Стефани Майър
Химикът (28)

28

Алекс заговори бързо, докато излагаше плана си, наблягайки малко повече от необходимото на подробностите, в които бе сигурна. Опита се да направи плана да звучи добре обмислен, сякаш беше уверена в него. Даниел, изглежда, приемаше версията й, слушаше внимателно и кимаше на равни интервали, но Алекс изобщо не можеше да разтълкува мислите на Вал. Очите й бяха насочени към Алекс, но почти сякаш гледаше през лицето й към тила й. На лицето й бе изписано изражение на вежлива дистанцираност.

Алекс обясни подробно заключението, което не беше и наполовина толкова защитено от вероятност за провал, колкото би й се искало, и забеляза, че не успяваше да представи изхода така добре, както предварителните етапи. Сведе поглед към опряната на крака й муцуна на Айнщайн вместо към човешките лица, галейки го все по-често с нарастването на смущението си. В опит да приключи изложението си оптимистично продължи да говори малко по-дълго, отколкото трябваше. Още беше на средата на изречението, когато Вал я прекъсна.

— Не — каза Вал.

— Не? — повтори Алекс. Изрече думата като въпрос, но вече беше примирена.

— Не. Няма да направя това. Ще загинеш. Мило е, че искаш да се върнеш за Кевин, но бъди реалистка, Алекс. Няма да се получи.

— Би могло. Няма да очакват това. Няма да са готови.

— Няма значение готови ли са, или не. Ще бъдат повече от достатъчно, за да компенсират елемента на изненадата. Така че дори да извадиш късмет и да повалиш един, онзи до него ще те докопа.

— Дори не знаем колко души ще има там.

— Именно — каза Вал с равен тон.

— Вал, те няма да ти обърнат внимание. Ти ще си просто анонимен помощник. Тези хора виждат стотици асистенти всеки ден. Ще си невидима за тях.

— Никога в живота си не съм била незабележима.

— Знаеш какво имам предвид.

Вал я погледна с напълно спокойно изражение:

— Не.

Алекс си пое дълбоко въздух. Знаеше, че не е честно да въвлича Вал в това. Щеше да й се наложи да се задоволи с онова, което имаше.

— Добре — каза. Щеше й се гласът й да звучи по-убедително. — Тогава ще го направя сама.

— Алекс, не можеш — настоя Даниел.

Тя му се усмихна слабо:

— Мога. Не знам колко добре ще се справя, но трябва да опитам, нали?

Даниел я погледна раздвоен. Виждаше, че му се иска да възрази. Искаше да каже, че не, тя не трябва да опитва, но това щеше да означава да си тръгне, да остави Кевин да умре мъчително. Не можеше да защити позицията си. Сега, когато изобщо имаше някаква надежда, как можеше да й обърне гръб?

— Заедно ще можем да се справим с първата част — каза му тя. — Няма да са нужни повече хора, само ние двамата.

— Но в секундата щом се отделиш от Карстън, той ще те измами.

Алекс сви рамене:

— Просто ще трябва да направя заплахата си да прозвучи убедително. Ако мисли, че измяната му ще доведе до смъртта на заложника, може би ще играе чисто.

— Няма да знаеш как играе. Няма да си подготвена.

— Вал не иска да си рискува живота. Можеш ли да я упрекнеш?

Вал наблюдаваше Даниел с полуспуснати клепачи, докато той се колебаеше.

— Не — каза той. — Но мога да изпълня нейната роля. Ще се разменим. Вал, ти можеш да изпълниш моята, нали?

Алекс стисна очи, а после бавно ги отвори отново.

— Даниел, знаеш, че няма да се получи. Дори и да не беше брат близнак на Кевин, това са хората, които вкараха лицето ти в новините.

— Вал може да ме нагласи, нали, Вал? Да ме направиш да изглеждам достатъчно различен?

Изражението на Вал рязко се промени, стана по-съсредоточено. Тя огледа внимателно лицето му.

— Всъщност… мисля, че бих могла. — Тя се обърна към Алекс. — Едва ли някой ще го търси там. Повярвай ми, много повече хора биха гледали мен — дори и като безименна асистентка. Мисля, че мога да го направя достатъчно различен, та да не го погледнат втори път.

— Не се съмнявам в способностите ти, Вал… но те са близнаци.

— Ще ми позволиш ли да опитам? — попита Вал, в гласа й се прокрадна непознат умолителен тон. — Наистина искам да помогна на Кевин. — Когато тя изрече името му, Айнщайн вдигна поглед. — Просто не съм готова да умра, за да го направя. Позволи ми да сторя нещо.

Айнщайн отново допря глава до крака на Алекс.

— Предполагам, че бих могла да ти позволя да опиташ. Но е загуба на време, а ние и така не разполагаме с достатъчно.

— Няма да ми отнеме толкова дълго.

— И ще си готова да изпълниш частта с Даниел от плана?

— Разбира се, това е лесно. Никой няма да стреля по мен.

Алекс трепна.

Какво очакваше? Със сигурност щяха да стрелят по нея, вече беше приела това. Но ако Вал можеше да дегизира Даниел достатъчно, което Алекс не можеше дори да си представи, тогава можеше да стрелят и по Даниел. Напомни си за всички причини, поради които трябваше да тръгнат да търсят Кевин. Той разполагаше с твърде много жизненоважна информация. Ако кажеше на лошите типове всичко, което знаеше за Алекс и Даниел, колите, в които пътуваха, местата, където трябваше да отидат, за да се скрият, начина, по който действаше Алекс, за Управлението нямаше да е толкова трудно да ги проследи. Тях, а също и Вал. Най-вероятно всички и бездруго щяха да загинат.

Да умрат като страхливци, бягайки.

Но причините бяха спорни. Ако имаше начин да спаси Кевин от онова, което му се случваше, трябваше да го направи. Сега между тях съществуваше връзка, чието оформяне тя дори не бе осъзнала. Той беше неин приятел. Вторият човек, за когото носеше отговорност. Причиняваха му болка сега, в същия този миг, докато тя седеше тук и обмисляше положението. Трябваше да спре това.

— Залавяй се за работа, Вал. Първата част ще ми отнеме два часа, ако имам късмет. Когато приключа, ще направим преоценка на ситуацията.

* * *

Макар да беше живяла в окръг Колумбия в продължение на почти десетилетие, Алекс никога не беше ходила в Националния зоопарк. Винаги го беше възприемала като нещо, предназначено за деца, но днес, изглежда, там имаше множество възрастни, дошли без потомците си.

Въпреки това имаше много, много деца — изглеждаше, сякаш хиляди от тях бъбреха с високи, пронизителни гласчета и се мотаеха около краката на родителите си. Всичките изглеждаха на възраст под пет години, затова тя предположи, че учебната година още не беше приключила, макар че краят й сигурно наближаваше.

Опита се да си спомни колко време беше минало, откакто за пръв път се бе срещнала с Карстън, но не можеше да изчисли общия брой на дните така, че да й звучи смислено. Тогава на Даниел му оставаха около три седмици училище. Беше минало повече време… нали? Може би училището на Даниел приключваше годината по-рано от обичайното.

Първата спирка на Алекс беше на опашката за наемане на колички в сектора за обслужване на гостите. Опашката не бе дълга. Повечето посетители сигурно бяха пристигнали по-рано, в прохладата на сутринта. Наближаваше време за обяд, слънцето прежуряше почти точно над главата й. По това време някои хора сигурно вече си тръгваха, за да избегнат високите цени на храната в пределите на зоопарка. Отправяха се към къщи, за да подремнат.

Разполагаше с доста сведения за Ерин и Оливия, всичките — събрани от фейсбук страницата на Ерин. Пак там преди месеци беше намерила снимката на Оливия, която висеше на шията й сега.

Алекс знаеше, че Оливия е на три и половина. Все още достатъчно малка, за да се побере в количка. Знаеше как изглежда Ерин от почти всеки ъгъл и имаше добра представа какви дрехи носи. Знаеше, че Ерин става късно и вероятно нямаше да е отишла в зоопарка точно когато отваряше. Знаеше, че Оливия най-много обича да вижда пандите.

Алекс плати девет долара в брой за една количка, после сложи раницата си в нея и се отправи навътре в зоопарка. Изпружи врат наоколо в търсене. Логично беше да търси някого — може би сестра си и племенниците си, или съпруга си и детето им. Имаше много други посетители, които търсеха спътниците си. Не се открояваше.

Ерин и Ливи сигурно вече бяха отминали пандите и вероятно мислеха за обяд. Разгледа внимателно картата, която бе взела заедно с количката. Щеше да пробва първо срещу маймуните, после близо до влечугите.

Тръгна бързо, без да обръща внимание на отклоненията и местата за разглеждане.

Ерин имаше светлата кожа на червенокосите като баща си. Беше публикувала снимки, на които бе изгоряла от слънцето и се оплакваше от луничките. Сигурно щеше да носи шапка и вероятно леки дълги ръкави. Косата й беше светла и се спускаше до половината на гърба й. Щеше да привлича погледа.

Алекс оглеждаше тълпите, докато се движеше бързо през тях, търсейки жена с дете, като изключваше онези с приятели и съпрузи и с многобройни деца. За известно време следеше една жена с навита на руло и прибрана под сламена шапка с широка периферия коса, която буташе единична количка, но после детето се измъкна навън, за да върви пеша заедно с нея — беше момче.

Направи бърз лупинг около големите котки, а после тръгна надолу към зоокъта с домашни любимци. През цялото време си даваше сметка как изглеждаше — с карта в ръка, внимателно търсейки спътниците си. Тя също носеше сламена шапка над тъмнорусата перука и тъмните очила с широки рамки. Беше с обикновена тениска, джинси с мъжка кройка и подгънати крачоли и с обувките, представляващи хибрид между кецове и балетни пантофки с равна подметка, които щяха да й позволят да тича, ако се наложеше. Нищо у нея нямаше да е особено запомнящо се.

По време на търсенето й няколко нюанса на червена коса привлякоха вниманието й, но много от тях бяха очевидно неестествени. Други бяха върху главите на жени, твърде възрастни, за да са Ерин, или твърде млади, или такива, които държаха още деца. Сега забеляза една, отправила се по пътеката към животните от Амазония — изпод бяла, подобна на кофа шапка се подаваше дълга плитка от златисточервена коса. Жената буташе единична количка; изглеждаше точно като тази на Алекс — от жълто-кафява лята пластмаса с тъмнозелен сенник. Носеше къса тениска без ръкави, а ръцете й бяха гъсто покрити с лунички. Алекс тръгна бързо след нея.

Жената не се движеше бързо; на Алекс не й отне дълго време да я задмине. Алекс продължи да върви със сведена глава и хвърли поглед в количката, докато минаваше край нея.

Момиченцето изглеждаше така, както бе очаквала. Лицето му беше извърнато, но пухкавата руса коса изглеждаше същата. Ръстът и килограмите й съвпадаха с профила.

Алекс продължи да върви и стигна до амазонския кът преди майката и дъщерята. Паркира количката си на обозначеното място до тоалетните и ненатрапчиво избърса дръжката на количката с крайчето на тениската си, преди да извади раницата си и да я нахлузи на раменете си. Сега, когато беше напълно сигурна, че жената е Ерин и че Ерин има собствена количка, тази не й трябваше.

Откри жената и детето да вървят бавно по пътеката. Една по-голяма група ги беше настигнала и се разгърна около тях от двете страни. Сега Алекс успя да види ясно лицето на жената — определено беше дъщерята на Карстън. Ерин беше спряла за миг, за да подаде на Оливия пластмасова чаша с капаче и пъхната в капачето сламка.

Пътеката ставаше по-многолюдна. Беше горещо, а от перуката главата я сърбеше и се потеше. Сламената шапка не помагаше.

Алекс съсредоточи вниманието си върху една празна пейка на десетина стъпки от тях двете. Зад първата голяма тълпа имаше друга. Ако преценеше правилно момента, можеше да пресрещне Ерин при пейката, докато втората тълпа отминаваше.

Алекс се отправи съсредоточено обратно в посоката, откъдето току-що беше дошла, като следеше през тъмните си очила да види дали някой й обръщаше внимание. Първата група — изглежда, шумно многолюдно семейство с няколко невръстни току-що проходили деца, множество родители и по-възрастна жена в инвалидна количка — я обгради за момент. Провря се през тях, а после позабави ход.

Втората група се състоеше изцяло от възрастни — чуждестранни туристи на еднодневна екскурзия, предположи тя, много от тях с чантички за пари и документи, препасани с колан на кръста. И те стигнаха до Ерин, когато тя почти се бе доближила до пейката. Алекс тръгна срещу напиращото множество, докато се озова точно пред набелязаната си жертва. Докато Ерин минаваше на трийсетина сантиметра от пейката, Алекс се обърна, усуквайки се около един по-възрастен мъж, и се престори, че се спъва. Посегна и улови ръката на Ерин върху дръжката на количката. Дланта й се стовари силно върху кесийката с прозрачна течност и с едно силно стисване я накара да се изпразни.

— Хей! — възкликна Ерин, обръщайки се.

Алекс се дръпна назад, провирайки се отчасти зад най-близкия посетител. Ерин се озова лице в лице с плешивия седемдесетгодишен мъж.

— Извинете! — каза той колебливо на двете, без да е сигурен как се е заплел между тях. Отскубна се от Алекс и заобиколи Ерин и количката.

Алекс загледа как Ерин примигна веднъж, после пак. На второто мигване клепачите й сякаш засякоха. Алекс скочи напред и улови Ерин през кръста, когато тя понечи да рухне, после я дръпна рязко към пейката, така че двете заедно се стовариха тежко върху нея. Алекс удари силно лакътя си в дървената облегалка; ударът щеше да й остави синина, но такава, която можеше да прикрие лесно. Ерин беше по-висока и тежеше повече от Алекс, така че Алекс не успя да предотврати тромавото отпускане. Нададе леко безумен смях — надяваше се евентуалните наблюдатели да помислят, че те просто се забавляват.

Момиченцето си пееше тихо в количката. Изглежда, не беше забелязало, че е спряла да се движи. Алекс се отскубна от майката и придърпа количката по-близо, обръщайки я така, че Оливия да не вижда Ерин.

Ерин се олюля на пейката с паднала на дясното й рамо глава и отворена уста.

Трета плътна група посетители мина край тях. Никой не спря. Алекс действаше бързо, така че не можеше да проследи внимателно никоя реакция, но все още никой не беше вдигнал тревога.

Алекс смъкна високата сламена шапка по-ниско над лицето на Ерин, засенчвайки безжизненото й изражение. Измъкна от страничния джоб на раницата си малкия флакон от парфюм. Посегна покрай ръба на сенника на количката и натисна пулверизатора за две секунди. Пеенето престана, а после Алекс почувства лекото тупване през пластмасовата рамка на количката, когато детето падна назад на седалката.

Движейки се възможно най-небрежно, Алекс потупа Ерин по рамото, после се изправи и се протегна.

— Аз ще й взема обяд, ти си почини — каза Алекс, като приглади перуката под шапката си, в случай че се бе разместила при падането. Хвърли поглед наоколо с очи, скрити зад очилата. Никой не изглеждаше съсредоточен върху малката сцена, която беше създала. Хвана дръжката на количката и се отправи обратно към паркинга. Отначало вървеше спокойно и бавно. Гледаше към клетките на животните, както правеха другите хора. Щом се отдалечи от пейката, започна да се движи по-бързо. Майка, която имаше следобедна уговорка.

Пред тоалетната в информационния център за посетители паркира количката и взе Оливия на ръце. Малката сигурно тежеше повече от тринайсет-четиринайсет килограма и й се струваше по-тежка, защото тялото й беше отпуснато. Алекс се опита да намести изпадналото в безсъзнание дете в същата поза, с която бе виждала да си служат други родители — преметнато през единия хълбок, с крака от двете страни, с глава, сгушена на рамото. Не смяташе, че го е направила правилно, но въпреки това трябваше да тръгва. Стисна зъби и мина възможно най-бързо през входа. Искаше й се да беше успяла да паркира по-наблизо, но най-накрая, с просмукваща се в тениската й пот, стигна до колата.

Алекс не беше имала време да вземе столче за кола. Дискретно хвърли поглед наоколо да види дали някой я наблюдава, но по-голямата част от онзи участък на паркинга, където се намираше, беше пълна, а хората, които пристигаха сега, бяха далече. Онези, които си тръгваха рано, вече ги нямаше; беше сама.

Положи Оливия на задната седалка и обви предпазен колан около кръста й. После я зави с одеяло, за да я прикрие.

Алекс се изправи и отново се огледа за свидетели. Наблизо нямаше никого; никой не я наблюдаваше. Измъкна спринцовка от вътрешния джоб на раницата си и се наведе, за да инжектира наркотика на спящото дете. Беше изчислила дозата като за дете с тегло от тринайсет до осемнайсет килограма. Би трябвало да задържи Оливия в безсъзнание за около два часа.

Тя включи колата на скорост и усили климатика. Задиша отново сякаш за пръв път, откакто беше влязла в зоопарка.

Първата фаза беше успешна. Ерин щеше да дойде в съзнание след около четирийсет и пет минути. Алекс беше сигурна, че парамедиците ще се погрижат за нея дотогава. Когато се събудеше, щеше да вдигне тревога за изчезналата си дъщеря. Най-напред щяха да претърсят зоопарка, после щяха да повикат полицията. Алекс трябваше да е на място, когато Ерин осъзнаеше, че дъщеря й е била похитена, а не просто се е запиляла нанякъде, докато майка й е имала някакъв припадък. Алекс беше 85 процента сигурна на кого щеше да се обади Ерин най-напред.

Алекс наистина се надяваше, че Вал щеше да е приключила с правенето на „магията“ си, докато тя пристигнеше в новото скривалище, за да знае точно кой план беше в ход — не защото беше решила кой изход желае най-много. Да отиде сама… това беше самоубийство. Но да вземе Даниел… това не беше ли убийство и самоубийство?

Може би самоувереността на Вал беше неуместна. Може би Даниел просто щеше да прилича на себе си с перука.

Алекс можеше да се справи сама. Просто щеше много ясно да даде да се разбере какво щеше да стане с Оливия, ако тя, Алекс, не преживееше нощта. Това щеше да накара Карстън да спазва правилата, нали?

Не искаше да мисли за нещата, които Карстън можеше да задвижи. Капаните, които можеше да заложи, така че веднъж щом си върнеше Оливия, Алекс да падне в ръцете му.

Алекс се обади на Вал, докато се приближаваше към новата сграда, и когато спря в подземния гараж, Вал чакаше до два асансьора с количка за багаж — приличаше на някоя от онези колички, върху които докарваха поръчките на хотелските гости от румсървиса. Иначе в подземния паркинг нямаше други хора. Алекс не забеляза камери, но продължи да стои, изпречила тялото си между отворената задна врата на колата и най-добрия изглед вътре. Нито Вал, нито Алекс проговориха. Алекс премести спящото дете на долната полица на количката, после отново нагласи одеялото около момиченцето, така че тялото на малката да бъде закрито.

Този асансьор бе по-нормален от онзи, който водеше към мезонета на Вал — просто сребриста кутия както в повечето сгради, където беше живяла Алекс. Изнервяше я фактът, че кабината внезапно забавяше ход и вратите се разтваряха, излагайки ги на показ. Вал сигурно беше изпитвала подобно усещане. Държеше ръка върху бутона за шестнайсетия етаж, сякаш постоянното му натискане щеше да им осигури експресно обслужване.

Докато асансьорът се изкачваше, Алекс за първи път забеляза изражението на Вал. Беше… малко прекалено възбудено. Надяваше се, че Вал не изпадаше в някакво опиянение от внезапно получената власт подобно на възбудата при прекаляване със захар.

Вратите на асансьора се разтвориха към празен коридор. Сградата беше хубава, с натруфени корнизи и мраморни подове, но изглеждаше обикновена и сива след другото жилище на Вал.

Вал започна да бута количката надолу по малкия коридор, давайки знак на Алекс да мине напред.

— Номер хиляда шестстотин и девет, в края. Не е заключено — каза тя и възбуденият тон на гласа й отново направи Алекс предпазлива. Макар че може би ако се надъхаше достатъчно, Вал щеше да си промени решението и да дойде с Алекс за основното събитие.

Алекс влезе в апартамента забързано — имаше много за подготвяне и трябваше да е бърза. Едва видя обичайното съчетание между дневна и кухня, закритите от платнени завеси прозорци или бежовия цвят на стените. На далечната стена забеляза отворена врата, разкриваща ярко осветена стая с двойно легло и се отправи към нея. Видя няколко от торбите си, подпрени на флоралната кувертюра.

Беше на половината път до вратата, преди наистина да обхване с поглед цялото пространство, и тогава очите й се фокусираха върху мъжа, застанал в мъждиво осветената кухня.

Макар че беше очаквала нещо, гледката все пак я стресна. Отскочи една крачка назад, палците й автоматично посегнаха към малките капачета на пълните й с отрова пръстени.

— Е? — попита той.

Високият мъж в евтиния черен костюм чакаше, мъчейки се да удържи усмивката си.

— Нали ти казах — обади се Вал иззад нея и Алекс усети самодоволната усмивка на лицето й, без да гледа.

Мъжът имаше скандинавски вид със светлата си кожа и бледата на цвят, бяло руса коса. Русата му брада беше грижливо подрязана и й напомни за тази на някой професор в колеж. Веждите му бяха толкова бледи на фона на челото му, че почти не се забелязваха, променяйки напълно изражението на очите и челото му. Косата по краищата на главата му бе права, къса и прилежно сресана. Темето му беше бледо, лъскаво и напълно плешиво. Променяше предполагаемата форма на главата му и го правеше да изглежда с десет години по-стар. Носеше очила с тънки сребристи рамки, а бузите му бяха неочаквано закръглени. Най-впечатляващите му черти бяха будните му, леденосини очи, обрамчени от почти бели мигли.

— Изглеждаш като злодей от филм за Джеймс Бонд — изтърси Алекс.

— Това хубаво ли е? — попита Даниел, с глас, който не звучеше съвсем както трябва — беше някак накъсан, малко неясен.

Алекс почувства как сърцето й се свива, когато огледа по-внимателно трансформацията. Ако не беше търсила специално дегизирана версия на Даниел, щеше направо да подмине този мъж на улицата. Дори и да беше търсила Даниел, единствено ръстът му би я накарал да заподозре този човек. Докато в стомаха й се разливаше противно отчаяние, Алекс разбра, че наистина беше разчитала, че Вал ще се провали.

— Вал е свършила добра работа — каза тя, а после отново се раздвижи. — Да настаним Оливия.

Айнщайн душеше около завитото с одеяло дете. Изскимтя тихичко, смутен и неспокоен.

— Дали е достатъчно добра? — попита настойчиво Даниел, докато измъкваше детето изпод количката и го гушваше до гърдите си.

— Нека помисля, докато правя това — каза Алекс уклончиво.

Даниел положи Оливия върху флоралната кувертюра, отмятайки влажните пухкави къдрици от челото й. На Алекс й трябваха само няколко секунди да окачи банките на интравенозната система. Една прозрачна, една бяла и матова, а после много малка банка с тъмнозелена течност вътре. Бързо постави интравенозния катетър в най-малката игла, с която разполагаше, а после пусна течностите.

— Отдръпни се — каза тя на Даниел.

Алекс отвори камерата на един телефон, който Вал й бе дала — оставен от приятел, каза Вал, и щракна няколко снимки на Оливия, докато тя спеше. Прегледа ги набързо и намери една, за която реши, че ще свърши работа.

— Това е най-малко любимата ми част от плана — промърмори Даниел.

Тя вдигна поглед и видя измъченото му изражение. Изглеждаше странно върху новото му лице.

— Да се надяваме, че Карстън ще се почувства по подобен начин.

Намръщеното му изражение се задълбочи. Алекс хвана ръката му и го издърпа от стаята. От начина, по който той държеше устата си, кръглата форма на бузите му изпъкваше по-ясно.

— Какво ти направи на лицето? — попита Алекс.

Даниел пъхна два пръста в устата си и измъкна малко парче пластмаса.

— Тези затрудняват малко говоренето. — С въздишка намести отново пластмасата и бузата му отново се закръгли.

Вал ги чакаше в голямата всекидневна с очи, все още блеснали от успеха й.

— Онова бебе няма да се събуди, нали? — попита тя.

— Правилно.

— Хубаво. Нямаше да знам какво да правя с дете. Е, какво мислиш? Напълно променен, да?

Алекс погледна отново Даниел и раменете й увиснаха. Беше по-пълен и около кръста; не беше забелязала това преди. Всичко изглеждаше толкова истинско.

— Не мислиш, че е достатъчно добре, нали? — попита Даниел.

— Достатъчно добре е — отговори Вал вместо нея. — И тя го знае. Ето защо изглежда толкова оклюмала. Много повече би предпочела да рискува моя живот, отколкото твоя.

Даниел погледна Алекс в очакване на отговора й.

— Вал е права. С изключение на частта за рискуването на живота й. Не искам да рискувам ничий живот.

Вал изсумтя.

Даниел грабна ръката на Алекс и я придърпа към гърдите си.

— Всичко ще бъде наред — промърмори той. — Можем да се справим с това заедно. Твоите планове винаги сработват. Ще следвам указанията ти до последната буква и ще се измъкнем, обещавам.

Алекс стисна силно очи, опитвайки се да застави сълзите да се върнат в слъзните канали.

— Не знам, Даниел. Какво правя?

Той я целуна по темето.

— Престанете — прекъсна ги Вал. — Вие двамата ме карате да ревнувам, а това никога не е безопасно.

Алекс отвори очи и се отдръпна, като изтупа лекичко костюма на Даниел, за да се увери, че не е оставила грим по него.

— Виждам, че си имал време да вземеш нещата, които ми трябваха от Пещерата на Батман. Тази кутия за инструменти е идеална.

— Повече от идеална — погледни в петото чекмедже от горе надолу. Опаковах останалото, както ме помоли — каза й Даниел. — Искаш ли да прегледаш съдържанието, преди да я сложа в колата?

— Добра идея.

Сребристата кутия за инструменти — част от складирания реквизит на Кевин, предположи тя — имаше колелца и дръжка, която можеше да се изтегля и прибира, като куфар; за разлика от куфар обаче имаше многобройни заключващи се чекмеджета, които се издърпваха напред от лицевата част. Тя прегледа бързо най-горните отделения, разпознавайки местонахождението на различните наркотици по цветните пръстени върху спринцовките. Спринцовките бяха натрупани в гумените табли, в които обикновено ги съхраняваше. Следващото чекмедже от горе надолу съдържаше всевъзможни скалпели и бръсначи. Нямаше да й трябват толкова много; идеята беше да се създаде впечатлението, че чекмеджето е пълно. Следваха банки с физиологичен разтвор и маркучи за системи заедно с игли и катетри в различни размери. Следващото отделение бе по-дълбоко. Вътре бяха флаконите й под налягане и няколко различни химикала от запасите на Кевин.

Предпоследното чекмедже беше от ключово значение. Вътре имаше друга табличка със спринцовки — празни — и то изглеждаше по-плитко от последното. Тя проследи ръбовете на дъното на чекмеджето — разбира се, че Кевин би имал нещо такова. Успя да намести ноктите си около чекмеджето и да повдигне фалшивото дъно. Надникна към онова, което беше отдолу.

— Да се надяваме, че Карстън е готов да изиграе достойна за „Оскар“ роля — промърмори полугласно.

Прерови последното, най-дълбоко чекмедже, където Даниел беше прибрал най-биещия й на очи реквизит — горелката, ножицата за рязане на тел, клещите, заедно с няколко инструмента, които бе добавил по своя преценка от нещата, намиращи се в запасите на Кевин.

Имаше още едно полезно нещо, което й трябваше — просто миниатюрна конфигурация от жици, която бе взела първия път, когато посетиха местната Пещера на Батман. Сега я измъкна от раницата си и я скри в третата табличка на първото чекмедже под една спринцовка. Щеше да й трябва лесен достъп до нея.

Алекс се изправи.

— Идеално. Благодаря.

— Ти — каза Вал, като посочи към Даниел. — Върви на мястото на срещата. Ти — продължи тя, като премести показалеца си към лицето на Алекс. — Да те нагласим и да се задействаме. Часовникът цъка. — Тя посочи с жест към двойна врата в отсрещния край на стаята.

— Ще бъда тук след трийсет секунди — обеща Алекс.

Вал завъртя очи:

— Чудесно, проведете си малката прощална сцена. — Обърна се и мина през вратите.

— Алекс… — поде Даниел.

— Чакай.

Тя отново го хвана за ръка и го изведе през външната врата, като дърпаше куфарчето за инструменти със свободната си ръка. Той беше преметнал през рамо голямата торба с материали за първа помощ. Айнщайн се опита да ги последва, а после изскимтя, когато тя затвори вратата под носа му.

Тръгнаха надолу по тихия коридор към асансьора. Алекс натисна копчето. Когато вратите се плъзнаха и се разтвориха, Даниел влезе вътре и тя го последва, като препречи единия си крак в пролуката, за да я задържи отворена. Пусна дръжката на куфарчето за инструменти и посегна нагоре, за да улови лицето на Даниел между ръцете си.

— Слушай ме — каза тя тихо. — В жабката на седана има кафяв пощенски плик. В него има два комплекта документи за самоличност — паспорти, шофьорски книжки и куп пари.

— Сега не приличам толкова много на Кевин.

— Знам, но хората остаряват, оплешивяват. Можеш да захвърлиш очилата, да се избръснеш, да си боядисаш косата обратно в кафяво. А ако нещата минат зле, ще трябва да направиш всичко това. После стигни до най-близкото летище. Качи се на който и да е самолет, заминаващ от Северна Америка, ясно?

— Няма да те оставя.

— Когато казвам да минат зле, искам да кажа, че няма да съм наоколо, за да ме чакаш.

Той се взря в нея с онази странна нова версия на разтревоженото си изражение.

— Ясно? — повтори тя настойчиво.

Той се поколеба, после кимна.

— Хубаво — каза тя, като се опита да прозвучи така, сякаш тази дискусия беше приключена. Не чувстваше убеждението зад кимването му, но нямаше време да спори по въпроса.

— Кротувай си тази вечер — инструктира го тя. — Не говори с никого, освен ако не се налага. Мисли като низш служител. Работата ти е само да караш колата и да носиш торбите, ясно? Правиш го само заради парите. Нищо от това, което се случва, няма значение за теб. Независимо какво виждаш, то не те засяга. Не реагираш емоционално. Ясно ли е?

Той кимна сериозно:

— Да.

— Ако положението стане рисковано, ще е най-разумно да избягаш. Това не е твой проблем.

— Ясно — съгласи се той, но този път отговорът му беше по-неубеден.

— Ето. — Тя издърпа от пръста си златния пръстен. Беше по-големият от двата. Отмести обвитите около нея ръце на Даниел и пробва пръстена на всичките му пръсти. Както и при Кевин, стана му само на малкия пръст. Поне успя да го избута по всичките му кокалчета. Надяваше се, че няма да изглежда твърде неуместно.

— Внимавай изключително много с това — каза му тя. — Плъзни това малко капаче и го отмести, ако се наложи да го използваш. Каквото и да правиш, не докосвай шипа. Ако в момента не го използваш, дръж го затворен. Но ако се опитваш да се измъкнеш, а някой ти се изпречва на пътя, всичко, което трябва да направиш, е да допреш този шип до кожата му.

— Ясно.

Алекс се вгледа в стряскащите сини очи, търсейки Даниел зад непознатостта, на странно простата му маскировка. Беше изчерпала указанията, а за чувствата, които искаше да сподели с него, изглежда, не съществуваха съответните думи.

— Аз… не знам как да се върна към стария си живот — каза тя, опитвайки се да обясни. — Вече не знам как да направя това без теб. Да нося отговорност за теб е най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога.

Той се усмихна съвсем лекичко, макар че усмивката не стигна до очите му.

— И аз те обичам — прошепна.

Тя се опита да отвърне на усмивката му.

Даниел сложи ръце на раменете й и я целуна за една дълга, бавна секунда. После й се усмихна отново, едновременно чужд и познат. Тя се отдръпна на една крачка от него.

— Казах ти, че ще съм налице, когато ти потрябва подкрепление — каза той.

Вратите на асансьора се затвориха.