Стефани Майър
Химикът (26)

26

— Това би било по-лесно, ако престанеш да се опитваш да правиш две неща едновременно — оплака се Вал.

— Съжалявам. Имам, един вид, краен срок.

— Просто си дръж главата неподвижно.

Алекс наистина се стараеше. Държеше на коленете си лаптопа на Кевин, в който бе включила миниатюрните си слушалки. Докато Карстън беше в колата си, тя можеше да чува и двете страни на разговора. За нещастие, изглеждаше, че Карстън обикновено предпочиташе да използва времето, когато шофираше, за да се свързва с единствената си дъщеря, Ерин. Говореха почти нонстоп за внучката — онази, чиято снимка беше в медальона на Алекс — и след първото четирийсетминутно обсъждане по въпроса коя програма за обучение в първа група на детската градина най-вероятно би могла да доведе до благополучно постъпване в университет от Бръшляновата лига, Алекс бе започнала да превърта записа напред на бързи обороти веднага щом чуеше гласа на дъщерята или, ако Карстън беше в службата, специалния тон, който той използваше само в разговорите си с Ерин. Говореха много повече, отколкото Алекс би очаквала. Тя протегна пръсти надолу и докосна бутона за включване. Ерин още бъбреше безспирно, нещо за това, че щяла да води Ливи в зоопарка. Алекс не беше изпуснала нищо. Отново натисна бутона за превъртане напред.

— Искам да знаеш, че това е несъвършено постижение и вината е твоя.

— Всички несъвършенства са по моя вина, съгласна съм — каза Алекс.

Вал беше отдръпнала Алекс от стената с огледала в банята, за да не може Алекс да вижда какво става. Знаеше само, че чувството беше, сякаш полагаха върху кожата й плътна, маслена боя. Нещо подръпна порязаното място на челюстта й, стегнато и притискащо.

Беше си мислила, че банята за гости е пищна, но този палат направо изглеждаше безумно. Само в това помещение можеха удобно да се сместят две петчленни семейства.

Съсредоточи вниманието си обратно върху екрана на компютъра си. Икономката отново пристигаше в дома на Карстън. Изглежда, че носеше продукти през ден. Алекс си отбеляза нещата, които успя да види най-отгоре в чантите — четвърт литър органично обезмаслено мляко, кутия пълнозърнесто мюсли, портокалов сок, кафе на зърна. Знаеше номера на колата на икономката, а Кевин беше намерил адрес. След мръкване Алекс можеше да изтича навън и да постави проследяващо устройство на колата на жената, за да може да я проследи до магазина.

Провери отново записа и Ерин точно се сбогуваше. Алекс не знаеше как Карстън може да посвещава толкова много време в слушане на приказките на дъщеря си. Хубаво, че имаше само едно дете. Вероятно правеше много неща едновременно точно като самата Алекс.

В служебните му обаждания изобщо не се споменаваха имена, а какво остава пък за някое, което започваше с П. Струваше й се, че само да можеше да изтика тази тревога в дъното на ума си, подсъзнанието й щеше да й я изясни. За нещастие, не можеше да спре да мисли маниакално за това, така че, разбира се, не напредваше изобщо.

— Добре, последният щрих — каза Вал, като нахлупи перука на главата на Алекс.

— Ох.

— Красотата иска жертви. Вече можеш да погледнеш.

Алекс се изправи вдървено — беше седяла неподвижно твърде дълго — и се завъртя с лице към огледалата.

Гледката я стресна. Не разпозна веднага в свое лице ниската жена, застанала до Вал.

— Как… — Пръстите й посегнаха автоматично към мястото, където трябваше да е покритата й с коричка рана.

Вал плесна ръката й:

— Не пипай нищо, ще го размажеш.

— Къде отиде всичко?

Лицето на жената в огледалото беше непокътнато и съвършено. Кожата й изглеждаше като тази на свежо четиринайсетгодишно момиче. Очите й бяха огромни, подчертани, без да изглеждат прекалено гримирани. Устните й бяха попълни, скулите — по-ясно очертани. Имаше дълга до раменете, умерено кафява коса с червеникави оцветени кичури. Спускаше се на съблазнителни вълни около онези внезапно високи скули.

— Voila^[1], новото ти лице — каза Вал. — Беше забавно. Следващия път ще се пробвам да те издокарам като блондинка. Имаш подходящ цвят на кожата — ще изглежда естествено с много сенки.

— Удивително. Не мога да повярвам. Къде си се научила как да правиш това?

— Играя множество различни роли. — Вал сви рамене. — Но е забавно да имам модел. Като дете винаги съм искала една от онези пластмасови глави в стил Барби, дето ги използват фризьорите. — Посегна и потупа темето на перуката на Алекс. — Или малка сестра. Но предпочитах пластмасовата глава.

— Вероятно съм десет години по-стара от теб — възрази Алекс.

— Какъв мил комплимент. Но каквато да е всъщност възрастта ми, въпреки всичко не си по-възрастна по отношение на важните неща.

— Щом казваш. — Алекс не смяташе да спори. Вал току-що й бе връчила неочаквания еквивалент на „картата за измъкване от затвора“ в играта на „Монополи“. — И родната ми майка не би ме познала.

— Мога да ти придам по секси вид — обеща Вал. — Но ти искаше нещо, което да не бие на очи…

— Вероятно в целия си живот не съм изглеждала по-секси. Бих се изплашила, ако видя как изглежда по-сексапилният вид.

— Бас държа, че на Дани ще му хареса — измърка Вал.

— Между другото… къде се издъних с това? Как разбра?

Вал се усмихна:

— Моля ти се. Когато двама души са толкова хлътнали един по друг, чувството направо се излъчва от тях. Не си направила нищо.

Алекс въздъхна:

— Благодаря, че сподели наблюденията си с Кевин.

— Държиш се саркастично, но наистина би трябвало да ми благодариш. Нещата не са ли по-лесни сега, без потайността?

— Предполагам… но той едва не ме простреля в главата, така че… прави си изводите.

— Който не рискува, не печели.

Алекс се приближи до стената с огледалата и се приведе близо до тях, за да огледа маскировката. Нещо като изкуствена човешка кожа покриваше раната на челюстта й. Раздвижи внимателно уста, като следеше за израженията, които можеха да стигнат твърде далече, да направят измамата очевидна. Видя леки гънки, когато се усмихна, но пластовете на перуката и бездруго закриваха до голяма степен тази част от лицето й. Нямаше да й се налага да се тревожи, че някой ще забележи нещо нередно у нея дори от упор. Разбира се, хората щяха да могат да различат, че носи грим, но грим носеха повечето нормални жени. Едва ли беше нещо, което щеше да привлече внимание.

Сега можеше да ускори плановете си. Нямаше нужда да чака да се стъмни. Ухили се, после изглади изражението, за да облекчи напрежението във фалшивата си кожа. Новата свобода беше опияняваща.

Алекс изтича бързо надолу по стълбите с компютъра под мишница. Вече имаше наистина осъществим план нисък риск, минимално излагане на показ, така че слушаше обажданията само с напразната надежда, че Карстън ще се издъни и ще каже нещо важно. Нямаше вероятност, но щеше да изслуша записа докрай. По-късно. Точно сега можеше да се заеме с конкретната подготовка.

— Ха — изсумтя Кевин. Алекс го видя как поглежда покрай нея към Вал, която я следваше. — Ей, Вал, колко девици трябваше да принесеш в жертва, за да я направиш да изглежда така?

— Нямам нужда от сатанинска помощ, за да правя онова, което правя — отвърна Вал. — А от девиците няма никаква полза.

Даниел стана от дивана, където гледаше новините — приемайки сериозно това като своя задача, и заобиколи покрай стълбите, за да види за какво говореха Кевин и Вал.

Алекс се поколеба на най-долното стъпало, чувствайки се странно уязвима. Не беше свикнала да й пука дали изглежда красива, или не.

Даниел леко се сепна, после лицето му се отпусна в усмивка.

— Толкова бях свикнал да те виждам със синините, че почти бях забравил как изглеждаш без тях — каза той, а после усмивката му стана по-широка. — Хубаво е да те видя отново.

Алекс знаеше, че не бе изглеждала така във влака, но не задълба в темата.

— Отивам да поставя проследяващото устройство — каза им Алекс. — Не би трябвало да ми отнеме много време.

— Искаш ли да дойда? — попита Даниел.

— По-добре да не си показваш лицето денем — каза му тя. Той не изглеждаше доволен от отговора, но изражението му бе примирено. Алекс си представи как щеше да се чувства самата тя, ако той хукнеше навън да предприеме някакво наблюдение, и разбра неохотата му.

— Няма да е нищо особено — обеща тя.

— Вземи седана — каза Кевин, като посочи към комплект ключове на плота.

— Разбрано — отвърна Алекс, имитирайки войнишкия му тон. Той, изглежда, не забеляза.

Икономката на Карстън сигурно вече се беше прибрала вкъщи, освен ако нямаше разни задачи за вършене. Работеше там само сутрините. Разбира се, може да имаше и други клиенти, но Алекс предполагаше, че Карстън плаща добре, за да не се налага да дели услугите й с други хора — сигурно искаше тя да е свободна, ако му потрябва нещо. Алекс подкара черния седан през града, всъщност не чак толкова далече от празния апартамент на Даниел. Радваше се, че той беше скрит на сигурно място у Вал. Убедена беше, че са поставили някакво наблюдение на жилището му просто с надеждата, че ще е достатъчно глупав да се върне за четката си за зъби или любимата си тениска.

Кварталът на икономката разполагаше с места за паркиране само на улицата. Алекс откри десетгодишния бял миниван през една пряка от сградата с апартаменти, където живееше жената. Имаше оживен трафик — както коли, така и пешеходци. Намери място до минимаркета на ъгъла и тръгна пеша.

Горещината на ранното лято я накара почти веднага да се изпоти. За разлика от Кевин, не разполагаше с безброй костюми, от които да избира, така че днес пак беше с блейзъра си и той й се струваше двойно по-дебел от обикновено. О, добре де, трябваха й джобовете. Надяваше се гримът да не се размаже от потта.

Около нея имаше достатъчно хора, че да се почувства невидима, просто една от стадото. Броят им намаля, когато мина на следващата пресечка, но все още не се открояваше.

Измъкна телефона от джоба си и натисна клавиша за повторно набиране.

Кевин отговори на първото позвъняване.

— Какъв е проблемът, Олеандър?

— Просто се обаждам да кажа „здрасти“ — отговори му тя.

— А. Сливаш се с обстановката?

— Разбира се.

— Говори с Дани. Нямам време за това.

— И бездруго така бих предпочела — каза тя, но той вече беше изчезнал.

Чу глухо тупване, когато телефонът се удари в нещо, а после Даниел възкликна:

— Ох.

Алекс си пое дълбок, успокояващ дъх. Кевин винаги предизвикваше у нея желанието да намушка нещо с нож.

— Алекс, добре ли си?

— Абсолютно.

Кевин изкрещя нещо на заден план.

— Кевин казва, че се опитваш да изглеждаш естествено — каза Даниел.

— Това е част от задачата — съгласи се тя.

Вече само две коли я деляха от минивана. Пред нея имаше някакъв мъж, но той вървеше в същата посока, така че беше с гръб към нея. Не чуваше никого плътно зад себе си, но можеше да има някого, който да я вижда. Не се обърна да погледне.

— Значи, предполагам, че би трябвало да говорим за нещо, за което си говорят нормалните хора — казваше Даниел.

— Правилно.

— Ами, какво би искала за вечеря? Отново ли да си останем вкъщи?

Алекс се усмихна:

— Оставането вкъщи звучи страхотно. Готова съм да ям всичко, което ти се иска да сготвиш.

— Правиш нещата твърде лесни за мен.

— На света има достатъчно трудности и без да добавям моите собствени. — Отметна от очите си няколко кичура от перуката: пръстите й се удариха в телефона. Той се плъзна по тротоара и се залюля на ръба на бордюра. — Чакай — провикна се към него. — Изпуснах телефона.

Коленичи и припряно вдигна телефона, като се опираше на ръба на калника на минивана. Скочи обратно на крака, изтупвайки коленете на клина си.

— Съжалявам за това — каза.

— Да не би току-що да постави проследяващото устройство?

Тя тръгна отново, отправяйки се към края на пресечката, където можеше да започне да се връща към колата.

— Да.

— Много плавно.

— Казах ти, че не е нищо особено. Доскоро.

— Карай внимателно. Обичам те.

Кевин изкрещя нещо на заден план и някъде близо до телефона се чу ново глухо тупване.

— Ти майтапиш ли се? — изкрещя в отговор Даниел. — Нож?

Алекс прекъсна разговора и се забърза малко. Не можеше да ги остави сами за двайсет минути.

Нещата вече се бяха върнали към нормалното си състояние — или новата й версия на „нормалното“, когато стигна обратно в апартамента. Даниел все още задълбочено гледаше новините. Вал току-що бе довела Айнщайн обратно от разходката му и му сипваше вода в прекрасната кристална купа. Кевин гледаше записите от камерите си и остреше мачете. Дом, сладък дом.

— Нещо интересно? — попита тя Даниел.

— Нищо за мен. Явно вицепрезидентът все пак ще се оттегли преди изборите. Предполагам, че онези неотдавнашни слухове за скандал не са изцяло безпочвени. Така че, разбира се, всички правят догадки кого ще избере президентът Хауланд за свой партньор в надпреварата.

— Очарователно — промърмори Алекс с тон, който намекваше обратното. Тръшна чантата си на едно от белите високи столчета, седна на съседното и отвори лаптопа си. В дома на Карстън всичко изглеждаше спокойно, затова тя започна да превърта записите назад, за да види дали бе пропуснала нещо, докато беше навън. Досега не беше открила никакви редовни посетители, освен икономката и охранителната кола, която минаваше край къщата веднъж дневно в следобедите.

Даниел превключи на друга новинарска мрежа, по която вървеше различна версия на същия репортаж.

— Не те ли интересува с кого ще се яви на изборите президентът? — попита той. — Хауланд е много популярен. Онзи, когото избере, вероятно ще бъде вицепрезидент, а може би и президент за следващите четири години.

— Вентрилоквистки кукли — промърмори Кевин, като остави мачетето и се залови да точи дълъг нож за обезкостяване.

Алекс кимна в знак на съгласие, докато пускаше записа на бавен кадър, за да проследи как двама тийнейджъри минават лениво покрай къщата на Карстън и продължават нагоре по пресечката.

— Какво искаш да кажеш? — попита Даниел.

— Не се тревожа за марионетката — каза Кевин. — А за кукловода.

— Това е доста цинично отношение към демократичната нация, за която си работил.

Кевин сви рамене:

— Аха.

— Алекс, републиканка или демократка? — попита Даниел.

— Песимистка.

Тя посегна към другия лаптоп, онзи с подслушаните обаждания, и включи слушалките си.

— Значи на никого не му пука, че кандидатът, който води в надпреварата, е някакъв ултрадесен сенатор от щата Вашингтон, който е работил за Агенцията за военно разузнаване?

Първото обаждане, което Алекс бе пропуснала, отново беше от дъщерята — досети се по топлия, бащински глас на Карстън. Започна да превърта записа напред.

— Има логика — точно казваше Вал, измъквайки гумен ластик от косата си. Носеше потен екип за тренировка и въпреки това имаше вид, сякаш мястото й е на корицата на Максим. — Хауланд е мекушав. Номерът е да вземеш някого с консервативни наклонности, да привлечеш няколко гласоподаватели на своя страна. Плюс това новият тип е отчасти благодушен като нечий дядо, отчасти привлекателен възрастен мъж с привличащо вниманието двусрично име. Хауланд можеше да направи и по-лош избор. — Тя разтърси златистата си коса, която се разпиля в съвършени вълни по гърба й.

— Тъжно е, но вероятно си права. Само състезание по красота.

— Всичко е само това, скъпи — каза му Вал.

Алекс спря, за да прослуша записа, но Карстън още само слушаше и промърморваше по някое добродушно мм-хмм. Тя пусна записа пак на бързи обороти.

— Предполагам, че би трябвало да свикна с това, тъй като сигурно вече не ми се полага да гласувам. — Даниел се намръщи. — Вицепрезидент Пейс. Мислите ли, че се е родил с това име, или го е променил, за да звучи добре пред гласоподавателите? Уейд Пейс. Нима това е име, с което бихте нарекли едно дете?

— Не бих нарекла едно дете по никакъв начин — каза Вал. — Защото никога няма да съм толкова тъпа, че да създам дете.

Пръстите на Алекс автоматично посегнаха надолу да спрат записа.

— Какво беше това? — попита тя.

— Просто обяснявам, че не съм майчински тип — каза Вал.

— Не, Даниел, какво беше онова име?

— Сенатор Пейс? Уейд Пейс?

— Това име… звучи ми познато.

— Мисля, че всички знаят името му — каза Даниел. — Той си подготвя почвата за този пост, не е особено дискретен.

— Не следя политиката — отвърна Алекс. Сега се взря в телевизора, там вървеше обикновена новинарска емисия. — Колко знаеш за този тип?

— Само онова, което пускат в новините — отговори Даниел. — Сведения, събрани от „Стърлинг“, всички обичайни клишета.

— Значи е бил военен?

— Да, някакъв генерал, мисля.

— Генерал-лейтенант?

— Може би.

Сега Кевин слушаше внимателно.

— Уейд Пейс. Пейс с П. Това нашият човек ли е?

Алекс се взря в пространството, несъзнателно поклащайки се леко напред-назад на високото си столче.

— От щата Вашингтон е… работил е във военното разузнаване… — Тя вдигна поглед към Кевин. — Да кажем, че АВР^[2] теоретично проучва варианти за биологични оръжия. Този тип вече има известни политически стремежи, затова, разбира се, се постарава парите да се харчат в родния му град. Привидно сигурно са имали множество безобидни цели — външните хора са щели да виждат само икономическия подем. Вероятно са му помогнали да се сдобие с място в Сената. Страхотно. Но после, години по-късно, създаденият по поръчка вирус е откраднат. Очевидно никой не може да узнае, че той е имал пръст в създаването му. Никой не може да знае, че вирусът съществува. Проследяваме лошите типове и те издават твърде много информация. Уейд Пейс има големи мечти. Всеки, който е чул името му във връзка с този вирус…

— Трябва да бъде профилактично накаран да си мълчи — довърши Кевин. — А кой знае точно какво може да е видял твърде старателният агент на ЦРУ? По-добре да заставят и него да си мълчи.

— Не можеш да поемаш никакви рискове — прошепна Алекс. — Не и когато се целиш толкова високо.

За трийсет секунди цареше мълчание.

— Леле — обади се Вал толкова високо, че Алекс подскочи. — Ей, хора, покушение срещу вицепрезидента ли замисляте? — Звучеше изключително възбудена от представата.

— Той още не е вицепрезидент — каза Кевин. — Официално не е никакъв. Това значи, че няма „Сикрет сървис“.

Даниел беше зяпнал от удивление.

Отново по-високи залози, но не кой знае колко по-големи. В края на краищата независимо какво друго олицетворяваше, Уейд Пейс беше само едно биещо сърце.

Кевин сключи поглед с този на Алекс.

— Значи е вдигнал мерника на мен, на брат ми, на теб, на приятеля ти… за да може да се опита да стане президент. О, това ще ми достави истинска наслада.

Тя отвори уста, но после побърза да я затвори отново. Щеше да е много по-лесно и безопасно за нея да остави Кевин да свърши колкото можеше повече от мократа работа.

Но налице беше анонимността й — също и тази на Даниел, така че може да добави и еднаквото лице на Кевин — която трябваше да бъде защитена на първо място преди всичко друго, ако смятаха този план да сработи. Кевин може и да се справяше по-добре от нея с убиването на хора, но тя беше напълно сигурна, че е по-добра в умението да го прави с възможно най-малки последици. Ако искаш нещо да бъде свършено както трябва…

— Колкото и да ми е неприятно да те лишавам от забавления, мисля, че може да се наложи да ми отстъпиш това. — Потрепери леко. Вероятно беше голяма грешка. Дали не започваше да се пристрастява към адреналина — същото, в което беше обвинила Даниел? Не мислеше така. Не изпитваше нищо, освен ужас при мисълта да добави още една задача към списъка си. — Стремим се да бъдем тихи, ясно? Никой няма да обърне особено внимание, ако нашият свръхамбициозен вицепрезидент умре от сърдечен пристъп или удар — няма да получи същото медийно отразяване, както ако го открият застрелян при опит за нахлуване в дома му.

— Мога да бъда тих — настоя Кевин. Веждите му се смъкваха надолу в намръщена гримаса.

— Дотолкова тих, че да изглежда като естествена смърт?

— Почти толкова.

— Почти толкова означава, че другите ни мишени ще застанат нащрек.

— Те вече са нащрек.

— Е, как си представяш, че ще стане?

— Ще импровизирам, когато стигна там.

— Надежден план.

— Знаеш ли колко хора умират в домашни нещастни случаи в тази страна всеки ден?

— Не. Но съм убедена, че повече бели мъже в началото на шейсетте си години умират от лошо здраве, отколкото по каквато и да е друга причина.

— Добре, чудесно, един сърдечен пристъп би бил най-тихият начин, по който Пейс да умре, съгласен съм. Как смяташ да влезеш, дребосък? Ще почукаш на вратата и ще поискаш назаем чаша захар ли? Гледай да си сложиш престилката с къдричките — за пълна убедителност.

— Мога да приспособя плана за Карстън. Само ще ми трябват още няколко дни проучване на Пейс…

Кевин плесна шумно с длан по плота:

— Не разполагаме с такова време. И при сегашните обстоятелства отлагахме вече твърде дълго. Знаеш, че Дивърс и Карстън не пилеят времето за подготовка, което вече им дадохме.

— Прибързването само оставя пролуки, от които могат да се възползват. Подходящата подготовка…

— Толкова си влудяваща!

Не беше осъзнала колко плътно се бяха приближили двамата с Кевин един до друг — на практика си плюеха в лицата от петнайсетина сантиметра разстояние, докато ръката на Даниел внезапно се изстреля между тях.

— Може ли да ви прекъсна, за да предложа очевидното? — попита той.

Кевин плесна ръката му, за да я отблъсне:

— Ти не се бъркай, Дани.

Алекс си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Кое е очевидно? — попита тя Даниел.

— Алекс, ти имаш най-добрия план как да… ъъ, да извършите покушение срещу сенатора. — Той поклати бързо глава. — Не мога да повярвам, че това е реално.

— Реално е — каза Кевин сурово. — И не бих нарекъл план без отправна точка „най-добрият“.

— Нека да довърша. Алекс има най-добрата… методология. Кевин, ти имаш най-добър шанс да влезеш незабелязан.

— Да, вярно е — каза Кевин войнствено.

— О — обади се Алекс, внезапно почувствала се раздразнена по някаква причина. Вероятно просто наскърбена гордост и раздразнението, че е принудена да си сътрудничи с някой толкова противен. — Прав си — призна тя на Даниел. — Отново.

Той се усмихна.

— Какво? — настоя Кевин. — И спрете да се гледате като влюбени гълъбчета, повръща ми се от вас.

— Очевидно — Алекс разтегли думата до почти пет срички — трябва да направим това заедно. Ти влизаш с предварително приготвения ми разтвор в ръка. Всъщност… — Мозъкът й започна да прехвърля варианти. — Повече от един разтвор, мисля. Ще трябва да поддържаме връзка, за да мога да те насоча към най-доброто приложение на…

Кевин й отправи унищожителен поглед:

— Значи ти командваш, а аз просто следвам заповедите ти тук?

Алекс се втренчи в него:

— Кажи ми по-добрия си план.

Кевин завъртя очи, но после се съсредоточи отново.

— Добре. Има логика. Както и да е.

Алекс вече се чувстваше по-добре. Можеше да изпълни ролята си без никакъв риск. И макар че никак не й беше приятно да го признае, знаеше, че Кевин може да изпълни своята.

Кевин изсумтя, сякаш можеше да чуе мислите й, после каза:

— Може ли да помоля за една услуга?

— Какво искаш?

— Когато забъркваш малките си колби с отрова, може ли да направиш така, че тази да причинява болка? Много силна болка?

Алекс се усмихна въпреки страха си:

— С това мога да се справя.

Той присви устни за миг:

— Странна работа, Оли. В момента почти те харесвам.

— Ще ти мине.

— Права си — вече ми минава. — Той въздъхна. — Колко време ти трябва с комплекта за химически опити?

Алекс пресметна бързо:

— Дай ми три часа.

— В такъв случай ще проуча новата си мишена.

Кевин си прибра мачетето и другите ножове и се отправи към горния етаж, като си подсвиркваше.

Алекс се изправи и се протегна. Въпреки този нов натиск и придружаващ го ужас чувството, че има отговора, беше хубаво. Липсващото име беше истински дразнител, като сърбеж във вътрешността на черепа й. Сега можеше да се концентрира върху следващия си ход.

* * *

— Добре, в голямата баня съм.

Гласът на Кевин беше приглушен като за него, но въпреки това по-висок, отколкото Алекс смяташе за безопасно. Ако беше споменала безпокойството си, щеше само да й напомни, че сега той е експертът, но все пак. Просто беше толкова наперен.

Алекс се запита дали Кевин беше въвел Айнщайн в къщата със себе си. Вероятно, помисли си тя, но разбира се, кучето не издаваше нито звук.

— Гледай да откриеш нещата от неговата страна. Не искам да убия съпругата. — Алекс не можеше да се застави да говори с глас, по-висок от шепот, макар че Кевин явно се чувстваше удобно.

— Какво?

— Постарай се да откриеш неговите неща — промърмори тя малко по-високо. — Нищо, което да е универсално и за двата пола, като например пастата за зъби.

— Напълно съм сигурен, че шкафчето с лекарства от дясната страна е на нашия човек. Резервни ножчета за самобръсначка, „Екседрин“, слънцезащитен лосион с фактор 45, „Центрум Силвър“, малко грим, но все в телесни тонове…

— Бъди по-точен.

— Точен съм. От лявата страна има много червила и парфюми.

— Може и двамата да използват някои неща… провери чекмеджетата под аптечката.

Алекс си представи красивата руса жена, която бе видяла да стои до Уейд Пейс на официалните снимки. Каролайн Джоузефин Мерит-Пейс. Беше само с десет години по-млада от сенатора, но изглеждаше по-млада с четвърт век. На каквито и пластични операции да се беше подложила, бе действала достатъчно премерено, за да изглеждат намесите съвсем минимални; беше запазила топлата си, лъчезарна усмивка, която караше в ъгълчетата на очите й да се появяват гънки и изглеждаше напълно искрена. Беше наследила състояние от аристократичното си южняшко семейство и беше използвала голяма част от него, за да финансира различните си каузи — грамотността, изхранването на гладуващи деца, спасяването на часовете по музика в училищата в по-западнали райони на града, строенето на подслони за бездомните. Никога нещо противоречиво. Беше си останала у дома, за да се грижи за двете им дъщери: и двете момичета бяха завършили училища от Магнолиевата лига^[3], а сега бяха омъжени за уважавани мъже — педиатър и професор в колеж. От всичко, което Алекс беше научила по време на припряното си проучване за съпругата на сенатора, госпожа Мерит-Пейс й се струваше доста приятна жена. Със сигурност не заслужаваше мъчителната смърт, която всеки момент щеше да сполети съпруга й. Евентуално щеше да го сполети, поправи се Алекс. Все още имаше толкова много неща, оставени на късмета.

— Намерих три кутии сапун на калъпи, пакет резервни четки за зъби, вазелин за устни в два различни вкуса — череша и ягода, помада, памучни тампони, клечки за уши… В следващото чекмедже отдолу — о, ето. Крем против хемороиди. Връзва се. Също и свещички. Какво мислиш, Оли?

— Може и да свърши работа. С удоволствие бих използвала нещо злободневно, вместо нещо, приемано през устата, просто за да отделя това възможно най-много от Карстън. Но той може да не използва редовно нито крема, нито свещичките.

— Добър довод. Макар че би било толкова страхотно буквално да му натикаме отровата в задника — о, хей, нашият човек пуши ли?

— Ъъ… почакай за секунда.

Алекс написа ключовата фраза за търсене Уейд Пейс пуши ли? в отворения прозорец на браузъра си. Моментално бе залята със статии и снимки. Кликна на снимките — лошокачествени фотографии, заснети в гръб или от голямо разстояние. Уейд Пейс — по-млад, отколкото беше сега, все още с тъмни кичури в косата, обикновено във военна униформа — никога не беше в центъра на снимката, но беше достатъчно лесен за разпознаване, с цигара в ръка. А после идваха по-скорошните снимки, на които той заемаше централно място; тези бяха правени, след като се бе преобразил в „сребърната лисица“, както го беше нарекла Вал, и никога не държеше цигара. Няколко фотографи обаче бяха фокусирали снимките върху никотиновата лепенка, която се виждаше съвсем леко през ръкава на бялата му риза с копчета на яката. На друга снимка, направена по време на ваканция, в хавайска риза с ярки цветове, долното крайче на жълто-кафявата лепенка се показваше точно под ръкава. Ваканционната снимка бе от април. Не чак толкова отдавна.

— Изглежда, че едно време е пушил — каза Алекс. — Кажи ми, че си намерил лепенките.

— NicoDerm CQ. Една наполовина използвана кутия с три неотворени пакета зад нея. Ще прегледам боклука.

Алекс чакаше нетърпеливо през времето на краткото мълчание.

— Потвърждавам. Използвани лепенки в боклука под мивката му. Струва ми се, че това кошче се изпразва редовно. Значи все още ги употребява активно.

— Просто идеално — процеди Алекс през зъби. — Използвай спринцовката, отбелязана с номер три.

— Намерих я.

Тя чу тихото дърпане на цип.

— Не допускай течността да влезе в контакт с кожата ти. Вкарай я откъм онази страна, където се съединяват краищата — не оставяй видима следа от убождане.

— Не съм идиот. Колко?

— Натисни буталото до половината.

— Доста е малка, сигурна ли си, че… Знаеш ли какво, няма значение. След колко време ще изсъхне?

— Няколко часа. Сложи я…

— Под най-горната лепенка, нали? — прекъсна я Кевин. — Втората от горе надолу.

— Да, това ще свърши работа.

Алекс чу приглушения кикот на Кевин.

— Мисията изпълнена. Уейд Пейс е един съвсем заслужено осъден на смърт човек. Минаваме към мишена номер две.

— Ще се обадиш ли, когато заемеш позиция?

— Отговорът е „не“. Би трябвало да отнеме по-малко от двайсет и четири часа. Ще се видим обратно в апартамента.

— Добре.

— Залавяй се с твоя човек, Оли.

Гласът й беше малко по-висок и писклив, когато отговори:

— Да. Ще, хм, се погрижа за това, преди да се върнеш.

Той се настрои към нервността й и тонът му стана рязък, заповеднически:

— По-добре гледай да успееш. Ако предизвикам нежелани последици, планът ти може да не сработи.

— Правилно.

Той прекъсна връзката, преди тя да успее да го направи. Отново.

Алекс си пое дълбоко въздух и остави телефона и лаптопа на леглото до себе си.

Даниел седеше с кръстосани крака на пода в краката й, хлабаво обвил пръстите на едната си ръка около прасеца й. Не беше откъснал очи от лицето й по време на целия телефонен разговор.

— Всичко ли чу? — попита тя.

Даниел кимна:

— Не мога да повярвам, че не събуди никого. Кажи ми, че моят глас не е толкова пронизителен.

Тя се ухили:

— Не е.

Той се приведе напред, за да опре брадичка на коляното й. Почувства как ръката му се затяга около крака й.

— А сега е твой ред. — Изрече думите с тон, съвсем малко по-висок от шепот, но ниският звук не скриваше напрежението му.

— Още не съвсем. — Автоматично хвърли поглед към дигиталния часовник, който беше поставила като част от временната си лаборатория. Дисплеят показваше 4:15. — Имам няколко часа до началото на шоуто.

Почувства раздвижването до кожата си, когато челюстта му се стегна.

— Не смятам да правя нищо опасно — напомни му. — Няма да прониквам в ничия крепост. Не е толкова различно от поставянето на проследяващото устройство.

— Знам. Постоянно си го повтарям.

Алекс се изправи, протягайки се, и Даниел се дръпна назад да й направи място. Тя кимна към ъгъла, където лабораторното й оборудване бе разпръснато безполезно по най-различни масички. Беше се възползвала от временното забавяне, за да създаде солидно количество Оцеляване, след като приключи с разтворите за Пейс.

— Предполагам, че не е зле да разчистя това, преди да разстрои Вал.

Даниел се изправи на крака:

— Мога ли да помогна?

— Разбира се. Само не пипай нищо без ръкавици.

Не отне дълго; имаше толкова голям опит в подреждането и разтурването на лабораторията си, като понякога се налагаше да го направи спешно. Даниел бързо схвана порядъка на нещата и скоро беше приготвил подходящия куфар още преди тя да е разглобила напълно оборудването. Докато опаковаше грижливо последната кръгла колба, тя отново хвърли поглед към часовника. Още разполагаше с цели часове, преди да дойде време Вал да се залови с грима й.

— Изглеждаш изтощена — отбеляза Даниел.

— Рано се задействахме. Вал ще ме нагласи, за да изглеждам представително.

— Една дрямка може би също няма да навреди.

Алекс беше напълно сигурна, че нямаше да може да заспи. Стараеше се да изглежда овладяна, за да не се тревожи Даниел, но в действителност можеше да почувства как семенцата на паниката започват да пускат корени ниско долу в стомаха й. Не че го беше излъгала за нещо, което й предстоеше да прави, но не се чувстваше ни най-малко спокойна за следващата фаза. Частта с истинския екшън. Истината беше, че се бе върнала отново към обичайната нагласа на ума си: подготовката я караше да се чувства много спокойна. Сега, когато беше време да приведе плана в действие, нервната й система бе претоварена. И все пак вероятно щеше да е разумно дори само да си почине.

— Добра идея.

* * *

Докато гледаше как икономката на Карстън влиза през автоматичните врати в огромния супермаркет, Алекс няколко пъти си пое дъх бавно и дълбоко, опитвайки се да се концентрира. Огледа лицето си в огледалцето на сенника и илюзията, която Вал беше създала, й вдъхна увереност. Днес Алекс беше пясъчноруса и цветът бе съвсем убедителен. Гримът й изглеждаше дискретен въпреки пластовете, с които беше покрито лицето й. Алекс беше доволна да види, че носът й вече приемаше новата си форма, вероятно за постоянно. Всяко дребно нещо беше от помощ.

Още няколко души, тръгнали на пазар, паркираха и влязоха и Алекс разбра, че беше време да се размърда. Още един дълбок дъх. Не беше толкова трудно. Само едно обичайно отиване на пазар засега.

Вътре супермаркетът беше претъпкан и оживен. Групата купувачи бе разнородна и Алекс беше сигурна, че няма да се откроява. Внезапно си спомни за злополучния набег на Даниел по магазините в Чилдрес и с изненада откри, че се усмихва. Приписа реакцията си на нервност.

Въпреки трафика не беше трудно да открие жената, която търсеше. Икономката носеше яркожълта памучна рокля тип „прегърни ме“ и цветът се открояваше. Вместо да я последва през магазина, Алекс възприе противоположния модел на действие и пресичаше пътя й на всяка пътека. Така се озоваваше в зрителното й поле по-често, но това й се струваше по-естествено, не толкова стряскащо. Жената — която отблизо изглеждаше към петдесетгодишна, в добра форма и доста привлекателна, не обръщаше на Алекс никакво внимание. Междувременно Алекс напълни количката си с няколко случайни неща, които изглеждаха по-безобидни — прясно мляко, хляб, паста за зъби, а после добави няколкото наистина важни неща.

Карстън харесваше тези бутилчици с органичен портокалов сок. Сигурно срокът им на годност изтичаше бързо, защото икономката купуваше по няколко при всяко пазаруване, но никога не трупаше големи запаси. Алекс грабна три — същия брой като в количката на икономката — и ги сложи в детската седалка отпред на количката си.

Избута я до една празна пътека — тази сутрин никой не търсеше картички за рожден ден или канцеларски материали, а после махна предпазителя от иглата на малката спринцовка в джоба си. Иглата беше много тънка и почти не остави следа, когато я провря през пластмасата на бутилката с портокалов сок точно под капачката с винт. Стоеше обърната към картичките, сякаш търсеше идеалната сантиментална фраза. Когато свърши, грабна обсипана с блестящ варак поздравителна картичка в електриково розово и я сложи в количката. Може би щеше да я даде на Кевин, когато той приключеше мисията си. Варакът беше от онзи, който полепваше по пръстите и оставаше там с дни.

Тя и Барнаби бяха нарекли този наркотик просто Сърдечен пристъп, защото предизвикваше точно това. Понякога, след като разпитът приключеше, отделът трябваше да ликвидира субекта по начин, който изглеждаше естествен. След около три часа Сърдечен пристъп се разпадаше до метаболит, който бе почти невъзможен за проследяване и откриване. Човек на възрастта на Карстън, в неговото физическо състояние и предвид изпълнената с висок стрес работа — е, Алекс много силно се съмняваше, че някой ще проучва твърде внимателно причината за смъртта, поне не и в самото начало. Разбира се, ако беше на двайсет и пет и участваше в маратонско бягане, може би щеше да изглежда по-подозрително.

След това Алекс отиде до щанда за хляб, защото той беше близо до касата и оттам без проблем се виждаха клиентите, които чакаха да си платят. Трябваха й десетина минути, докато се преструваше, че се опитва да избере между багети или хлебчета чабата, но после икономката се появи от пътека 19 и се нареди на опашката пред касата. Алекс хвърли багетата в количката си и се нареди на съседната опашка.

Това беше сложната част. Щеше да й се наложи да остане доста близо до жената, докато излизаха от магазина. Безличният черен седан на Алекс беше паркиран точно до минивана. Докато жената товареше покупките си, Алекс щеше да се препъне с пълни с торби ръце и да падне, удряйки се в бронята на минивана. Не би трябвало да е трудно да остави сока си отзад в колата. Надяваше се, че може би щеше да е възможно да грабне бутилките със сок на жената, но ако не успееше, предполагаше, че икономката щеше да прибере в хладилника всичките дори ако бройката не съвпадаше.

Алекс огледа подвижната лента за покупките, за да се увери отново, че сокът е там. Зърна онова, което търсеше, и бързо извърна поглед.

Когато собствените й покупки минаха през скенера, веждите й се смръщиха. Нещо не беше наред. Нещо не си пасваше с мислената представа. Хвърли поглед обратно към другата лента за покупки, опитвайки се да определи какво е.

Жената, която слагаше покупките в торби, точно прибираше кутия „Лъки Чармс“. Икономката никога не беше купувала подобна зърнена закуска за Карстън, доколкото Алекс беше успяла да види. Карстън беше човек с твърдо установени навици и ядеше една и съща зърнена закуска с фибри всяка сутрин. Пълните със захар късчета маршмелоу с пластмасова играчка-награда в пакета не бяха обичайната му храна.

Ново бързо надзъртане със сведена глава. Обичайното кафе на зърна, нискомаслената сметана, четвъртинката обезмаслено мляко, но имаше също и половин галон пълномаслено мляко и кутия вафли „Нила“.

— Хартиена или найлонова торбичка, госпожице? Госпожице?

Алекс бързо се съсредоточи отново, отвори портмонето си и грабна три двайсетачки.

— Хартиена, ако обичате — каза. Икономката винаги вземаше хартиени.

Умът й се въртеше отново и отново, докато си чакаше рестото.

Може би икономката купуваше продукти и за себе си, докато пазаруваше за Карстън. Но ако купуваше мляко за себе си, щеше да й се наложи да го внесе вътре и да го сложи в хладилника на Карстън, докато приключи за деня, за да не се развали в горещината. А никога преди не го беше правила.

Дали Карстън очакваше гости?

Сърцето на Алекс заблъска неприятно в гърдите й, докато следваше жената през автоматичните входни врати, стиснала и двете си торби в лявата си ръка.

Необходимо й беше Карстън да е онзи, който ще се наслади на бутилката с портокалов сок. Но какво, ако вместо това я вземеше някой негов приятел? Приятел, който беше на двайсет и пет и се занимаваше с маратонско бягане? Щеше да е очевидно какво се беше опитала да направи. Карстън щеше да промени навиците си, да усили мерките си за сигурност. И несъмнено щеше да разбере, че това бе дело на Алекс. Че тя е жива и е наблизо.

Преследването щеше да започне отново, по-упорито от всякога.

Трябваше ли да рискува? Сокът беше едно от любимите неща на Карстън. Вероятно нямаше да го предложи на никого другиго. Но ако все пак…?

Докато умът й трескаво обмисляше възможностите, късче незначителна — или така я бе определила — информация изникна в ума й и предложи нова перспектива.

Зоопаркът. Дъщерята постоянно бе говорила за зоопарка. И всички телефонни разговори, всеки ден, някои — продължаващи по няколко часа. Ами ако Ерин Карстън-Бойд не винаги поддържаше толкова близка връзка с баща си? Ами ако Алекс в бързината си да стигне до важните обаждания бе превъртяла набързо обороти напред съществено важна информация — като например предстоящо гостуване на дъщеря му и внучката? Зоопаркът на окръг Колумбия беше прочут. Точно едно от местата, на които човек би завел дошлата си на гости от друг град внучка. Точно както „Лъки Чармс“ беше точно такава зърнена закуска, която някой дядо, който иска да поглези внучката си, би имал подръка за закуската й.

Алекс въздъхна тихо, но дълбоко.

Не можеше да рискува да отрови детето.

Сега какво? Кафето на зърна? Но Ерин също щеше да пие кафе. Може би друг вид отравяне, нещо, което да наподобява салмонела?

Не можеше да чака, докато семейството се върнеше, откъдето е дошло. Дотогава Дивърс и Пейс щяха да са мъртви — ако вече не бяха, а бдителността на Карстън щеше да е изострена до крайна степен. Това беше единственият й шанс да изпревари паникьосаната реакция. Щеше да има шест бутилки сок, само една отровена… имаше вероятност Карстън да я изпие… не беше вероятно детето да пострада…

Ох, изпъшка тя мислено и забави крачка. Знаеше, че няма да го направи. А не можеше да се върне в любимото кафене на Карстън с маси на тротоара и да добави една допълнителна съставка в пилето му с пармезан; той със сигурност вече се беше отказал от този навик, след като тя се свърза с него там. Сега щеше да й остане само някоя наистина очевидна и опасна възможност, например да вземе назаем снайпера на Даниел и да простреля Карстън през кухненския му прозорец. Вероятността да я хванат — и убият — щеше да е много, много по-голяма, отколкото беше планирала.

Кевин щеше да е отвратен от нея. В списъка й имаше само един човек, а тя вече се беше издънила. Не можеше да негодува срещу тази реакция: тя също бе отвратена от себе си.

Сякаш можеше да прочете мислите й, точно тогава Кевин се обади. Тя почувства вибрирането в джоба си, после измъкна телефона и прочете номера. Натисна клавиша за отговор и допря апарата до ухото си, но не каза нищо. Все още беше прекалено близо до икономката и не искаше жената да чуе гласа й и да се обърне, и да види отново, по-отблизо, русата жена, която я следваше като сянка. Може би икономката още беше някъде вътре. Алекс не можеше да си позволи да бъде забелязана.

Алекс зачака Кевин да й се нахвърли, сигурна, противно на всякакъв разум, че някак бе усетил, че тя се проваля: Ама че тъпа издънка, Олеандър, с доближаващия се почти до вик тон, който бе обичаен за него.

Кевин не каза нищо. Тя дръпна телефона назад, за да погледне дисплея. Прекъсната ли беше връзката? Случайно ли я беше набрал?

Обаждането още течеше. В долния ъгъл на дисплея се отчиташе растящият брой на секундите.

Алекс за малко не каза: Кевин?

Възпря я трупаната в продължение на четири години параноя.

Притисна телефона към ухото си и заслуша напрегнато. На заден план не се чуваше звук от кола или движение. Нито вятър. Нито животински звуци, нито човешки.

Кожата по задната част на ръцете й настръхна, косъмчетата на тила й се изправиха. Беше подминала колата си, а сега трябваше да продължи да върви. Очите й се стрелкаха наоколо, докато държеше главата си неподвижна; съсредоточи вниманието си върху един контейнер за смет в задния ъгъл на паркинга. Ускори крачка. Беше твърде близо до центъра на силата на врага си. Ако проследяваха този разговор, нямаше да им отнеме много време да стигнат тук. Искаше да побегне, копнееше отчаяно за това, но продължи да крачи с бърза, целеустремена походка.

Все още нито звук от другия край на линията. Студената, тежка празнота под лъжичката стана по-голяма.

Знаеше, че Кевин няма внезапно да й заговори. Въпреки това се поколеба за още секунда. Щом направи това, което знаеше, че трябва да направи сега, всичко бе свършено. Единствената й връзка с Кевин беше прекъсната.

Затвори телефона. Цифрите в долния край на дисплея й показаха, че обаждането бе траяло само седемнайсет секунди. Имаше чувството, че бе минало много повече време.

Заобиколи покрай контейнера, където не можеха да я видят от паркинга. Не виждаше никого, което евентуално означаваше, че никой не може да види нея.

Остави покупките на земята.

В подплатата на портмонето си държеше малък комплект шперцове. Никога не й се беше налагало да го използва с истинското му предназначение, но й влизаше в работа от време на време, когато работеше с някои от по-малките си рефлуксни пръстени и адаптери. Измъкна най-тънкия, после си послужи с него, за да измъкне държача за SIM картата от телефона си. Пъхна и картата, и държача в чантата си.

С долния край на тениската си внимателно избърса телефона, като го докосваше само през плата. Заради недостатъчната дължина на тениската беше трудно да провре телефона през страничния капак на контейнера; беше прекалено високо. Когато не успя да се пресегне достатъчно надалече, се наложи да метне телефона, но успя с един опит.

Алекс грабна хартиените торби, рязко се завъртя кръгом и тръгна бързо към колата си. Миниванът точно излизаше от паркинга. Не можеше да прецени дали икономката беше забелязала отклонението й. Правеше най-дългите крачки, на които беше способна, докато бързаше обратно.

Телефонът вече го нямаше, но почти можеше да види как секундите все още текат бързо в ъгъла на екрана. Сега съществуваха две възможности и едната от тези възможности наистина й оставяше много къс краен срок.