Стефани Майър
Химикът (30)

30

— Насам, д-р Рийд — каза Карстън и ги отведе до безлична сива врата. Даниел остана плътно зад него, с гръб към Алекс. Тя вървеше забързано зад тях, мъчейки се да ги настигне с по-късите си крака.

Карстън не почука на вратата; просто застана точно пред нея. В очакване, сякаш вече беше натиснал звънеца.

Вратата се отвори, секунда след като Карстън застана там. Мъжът, който я отвори, носеше костюм, доста подобен на онзи на Даниел, макар че костюмът на мъжа беше толкова нов, че още имаше блясък. Беше по-нисък от Даниел и по-широк в раменете. Под лявата му мишница имаше очебийна издутина.

— Сър — каза мъжът и козирува на Карстън. Косата му беше високо подстригана и Алекс предположи, че щеше да се чувства по-удобно в униформа. Но външността му все още беше част от камуфлажа. Униформите сигурно бяха долу.

— Трябва да се видя с Дивърс незабавно.

— Да, сър, той ни уведоми, че пристигате. Насам.

Войникът се обърна рязко и влезе вътре.

Алекс последва Даниел в безличен офис: сив килим, няколко тесни кутийки, няколко неудобни на вид стола. Вратата се затвори зад нея със солидно прозвучал глух звук и зловещо щракване. Несъмнено някой още наблюдаваше; Алекс не можеше да си позволи да хвърли поглед назад, за да види ключалката. Налагаше се да се надява, че целта е да задържат хората отвън, а не да ги оставят заключени вътре. На войника не му беше отнело много време да им отвори вратата.

Той зави рязко надолу по мъждиво осветен коридор, преведе ги покрай няколко затъмнени стаи с отворени врати, после спря в самия край. Там имаше врата с надпис „почистващи материали“. Мъжът бръкна в левия си ръкав и измъкна спираловидна корда с ключ. Отключи вратата и влезе пръв вътре.

Стаята беше мъждиво осветена от неонов знак за авариен изход над друга врата срещу първата. Покрай стената имаше подредени парцали с дълги дръжки и кофи, вероятно само за показ. Войникът отвори вратата на аварийния изход, разкривайки безлична, облицована с метал кабина. Асансьор. Алекс беше подготвена за това; надяваше се, че Даниел контролира изражението си.

Влязоха при войника в асансьора. Когато се обърна с лице към вратите, тя видя, че имаше само две копчета. Той натисна долното и тя усети как спускането започна веднага. Не можеше да е сигурна, но й се сториха поне три етажа. Не съвсем необходимо, но определено разстройващо. Макар че тази сграда не беше използвана за същите видове разпити, каквито беше провеждала тя, сигурно пак част от обичайния репертоар беше да накарат субекта да се почувства обезпокоен и изолиран.

Вършеше работа; усети как и двете чувства се засилват.

Асансьорът спря рязко и вратите се отвориха, разкривайки ярко осветен следобед. Приличаше на летищен пункт за проверка на сигурността, само че съвсем не толкова препълнено и по-безцветно. Имаше още двама мъже, този път в тъмносини военни униформи, и стандартен металдетектор с малък плот и дори с малките пластмасови подноси за коланите с големи метални токи и ключове от коли. Униформите наведоха Алекс на мисълта, че това сигурно са хората на Пейс.

Охранителните камери в това помещение определено се набиваха на очи.

Карстън пристъпи напред, нетърпелив и сигурен в себе си. Сложи в подноса телефона си и шепа дребни монети. После мина бавно през квадратната рамка. Даниел мина бързо зад него, като пусна ключовете от колата в друг поднос, после прибра вещите на Карстън и му ги върна, преди да си прибере ключовете.

Алекс изтика стоманеното куфарче за инструменти отстрани до детектора.

— Страхувам се, че ще трябва да претърсите това на ръка — каза тя, докато минаваше през рамката. — Имам много метални инструменти. Моля ви, внимавайте, някои от нещата ми са чупливи, а други са под налягане.

Двамата войници се спогледаха, очевидно несигурни. Погледнаха нараненото й лице, после — кутията й за инструменти. По-високият се смъкна на колене да отвори горното отделение, докато по-ниският се втренчи отново в лицето й.

— Моля, внимавайте — повтори тя. — Онези спринцовки са крехки.

Сега ниският войник загледа как високият повдигна горната табличка със спринцовки само за да открие също такава табличка под нея. Внимателно я върна на мястото й, без да проверява двете отдолу. Отвори второто отделение, после бързо вдигна поглед към колегата си. После към Карстън.

— Сър, не бива да допускаме внасянето на оръжия отвъд това място.

— Разбира се, че ще имам нужда от скалпелите си — каза Алекс, оставяйки известна нотка на раздразнение да се просмуче в тона й. — Не съм дошла да играя скрабъл.

Войниците я погледнаха отново: в очите им започна да просветва разбиране.

Да, прииска й се да каже, аз съм от този вид посетители.

Може би бяха разчели думите в изражението й. Високият се изпъна.

— Ще трябва да получим потвърждение за това. — Завъртя се на пета и мина с едри крачки през металните двойни врати зад тях.

Карстън изпусна шумен, пухтящ, изпълнен с раздразнение дъх и скръсти ръце на гърдите си. Алекс си придаде нетърпеливо изражение. Даниел, с непроницаемо изражение, стоеше много неподвижен до дясното рамо на Карстън. Справяше се добре. Никой не му бе обърнал дори капка внимание. За войниците той беше просто един от онези анонимни помощници, чиято работа беше просто да носят куфарчетата: точно на това се беше надявала. Дотук Вал се оказваше права — трябваше да я слушат много по-внимателно.

Само след няколко минути вратите се отвориха отново. Високият войник се върна с двама други мъже.

Беше лесно да познае кой е Дивърс. Беше по-дребен и по-изпит и мършав, отколкото бе внушавал гласът му, но в движенията му се долавяше очевидна властност. Не погледна да види къде вървяха другите мъже; очакваше те да се движат около него. Носеше черен костюм с хубава кройка, няколко пъти по-скъп и по-стилен от онези на Даниел и охранителя пред вратата. Косата му беше стоманеносива, но все още гъста.

Поради факта че той не се впусна във формалности, Алекс предположи, че мъжът зад Дивърс беше разпитващият. Беше облечен в измачкана тениска и черен панталон, които приличаха на хирургически дрехи. Провисналата му кестенява коса беше мазна и разчорлена, под кървясалите му очи имаше доста забележими торбички. Макар че очевидно беше имал дълъг ден, в очите му имаше огън, когато съсредоточи поглед върху лабораторната й престилка, после върху куфарчето й за инструменти, а след това — върху все още изложената на показ табличка със скалпелите.

— Какво е това, Карстън? — изрева той.

Нито Карстън, нито Дивърс го погледнаха. Бяха фокусирали погледите си един върху друг.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита Дивърс с равен тон.

— Няма да допусна онзи касапин да убие субекта, когато имам по-добър вариант.

Дивърс погледна Алекс за пръв път. Тя се опита да демонстрира спокойствие, но почувства как сърцето й препуска, докато той я оглеждаше с очи, които се задържаха за миг върху нараняванията по лицето й.

Той се обърна отново към Карстън:

— И къде се сдоби внезапно с този по-добър вариант?

Поне не я беше разпознал веднага. И дори не беше погледнал Даниел. Двамата мъже отново се бяха съсредоточили един върху друг, враждебността протичаше между тях като електрически ток.

— Разработвам алтернативи, за да спася програмата. Тази алтернатива вече се е доказала като повече от действаща.

— По какъв начин се е доказала?

Брадичката на Карстън се вдигна с два сантиметра:

— Улудере.

При тази дума електричеството сякаш се прекъсна. Дивърс несъзнателно отстъпи една крачка назад и издиша раздразнено. Погледна отново към превързаното лице на Алекс, след това към съперника си.

— Трябваше да се сетя, че в Турция става нещо повече. Карстън, това надхвърля правомощията ти.

— В момента способностите ми не се използват достатъчно добре. Просто се опитвам да направя себе си по-ценен.

Дивърс присви устни и отново хвърли поглед към нея:

— Значи я бива?

— Ще видиш — обеща Карстън.

— Но в момента се намирам на критичен етап — възрази разпитващият. — Не можете да ме отстраните от случая сега.

Карстън му отправи унищожителен поглед:

— Затваряй си устата, Линдауер. Това не ти е в категорията.

— Добре — каза Дивърс кисело. — Да видим дали твоят по-добър вариант може да ни даде каквото ни трябва.

* * *

Помещението беше, каквото го бе описал Карстън. Прости бетонни стени, прост циментов под. Една врата, голямо двупосочно огледало между тази стая и помещението за наблюдение, кръгъл прожектор, монтиран в тавана.

В някакъв момент в тази стая сигурно беше имало бюро, два стола и много ярка настолна лампа. Субектите сигурно са били разпитвани, увещавани, заплашвани и притискани, но нещата едва ли бяха стигали по-далеч.

Сега мястото на бюрото беше заето от операционна маса. Наглед беше като излязла от филм за Първата световна война — единична солидна плоскост от неподплатена неръждаема стомана с колела като на болнична носилка. В ъгъла имаше сгъваем стол. Това помещение за разпити не беше и наполовина толкова функционално като обзаведените по последна дума на техниката стаи за разпит в отдела, но този разпит явно не присъстваше и в най-тайните протоколи на отдела.

Тя се постара огледът й да е хладен и безпристрастен, и се молеше Даниел да прояви нужната сдържаност за това.

Даниел беше придружил Карстън и другите в помещението за наблюдение и тя не можеше да го види зад стъклото. Преди групата да се раздели, нито Дивърс, нито някой от другите беше погледнал лицето му. Тя отчаяно се надяваше, че сега той нямаше да направи нещо, за да превърне безразличието им в подозрение.

Кевин лежеше на масата под единствената лампа, прикован с белезници и окови. Беше гол, тялото му лъщеше, мокро от пот и кръв. Надолу по гърдите му се спускаха дълги неравни успоредни редици мехури от изгаряния. По ребрата му имаше тънки разрези, разнищена кожа, побеляла по краищата — вероятно от киселина. Петите му бяха покрити с мехури и също побелели. Линдауер беше излял киселина в изгарянията. От левия крак на Кевин липсваше още един пръст, онзи до първото чуканче.

Инструментите на Линдауер бяха разпръснати по пода, изцапани с кръв и с мръсните му отпечатъци. Алекс знаеше, че там долу има и един пръст от крак, но не можа да го открие от пръв поглед.

Беше очаквала чиста, клинична обстановка; с такава бе свикнала. Това беше варварство. Тя сбърчи отвратено нос.

Кевин беше в съзнание и нащрек. Проследи я с овладяно изражение, докато тя влизаше зад разпитващия.

С прецизност, целяща да подиграе непрофесионалните работни навици на Линдауер, тя се наведе към куфарчето си с инструменти и грижливо извади няколко от табличките си със спринцовки.

— Какво е това? — попита дрезгаво Кевин. Тя автоматично хвърли поглед нагоре и видя, че той говореше на огледалото, а не на нея. — Мислите си, че едно малко момиче може да ме пречупи? А аз си мислех, че се излагате с тоя некадърник. Честно, хора, никога не спирате да ме разочаровате.

Линдауер, който беше настоял да присъства в стаята, се надвеси гневно над масата. Заби пръст в една порезна рана, която минаваше през едно изгорено място върху гърдите на Кевин. Кевин изсумтя и стисна челюст.

— Не се тревожете, господин Бийч. Малкото момиче е просто приятен отдих за вас. Възстановете си силите. Ще се върна по-късно и тогава ще проведем няколко плодотворни разговора.

— Достатъчно, докторе — заяви Алекс с рязък недвусмислен тон. — Съгласих се да ви позволя да наблюдавате, но сега ще ви помоля да бъдете така добър да се отдръпнете от субекта ми.

Линдауер хвърли поглед към огледалото, сякаш очакваше подкрепление. Когато получи в отговор само мълчание, се смръщи недоволно и отиде да седне в единствения стол. В мига, щом седна, той сякаш рухна леко — тя не можеше да определи дали от изтощение, или защото се чувстваше унизен.

Алекс обърна гръб на Линдауер и нахлузи чифт сини латексови ръкавици. Малкото късче метал, което междувременно бе пъхнала в дланта си, беше незабележимо под дясната ръкавица.

Тя пристъпи до ръба на масата, предпазливо разчиствайки с единия си крак част от бъркотията, създадена от Линдауер.

— Здравейте, г-н Бийч. Как се чувствате?

— Готов да изкарам още няколко рунда, скъпа. Изглежда, че някой вече си е прекарал хубавичко с теб, а? Надявам се, че му е било забавно.

Докато той процеждаше думите през зъби, тя започна да го преглежда, като светна с малко фенерче в очите му, а после огледа преценяващо вените на ръцете и китките му.

— Малко дехидратиран, мисля — каза. Погледна право към огледалото, докато слагаше дясната му ръка обратно на масата, оставяйки тънкия ключ под дланта му. — Предполагах, че ще има поставена интравенозна система. Мога ли да получа стойка за система, ако обичате? Нося си физиологичен разтвор и спринцовки.

— Бас ловя, че знаеш как да се справяш с едни други стойки — подхвърли Кевин.

— Не е нужно да бъдете груб, господин Бийч. Сега, когато вече съм тук, нещата ще бъдат много по-цивилизовани. Искрено се извинявам за настоящите условия. Всичко това е много непрофесионално. — Тя изсумтя презрително, отправяйки към Линдауер най-резкия си кос поглед. Той отмести очи.

— Скъпа, ако това е обичайният номер с доброто ченге, съжалявам, но всъщност не си мой тип.

— Уверявам ви, господин Бийч, не съм доброто ченге. Аз съм специалист и е редно да ви предупредя още сега, че няма да играя същите глупави игрички, с които този… разпитващ — желанието й да използва по-неласкава дума се долови ясно в интонацията й — ви е губил времето. Ще се заловим за работа незабавно.

— Да, захарче, да се залавяме за работа, точно за това говоря. — Кевин се опита да продължи да говори високо и да запази насмешлив тон, но тя забеляза какво усилие му костваше това.

Вратата се отвори зад нея. Видя в огледалото как високият войник внесе стойка за система. Досега беше видяла само други четирима души, освен Дивърс и Линдауер, но вероятно имаше и още, скрити от поглед.

— Просто я сложете откъм горния край на масата, благодаря — каза тя, без да се обръща да го погледне, с пренебрежителен тон. Наведе се да вземе спринцовката, която искаше.

— Сега ще ми потанцуваш ли? — промърмори Кевин.

Тя го погледна студено, докато се изправяше.

— Това ще е само пример за нещата, които ще правим тази вечер — каза му, обикаляйки около масата. Постави спринцовката до главата му, докато окачваше банката с физиологичен разтвор и тръбичките. Вратата се затвори, но тя не отмести поглед от Кевин. Огледа отново вените му, после избра лявата му ръка. Той не се възпротиви. Докато вкарваше внимателно иглата, тя се опита да зърне ключа, който му беше дала, но той не се виждаше никъде. Избра най-голямото острие, което видя на пода, и го положи до дясната му ръка.

— Виждаш ли, нямам нужда от такива груби оръжия. Имам нещо по-добро. Винаги си мисля, че е по-честно да оставя субекта да разбере какво го чака, преди да се заема сериозно. Дай ми да разбера какво мислиш.

— Ще ти кажа какво мисля, ти… — Кевин се впусна в лавина от обиди и мръсни думи, които можеха да засрамят предишните му изобретателни описания. Човекът имаше талант.

— Оценявам смелостта ти, наистина я оценявам — каза Алекс, когато той свърши. Допря върха на иглата до банката на интравенозната система. — Държа обаче да знаеш, че това е напразно усилие. Времето за игрички отмина.

Заби иглата през пластмасата и натисна буталото.

Реакцията беше почти незабавна. Чу как дишането му се ускорява, а после той започна да пищи.

Линдауер рязко вдигна глава. Тя разбра, че нито веднъж не бе изтръгнал от Кевин подобна реакция въпреки старанията си. Чу движение зад стъклото, когато зрителите се приближиха, и слабия шепот на гласове. Стори й се, че различи изненадан тон, и чувството беше удовлетворяващо. Макар че, честно казано, всичко се дължеше на преструвките на Кевин.

Знаеше как щеше да се чувства той сега, докато силата препускаше из вените му и цялата болка изчезваше. Беше използвала доза Оцеляване, почти двойно по-висока от всяко количество, което някога бе прилагала върху себе си, вземайки предвид по-големия му ръст, тегло и необходимост. Крясъците му бяха първични, почти тържествуващи. Надяваше се, че е единствената, забелязала нюанса, и че той нямаше да забрави, че пораженията, нанесени на тялото му, все още бяха съвсем реални независимо дали още го чувстваше, или не.

Изчака само пет минути — като потропваше с крак и го наблюдаваше безстрастно, докато той играеше ролята си, пищейки високо и постоянно. Искаше наркотиците да останат в организма му възможно най-дълго. Когато въздействието им отминеше, той щеше да е омаломощен.

— И така, господин Бийч — каза тя, докато вкарваше обикновен физиологичен разтвор в системата. Даде му знака, който щеше да му е нужен. — Мисля, че сега се разбираме, така че мога да оставя това да свърши. Ще говорим ли?

На Кевин му отне повече време да дойде на себе си, отколкото би трябвало, но пък той не познаваше наркотиците й. Престори се, че се съвзема бавно, и тя се радваше, че Даниел стоеше близо до Карстън с намазания с отрова пръстен в готовност. Само Карстън щеше да разпознае измамата.

Дори след минута Кевин все още дишаше тежко и по бузите му наистина се стичаха сълзи. Беше й лесно да забрави, че той е професионалист под прикритие, защото никога не го беше виждала в действие, но трябваше да се сети, че ще изпълни съвършено това представление.

— Е, господин Бийч, какво сега? Да продължим ли с пълна сила, или бихте искали първо да поговорим?

Той се обърна и се втренчи в нея с убедително разширени от страх очи.

— Коя си ти? — прошепна.

— Специалист, както ви казах. Вярвам, че господинът — саркастично, с кимване към Линдауер — имаше някои въпроси за вас?

— Ако проговоря — каза той, все така шепнешком, — ще се махнете ли?

— Разбира се, господин Бийч. Аз съм просто средство за постигане на цел. Щом удовлетворите работодателите ми, няма да ви се наложи да ме видите никога повече.

Сега Линдауер вече открито зяпаше, но Алекс се тревожеше. Трябваше да продължат, но в същото време дали някой щеше да повярва, че Кевин може да се огъне толкова лесно?

Кевин изстена и затвори очи.

— Няма да ми повярват — каза той.

Не беше сигурна как, но й се стори, че лявата гривна на белезниците вече не беше заключена към китката му. Двете половинки на гривната бяха съвсем леко разместени. Не мислеше, че някой друг, освен нея може да види.

— Ще ти повярвам, ако ми кажеш истината. Просто ми кажи каквото искаш да кажеш.

— Наистина получих помощ… но… не мога…

Тя взе ръката му в своите, сякаш го утешаваше. Почувства как ключът пада в дланта й.

— Можеш да ми кажеш. Но моля те, не се опитвай да печелиш време. Не съм много търпелива.

Потупа ръката му, после заобиколи покрай главата му да огледа тръбичката на интравенозната система.

— Не — продума той немощно. — Няма.

— Добре тогава — каза тя, — какво искаш да ми кажеш? — Отпусна длан върху лявата му ръка, вмъквайки ключа между пръстите му.

— Получих помощ… от предател, вътрешен човек.

— Какво? — ахна високо Линдауер.

Тя го стрелна с мръсен поглед, после се обърна към огледалото.

— Вашият човек е неспособен да се владее. Искам да го изведете от тази стая — каза тя строго.

Из стаята се разнесе електронно пращене. Вдигна поглед, търсейки високоговорителя, но не можа да го открие.

— Продължавайте — нареди безплътният глас на Дивърс. — Ще бъде изведен оттам, ако отново покаже неуместно поведение.

Тя се намръщи на собственото си отражение, после се обърна и се надвеси над Кевин.

— Трябва ми име — настоя.

— Карстън — прошепна той.

Не!

С вече разнищени и изопнати нерви, едва се удържа да не го зашлеви. Но разбира се, Кевин нямаше откъде да знае как беше попаднала тук.

Тя чу оживление в стаята за наблюдение и продължи припряно с по-висок глас:

— Намирам за много трудно да повярвам на това, господин Бийч, тъй като господин Карстън е причината да съм тук с вас. Нямаше да ме изпрати, ако искаше да избегне истината. Знае на какво съм способна.

Кевин я стрелна с един отвратен поглед изпод полуспуснати клепачи, после изпъшка отново:

— Това е името, което ми даде моят човек. Мога да ви кажа само онова, което ми съобщи той.

Хубаво измъкване, помисли си тя саркастично.

Оживлението не беше приключило нито с нейното изказване, нито с думите на Кевин. Дочу повишени гласове и движение. Линдауер също се беше разсеял и гледаше към стъклото.

Тя опита отново, като издърпа нова спринцовка и плъзна малко устройство изпод нея в джоба си.

— Простете, задето си помислих, че всичко това е малко прекалено лесно…

— Не, чакайте — изпъшка Кевин, леко повишавайки глас. — Дивърс изпрати човека; той знае за кого говоря.

Е, може би това щеше да поразмъти водата. Да изкара наяве и двете имена.

Нямаше обаче да спре случващото се в помещението за наблюдение. Тя трябваше да предприеме нещо. Хубавото в неочакваната ситуация от другата страна на стъклото беше, че очевидно не я наблюдаваха много внимателно. Моментът беше настъпил.

— Господин Линдауер — повика го тя рязко, без да поглежда в неговата посока. В огледалото видя, че и неговото внимание беше погълнато от ставащото в другата стая. Рязко извъртя глава към нея.

— Безпокоя се, че тези окови на глезените са малко прекалено стегнати. Необходимо ми е да има нормално кръвообращение. Ключът във вас ли е?

Кевин се досещаше за какво беше това. Мускулите му се напрегнаха в готовност. Линдауер забърза към долния край на масата. Един глас се извиси над останалите в стаята за наблюдение, крещейки.

— Не знам за какво говорите — възропта Линдауер, приковал очи върху глезените и осакатените стъпала на Кевин. — Те не прекъсват кръвообращението му. Няма да е безопасно да ги разхлабваме повече. Не знаете с какъв човек си имате работа.

Тя пристъпи близо до него, говорейки тихо, така че да е принуден да се наведе към нея. В джоба си притисна палец към миниатюрния електролитен кондензатор на електромагнитно-импулсния емитер.

— Знам точно с какъв човек си имам работа — промърмори.

Включи кондензатора с лявата си ръка и с дясната заби спринцовката в ръката на Линдауер.

Лампата отгоре потрепна и изпука, стъкълцата от разбитите крушки се посипаха със звън по плексигласовата повърхност на лампата. За щастие, електромагнитният импулс не пръсна плексигласа, иначе щеше да стане лошо за голата кожа на Кевин. Стаята потъна в мрак.

Импулсът не беше достатъчно силен, за да стигне до другото помещение. През огледалото блестеше приглушена светлина и тя видя тъмни фигури да се движат от другата страна на стъклото, но не можеше да разбере кой кой е или какво става.

Линдауер успя да нададе само един пресеклив писък, преди да се загърчи в конвулсии на пода. Тя чу и Кевин да се движи, въпреки че тези звуци бяха много по-тихи и по-целенасочени от мятането на Линдауер.

Знаеше точно къде в тъмнината е куфарчето й за инструменти. Извъртя се и се смъкна на колене до него, отвори предпоследното чекмедже, изсипа табличката със спринцовки на пода и потърси опипом скритото отделение отдолу.

— Оли? — прошепна Кевин. По звука разбра, че сега беше слязъл от масата и беше близо до стойката на системата.

Тя грабна първите два пистолета, до които се докоснаха ръцете й, и се наклони в посоката, откъдето се чу гласът му. Блъсна се в гърдите му, а ръцете му се вдигнаха да я удържат да не падне назад. Притисна пистолетите към корема му точно когато два изстрела отекнаха в другата стая. Нямаше разбиване на стъкло — не стреляха в стаята за разпити. Трети изстрел, а после четвърти.

— Дани е там вътре — изсъска тя, докато той издърпваше пистолетите от ръцете й.

Тя се смъкна отново на колене, когато той се извъртя и пъхна ръка в куфарчето за инструменти. Грабна другите два пистолета — познатите очертания на собствения си РРК и друг, който не разпозна на допир. Без да иска, беше дала зигзауера си на Кевин.

Нямаше значение. Беше постигнала главните цели на стратегията си: да освободи Кевин и да сложи зареден пистолет в ръцете му. Сега в общи линии играеше поддържаща роля. Просто трябваше да се надява, че звездата в главната роля е в достатъчно добра форма, за да направи каквото й беше нужно. Ако онзи садист Линдауер му беше причинил твърде сериозни наранявания… е, тогава всичките бяха мъртви.

Линдауер си беше получил заслуженото. Вероятно още беше жив, но не за още дълго. Изобщо нямаше да се наслади на онова, което беше останало от живота му.

Не беше минала дори цяла секунда, когато нов изстрел проехтя оглушително през малкото бетонно помещение и този път се чу приглушеното хрущене на поддаващо предпазно стъкло.

Мълнии от жълта светлина се промъкнаха като нишки на паяжина през прозореца, когато четирите изстрела се разнесоха в отговор в бърза последователност. Ответните изстрели не промениха накъсаната светлина; отново не се целеха в стаята за разпити. Все още стреляха един по друг в помещението за наблюдение.

Тя продължи да се снишава, докато се придвижваше напред, с пистолети, насочени към накъсания квадрат, в случай че някой нахлуеше през него. Но движението дойде откъм нейната страна; тъмна сянка нахълта в мозайката от стъклени отломки и с трясък влетя през нея в съседната стая.

Мъжете в помещението за наблюдение бяха само на десет стъпки от нея, толкова по-близо, отколкото балите сено, с които се бе упражнявала, че й се струваше прекалено лесно. Опря ръце на стоманената маса и стреля към униформите, изпълващи стаята. Не си позволи да реагира на факта, че не виждаше Даниел или Карстън. Беше казала на Даниел да се сниши, когато започне стрелбата. Той просто следваше указанията.

Сега проехтя буря от изстрели, но нито един от тях не беше насочен към нея. Войниците стреляха по окървавения, гол мъж, който се бе втурнал сред тях със залп от куршуми. Сега имаше шестима униформени мъже, които все още бяха на крака, и тя бързо повали трима, преди да успеят да осъзнаят, че нападението идваше от два фронта. Когато рухнаха, оставиха открит костюмирания мъж, когото бяха пазели. Очите му се фокусираха към нея, докато тя се прицелваше, тялото му вече се беше раздвижило, когато куршумът излетя от пистолета й; не беше сигурна, че е успяла да направи нещо повече, освен да го одраска, когато той се сниши и изчезна от обсега й.

Не виждаше позицията на Кевин, но другите трима войници вече бяха на земята. Не беше останало нищо, в което да се прицелва от тази наблюдателна точка.

Алекс се стрелна към ръба на отворения прозорец, докато под обувките й хрущяха стъкла, и опря гръб на стената до него.

— Оли? — провикна се Кевин със силен и овладян глас.

Горещ прилив на облекчение нахлу в тялото й при звука на гласа му.

— Да.

— Чисто е. Влизай тук. Уцелиха Дани.

Лед нахлу по същия път, откъдето бе припламнала топлината.

Пусна пистолетите в джобовете си, уви ръце в гънките на лабораторната си престилка и се повдигна върху назъбения перваз на прозореца. Подът бе осеян с тела в тъмни униформи, с наситеночервени пръски, оставили следи по всичко, което бе достатъчно светло, за да си личи — лицата, пода, стените. Кевин отърсваше от себе си някакво тяло, което явно бе използвал като щит. Все още имаше движение и не един задъхан шепот. Значи хоризонтът не беше напълно чист, но той сигурно смяташе, че положението е под контрол, а и очевидно нещата бяха спешни.

Даниел беше в задния десен ъгъл — видя бяло русата коса, обкръжаваща бледия му скалп, но по-голямата част от него беше закрита от две тела в униформа, които, изглежда, бяха рухнали върху него. Карстън беше паднал на няколко фута от него: кръвта избиваше по бялата му риза от множество рани. Гърдите му още се движеха.

Отне й по-малко от секунда да асимилира всичко това, вече задействайки се, докато преценяваше, насочвайки се право към Даниел.

— Дивърс е жив — промърмори тя, докато подминаваше Кевин, и с периферното си зрение го видя как кимва и започва да се движи приведен към далечния ляв ъгъл на стаята.

По тялото на войника, проснат върху гърдите на Даниел, имаше много малко кръв, но лицето му беше обагрено в противен пурпурен нюанс, а по устните му бяха избили розови мехурчета. Един бърз поглед към мъжа, проснат върху краката на Даниел, разкри същите признаци. И двамата умираха от отровата върху пръстена на Даниел. Нова пяна от кървави мехурчета изби по устните на първия мъж, докато се опитваше да издърпа парализираното му тяло от Даниел.

Част от нея беше много далече от случващото се — частта, която имаше нужда да запищи, да изпадне в паника и да започне да се задъхва. Позволи на леденото усещане от страха да й помогне да остане съсредоточена и хладнокръвна. По-късно щеше да има време за истерия. Сега трябваше да бъде лекар на бойното поле, бърза и уверена.

Най-накрая изтърколи мъжа от гърдите на Даниел и внезапно навсякъде имаше кръв. Разкъса и свали подгизналата в алено риза на Даниел и съвсем лесно откри откъде идваше кръвта. Цялото й обучение, цялото време, прекарано като наемен травматолог, й подсказа, че е твърде закъсняла.

Беше съвършен смъртоносен изстрел, точно през горната лява част на гърдите му. Човекът, изстрелял този куршум, бе знаел точно какво прави. Това беше един от малкото изстрели, които поваляха човек мигновено, право в сърцето, мъртъв още преди да падне на земята. Мъртъв вероятно още преди да успее да почувства болката.

Нямаше да може да направи нищо дори да не се бе отделила от него и за миг. Беше го оставила да дойде тук, за да я защити, и този избор го беше убил така сигурно, както куршумът в сърцето му.