Стефани Майър
Химикът (3)

3

Тази вечер името й беше Алекс.

Беше имала нужда да остави известно разстояние между себе си и окръг Колумбия, и в крайна сметка се бе озовала в малък мотел точно на север от Филаделфия. Беше един от половин дузина, редящи се от двете страни на междущатската магистрала по пътя на излизане от града. На всеки евентуален преследвач би му отнело известно време да претърси всичките дори и ако първо стеснеше търсенето, залагайки на вероятността тя да е в тази част на града. Не беше оставила следа, която изобщо да доведе някой преследвач до Пенсилвания. Независимо от това тази вечер смяташе да спи във ваната както обикновено.

В малката стая нямаше маса, затова беше подредила всички папки на леглото. Изтощаваше се дори само като ги гледаше. Не беше проста работа да убеди Карстън да ги изпрати с „ФедЕкс“ някъде.

Карстън й беше казал, че сведенията са готови. Беше се надявал, че тя ще се срещне с него, и щеше да донесе папките със себе си, ако я беше очаквал. Тя настоя на разпечатки и той се съгласи. Даде му указания за доставката.

Трудното беше да прекъсне връзката от двата края.

Например не можеше просто да каже на Карстън да захвърли папките в някой боклукчийски контейнер, и да наеме някого да ги вземе вместо нея — за хората беше твърде лесно да държат под око въпросния контейнер за смет. Наблюдателите щяха да видят човека, който прибереше папките, и след това да го проследят. Човекът можеше да занесе папките до отделна явка, преди тя да се доближи до тях, но погледите вече щяха да са насочени там. Някъде по трасето пакетът трябваше да се изгуби от погледа на наблюдателите за достатъчно време, че тя да изпълни сложна малка измама.

И така, според инструкциите Карстън й беше оставил една кутия на рецепцията в хотел „Брейскот“. Господин Грийн беше готов. Той мислеше, че Карстън е неин приятел, който беше отмъкнал обратно онези семейни ценности от жестокия й бивш, който със сигурност го следеше. Господин Грийн й беше дал кода, за да може тя да следи от разстояние записите от хотелските камери за видеонаблюдение от едно интернет кафене на мили оттам. Само защото не беше видяла хора да следят Карстън, не означаваше, че ги няма, но той, изглежда, просто беше доставил кутията и си бе тръгнал. Управителят се беше справил добре с изпълнението на всичките й инструкции най-вероятно защото знаеше, че тя гледа. Кутията бе натоварена в сервизния асансьор и свалена до пералното помещение, където бе прехвърлена върху количката на една камериерка, беше доставена до стаята й, а после сложена в безличния й черен куфар от куриера с велосипед, на когото бе дала магнитната карта за вратата и петстотин долара. Куриерът с колелото беше тръгнал по заобиколен маршрут, следвайки указанията, които му издиктува по евтин предплатен телефон, от който вече се бе отървала, и накрая бе оставил кутията при един объркан продавач в магазина за канцеларски материали от другата страна на улицата срещу кафенето.

Надяваше се, че наблюдателите още бяха в хотела и я чакаха да влезе през вратата. Вероятно бяха по-досетливи, но дори да имаше десетима наблюдатели, нямаше да са достатъчно, за да проследят всеки непознат, който излезеше от хотела. Ако някой се бе залепил за нейния пратеник, щеше да се затрудни да спазва темпото й. Можеше единствено да стиска палци никой да не я наблюдава сега.

Трябваше да действа бързо. Следващият час беше най-опасната част от плана й.

Разбира се, беше знаела, че сигурно ще има някакво проследяващо устройство, скрито в материалите. Бе казала на Карстън, че ще огледа за подобен трик, но той навярно бе предположил, че тя не разполага с нужната техника да го направи. Колкото можеше по-бързо, тя направи комплект цветни копия. Отне й петнайсет минути, твърде дълго. Дубликатите отидоха в куфара, а оригиналите — в книжна торба, която момичето на бара й даде. Остави кутията в боклука там.

Сега времето й наистина изтичаше. Беше се качила в едно такси и бе казала на шофьора да се отправи към една по-западнала част на окръг Колумбия, докато търсеше първото място, което щеше да й даде нужното уединение. Нямаше време да бъде придирчива, и накрая накара таксиметровия шофьор да я изчака в края на отблъскваща на вид уличка. Това бе поведение, което той определено щеше да запомни, но нямаше как да го предотврати. Може би вече я следяха. Забърза към дъното на сляпата уличка — що за място, където да я хванат! — вмъкна се зад един контейнер за смет и разчисти с крак едно място върху разбития асфалт.

Звукът от движение зад гърба й я накара да подскочи и да се извърти рязко с ръка върху плътния черен колан на кръста й, с пръсти, които автоматично затърсиха тънката спринцовка, скрита най-вляво.

В отсрещния край на уличката мъж със замаян вид върху легло от картон и парцали я наблюдаваше като хипнотизиран, но не каза нищо и не понечи нито да си тръгне, нито да се приближи. Нямаше време да мисли какво щеше да види той. Следейки бездомника с периферното си зрение, тя фокусира вниманието си върху чантата с оригиналните документи. Измъкна от ръчната си чанта меката бутилка с форма на лимон и пръсна с нея в книжния плик. Мирисът на бензин напои въздуха около нея. Изражението на мъжа не се промени. Тогава тя запали кибритената клечка.

Наблюдаваше горенето внимателно, сега с пожарогасителя в ръце, в случай че пламъците започнеха да се разпространяват. Бездомникът изглеждаше отегчен от тази част. Обърна й гръб.

Тя изчака всяко късче да стане на пепел, преди да угаси пламъка. Още не знаеше какво имаше в папките, но със сигурност щеше да е много деликатно. Никога не бе работила по проект, който не беше такъв. Разтри черно-сивия прах с носа на обувката си, стъпквайки го в настилката. Не бе останала и частичка, сигурна беше. Подхвърли банкнота от пет долара на мъжа върху картона, преди да изтича обратно до таксито.

Оттам последва поредица от таксита, две пътувания с метрото и няколко пресечки пеша. Нямаше как да е сигурна, че им се е измъкнала. Можеше само да положи всички усилия и да бъде готова. Поредното такси я стовари в Александрия, където нае трета кола, заплащайки с трета чисто нова кредитна карта.

А сега беше в покрайнините на Фили в тази евтина хотелска стая, където мирисът на тежък дезодорант се бореше с миризмата на застоял цигарен дим, и се взираше в спретнатите тестета хартия, подредени върху леглото.

Името на субекта беше Даниел Небекър Бийч.

Беше на двайсет и девет. Светлокож, висок, със средно телосложение, не особено биеща на очи пепелявокафява коса с въздълги вълни — по някаква причина дължината я изненада навярно защото толкова често си имаше работа с мъже военни. Лешникови очи. Беше роден в Александрия, син на Алан Джефри Бийч и Тина Ан Бийч, по баща Небекър. Един брат, Кевин, по-голям с осемнайсет месеца. Семейството му бе живяло в Мериленд през по-голямата част от детството му, ако не се броеше кратък период от време в Ричмънд, Вирджиния, където бе посещавал гимназия две години. Даниел бе следвал в университета „Тоусън“ и бе изучавал основна специалност гимназиална педагогика, с втора специалност английски. В годината след дипломирането бе изгубил и двамата си родители в автомобилна катастрофа. Шофьорът, който ги бе блъснал, също беше загинал; концентрацията на алкохолно съдържание в кръвта му беше около 0.25 промила. Пет месеца след погребението братът на Даниел беше осъден по обвинения, свързани с наркотици — производство на метамфетамин и пласиране сред непълнолетни — и изпратен да излежава деветгодишна присъда в Изправителния отдел на Уисконсин. Даниел се беше оженил година по-късно, а две години след това бе получил развод; бившата му се беше омъжила повторно почти веднага щом светкавичният развод бе станал факт, и бе родила дете от новия съпруг — адвокат — шест месеца след сватбата. В този случай не беше особено трудно да се прочете между редовете. През същата година братът бе умрял при сбиване в затвора. Много продължителен лош късмет.

Понастоящем Даниел преподаваше история и английски в една гимназия в това, което повечето хора смятаха за „погрешната“ част на окръг Колумбия. Освен това беше треньор на момичешки отбор по волейбол и бе надзорник на ученическия съвет. Беше печелил наградата „Учител на годината“ — присъждана чрез гласуване от учениците — два пъти поред. През изминалите три години, от развода насам, Даниел бе прекарвал летата си, работейки с „Подслон за човечеството“ първо в Хидалго, Мексико, после в Ел Миня, Египет. През третото лято бе разделял времето си между двете.

Нямаше снимки на покойните родители или брата. Имаше една на бившата — официален сватбен портрет на двамата заедно. Тя беше тъмнокоса и зашеметяваща: фотографът бе съсредоточил фокуса на снимката върху нея. Даниел изглеждаше почти като добавен впоследствие кадър зад нея, макар че широката му усмивка беше по-искрена от изражението на грижливо нагласените й черти.

На Алекс щеше да й хареса, ако съдържанието на папката бе по-подробно, но знаеше, че с ориентираната си към детайлите нагласа понякога очакваше твърде много от не толкова щателни анализатори.

Привидно Даниел беше напълно „чист“. Свястно семейство (самоунищожителният цикъл, довел до смъртта на брата, беше достатъчно лесноразбираем предвид катастрофата на родителите). Жертвата в развода (не беше необичайно съпругата на един учител идеалист да осъзнае, че заплата нямаше да е достатъчна за поддържане на разточителен стил на живот). Любимец на лишените от привилегии деца. Алтруист в свободното си време.

В досието не се казваше какво най-напред беше привлякло вниманието на правителството, но веднъж щом бяха одраскали повърхността, тъмнината се бе процедила навън.

Изглежда, че беше започнало в Мексико. Тогава не са го наблюдавали, така че само цифрите от банковите документи даваха някаква информация. Съдебните счетоводители бяха съставили добре документиран отчет. Първо, собствената му банкова сметка, която бе съдържала само няколкостотин долара след развода, внезапно набъбва с десет бона. А после, няколко седмици по-късно, с нови десет. Към края на лятото съдържа общо шейсет хиляди. Той се връща на работа в Щатите и шейсетте бона изчезват. Може би първоначална вноска за апартамент, за луксозна кола? Не, нищо видимо, нищо документирано. Следващата година, докато е бил в Египет, нямаше внезапни нараствания във финансите му. От хазарт ли бяха? Наследство?

Това само по себе си не беше достатъчно да привлече нечие внимание без известно предупреждение, но не можеше да открие катализатора в досието. Дори с открито предупреждение някой в счетоводния отдел сигурно беше работил извънредно или пък му е било много, много скучно, защото въпреки отсъствието на неотложна необходимост финансовият аналитик беше тръгнал по следата на първоначалните шейсет хиляди долара като копой, душещ с плътно долепен до земята нос. В крайна сметка я беше намерил — в нова банкова сметка на Каймановите острови. Заедно с други сто хиляди.

На този етап името на Даниел беше включено в списък. Не списък на ЦРУ или ФБР, или Националната агенция по сигурността — списък на Националната данъчна служба. При това дори не високоприоритетен списък. Името му не беше особено близо до върха на списъка; беше просто някой, когото да проучат.

Запита се за момент как му се бе отразила смъртта на брат му. Изглеждаше, че бе посещавал доста системно брат си, единствения му останал роднина. Съпругата го напуска, братът умира. Изглеждаше като доста сигурна рецепта да тласнеш някого по-навътре в лошите му избори.

Парите бяха продължили да нарастват и по никакъв начин не бяха съвместими с онова, което едно муле на дрога или дори един дилър можеше да изкарва. Нито едното занятие не се компенсираше толкова добре.

После парите започваха да се движат и ставаха по-трудни за проследяване, но възлизаха на около десет милиона долара на името на Даниел Бийч, разхвърляни в сметки от Карибите до Швейцария и Китай и после обратно. Може би той служеше като параван и някой използваше името му, за да крие авоари, но по правило лошите типове не обичаха да поверяват такива парични средства в ръцете на нищо неподозиращи учители.

Какво ли правеше, за да ги спечели?

Разбира се, на този етап вече наблюдаваха с кого общува, и наблюдението бързо донесе резултати. Някакъв тип на име Енрике де ла Фуентес се появи на зърнеста черно-бяла фотография, заснета от охранителна камера на паркинга на мотела, където бе отседнал Даниел Бийч в Мексико Сити.

Тя беше извън играта от няколко години и това име не й говореше нищо. Дори и да работеше все още за отдела, това вероятно нямаше да е част от случаите, които й възлагаха обикновено. От време на време бе вършила някаква работа по проблема с картелите, но наркотиците никога не караха червените лампички да засвяткат и сирените да завият така, както потенциалните войни и тероризмът.

Де ла Фуентес беше наркобарон, а наркобароните — дори кавгаджийски настроените, драпащи да се издигнат — рядко биваха удостоявани с някакво внимание от нейния отдел. Като цяло на правителството на Съединените щати не му пукаше особено дали наркобароните се избиваха помежду си, и обикновено тези войни за наркотици се отразяваха твърде малко върху живота на един средностатистически американски гражданин. Наркодилърите не искаха да убиват клиентите си. Не беше добре за бизнеса.

Никога през всичките си години, дори с достъпа до високо засекретени материали, който беше необходима част от работата й, не беше чувала за наркобарон, проявяващ интерес към оръжия за масово унищожение. Разбира се, ако можеше да се изкара някаква печалба, човек не можеше да изключи никого.

Облагодетелстващ се от продажбата на… обаче беше съвсем различно от пускащ в действие…

Де ла Фуентес бе повел средно голям карибски отряд във враждебно (меко казано) завземане на контрола в средата на 90-те, а после бе предприел няколко опита да установи оперативна база точно на юг от аризонската граница. Всеки път беше срещал отпор от близкия картел, който обхващаше границата между Тексас и Мексико. Беше станал нетърпелив и бе започнал да търси все по-нетрадиционни и по-нетрадиционни методи да елиминира враговете си. А после си беше намерил съюзник.

Тя си пое въздух през зъби.

Това беше име, което знаеше — знаеше и ненавиждаше. Достатъчно ужасяващо беше Америка да бъде атакувана отвън. Изпитваше най-дълбоко отвращение от хора, които се раждаха със свободата и привилегията на една демократична нация, а после използваха същата тази привилегия и свобода, за да атакуват извора й.

Този вътрешен терористичен кръг имаше няколко имена. Отделът ги наричаше „Змията“ заради една татуировка, която един от покойните им водачи бе имал — и репликата от Крал Лир^[1]. Беше изиграла важна роля за осуетяването на някои от по-мащабните им заговори, но онзи, който бяха успели да осъществят, все още понякога й причиняваше кошмари. В досието не се споменаваше кой беше осъществил първия контакт, а само, че е било постигнато съгласие. Ако Де ла Фуентес изпълнеше ролята си, щеше да получи достатъчно пари, хора и оръжия, за да елиминира по-големия картел. А терористите щяха да получат каквото искаха — дестабилизиране на американската нация, ужас, унищожение и цялото внимание от страна на пресата, за което си бяха мечтали.

Положението беше лошо.

Защото какво можеше да доведе до дестабилизиране по-успешно от един смъртоносен, лабораторно създаден грипен вирус? Особено такъв, който подлежеше на контрол.

Досети се кога описанието се измести от гледната точка на аналитиците към тази на шпионите. Много по-ясни картини.

Шпионите наричаха това ТСХ-1 (в папките не беше отбелязано какво означаваха буквите, а дори с твърде специализираната си подготовка по медицина тя нямаше представа). Правителството беше наясно, че супер грипът ТСХ-1 съществува, но смятаха, че са го изкоренили по време на операция под прикритие в Северна Африка. Лабораторията беше унищожена, хората, носещи отговорност за станалото — заловени (и екзекутирани, поне по-голямата част от тях). Повече не се чу за ТСХ-1.

Докато не се появи в Мексико преди няколко месеца заедно със запас от животоспасяващата ваксина, вече включена в състава на нова дизайнерска дрога.

Започваше да получава главоболие — от онези, съсредоточаващи се изключително в една точка. Беше като нагорещена игла, промушваща я право зад лявото око. Беше спала няколко часа, след като се регистрира в хотела и преди да се вглъби в папките, но не беше достатъчно. Измина краткото разстояние до несесера с тоалетните си принадлежности до мивката, грабна четири таблетки мотрин и ги глътна без вода. Две секунди по-късно осъзна, че стомахът й беше съвсем празен и мотринът несъмнено щеше направо да прогори дупка на дъното му веднага щом подействаше. В чантата си винаги имаше запас от протеинови блокчета и бързо изгриза едно, докато се връщаше към четенето.

Терористите знаеха, че са постоянно наблюдавани, така че това, което бяха дали на Де ла Фуентес, бе информация. Де ла Фуентес щеше да има задачата да осигури нужните хора — за предпочитане безобидни, не особено забележими хора.

Тук на сцената се появяваше учителят.

Според онова, което най-добрите аналитични умове бяха успели да сглобят, Даниел Бийч, свестен тип във всеки смисъл на думата, беше заминал за Египет и се беше сдобил с ТСХ-1 по поръчение на алчен, неуравновесен наркобарон. И явно все още бе част от замисъла. От наличните доказателства изглеждаше, че именно той щеше да разпространи ТСХ-1 на американска почва.

Поеманата чрез вдишване дизайнерска дрога, съдържаща ваксината, вече бе в обращение; ценните клиенти никога нямаше да бъдат в опасност и навярно това беше втора част от замисъла. Дори най-неуравновесеният наркобарон трябваше да е прагматичен, когато ставаше въпрос за пари. Така че може би онези, които не бяха клиенти на наркодилърите, щяха да научат точно къде ги очаква спасението — и това щеше да създаде цяла нова отчаяна клиентела. Даниел Бийч несъмнено вече имаше имунитет. Не беше трудна работа да се разпространи вирусът; щеше да е съвсем просто: само да прекараш инфектирано късче памук по редовно докосвана повърхност — дръжка на брава, плот, клавиатура. Вирусът бе замислен така, че да се разпространи като прословутия горски пожар — дори не бе необходимо Даниел да изложи пряко на него чак толкова много хора. Само няколко в Лос Анджелис, няколко във Финикс, няколко в Албъкърки, няколко в Сан Антонио. Даниел вече имаше хотелски резервации във всеки от тези градове.

По разписание трябваше да се отправи на своето сеещо смърт пътуване — под предлог, че ще посети още бази на „Подслон за човечеството“ като подготовка за училищната еднодневна екскурзия с учебна цел следващата есен след три седмици.

„Змията“ и Де ла Фуентес се опитваха да подготвят най-унищожителната атака, извършвана някога на американска почва. И ако беше вярно, че Де ла Фуентес вече разполагаше с превърнатия в оръжие вирус и ваксината, имаха отличен шанс за успех.

Карстън не се беше шегувал. Това, което тя първоначално бе сметнала за трик, за да се възползва от съчувствието й, сега й се струваше като удивителна демонстрация на самоконтрол. От всички потенциални катастрофи, минавали през бюрото й — едно време, когато имаше бюро, тази беше една от най-ужасните, а тя беше виждала доста лоши неща. Дори бе имало друго едно биологично оръжие с потенциала да предизвика подобни щети, но то така и не беше излязло от лабораторията. Това беше осъществим план, който вече бе в ход. И тук не ставаше дума за измирането на стотици хиляди хора — броят щеше да е по-скоро към милион, може би повече, преди Центърът за контрол и превенция на заболяванията да може да овладее положението. Карстън беше знаел, че тя ще открие този факт. Умишлено беше омаловажил мащаба на бедствието, за да звучи по-реалистично. Понякога истината беше по-ужасна от измислицата.

Залозите бяха по-високи, отколкото беше очаквала. С това знание й беше по-трудно да оправдае собствената си незначителна игра. Нима упоритото й фокусиране върху стремежа да спаси собствения си живот, изобщо можеше да бъде оправдано пред лицето на подобен ужас? Бе поддържала твърда позиция в разговора си с Карстън, но ако имаше някаква вероятност тази история да е нещо повече от капан, имаше ли някакъв избор, освен да се опита да я спре?

Ако Даниел Бийч изчезнеше, Де ла Фуентес щеше да разбере, че някой е по следите му. Имаше вероятност да действа по-скоро, отколкото бе планирал, изпреварвайки разписанието. Даниел трябваше да проговори, и то да проговори бързо. А после трябваше да се върне към обичайния живот, да бъде видян и да поддържа спокоен онзи наркобарон с мания за величие, докато добрите успееха да го отстранят.

В началото беше стандартна процедура субектите на Алекс да бъдат оставяни да действат на свобода за кратко време. Това беше важна част от специалността й: Алекс беше най-добрата в получаването на информация, без да навреди на субекта. (Преди Алекс Барнаби беше най-добрият и незаменим човек за работата). ЦРУ, Националната агенция по сигурността и повечето подобни правителствени поделения си имаха собствени екипи за разпитване на субекти, които бяха набелязани за отстраняване, след като информацията бъдеше придобита. С течение на времето, тъй като се оказа, че постига повече успехи дори от най-добрите екипи, Алекс беше станала много по-заета. Макар че другите поделения предпочитаха да останат по-изолирани и пазеха информацията само за собствените си хора, резултатите бяха красноречиви.

Въздъхна и отново се фокусира върху настоящето. Единайсет снимки на Даниел Бийч лежаха подредени в редица по възглавниците в горния край на леглото. Трудно беше да примири двете страни на монетата. На ранните снимки той приличаше на бойскаут, косата му, стелеща се на меки вълни, някак излъчваше невинност и чисти намерения. Но макар лицето на шпионските снимки очевидно да беше същото, всичко беше различно. Косата беше винаги скрита под качулки или бейзболни шапки (една от собствените й чести маскировки); позата беше по-агресивна; израженията бяха студени и професионални. Беше обработвала професионалисти. Нужно бе време. Може би повече от един уикенд. Отново погледна двете еднакви, но противоречиви лица и се запита за миг дали Даниел имаше истинско психиатрично разстройство, или това, което виждаше, беше някакво развитие и невинният вече изобщо не съществуваше.

Не че имаше значение — засега.

Главоболието сякаш прогаряше дупка през вътрешността на окото й. Знаеше, че причината не бяха часовете четене. Не, болката бе породена от решението, което неминуемо й предстоеше.

Събра всички папки и ги натъпка в куфар. Щеше да се наложи масовото унищожаване на населението на американския Югозапад да остане на заден план за няколко часа.

Беше в друга кола, различна от тази, с която потегли тази сутрин. Преди да се регистрира в мотела, бе върнала взетата под наем в Балтимор, после беше взела такси до Йорк, Пенсилвания. Шофьорът на таксито я остави на няколко минути път пеша от къщата, където един мъж с фамилията Стъбинс продаваше тригодишната си тойота „Терцел“ — според рекламата в крейгслист. Беше платила в брой и бе използвала името Кори Хауърд, после бе подкарала към Фили в новото си возило. Това беше следа, която можеше да бъде проследена, но щеше да е много трудна работа.

Отдалечи се на няколко мили от мотела, после избра малко второкласно заведение, което, изглежда, въртеше оживен бизнес. Това беше желателно по две причини. Първо, нямаше да е толкова лесна за запомняне в тълпа. Второ, храната вероятно ставаше за ядене.

Зоната за хранене беше претъпкана, затова тя се нахрани до малкия бар. Стената зад бара бе огледална; можеше да наблюдава вратата и предните витрини, без да се обръща. Беше добра наблюдателница. Взе си мазен бургер, лучени кръгчета и малцово мляко с шоколад. Всичките бяха вкусни. Докато ядеше, изключи мозъка си. Беше станала доста добра в това през последните девет години; можеше да класифицира и разпределя почти всичко. И докато се фокусираше върху храната и гледаше хората наоколо, главоболието се уталожи до тъпо пулсиране. Докато се хранеше, мотринът най-накрая победи и болката се стопи напълно. Поръча си за десерт парче пай — с американски орехи — макар че беше преяла и можа само да чопне оттук-оттам. Бавеше се нарочно, за да печели време. Щом свършеше да се храни, щеше да е принудена да вземе решение.

Главоболието я очакваше в колата, както и знаеше, че ще стане, макар да не беше така остро както преди. Подкара напосоки по тихите улици на жилищни квартали, където всеки, който евентуално я последваше, щеше да бие на очи. Малкото предградие беше тъмно и пусто. След няколко минути се отклони по-близо към града.

В ума й все още имаше две колонки с възможности.

Първата колонка — че Карстън я е излъгал, за да я подмами към смъртта й — започваше да й се струва все по-неправдоподобна. Въпреки това трябваше да остане нащрек. Цялата тази история можеше да се окаже измислица. Всички доказателства и координиращи отдели и отделни аналитици с различните си стилове на писане и снимките от цял свят — това можеше да е много подробна и изпипана постановка. И освен това не елементарна, понеже те нямаше как да са сигурни, че тя няма просто да се оттегли.

Но защо му е било на Карстън да подготви цялата тази информация, ако се беше надявал да я накара да отиде на предварително уредена среща? Можеха лесно да я убият там без цялата тази нагласена история.

Един сноп бяла хартия беше всичко, което щеше да е нужно, ако очакваш мозъкът на набелязаната ти жертва да оплиска паважа, преди да е успяла да отвори куфарчето. Колко бързо можеше да бъде скалъпено подобно нещо? С ранното си пристигане не му беше дала възможност да го инсценира на място. Каква роля играеше Даниел Бийч в този сценарий? Един от техните? Или нищо неподозиращ цивилен гражданин, вмъкнат с Фотошоп в екзотичните сцени? Сигурно знаеха, че тя ще може да установи достоверността на част от тази информация.

В последната папка й бяха предложили план за действие. След пет дни, със или без нея, щяха да го заловят по време на обичайното му съботно сутрешно бягане. Никой нямаше да усети отсъствието му, докато училището не започнеше отново в понеделник. Ако все пак някой случайно го потърсеше, можеше да изглежда, че си е взел малка почивка. Ако тя се съгласеше да помогне, щеше да има два дни да се сдобие с информацията, от която се нуждаеха, после щеше да е свободна да си върви. Надяваха се, че ще се съгласи да поддържа някаква форма на контакт. Имейл адрес за спешни случаи, профил в социална мрежа, дори поверителните сайтове.

Ако не се съгласеше за задачата, те щяха да положат всички усилия без нея. Но да се опитват да оставят информатора физически непокътнат, щеше да е бавно… твърде бавно. Провалът беше немислим.

Едва не започна да точи лиги при мисълта за всички „благини“, които я очакваха обратно в лабораторията. Неща, до които никога не можеше да се добере тук навън в реалния свят. ДНК секвенаторът и апаратът за полимеразна верижна реакция. Вече изготвените антитела, с които можеше да се запаси, ако поканата беше истинска. Разбира се, ако Карстън беше сериозен, вече нямаше да й се налага да краде тези неща.

Опита се да си представи отново да спи в легло. Да не носи по тялото си отровни вещества колкото за цяла аптека. Да използва едно и също име всеки ден. Да общува с други човешки същества по начин, че никой да не се окаже мъртъв накрая.

Не разчитай на това, каза си. Не допускай това да ти замае главата и да накърни преценката ти. Не допускай надеждата да те направи глупава.

Колкото и приятни да бяха някои от фантазиите й, удари на камък, когато се опита да си представи картинно стъпките, които щеше да се наложи да предприеме, за да ги осъществи. Беше невъзможно да види себе си как влиза обратно през блестящите стоманени врати на мястото, където Барнаби беше умрял с писъци. Умът й напълно отказваше да изгради образа.

Животът на милион души беше тежко бреме за носене, но въпреки това абстрактна представа в много отношения. Не смяташе, че нещо би могло да я подтикне достатъчно силно, за да я накара да мине през онези врати.

Щеше да й се наложи да ги заобиколи, така да се каже.

Само пет дни.

Имаше да свърши толкова много работа.