Стефани Майър
Химикът (8)

8

Батман рязко издърпа черната ръкавица от дясната си ръка и притисна два пръста към сънната артерия на Даниел. Наведе се да се вслуша в дишането му. Тя огледа ръката на нападателя си — бледа кожа, пръсти, толкова дълги, че почти изглеждаха, сякаш имаха допълнителна става. Сториха й се… познати.

Батман разтърси леко рамото на Даниел и попита по-високо:

— Дани?

— Упоен е — обади се тя.

Той рязко вдигна лице към нея и макар да не можеше да го види, можеше да почувства гневния му поглед. Внезапно той скочи на крака, хвърляйки се към нея. Сграбчи я за ръцете и отново ги издърпа над главата й, като тикна маскираното си лице в нейното.

— Какво му направи? — изкрещя.

Тревогата й за безопасността на Даниел се изпари. Дани щеше да е съвсем добре. За себе си трябваше да се тревожи.

— Нищо му няма — каза тя спокойно, зарязвайки ролята на оскърбена благородна дама. — Ще се съвземе от упойката след два часа и ще се чувства добре. Мога да го свестя по-скоро, ако искаш.

— Няма такава вероятност — изръмжа той.

Няколко секунди се гледаха втренчено, състезавайки се кой ще издържи по-дълго: състезание, което не беше сигурна дали беше спечелила, или изгубила. Виждаше отразено в маската само собственото си лице.

— Окей — каза той. — Да те настаним.

С плавно движение изви ръцете й зад гърба, стиснал здраво китките й в дясната си ръка без ръкавица, вероятно държейки пистолета в лявата. Вкара я в стаята, поведе я към сгъваемия стол до бюрото и тя го последва покорно. Топлият, тежък дъх на кучето беше наблизо, то я следваше.

Беше почти 70 процента сигурна, че може да извие ръката си така, че левият пръстен с шиповете да се притисне към кожата му, но не опита. Беше риск, но искаше Батман жив. В представата й за ставащото имаше голяма дупка, а Батман щеше да разполага поне с някои от отговорите, които й трябваха. Внимателно избута капачетата отново върху шиповете.

Не се възпротиви, когато той я настани — не твърде внимателно — в стола. Издърпа ръцете й пред тялото и ги пристегна заедно.

— Имам чувството, че си човек, чиито ръце трябва да държа под око — промърмори той, докато се навеждаше да завърже глезените й към краката на стола. През цялото време лицето на кучето беше точно пред нейното, с немигащи очи. Няколко капки топла лига паднаха върху ръкава й и се просмукаха в него. Гадост.

Той пристегна лактите й към облегалката на стола и се изправи, сега извисявайки се над нея, тъмен и заплашителен. Дългото, снабдено със заглушител дуло на пистолета му HDS беше само на няколко сантиметра от челото й.

— Ключът за горното осветление е ей там. — Тя посочи рязко с брадичка към таблото върху задния край на бюрото. В него бяха включени два стандартни външни удължаващи кабела.

Той се взря в указаната посока и тя си представи, че оглежда предпазливо ключовете.

— Виж, всичко, което може да те убие, ще убие първо мен — изтъкна тя.

Той изсумтя, а после се наведе и натисна копчето за електричеството.

Лампите светнаха ярко над тях.

Внезапно палатката вече нямаше толкова заплашителен вид. С цялото медицинско оборудване можеше да е палатка на лекар във военна зона. Ако не се брояха инструментите за мъчения върху табличката, разбира се. Видя как сега той обърна лице към тях.

— Реквизит — обясни тя.

Почувства отново гнева в очите му. Той рязко хвърли поглед назад към Даниел, гол и явно невредим върху масата. Вниманието му се измести обратно към нея.

— Каква е проблясващата светлина? — попита той, посочвайки с жест към малката черна кутия с таблото с бутони.

— Дава ми знак, че защитите на вратата са изключени — излъга тя с равен тон. Всъщност кутията не беше свързана към нищо. Беше просто хубав трик за отвличане на вниманието от истинския капан.

Той кимна, приемайки това, после се надвеси да погледне компютъра й. Нямаше никакви отворени документи, никакви файлове на десктопа. Фонът й беше просто блед геометричен дизайн, малки бели квадрати на малко по-тъмносив фон.

— Къде са клавишите? — Той рязко посочи с глава към Даниел.

— Залепени със скоч за долния край на бюрото.

Той сякаш я оглеждаше отново през противогаза.

Застави се със силата на волята си да изглежда спокойна и отстъпчива. Свали го, свали го, свали го, молеше се безмълвно.

Той събори стола й с ритник.

Тя задържа врата си стегнат, когато лявата й ръка и бедрото й се блъснаха в земята със свирепа сила. Едва успя да предпази главата си от нов удар в цимента. Не беше сигурна дали вече имаше сътресение, а наистина й бе нужно мозъкът й да работи както трябва.

Той сграбчи облегалката на стола и рязко я дръпна да се изправи. В дясната си ръка държеше ключовете.

— Това не беше необходимо — каза тя.

— Айнщайн, контролирай.

Ръмжене в лицето й, още лиги по гърдите й.

Батман се извърна и бързо отключи оковите на Даниел.

— Какво има в интравенозната система?

— Физиологичен разтвор в горната банка, подхранващи вещества в долната.

— Наистина. — Саркастично. — Какво ще стане, ако измъкна тръбичките?

— Ще има нужда да пие нещо, когато се свести. Но не използвай бутилките в лявата страна на минихладилника пред палатката. Отровени са.

Той се обърна, смъквайки противогаза от главата си, за да може да й отправи по-убедителен кръвнишки поглед, и в същото време дръпна от главата си запотената вълнена шапка.

Даааааааааааа!

Възпря облекченото изражение на лицето си, когато той пусна противогаза на пода.

— Смени тактиката — отбеляза той кисело, прокарвайки ръка през късата си, влажна коса. — Или всъщност отровените бутилки са онези отдясно?

Тя вдигна спокойно поглед към него:

— Помислих те за някой друг.

А после наистина го погледна.

Не разполагаше с нужните ресурси да попречи на лицето си да реагира сега. Всичките й теории отново се завъртяха като вихър и куп неща си дойдоха на мястото.

Той се подсмихна самодоволно, осъзнал какво виждаше тя.

Толкова много насочващи улики й бяха убягнали.

Снимките с лицето, което беше на Даниел, но в същото време не беше.

Дупките в досието относно миналото на Даниел, липсващите снимки.

Време, дати, рождени дати — най-лесните дребни промени, които да направиш, ако искаш да скриеш нещо.

Странната неохота на Даниел да повярва какво вижда, когато гледаше шпионските снимки.

Борбата му да остане лоялен.

Онези дълги, дълги пръсти.

— Другия Даниел — прошепна тя.

Самодоволната усмивка изчезна:

— А?

Тя изпусна малко облаче дъх и завъртя очи — не можа да се сдържи. Всичко това твърде много приличаше на някой от нелепите сапунени сериали на майка й. Спомни си раздразнението от всяка ваканция, която тя и майка й бяха прекарали заедно, следобедите, изгубени за невероятно бавните, неправдоподобни драми. Никой никога не беше наистина мъртъв; всички се връщаха. А после се появяваха близнаците. Вечно близнаците.

Батман всъщност не приличаше чак толкова на Даниел, при положение че бяха еднояйчни близнаци. Чертите на Даниел бяха фини, изражението му — кротко. Батман беше целият в твърди ъгли и сурови изражения. Лешниковите му очи изглеждаха по-тъмни може би само защото веждите му бяха смъкнати надолу и ги засенчваха. Косата му беше със същия цвят и чупки, но беше късо подстригана, така, както тя би очаквала от един агент. Съдейки по по-якия му врат, предположи, че Батман имаше мускули, придобити чрез тренировки във фитнеса за разлика от спортното телосложение на Даниел. Не чак невероятно едър, иначе не би могъл да мине за брат си на снимките. Просто с по-твърди, по-очертани мускули.

— Кевин Бийч — изрече тя безизразно. — Жив си.

Той седна на ръба на бюрото. Когато очите й го проследиха, тя не ги остави да се спрат дори за секунда върху часовника на компютъра й точно до лакътя й.

— Ти кого очакваше?

— Имаше няколко варианта. И всичките щяха да изискват аз и брат ти да сме мъртви. — Тя поклати глава. — Не мога да повярвам, че се хванах на това.

— На кое?

— Даниел никога дори не е срещал Де ла Фуентес, нали? Винаги си бил ти.

Лицето му, което бе започнало да се отпуска, внезапно отново стана предпазливо и непроницаемо.

— Какво?

Тя кимна към фотографиите, разпилени по пода. Той сякаш ги забеляза за пръв път. Надвеси се да огледа една, после се наведе да я грабне. После онази под нея и следващата. Смачка ги в юмрука си.

— Откъде ги взе?

— С любезното съдействие на малък отдел, работещ за американското правителство — името му не фигурира никъде. Работех за тях. Помолиха ме да се заема.

Лицето му се разкриви от ярост:

— Това е строго поверително!

— Няма да повярваш до какви неща имам свободен достъп.

Обръщайки се отново с лице към нея, той сграбчи предницата на тениската й и я повдигна заедно със стола на няколко сантиметра от пода.

— Коя си ти?

Тя запази спокойствие:

— Ще ти кажа всичко, което знам. Изиграха ме и съм горе-долу толкова доволна от това, колкото и ти.

Той я пусна долу. Искаше й се да преброи наум, да отбележи времето, но се страхуваше, че той ще забележи разсейването й. Стоеше над нея със скръстени ръце.

— Как ти е името?

Тя заговори толкова бавно, колкото мислеше, че може да й се размине безнаказано:

— Някога името ми беше д-р Джулиана Фортис, но сега съществува смъртен акт с това име. — Наблюдаваше лицето му, за да види дали каквото и да е от тази информация му говореше нещо; не, доколкото можеше да определи. — Действах по нареждания на отдела — той няма друго име. Не съществува официално. Работеха с ЦРУ и няколко други програми за операции под прикритие. Специалисти по разпитване.

Той отново седна на ръба на бюрото.

— Преди три години някой реши да унищожи двата ключови кадъра на отдела. А именно мен и моя ментор, д-р Джоузеф Барнаби. — Все още никакво разпознаване. — Не зная защо, въпреки че имахме достъп до невероятно деликатна информация, и предполагам, че е било заради нещо, което сме знаели. Убиха д-р Барнаби и се опитаха да убият мен. Оттогава бягам. Откриха ме четири пъти. Три пъти се опитаха да ме ликвидират чрез наети убийци. Последния път се извиниха.

Очите му бяха присвити преценяващо.

— Казаха ми, че имат проблем и се нуждаят от мен. Дадоха ми купчина папки по ситуацията с Де ла Фуентес и посочиха брат ти като негов съучастник. Казаха, че след три седмици Даниел се готви да разпространи супервирус из Американския югозапад. Казаха ми, че имам три дни да открия къде е вирусът и как да попреча на Де ла Фуентес да осъществи плана си.

Сега той клатеше глава.

— Казали са ти всичко това? — попита стъписано.

— Контратероризмът винаги е бил главният компонент от работата ми. Знам къде са заровени всички бойни глави и мръсните бомби.

Той присви устни, вземайки решение:

— Е, след като вече знаеш подробностите, предполагам, че не е огромно нарушение на политиката да ти кажа, че приключих ситуацията с Де ла Фуентес преди шест месеца. Смъртта на Де ла Фуентес не е обществено достояние. Онези, които са останали от картела, си мълчат по въпроса, за да не изглеждат уязвими за конкуренцията.

Беше изненадана от облекчението, което изпита. Бремето от знанието, че толкова много хора бяха обречени на мъчителна екзекуция, беше по-тежко, отколкото бе осъзнавала.

— Да — промълви тя. — В това има логика.

Очевидно отделът не беше толкова хладнокръвен. Бяха си послужили с кошмарна катастрофа, за да я мотивират, но не се замесваха с цивилни граждани, все още намиращи се в опасност.

— А „Змията“?

Той я погледна неразбиращо.

— Съжалявам, прозвище от отдела. Вътрешните терористи?

— Моите сътрудници прибраха двама от тримата водачи и елиминираха целия южен клон. Няма оцелели.

Тя се усмихна напрегнато.

— Ти си човек, който провежда разпити — каза той с внезапно леден тон. — Мъчител.

Тя повдигна брадичка:

— Да.

— И си изтезавала брат ми за информация, която той не е имал.

— Да. Поне в най-първите етапи.

Той я удари с опакото на ръката. Главата й рязко се отметна настрана, столът се разклати и той го бутна надолу с единия си крак.

— Ще си платиш за това — обеща.

Тя раздвижи челюстта си за секунда да установи дали има нещо счупено. Когато остана удовлетворена, че нищо не е сериозно повредено, отговори.

— Не съм напълно убедена — каза, — но мисля, че именно по тази причина му сториха това. Че именно затова ми разказаха цялата тази заплетена история.

През зъби:

— Каква причина?

— Не постигнаха блестящ успех в ликвидирането ми. Предполагам, сметнали са, че ти ще свършиш работата.

Той стисна челюст.

— Това, което не разбирам обаче — продължи тя, — е защо просто не са поискали от теб да го направиш. Или не са ти наредили, предполагам. Освен ако… вече не работиш за ЦРУ? — предположи тя.

Издал го бе пистолетът. От проучването си беше напълно сигурна, че HDS бе пистолетът, най-често носен от агентите на ЦРУ.

— Ако не си знаела за мен, откъде знаеш къде работя? — запита той.

Когато почти бе преполовил въпроса си, тя видя как яркобелият правоъгълник в периферното й зрение почернява. Опитвайки се да не се набива на очи, си пое дъх през носа толкова дълбоко, колкото можа.

— Отговори ми — изръмжа той и вдигна отново ръка.

Тя просто се взираше в него, без да диша.

Той се поколеба с набраздено чело, после очите му се разшириха. Хвърли се за противогаза на пода.

Изгуби съзнание още преди да падне на земята.

Още едно глухо тупване — кучето се свлече като купчинка козина до стола й.

При тренировъчни условия веднъж беше задържала дъха си за минута и четирийсет и две секунди, но никога не бе успяла да повтори това забележително постижение. Обикновено оставаше без дъх на около минута и петнайсет секунди, все още далеч над средните резултати — капацитетът на белите й дробове се беше превърнал в приоритет в живота й. Този път, разбира се, не беше успяла да изпълни дробовете си с кислород предварително. Но нямаше да й трябва цяла минута.

Примъкна стола си до отпуснатото тяло на Батман и се оттласна напред, опирайки коленете си в гърба му. С вързани пред тялото й ръце беше… относително лесно. Кевин Бийч беше оставил противогаза на Даниел на пода; тя го захвана с пръст, а после наклони стола назад, докато и четирите крака стъпиха на земята. Наведе лице толкова близо до ръцете си, колкото можа, и нахлузи противогаза през главата си, притискайки гумения ръб плътно до лицето си, за да го запечата.

Изпусна въздуха със силно свистене, прочиствайки клапата, а после колебливо си пое дъх.

Предполагаше, че дори ако някой от химикалите се бе задържал, тя все още щеше да е добре. Беше си изградила доста добра резистентност и нямаше да остане в безсъзнание толкова дълго, колкото другите. Но беше особено приятно да има такава голяма преднина.

Притича до бюрото и потри пластмасовите белезници около китките си в ръба на скалпела върху подноса с инструментите си. Той изпука бързо при натиска, който прилагаше. Беше лесна работа да среже останалите връзки, и после беше свободна.

Първо най-важното. Нагласи скрийнсейвъра на компютъра си да се появи след петнайсет минути неизползване на екрана.

Не можеше да повдигне Батман, проснат по лице на пода до брат си, но ръцете и краката му бяха достатъчно близо до тези на Даниел, за да може да използва ремъците, които бяха пристягали лявата китка и левия глезен на Даниел, и да завърже тези на Кевин. Той беше захвърлил ключа небрежно на масата до Даниел; тя го прибра в джоба си.

Не върза отново Даниел. Може би беше грешка, но вече му беше причинила толкова много неща, че просто й се струваше нечестно. А и не се страхуваше от него. Още една потенциална грешка.

Свали оръжията на Батман и извади патроните и ударниците от пушката и пистолета HDS. Сложи предпазителя на Зигзауера и го пъхна отзад в колана си. Харесваше й — изглеждаше по-сериозно от нейния РРК. Излезе до боксовете в обора да намери своя РРК, а после го пъхна до зигзауера. Беше по-добре запозната със своя. По-добре да държи и него под ръка.

Намери обувките си, прибра другите оръжия, а после на връщане в палатката взе хамалските ремъци. Кучето беше прекалено тежко, за да го премести лесно, затова уви ремъците около него и го повлече обратно към спалното помещение. Отначало просто затвори вратата и си тръгна — кучетата нямаха палци, които да противостоят на другите пръсти. Миг по-късно обаче размисли. Все пак кучето се казваше Айнщайн; кой знае на какво беше способно? Потърси нещо, което да завлече пред вратата. Повечето тежки машини бяха занитени. След няколко секунди мислене заобиколи до сребристия седан. Едва се побираше между палатката и боксовете. Изкара го чак до вратата на спалното помещение, вклини дясната броня плътно до дървото, а после превключи на паркиране. Натисна ръчната спирачка за по-сигурно.

Затвори вратата на обора и отново задейства защитите. Един бърз поглед навън й показа, че почти се разсъмваше.

Обратно към другия Даниел. Свалянето на костюма на Батман беше тежка задача. Материята между парчетата кевлар беше плътна и обточена с фини шнурове почти като хрущял. Прекърши две остриета в нея, докато накрая се отказа, когато стигна до кръста му. Задоволи се да смъкне горната половина и да опипа краката му, по които нямаше толкова много кевлар, който да ги прикрие. Намери един нож, прибран в калъф на кръста му, и по един, натикан във всеки от ботушите. Изхлузи чорапите му. Кутрето на левия му крак липсваше, но нямаше други оръжия, поне тя не ги намери. Не че щяха да му трябват, ако отново се добереше до нея. Цялото му тяло бе покрито със стройни, твърди въжета от мускули. Гърбът му беше целият в белези — някои от куршуми, други — от остриета, и едно лошо изгаряне — с още един издайнически белег под ръба на пътя на косата му. Той също си беше свалил проследяващия чип. Определено вече не работеше за ЦРУ. Дезертьор? Двоен агент?

Но как беше открил брат си?

Тя си спомни бръмченето на шумния витлов самолет, боботещото тупване от импровизираното аварийно кацане — някой, който бърза, бе си помислила. Някой, за когото времето беше най-големият проблем.

Обърна се да погледне Даниел; изглежда, че трябваше да го прегледа още веднъж. Беше огледала по-задълбочено гърба му, затова сега се вгледа внимателно в корема, слабините и бедрата му. Нещо, което трябваше да направи по-рано, но бе изтълкувала ситуацията плачевно погрешно.

Мисълта за времето — припрения начин, по който Батман бе пристигнал и предприел нападението — я насочи към онова, което търсеше. Едно обикновено проследяващо устройство сочеше единствено къде се намира субектът, а Даниел всъщност не беше чак толкова далече от къщи, недостатъчно далече, за да накара мъртвия си брат да изпадне в паника и да се втурне с насочени оръжия. Следователно това проследяващо устройство сигурно отчиташе нещо повече, не просто местонахождението, и трябваше да е поставено на правилното място.

Идваше й се да се нарита от яд, когато го видя — малкия червен белег, който стърчеше като опашка от залепващата лента, с която бе прикрепила тръбичката на катетъра към крака му. Сега дръпна лентата — и бездруго винаги беше по-добре това да се прави, когато субектът още е в безсъзнание, а после измъкна катетъра. Скоро щеше да му се наложи да стане.

Белегът беше миниатюрен, без никаква изпъкналост под кожата. Предположи, че устройството сигурно беше имплантирано по-надълбоко, до бедрената артерия, без съмнение. Когато кръвното му налягане се бе вдигнало до безумни стойности при първия рунд от разпита или може би дори от страха му, когато най-напред се беше свестил, устройството сигурно бе предупредило брат му. И който друг там го наблюдаваше. Щеше да се наложи да измъкне проследяващото устройство.

Имаше достатъчно време, преди той да дойде на себе си, затова взе комплекта си за първа помощ. След като нахлузи ръкавици, обезболи мястото и стерилизира скалпела — хубаво, че не беше изпочупила всичките в костюма на Батман. Натри кожата с йод, после направи бърз, спретнат разрез върху стария, макар и малко по-дълъг. Нямаше форцепс или пинцети, затова просто започна да опипва внимателно с един пръст отвън и един отвътре. Когато намери устройството — малка капсула колкото бонбон за гърло, успя да го натисне и да го извади сравнително лесно.

Почисти мястото, а после залепи ръбовете с лепило за кожа.

След това обработи разранената и възпалена кожа на китките и глезените му, като почисти и превърза всичко. Накрая го зави с одеялото и му сложи възглавницата.

Остави капсулата да се охлади на стоманената маса. За всекиго, който наблюдаваше проследяващото устройство върху някой монитор, щеше да изглежда, че Даниел Бийч току-що е умрял. Имаше предчувствие, че смъртта му нямаше да обезпокои никого в отдела. Сега имаше по-добър усет за плана на другата страна и беше напълно сигурна, че не ставаше дума само за нея.

Излезе от палатката, за да се погрижи за лицето си, като първо избърса кръвта, а после се опита да прецени пораженията. Устната беше подута, а разкъсването имаше нужда от един шев; сложи капка суперлепило. От бузата й бяха охлузени няколко пласта кожа и щеше да има две много ясно изразени синини на очите. Носът й бе подут и изкривен, затова се възползва, че в сегашното си състояние не чувстваше болка, и го побутна, за да го върне отново в предишната му форма, доколкото можеше.

Болката щеше да се върне доста скоро, макар че си беше приложила максималната доза от наркотика, който тайно наричаше Оцеляване. Не беше предвиден да действа продължително; целта му беше само да й помогне да оцелее в нападение като това, което бе преживяла току-що. Донякъде като адреналина, който тялото й произвеждаше естествено, само че много по-мощен и с някои опиати за блокиране на болката. Оцеляване не фигурираше никъде; списъкът на задълженията й не беше включвал създаване на смеси срещу изтезания, но си бе помислила, че това може да е нещо, което ще й потрябва някой ден, и се беше оказала права. Сега не го използваше за пръв път — беше реагирала твърде бурно на онези по-ранни опити за покушение, но това беше първият път, когато наистина бе оцеляла след сериозни поражения с Оцеляване в организма си. Беше доволна от представянето му.

Нямаше с какво да закрепи стабилно носа си, затова за известно време щеше да й се наложи да опита да внимава повече с лицето си. За щастие, спеше по гръб.

Лицето щеше да бъде проблем. Голям проблем. Едва ли можеше сега да влезе в някоя бакалия и да остане незабелязана.

След като направи всичко, за което можа да се сети, легна на походното легло за десет минути просто да събере сили — или каквото бе останало от тях. Наркотикът още я караше да се чувства силна, но знаеше, че е понесла някои щети. Щеше да има последици, с които да се справи. Имаше нужда от време да си почине и да се възстанови — време, което никой нямаше да й даде.