Стефани Майър
Химикът (10)

10

Отне й една секунда да осъзнае какво се бе случило, а дотогава бесният вълк вече нахълтваше в палатката.

В организма й очевидно все още бе останал малък излишък от адреналин. Озова се върху бюрото, преди животното да влезе докрай вътре, а нервната й система, неудовлетворена от това разстояние, я запрати към ПВЦ рамката отгоре, преди да е имала време да осъзнае какво прави. Хвана се с двете ръце, преметна крака нагоре и кръстоса глезени около тръбата, после здраво уви около нея и лактите си. Обърна глава настрана и видя, че създанието беше точно под нея, опряло големите си лапи на бюрото, докато се напрягаше да забие зъби в нея. Едната лапа притискаше клавиатурата, което беше твърде неприятно. Малко обгазяване щеше да е от голяма помощ точно сега, а вече и двата противогаза бяха у нея.

Кучето се зъбеше и точеше лиги под нея, докато тя се опитваше да се задържи. Беше използвала тежката, почти тринайсет сантиметра в диаметър, дебела и солидна тръба, но тръбата още се тресеше, след като се бе хванала внезапно за нея. Беше сигурна, че ще издържи тежестта й… освен ако някой не атакуваше основата. Надяваше се, че Кевин нямаше да се сети за това.

Кевин започна да се смее. Тя можеше да си представи как изглеждаше.

— Кой е прикован към пода сега? — попита той.

— Все още ти — промърмори Даниел.

При звука от гласа на господаря си кучето изскимтя леко и се огледа наоколо. Смъкна се от бюрото и отиде да проучи Кевин с едно прощално изръмжаване в нейната посока. Кевин го потупа по муцуната, докато кучето се наведе да го близне, все още скимтейки тревожно.

— Нищо ми няма, приятелче. Добре съм.

— Изглежда точно като Айнщайн — каза Даниел с почуда в тона. Кучето вдигна поглед, нащрек при звука на нов глас.

Кевин потупа Даниел по ходилото.

— Добро момче, той е приятел. Приятел е. — Прозвуча като поредната команда.

И наистина, внезапно спирайки да скимти, огромният звяр отиде при Даниел, ожесточено махайки с опашка. Даниел погали грамадната глава, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

— Това е Айнщайн Трети — обясни Кевин.

Даниел одобрително разчеса с пръсти гъстата козина.

— Красив е.

Ръцете й вече се уморяваха. Опита се да се намести, без да престава да наблюдава, и кучето дотича обратно до бюрото и пак се озъби.

— Някаква надежда да прибереш кучето? — попита тя, опитвайки се да поддържа овладян тон.

— Може би. Ако ми хвърлиш ключовете.

— И ако ти дам ключовете, няма да ме убиеш?

— Вече казах, че ще прибера кучето. Не ставай алчна.

— Мисля, че просто ще си остана тук горе, докато газът прати в безсъзнание всички ви. Даниел вероятно има достатъчно мозъчни клетки за губене.

— Виж, мисля, че с мен всичко ще е наред. Защото макар Айнщайн да не може да стигне до теб, Даниел може. А ако газът те порази, след като той те освободи от тези противогази… е, очевидно няма да загинеш, като се свлечеш в безсъзнание на пода, но няма и да ти се отрази добре.

— Защо бих направил това? — попита Даниел.

— Какво? — възкликна Кевин.

— Тя е на наша страна, Кев.

— Опа, чакай малко. Ти откачи ли? Тук има две много различни страни, хлапе. Брат ти е на едната, а садистката, която те изтезаваше, е на другата. Ти на коя страна си?

— Страната на разума, предполагам.

— Хубаво — изсумтя Кевин.

— Ами, това не е твоята страна, Кев.

— Какво?

— Успокой се. Слушай, остави ме да договоря примирие.

— Не мога да повярвам, че не посягаш нагоре да я удушиш лично.

— Тя само правеше това, което щеше да направиш ти на нейно място. Бъди откровен — ако знаеше, че някакъв непознат ще убие милиони хора, и трябваше да откриеш как да го спреш, какво щеше да направиш?

— Да намеря друго разрешение. Както и направих. Слушай ме, Дани — тук не си в свои води. Познавам хората като нея. Те са болни. Извличат някаква извратена възбуда и наслада от болката на други хора. Като отровни змии са, не можеш да им обърнеш гръб.

— Тя не е такава. А и какво значение има за теб всъщност? Аз съм онзи, който беше изтезаван. Ти какво изобщо знаеш за това?

Кевин просто за миг се взираше в него безизразно, после посочи с прикованата си лява ръка към прикования си ляв крак. Размърда четирите пръста на крака си.

На Даниел му трябваха няколко секунди, докато разбирането го осени, а после той ахна ужасено, поемайки си въздух през зъби.

— Аматьори — обади се заядливо тя от тавана.

— Не знам — каза Кевин хладно. — На мен ми се сториха доста добри.

— Получиха ли каквото искаха?

Той издаде слисан гърлен звук:

— Ти майтапиш ли се?

Тя повдигна вежда:

— Както казах.

— А ти можеше да ме накараш да проговоря?

Устните й се разтеглиха в сурова усмивка:

— О, да.

С ъгълчето на окото си видя как Даниел потръпва конвулсивно.

Сега кучето беше притихнало, но все още нащрек под нея. Изглеждаше неуверено в ситуацията, след като господарят му говореше толкова спокойно с мишената, която си бе набелязало.

— Хей, зная коя си — каза Кевин внезапно. — Да, момичето. Чух слухове за теб. Преувеличения. Казваха, че никога не си пропускала целта. Че нямаш нито един неуспех.

— Не е преувеличение.

Изражението му беше скептично.

— Работеше с онзи, стария тип, Лудия учен, така му викаха. Управлението те наричаше Олеандър. Честно казано, отначало не направих връзката, защото чух, че и двамата сте загинали в някакъв нещастен случай в лабораторията. А и винаги си представях, че Олеандър е красива.

Даниел понечи да каже нещо, но тя го прекъсна.

— Олеандър? Това е просто ужасно.

— Хм?

— Цвете? — изръмжа тя под нос. — Това е толкова пасивно. Една отрова не извършва отравянето, тя е само инертен агент.

— Как те наричаше твоят отдел?

— Химикът. А д-р Барнаби не беше луд учен. Беше гений.

— Все тая как ще го наречеш — каза Кевин.

— Да се върнем към примирието, за което говорех — вметна Даниел. От начина, по който гледаше китките и ръцете й, тя си помисли, че може би се беше досетил колко много я боляха. — Алекс ще ми даде ключовете, а Кевин, ти ще прибереш Айнщайн. Когато сметна, че всичко е под контрол, ще ви пусна да излезете. Алекс, имаш ли ми доверие?

Той погледна нагоре към нея с широко отворените си ясни, лешникови очи, докато Кевин съскаше нечленоразделни яростни звуци.

— Ключовете са в левия преден джоб на джинсите ми. Бих ти ги дала, но ако си отпусна ръцете, ще падна.

— Внимавай, ще те намушка!

Даниел, изглежда, дори не беше чул предупреждението на брат си. Когато се покатери на стола, главата му всъщност беше по-нависоко от нейната. Трябваше да се прегърби с глава, притисната към порестия покрив. Подложи едната си ръка под гърба й, поддържайки част от тежестта й, докато тършуваше внимателно в джоба й за ключа.

— Съжалявам, че брат ми е толкова неумел в светските обноски — прошепна той. — Винаги си е бил такъв.

— Не се извинявай от мое име, тъпак такъв! — изкрещя Кевин.

Даниел й се усмихна, после взе ключа и слезе. Тя всъщност беше съгласна с Кевин. Как можеше Даниел да се държи така с нея? Къде беше напълно естествената неприязън? Къде беше човешкото желание за възмездие?

— Ключовете са в мен, Кев. Имаш ли нашийник с повод за кучето?

— Нашийник с повод? Айнщайн няма нужда от каишка с повод!

— Какво предлагаш тогава?

Кевин го изгледа унищожително.

— Чудесно. И бездруго предпочитам да я убия лично. — Той подсвирна на кучето. — Свободно, Айнщайн.

Кучето, което бе следвало неспокойно Даниел, когато той се приближи до Алекс, сега отиде спокойно до главата на господаря си и седна: езикът му висеше навън и се поклащаше, а изражението му приличаше на усмивка. Много зъбата усмивка.

— Пусни ме да изляза.

— Първо дамите. — Даниел се покатери отново на стола и й подаде ръка. — Трябва ли ти помощ?

— Ъъ, мисля, че се справям. — Тя спусна крака към бюрото, ръцете й се протегнаха, докато се опитваше да докосне пода с пръстите на краката си. Как се беше озовала тук горе? Уморените й ръце започнаха да се изплъзват.

— Ето. — Даниел я хвана за кръста, когато тя се пусна, и я остави внимателно на крака, единия — на бюрото, другия — с дрънчене насред табличката с реквизита. Одеялото, с което се бе увил като с пола, се разхлаби; той бързо улови плата и го затегна.

— Не мога да повярвам — промърмори Кевин.

Алекс се изправи предпазливо, наблюдавайки кучето.

— Ако той опита нещо — прошепна й Даниел, — ще му отвлека вниманието. Кучетата ме обичат.

— Айнщайн не е глупав — изръмжа Кевин.

— Нека да не откриваме дали е така. Сега е твой ред. — Той слезе от стола и се приведе до Кевин.

Алекс се плъзна от бюрото възможно най-тихо и посегна с една ръка към клавиатурата. Кучето не реагира; то гледаше как Даниел освобождава господаря му. Тя отвори системните предпочитания. Скрийнсейвърът не беше единственият начин за пускане на спряния газ, а у нея все още бяха и двата противогаза.

Знаеше обаче, че това само щеше да затрудни положението. Щеше да й се наложи да вярва, че Даниел може да се справи с Кевин за момента. Отпусна се в стола.

Даниел беше започнал с глезена и работата вървеше бавно — държеше едната си ръка върху одеялото.

— Просто ми го дай, аз ще го направя — каза Кевин.

— Имай търпение.

Кевин изпухтя силно.

Ключът се превъртя и Кевин моментално се изправи на крака, привеждайки се до вързаната си ръка. Дръпна ключа от ръката на Даниел и освободи китката си за по-малко от секунда. Изправи се в цял ръст, като изпружи врат и изопна тръбните си мускули. Парчетата от костюма на Батман, които бяха прикрепени към торса му, сега висяха като пола от авангардната мода. Кучето кротуваше в краката му. Кевин се обърна към Алекс:

— Къде са ми оръжията?

— На задната седалка на колата.

Кевин се измъкна от палатката без нито дума повече, с кучето по петите.

— Не отваряй никакви врати или прозорци! — извика тя след него. — Всичко е задействано отново.

— В колата има ли скрити капани? — извика той в отговор.

— Не.

Секунда по-късно:

— Къде са пълнителите? Хей, къде са ударниците на оръжията?

— Ударниците — в хладилника, патроните — в тоалетната.

— О, хайде стига де!

— Извинявай.

— Искам си зигзауера обратно.

Тя се намръщи и не отговори. Изправи се вдървено. Не беше зле да обезвреди капаните. Беше време да върви.

Даниел стоеше насред палатката, взрян надолу към сребристата маса; беше обвил едната си ръка около стойката на системата като за опора. Изглеждаше замаян. Тя отиде колебливо и застана до него.

— Ще се оправиш ли? — попита.

— Нямам представа. Не мога да разбера какво се предполага да правя по-нататък.

— Брат ти сигурно има план. Живее някъде, ще има място за теб.

Той сведе поглед към нея:

— Трудно ли е?

— Какво?

— Да бягаш? Да се криеш?

Тя отвори уста да каже нещо утешително, после размисли.

— Да, доста е тежко. Свиква се. Най-лошата част е самотата, а на теб няма да ти се наложи да се справяш с това. Така че това е един малък плюс. — Запази за себе си мисълта, че самотата можеше да е по-добра компания от Кевин Бийч.

— Много често ли си самотна?

Тя се опита да го обърне на смях:

— Само когато не съм изплашена. Така че не твърде често.

— Реши ли вече какво ще правиш нататък?

— Не… Лицето е проблем. Не мога да се разхождам така. Хората ще ме запомнят, а това не е безопасно. Ще трябва да се скрия някъде, докато отокът спадне, а синините избледнеят достатъчно, за да ги прикрия с грим.

— Къде ще се скриеш? Не разбирам как става.

— Може да се наложи да се изнеса някъде за известно време. Имам достатъчно храна, с която да преживявам, и вода в изобилие — между другото, не пий водата в хладилника, без първо да се допиташ до мен: тази отляво е отровена. Както и да е, може просто да намеря някое отдалечено място и да спя в колата, докато се възстановя достатъчно.

Той примигна няколко пъти, вероятно смутен от историята с отровата.

— Може би е възможно да направим нещо по твоя проблем с биещата на очи външност — каза тя по-ведро, докосвайки одеялото му с един пръст. — Мисля, че в къщата може да има някакви дрехи. Съмнявам се, че ще ти станат, но са по-добри от това, което имаш.

По лицето му премина вълна от облекчение:

— Знам, че е дреболия, но мисля, че това всъщност ще помогне доста.

— Добре. Нека да изключа капана със смъртоносен газ.

* * *

В крайна сметка тя все пак предаде зигзауера, макар и с известно съжаление. Харесваше й тежестта му. Щеше да се наложи да си намери един.

Вещите на собствениците на фермата бяха прибрани преди шест-седем десетилетия в няколко скрина на тавана. Мъжът очевидно беше много по-нисък и по-широк от Даниел. Остави Даниел да се оправи с това, докато самата тя се върна в обора да натовари багажа в колата.

Когато влезе, Кевин беше там и стегнато навиваше голям топ черен плат така, че да може да го носи на ръце; отне й един миг да осъзнае, че платът представляваше парашут. Държеше се на разстояние, докато той работеше, но примирието й се струваше солидно. По някаква причина Даниел се бе изпречил между нея и враждебността на брат си. Нито тя, нито Кевин разбираха защо го правеше, но Кевин държеше твърде много на Даниел, за да злоупотреби с доверието му днес. Не и когато той все още се опитваше да се съвземе, зашеметен от дългогодишни лъжи.

Или това си каза тя, за да събере нужния кураж да мине покрай кучето до колата си.

Беше стара кримка в опаковането на багаж и не й отне много време. Когато потегли да се срещне с Карстън, беше прибрала нещата си и бе разглобила охранителната система в къщата под наем просто в случай че не успееше да се върне. (Един от кошмарите й беше, че отделът ще я залови, докато е навън, а после някой невинен, нищо неподозиращ хазяин ще влезе вътре и ще умре.) Беше складирала всичко извън окръг Колумбия, после се върна за него, когато бе започнала да подготвя проекта „Разпитай учителя“. Сега побра в износените черни мешки всичко — флаконите под налягане, километрите електрически кабели, батериите, опакованите в каучук стъкленици със съставки, спринцовките, очилата за нощно виждане, плътните ръкавици, възглавницата си и спалния си чувал.

Прибра реквизитните си инструменти и някои от новите неща, които беше взела. Ремъците с вериги бяха добра находка, а походното легло беше прилично удобно и се сгъваше на малък правоъгълник. Сложи компютъра си в чантата му, взе малката черна кутия, която беше само за заблуда на противника като медальона, измъкна дългите кабели и нави удължителите. Щеше да й се наложи да остави лампите, което беше неприятно. Не бяха евтини. Разглоби палатката, оставяйки само купчина незначителна пяна и ПВЦ тръби, и изтика масата обратно, където я беше открила. Не можеше да направи нищо за дупките, които беше пробила.

Можеше само да се надява, че бе развалила нещата достатъчно, че собствениците да са само объркани и ядосани от разрушението, а не обзети от подозрения, че тук се бе случило нещо ужасно нередно. Имаше вероятност да докладват своята наемателка с вандалски наклонности пред властите, но местната полиция също нямаше да е в състояние да проумее нищо от бъркотията. Стига в доклада да не влезеха определени думи, нямаше причина някой в правителството да забележи. Сигурна беше, че в мрежата за онлайн наемане на жилища имаше много по-интересни истории за разрушения от тази.

Поклати глава пред вратата на спалното помещение. Кучето беше изгризало или пробило с нокти дупка, висока шейсет сантиметра и широка трийсет, точно през средата на солидната дървена врата. Поне само бе прескочило колата, вместо да я изяде на излизане.

Беше свършила да товари багажника, когато Даниел влезе обратно вътре.

— Бива си ги бермудките — подхвърли Кевин, като навиваше въжето на алпинистката си кука на спретнато кълбо. Алекс се запита дали се беше покатерил обратно на покрива да го прибере, и ако беше, как й бе убягнало това.

Вярно беше, че панталоните на Даниел стигаха само до средата на прасците. Памучната риза беше с няколко размера по-широка, а ръкавите вероятно бяха и твърде къси — беше ги запретнал до лактите.

— Де да имах половин гумен костюм за гмуркане. — Даниел въздъхна. — Тогава щях да се чувствам готов да се изправя срещу света.

Кевин изсумтя:

— Щях да имам цял гумен костюм за гмуркане, ако тая откачалка не беше такава перверзница.

— Не се ласкай. Търсех оръжия.

Даниел я гледаше как затваря багажника.

— Заминаваш ли?

— Да. Трябва да стигна до някое сигурно място, за да мога да се наспя. — Предполагаше, че изглежда достатъчно изтощена, та обяснението да е малко излишно.

— Мислех си… — поде Даниел, а после се поколеба.

Кевин вдигна поглед от пушката си, заставайки нащрек при тона на Даниел.

— Какво си мислеше? — попита подозрително Кевин.

— Ами мислех си за скорпионите в буркана. Алекс каза, че има само два изхода — единият от вас убива другия или и двамата умирате. И предполагам, че хората, които са искали да те убият, са мислели същото.

— И? — попита Кевин.

— Значи имало е трети вариант — каза тя, досещайки се в каква посока се движи мисълта на Даниел. — Скорпионите се измъкват. Те няма да очакват това. Именно това ще ти осигури безопасност, Даниел.

— Но има и четвърти вариант — отговори той. — Точно за това си мислех.

Кевин наклони глава. Явно не схващаше. Тя разбра точно преди Даниел да изрече думите на глас.

— Ами ако скорпионите обединят сили?

Тя присви устни, после ги отпусна, когато това напрегна разцепеното място.

Кевин изпъшка:

— Спри да се будалкаш, Дани.

— Сериозен съм. Никога не биха очаквали това. А после сме в двойно по-голяма безопасност, защото разполагаме и с двете опасни създания в един и същ екип.

— Това няма да го бъде.

Тя се приближи до него:

— Идеята е находчива, Даниел, но мисля, че някои проблеми с личния състав може да се окажат твърде големи за преодоляване.

— Кев не е толкова лош. Ще свикнеш с него.

— Аз не съм лош? — изсумтя Кевин, надзъртайки през мерника.

Даниел погледна право към нея:

— Мислиш си да се върнеш, нали? Това, което каза за посещението в килера за продукти.

Прозорлив като за цивилен гражданин.

— Обмислям го.

Сега цялото внимание на Кевин бе насочено към тях:

— Контраудар?

— Може да сработи — каза тя. — Има определен модел… и след като го погледнах, мисля, че може би не толкова много хора знаят за мен. Именно затова си дават толкова труд да имат шанс петдесет на петдесет да ме елиминират. Мисля, че съм тайна, затова, ако мога да се освободя от хората, посветени в тази тайна… е, тогава вече никой няма да ме търси.

— Това важи ли и за мен? — поиска да знае Кевин. — Ако разчитат на това, за да се доберат до мен, мислиш ли, че може и аз да съм тайна?

— Логично е.

— Как ще разбереш кой е посветен в тайната?

— Ако мога да съм в окръг Колумбия, когато изпратя малката си бележка до Карстън, бих могла да проследя при кого ще изтича. Ако наистина е тайна, няма да могат да го направят в офиса.

— Ще разберат, че си близо — IP адресът ще те издаде.

— Може би бихме могли да работим заедно по ограничен начин. Един от вас би могъл да изпрати имейла вместо мен от разстояние.

— Какъв е опитът ти в наблюдението над заподозрени? — попита Кевин рязко.

— Ъъ… имах доста практика в последните няколко години…

— Имаш ли някакво формално обучение?

— Аз съм учен, не полеви агент.

Той кимна:

— Аз ще го направя.

Тя поклати глава:

— Отново си мъртъв, забрави ли? Сега ти и Даниел имате възможност да изчезнете. На харизан кон зъбите не се гледат.

— Това е глупава поговорка. Ако троянците бяха надникнали в устата на коня, са можели и да спечелят онази война.

— Забрави поговорката. Опитвам се да се реванширам на Даниел.

Даниел отново наблюдаваше мълчаливо словесната престрелка.

— Виж, Олеандър, аз съм преминал обучение. Голямо. Никой няма да ме залови, че наблюдавам, и ще видя повече, отколкото ще видиш ти. Имам място, на което да скрия Даниел, където той ще е в пълна безопасност, така че това не е проблем. А ако си права и този тип Карстън хукне към съзаклятниците си, ще ми покаже кой в Управлението е измислил това. Ще видя кой е изложил Дани на опасност, за да се добере до мен. Тогава мога да си изчистя проблема, а ти можеш да разчистиш твоя.

Тя премисли чутото, опитвайки се да бъде обективна. Беше трудно да попречи на неприязънта си към брата на Даниел да обагри анализа й. Тази неприязън не беше справедлива. Нямаше ли тя да се чувства по същия начин като Кевин, ако нейният брат или сестра беше прикован към маса? Да направи същите неща, доколкото беше способна?

Но все още наистина й се искаше да можеше да му инжектира нещо, причиняващо мъчителна болка, само веднъж.

— Първо, не ме наричай Олеандър — каза тя.

Той се ухили самодоволно.

— Второ, разбирам какво искаш да кажеш. Но как ще се координираме? Трябва да се покрия за известно време. — Тя посочи към лицето си.

— Длъжник си й за това — каза Даниел. — Ако имаш безопасно място за мен, може би е добре и тя да отиде там. Поне докато нараняванията й заздравеят.

— Не й дължа нищо — освен може би още един юмрук в лицето — изръмжа Кевин. Даниел настръхна и пристъпи към брат си; Кевин вдигна длани в жест, който казваше Предавам се, и въздъхна. — Но ще трябва да се размърдаме бързо, така че това може да е най-лесният план. Освен това после тя може да ни откара. Самолетът не става — трябваше да скоча с парашут при спускането. Трябваше да ни изведа оттук.

Даниел отвори широко очи, слисан. Кевин се засмя на изражението му, после се обърна към нея с усмивка. Погледна към кучето, после обратно към нея и усмивката му стана по-широка:

— Мисля, че може да ми хареса да дойдеш в ранчото, Олеандър.

Тя стисна зъби. Ако Кевин имаше безопасно жилище, това щеше да реши много от проблемите й. И можеше да поръси храната му с мощно слабително, преди да си тръгне.

— Името й е Алекс — поправи го Даниел. — Искам да кажа, знам, че не е, но това е името, с което се представя. — Той я погледна. — Алекс става, нали?

— Толкова подходящо е, колкото и всяко друго име. Ще се придържам към него засега. — Тя погледна Кевин. — Ти и кучето сте отзад.