавай, спортистче.

Той беше яко и набито бяло хлапе, не толкова висок, колкото другите. Опита се да го отърси от себе си. Той продължи да държи по-здраво с една ръка и рязко отдръпна назад качулката й с другата.

— Ей, това е момиче. — После по-високо, към момчетата до хладилните витрини: — Я вижте какво си намерих.

Гласът на Алекс бе истински лед. Не беше в настроение за тези глупости.

— Махни си ръцете от мен.

— Оставете това девойче на мира или се обаждам на полицията — провикна се остро Бевърли. — Телефонът е в ръката ми.

На Алекс й се прииска да изпищи. Само това й трябваше.

— Отпусни се, стара чанто, доста работа ни чака.

Другите двама — един чернокож, един латиноамериканец — вече бяха заели позиция да подкрепят приятеля си. Алекс измъкна от колана си тънка спринцовка. Това нямаше да й помогне да остане незабелязана, но трябваше да укроти това хлапе и да се махне оттук, преди Бевърли да повика ченгетата.

— Набрала съм вече деветката и първата единица — предупреди ги Бевърли. — Всичките се омитайте моментално.

Алекс се опита да се изтръгне от хватката на момчето, но сега ухиленият идиот бе сключил пръстите и на двете си ръце около ръцете й над лактите. Тя насочи иглата.

— Проблем ли има, синко?

Неееее, изстена Алекс вътрешно.

— Какво? — сопна се агресивно бялото хлапе, пусна Алекс и се извъртя да погледне в лицето новодошлия. После отстъпи бързо назад и тя трябваше да се отдръпне от пътя му.

Беше прекарала толкова много време в близост до Даниел, че беше забравила колко висок беше всъщност. Беше по-висок поне с два сантиметра и половина от най-високия хлапак и беше много по-широкоплещест и с много по-уверена стойка. Поне си беше сложил бейзболна шапка, която криеше косата му и засенчваше малко лицето му. Наченките на брадата му бяха достатъчно тъмни, за да замаскират леко очертанията на лицето му. Това беше добре. Но не беше добре, че бе затъкнал глок по много очебиен начин в колана на джинсите си.

— Не, няма проблем, мой човек — каза чернокожият хлапак. Улови раменете на белия и го дръпна една крачка назад.

— Хубаво. Защо не тръгвате навън тогава?

Бялото хлапе изпъчи гърди:

— Когато получим онова, за което дойдохме.

Даниел някак промени начина, по който държеше челюстта си. Алекс не можеше да го определи точно, но внезапно изражението му стана точно обратното на дружелюбно. Той се наведе към хулигана.

Веднага.

В тона му нямаше заплаха, само безспорен авторитет.

— ’Айде де — настоя чернокожият хлапак. Изтика белия покрай Даниел, докато дърпаше третото момче за ръкава. Тръгнаха бързо към пикапа, като се ръчкаха с лакти и леко влачеха крака. Алекс стоеше с гръб към Бевърли и смушка Даниел, така че и той да се обърне натам. Момчетата се качиха в пикапа и шофьорът силно натисна газта, завивайки рязко покрай хъмвито със свистящи гуми.

— Хей, благодаря, приятелче — изгука му Бевърли. — Оценявам помощта ти.

— Няма проблем — отвърна той, като протегна вежливо ръка към Алекс, давайки й знак да излезе първа.

Алекс забърза обратно към хъмвито. Усещаше Даниел плътно зад гърба си и просто се надяваше той да има благоразумието да върви със сведена глава и да не се обръща.

— Е, не знам как може да стане по-зле — каза Алекс отвратено, когато излязоха обратно на пътя. — Онази жена ще ни помни, докато е жива.

— Съжалявам.

— Понеже ти просто нахълта там като някакъв каубой с пистолет в панталона.

— Все пак имаме регистрационни номера от Тексас — изтъкна той. — А какво се предполагаше да направя? Онова хлапе се…

— Се готвеше да изкара едно мощно и продължително драйфане. Това щеше да го омаломощи тотално и навярно да предизвика достатъчно голяма бъркотия, че Бевърли да забрави напълно за мен.

— О.

— Да. О, наистина. Мога да се грижа за себе си, Даниел.

Внезапно челюстта му отново се стегна както в магазина на бензиностанцията.

— Знам това, Алекс, но може наистина да дойде момент, в който се нуждаеш от помощ. Когато това стане, няма отново да чакам в колата. Вероятно е добре да проумееш това сега.

— Ще ти кажа, когато ми трябва подкрепление.

— И аз ще съм там — процеди той.

Тя остави кавгата да затихне и за момент не се чуваше никакъв звук, освен рева на огромния двигател, който изгаряше новия бензин. После Даниел въздъхна.

— Трябваше да се сетя, че си с една крачка напред — каза той.

Тя кимна в знак, че приема извинението, за което намекваха думите му, макар че изявленията му пораждаха в нея смесени чувства.

— Къде се научи как да правиш това? — попита след още едно кратко затишие.

— Кое?

— Да сплашваш хората.

— Учебното заведение, в което преподавам, не е точно елитно частно подготвително училище. Във всеки случай повечето хлапета просто искат някой да поеме контрола. Това ги кара да се чувстват по-сигурни.

Тя се засмя:

— Тогава онези момчета ще спят дълбоко и спокойно тази нощ.

* * *

Остатъкът от нощта не беше толкова натоварен. Даниел дремеше, облегнат на прозореца, похърквайки леко, до спирането на следващата бензиностанция, на двайсетина мили източно от Далас. Съненият мъж в кабинката не прояви никакъв интерес към лицето на Алекс. Когато се отдалечиха от камерите на бензиностанцията, тя отби и спря на едно тъмно разклонение и си размени мястото с Даниел. Той твърдеше, че е напълно буден и готов. Тя подремна колкото можа, до следващото спиране, южно от Шрийвпорт, където отново си размениха местата.

Зазоряваше се. Алекс потърси на тузарския джипиес някой близък национален парк или резерват за диви животни и откри, че не бяха далече от огромната шир на Националния горски парк „Кисачи“. Отправи се към онзи ъгъл от него, който стигаше най-близо до Междущатска магистрала 49, после се залута из обиколни пътища, докато откри район, достатъчно изолиран и обрасъл с буйна растителност, за да се почувства спокойна, когато отби и спря в дебелата сянка на няколко плътно скупчени дървета. Паркира на заден ход в тясна пролука между дървесните стволове, а после обърна, докато се откри място точно колкото да отвори задния капак. Когато открехна вратата си, влажната горещина отвън бързо надви по-хладния въздух в автомобила.

Айнщайн бе радостно развълнуван, че може да излезе от колата и да се облекчи. За Лола беше по-трудно. Когато тя приключи, се наложи Алекс да превърже отново раната й. Даниел беше извадил храна и вода за тях, преди Алекс да свърши. После Даниел имаше по-лесната задача да се облекчи, а на Алекс се падна по-усложнената версия. Тя обаче беше живяла като на бивак в колата си преди и макар това да не беше любимото й нещо, беше подготвена.

Погледна към предницата на хъмвито и трябваше да признае, че бе впечатлена. За невъоръженото око нямаше доказателство, че бяха попаднали дори в лека катастрофа, камо ли пък нещо друго.

Вариантите за закуска бяха минимални. Озова се със същата кутия тарталети, с която бе започнала първата си сутрин в ранчото. Даниел също взе един пакет.

— Какво ще правим по въпроса с храната? — попита той.

Алекс прокара ръка през челото си и подсуши потта, преди да е покапала в очите й.

— Тази вечер ще зареждам по малко провизии на всяка бензиностанция. Ще ни стигне за няколко дни. Кажи ми, ако искаш нещо определено. — Алекс се прозя, после изсъска, когато движението изопна порязаното място на лицето й.

— Имаш ли аспирин?

Тя кимна уморено:

— Това може да се окаже добра идея. И двамата имаме нужда да поспим. Кучетата ще са добре, ако просто ги оставим навън, нали? Не искам да са принудени да стоят затворени не само цял ден, но и цяла нощ.

Алекс измъкна две таблетки мотрин, докато Даниел изтика безредно нахвърляните предмети отзад в хъмвито от двете страни на каросерията, оставяйки в средата тясно равно място за двамата. Удовлетворена, че е направила всичко по силите си, Алекс разстла спалния си чувал и нави горния край на руло като възглавница.

Струваше й се нормално по някакъв ненормален начин Даниел да лежи до нея инстинктивно и удобно — да обгръща кръста й с едната си ръка и да заравя лице във вдлъбнатината на шията й. Дращенето на късата му брада гъделичкаше кожата й, но тя нямаше нищо против.

Започваше да се унася, когато усети, че той се размърдва до нея. Отначало си помисли, че той започва да хърка, но потръпването не спря. Сграбчи пръстите му на кръста си и откри, че треперят. Надигна се рязко и се изви с лице към него. Очите му рязко се разшириха, когато тя се приближи толкова внезапно, и той понечи да се надигне и да седне. Тя го бутна надолу с ръка върху гърдите му.

— Има ли нещо нередно? — прошепна той.

Тя погледна лицето му. В сянката беше трудно да се определи, но изглеждаше по-блед от преди. Трябваше да следи за това. Сега, когато в преносен смисъл имаха шанс да забравят за оръжията за момент, разбира се, жестокото напрежение от предишната нощ щеше да ги застигне. Вероятно не точно истински шок; по-вероятно само типична паническа атака.

— Нищо. Освен може би с теб. — Докосна челото му: беше влажно и лепкаво. — Лошо ли ти е?

— Не, добре съм.

— Трепереше.

Той тръсна глава и си пое дълбоко въздух:

— Съжалявам, просто си мислех… колко близо беше.

— Недей. Свърши. В безопасност си.

— Знам, знам.

— Няма да допусна да ти се случи нищо.

Той се засмя веднъж и тя долови същата нотка на истерия, която се бе прокраднала и в собствения й смях снощи.

Знам — повтори той. — Ще се справя. Но какво ще стане с теб? Ти в безопасност ли си? — Притегли я надолу върху гърдите си, грижливо обгръщайки наранената страна на лицето й в дългите си пръсти, и прошепна в косата й:

— Можех да те изгубя просто ей така, изведнъж. Всичко, което има значение за мен, си отиде — изгубих дома си, работата си, живота си… изгубих себе си. Държа се на косъм, Алекс, и ти си тази, в която съм се вкопчил. Ако нещо ти се случи… не знам какво означава това за мен. Не зная как ще продължа. Справям се с останалото, Алекс, но не мога да изгубя и теб, просто не мога.

Нова силна тръпка пробяга през тялото му.

— Всичко е наред — промърмори тя неуверено и вдигна ръка да опре пръсти на устните му. — Аз съм тук.

Това ли беше правилната реплика? Нямаше никакъв опит в утешаването на някого. Дори когато майка й беше в последните стадии на болестта, която я беше убила, Джуди не искаше съчувствие и не желаеше лъжи. Ако Джулиана кажеше нещо от рода на: Днес изглеждаш страхотно, мамо, отговорът на Джуди винаги беше нещо от сорта: Не си прави труда да ми говориш тези глупости, имам си огледало. На Джуди, изглежда, никога не й хрумна, че Джулиана може да се нуждае от утеха; в края на краищата Джулиана не беше тази, която умираше.

Отрано се беше научила да не търси съчувствие за себе си; никога не бе знаела истински как да го проявява към някого другиго. По-спокойно се чувстваше с безстрастното и клинично отношение, обяснявайки, че това, което Даниел изпитваше сега, беше просто естествена реакция към спектъра на насилствената смърт, но му беше казвала това преди и знаеше, че не помага. Затова се улови, че повтаря неща, които беше виждала по телевизията: говореше бавно, галеше го по бузата.

— Всичко е наред… свърши се.

Запита се дали не беше по-добре да го покрие със спалния чувал просто за всеки случай, макар че горещината вече започваше и на него не му беше студено. Въпреки това вече беше стигнала до заключението, че естествената му температура е по-висока от нейната. И физически, и метафорично.

Дишането му още звучеше накъсано. Тя измъкна главата си, а после се подпря на лакти, за да може да огледа лицето му.

Вече не беше просто блед. Меките му очи бяха объркани, измъчени, челюстта му — стисната, за да се пребори с паниката, която се опитваше да овладее. Изпъкнала бръчка пулсираше на челото му. Взираше се в нея, сякаш молеше за избавление от болката.

Изражението му възпламени кошмарен спомен, спомена за разпита му, и тя импулсивно обви ръце около врата му, като повдигна главата му от пода на хъмвито и я притисна здраво до гърдите си, за да скрие това лице. Почувства собственото си конвулсивно потръпване и клиничната страна от нейния мозък й подсказа, че бе точно толкова травматизирана, колкото и той. Неклиничната й страна не се интересуваше каква беше причината. В нея бушуваше вълна от паника и й се стори, че не може да го прегърне достатъчно плътно, за да увери себе си, че той наистина беше жив и бе в безопасност, и беше тук. Сякаш примигнеше ли внезапно, можеше отново да се озове в черната си палатка с пищящия в агония Даниел. Или, по-лошо, отвореше ли очи за тъмния коридор на горния етаж, щеше само да открие в краката си кървящото тяло на Даниел вместо онова на наемния убиец. Пулсът й стана неравен и не можеше да диша.

Даниел претърколи телата им, така че беше до нея и ръцете му отделиха нейните от главата му. За секунда тя си помисли, че той се кани да поеме ролята на утешителя, в която тя така зрелищно се бе провалила, но после очите им се срещнаха и тя сякаш се взря в огледален образ на целия смут и страх в собствения си ум. Страх от загубата, страх от това да има нещо, защото това правеше загубата възможна. Вместо утеха дълбокият му страх усили нейния. Можеше да го изгуби и не знаеше как да преживее това.