Стефани Майър
Химикът (19)

19

Той я гледаше с напълно безизразно лице как пъхна глока в кобура му и вдигна клещите за рязане на болтове от пода до крака на Анхел.

Беше обмисляла вариант да донесе заваръчната горелка. Огънят можеше да бъде по-болезнен от почти всичко друго, а много хора имаха свързани с него фобии. Хектор обаче беше професионалист. Не разполагаше с нужното време да го пречупи с болка; нивото му на съпротива щеше да е твърде високо. Онова, което би го изплашило повече от мъчителната болка, би било да изгуби физическото си предимство. Ако нямаше пръст, с който да натиска спусъка, не можеше да си върши работата. Щеше да започне с нещо не толкова жизненоважно за него, но той щеше да може да види как неизбежното се задава. Ако успееше да оцелее тази нощ, щеше да иска, когато това стане, все още да може да използва ръцете си. Така че щеше да е принуден да проговори, за да я забави.

Лявата ръка на Хектор беше най-удобното място. Докато наместваше металните остриета около кутрето му, той сви останалите си пръсти в юмрук и започна да се бори по-усилено с въжетата. Тя задържа здраво дръжките, знаейки какво щеше да си мисли на негово място — ако успееше да се добере до клещите, щеше да има шанс да се освободи. Наистина той се опита да ритне с левия си крак въпреки мъчителната болка, която това сигурно му бе причинило. Тя избегна удара, премести се няколко стъпки по-високо, после отново нагласи клещите в основата на сгънатия му пръст.

Клещите бяха направени за рязане на арматура и тя се стараеше да не оставя остриетата да се затъпят. Не се изискваше кой знае колко мускулна сила от нейна страна, за да щрака с тези остриета.

Наблюдаваше реакцията му. Той се мяташе безуспешно срещу въжетата. Лицето му стана тъмночервено, а кръвоносните съдове запулсираха на челото му. Ахна и се задъха, но не изпищя.

— Понякога хората не смятат, че съм сериозна — каза му тя. — Хубаво е да прогоня това погрешно разбиране.

Точно сега Хектор сигурно мислеше за количеството време, което можеше да измине, преди вече да е твърде късно за пришиването на отрязан пръст. Можеше да живее без кутре, но имаше нужда от ръцете си, а сигурно знаеше, че тя нямаше да спре дотам.

Щеше да подчертае сериозността на намеренията си.

Грабна топлия, окървавен пръст от пода и тръгна заднешком към банята, без да откъсва очи от него, докато той се гърчеше във въжетата си; дори най-добрите пластмасови белезници можеха да бъдат разкъсани. Увери се, че той я гледа, докато хвърляше пръста в тоалетната и пускаше водата. Сега знаеше, че тя не смята да му остави варианти. Надяваше се, че това ще го насърчи да й даде бързо каквото искаше.

— Хектор — каза му тя, докато той гледаше втренчено, стиснал зъби, борейки се да овладее болката. — Не ставай глупав. Няма да те заболи, ако ми кажеш онова, което искам да знам. Ще те заболи, ако не го направиш. Следват пръстите, с които натискаш спусъка, после останалите. Това е, което правя, и мога да продължа толкова дълго, колкото трябва. Не виждаш ли? Изпратили са те да преследваш погрешните хора, Хектор. Не са ти казали нищо за това, с което си имаш работа. Те просто те предадоха в ръцете ми. Защо да ги защитаваш?

— После след тях ли ще тръгнеш? — изръмжа той през зъби.

— Разбира се.

Очите му бяха пълни със злоба и омраза. Беше виждала този поглед преди, но в миналото го бе гледала от много по-добре защитена позиция. Ако той някак се добереше до нея, ако ролите им се разменяха, тя щеше да направи каквото се налагаше, за да умре незабавно.

— Не дойдох за теб — процеди той неохотно. — Изпратиха ме заради един мъж. Дадоха ми снимка. Казаха ми, че щяло да има втори човек, но че вторият щял да е лесен. Първият щял да е труден. Него така и не го видях.

— Кога те наеха?

— Снощи.

— В такъв случай си събрал малко допълнителна помощ и си пристигнал днес — предположи тя. — Откъде?

— Маями.

— Как разбра къде да дойдеш?

— Дадоха ми три адреса. Това беше вторият опит.

— Предполагам, че не е нужно да питам какво стана на първото място.

Кипящата му ярост се изопачи в кошмарна усмивка:

— Бяха стари. Мъж и жена. Не пасваха на описанието, но ми беше платено добре. Не вреди да действаш педантично, а ми костваше само два куршума.

Тя кимна. Той не виждаше нищо от изражението й зад противогаза, но по навик тя запази чертите си овладени.

— Колко далече беше другата къща?

— На петнайсет минути южно от градчето.

— Откъде дойдоха адресите?

— Това не ми го каза никой. Не попитах.

Тя вдигна тежките арматурни клещи.

— Нямаш предположения?

— Другото място изобщо не беше такова. Не видях нищо общо.

Можеше да е лъжа, но би било по-логично да е истината. Защо му бе нужно на Карстън или който там командваше парада в Управлението да съобщава на наемника нещо повече от това местонахождение?

За миг тя се помъчи да проумее това, опитвайки се да се сети за друга насока, която да проучи. Очите й нито за миг не се откъсваха от ръцете му. Какви ли неща можеха да свързват дома на Арни със случайно избрани други? Каква прилика би довела до списък на иначе несвързани адреси?

С чувство на прималяване се сети за една възможност. Възможност, която не й хареса особено.

— Каква кола имаше на автомобилната алея на първото място?

Той сякаш се изненада от въпроса й:

— Стар пикап.

— Бял ли?

— С черно ремарке.

Челюстта й се стегна.

Значи бяха огледали много добре пикапа на Арни — онзи, за който той бе казал, че из града има два точно същите като него. Сигурно бяха заснели Даниел с камера, иначе нямаше да са толкова сигурни за марката и модела. На Даниел сигурно му се беше наложило да кара по главната улица, минавайки покрай банката; вероятно така бяха успели. Защо да си правят труда да разпитват момичето, което се е обадило за изчезналия учител? Просто вземат заснетите от камерата с близък обхват кадри от града и измислят нещо убедително, после се обаждат в Отдела за моторни превозни средства. Не бяха получили цялата нужна информация — ако бяха видели ясно регистрационните номера, онази двойка в другия край на града нямаше да е мъртва. Но знаеха, че Даниел е жив, защото Кевин нямаше да допусне тази грешка. Освен това дори на зърнест черно-бял видеоматериал Даниел не изглеждаше точно като Кевин, ако човек знаеше какво да търси.

Трябваше й пикапът на Арни. Отчаяно се нуждаеше от него. Той не биеше на очи. Едва ли можеха да се носят из града с батмобила и да останат незабелязани. Къде щеше да намери друго превозно средство тук?

Отстъпи назад, обзета от умора. Беше имала добро място за почивка, но сега ловът отново бе в ход. Дори нямаше значение, че най-вероятно лошите мислеха, че е мъртва. Защото знаеха, че Даниел е жив.

Отговорност.

Дясната ръка на Хектор беше заета. Дращеше по пластмасовата връзка с върховете на пръстите си, при което едва не изкълчи китката си. Не изглеждаше, сякаш се опитва да я разкъса или дори да се добере до ключалката. Какво правеше? Тя посегна за глока; вероятно щеше да е най-безопасно да изстреля един пълнител в тази ръка…

Единичен, разтърсващ изстрел избухна в тишината, много по-силен, отколкото беше очаквала да прозвучи отвън пред къщата. Даниел…

Очите й се стрелнаха в посоката на изстрела, макар да знаеше по-добре. В онази една четвърт от секундата, която й бе нужна да си ги припомни, докато едновременно с това издърпваше глока си от кобура, пръстите на Хектор откриха каквото търсеха. Той измъкна дълъг малко повече от дванайсет сантиметра нож с вдлъбнато острие от маншета на ръкава си. То преряза изопнатата пластмасова връзка с рязък остър звук. Същото движение се превърна в хвърляне. Тя стреля в средата на тялото му, когато ножът политна към лицето й. Опита се да отскочи, докато продължаваше да стреля, без да обръща внимание на внезапния натиск, който не бе точно болка, когато острието сряза челюстта й — все още не беше болка, но скоро щеше да бъде, когато въздействието на опиата отминеше. Почувства как топлата кръв покрива шията й и продължаваше да стреля в гърдите на Хектор, докато пълнителят се изпразни.

Хектор лежеше неподвижно, с отворени очи, все още насочени в нейната посока, но вече нефокусирани.

С бързи, резки внезапни поредици от движения тя избърса глока и го метна през парапета, избърса и прибра в калъфа клещите, взе ловната си пушка от края на коридора, опитвайки се да се съсредоточи върху мисълта какво да прави нататък. Не знаеше какво я чака отвън. Докато се промъкваше надолу по стълбите, пръстите й заопипваха бързо, за да преценят новите поражения. Острието на наемния убиец бе пропуснало на косъм сънната й артерия, бе уцелило долния ъгъл на челюстта й и беше срязало наполовина меката долна част на ухото й. Срязаното късче висеше отпуснато до шията й. Красота.

Изрови останките от лявата си обица от наранената част на ухото — беше останала само кукичката, с няколко миниатюрни късчета тънко стъкло, все още заседнали в огънатата тел, после свали дясната. Прибра ги в един джоб на предпазната жилетка. Щеше да е неблагоразумно да остави подобно веществено доказателство. Дори нещо толкова дребно можеше да предупреди враговете й, да им даде причина да мислят, че е жива.

На приземния етаж отдели една секунда да хвърли бърз поглед на Арни. Лицето му беше обърнато към пода. Видя само онова, което беше останало от тила му. Беше очевидно, че не се е мъчил, но това беше слаба утеха.

Беше възнамерявала да събере доказателства на излизане, но не беше сигурна, че има време за това сега. Кучетата мълчаха — означаваше ли това, че всичко беше наред?

Е, след залпа от изстрели на горния етаж едва ли някой отвън не беше наясно с присъствието й. Промъкна се с рамото напред до вратата и приклекна до нея по-ниско, мислеше си, отколкото някой би се прицелил да стреля през строената без хоросан стена. Пресегна се и открехна вратата. Никой не стреля по нея.

— Даниел? — провикна се тя високо.

— Алекс! — извика той в отговор: звучеше обзет от такова облекчение, каквото внезапно изпита тя.

— Нали си добре? — поиска да се увери тя.

— Да. А ти?

— Излизам. Не стреляй.

Мина през предната врата с вдигнати над главата ръце просто за всеки случай. Айнщайн скочи от пода до Лола и я последва по петите.

Тя отпусна ръце и се отправи с подтичване към хъмвито. То бе осветено само от лампите, светещи през предната врата и прозорците, но от тази наблюдателна точка изглеждаше напълно незасегнато от преднамерената им катастрофа.

Даниел се измъкна от предната седалка.

— Изстрелът? — попита тя с по-тих глас, докато се приближаваше. Кучетата около хъмвито й се струваха достатъчно спокойни, но…

— Последният човек. Сигурно се е покатерил отстрани по стената на къщата, за да се измъкне от кучетата. Опитваше се да се промъкне до покрива на верандата.

Даниел посочи с пушката към тъмна маса, присвита на чакъла близо до източния ъгъл на къщата. Тя бутна противогаза обратно на челото си, внимателно намествайки ремъците от лявата страна над ухото си, без да го докосва. Нагласи траекторията си, промъквайки се по-близо до пребитата фигура. Айнщайн я следваше като сянка. Едра стандартна немска овчарка минаваше недалече от тях, явно незаинтересувана от тялото.

Внезапно Айнщайн ускори ход и й я подмина. Подуши тялото няколко пъти, докато тя предпазливо си проправяше път напред, а после се обърна към нея с размахваща се опашка.

— Това знакът, че хоризонтът е чист, ли е? — попита тя.

Той продължи да размахва опашка.

Тя се приведе навътре да погледне по-отблизо. Не й трябваше дълго време, за да види всичко, каквото имаше да се види. Впечатлена, тя се обърна и тръгна обратно към хъмвито. Даниел стоеше до отворената шофьорска врата: изглеждаше несигурен какво да прави. Още нямаше признаци, че реагира по някакъв начин на шока.

— Добър изстрел — каза тя. Един куршум, буквално право между очите. Не можеше да е по-съвършен.

— Не бях много далече.

Той пристъпи към нея, скъсявайки разстоянието, и облечените му в ръкавици ръце се обвиха здраво около ръцете й над лактите. После той ахна и се завъртя настрана, завъртайки я кръгом, така че светлината вече не беше зад нея.

— Колко от тази кръв е твоя?

— Не много — каза тя. — Добре съм.

— Ухото ти!

— Да, това няма да помогне на нищо, нали? Бива ли те с игла и конец?

Той отметна глава назад изненадано:

— Какво?

— Не е трудно. Мога да ти обяснявам, докато го правиш.

— Ъм…

— Първо едно нещо. — Тя се отърси от хватката му и изтича обратно нагоре по стъпалата на верандата. Лола още лежеше свита на кълбо на същото място. Вдигна глава и тупна унило с опашка, когато видя Алекс.

— Хей, Лола, добро момиче. Нека те погледна.

Алекс седна с кръстосани крака пред Лола. Започна да я гали по хълбока с едната си ръка, докато с другата търсеше раната.

— Тя добре ли е? — попита Даниел меко. Той беше от другата страна на парапета на верандата с лакти, опрени на ръба на дъските на пода. Очевидно изпитваше неохота да дойде по-близо до къщата. Тя не го винеше. Лола изскимтя, докато Алекс опипваше краката й.

— Изгубила е доста кръв. Изглежда, че куршумът е минал през задния й ляв крак. Не мога да определя дали изстрелът е уцелил костта, но куршумът определено е излязъл. Извадила е късмет.

Той посегна през дървените дъсчици и потърка носа на Лола.

— Горкото момиче.

— Нещата отзад в хъмвито сигурно са в пълен безпорядък. Ще трябва да изровя комплекта за първа помощ. Гледай да е спокойна, става ли?

— Разбира се.

Айнщайн последва Алекс обратно до хъмвито точно както бе вървял по петите й до верандата. Изненада се как мълчаливата подкрепа я ободри, накара я да се чувства в безопасност въпреки всички доказателства за обратното.

Отвори задната врата на хъмвито и нетърпеливият Кан едва не я повали. Отдръпна се от пътя му точно навреме, когато скочи върху нея. Предположи, че сигурно му е било тясно в товарното отделение, макар че самата тя имаше пространство в изобилие, когато се промъкна вътре.

Оръжия и муниции бяха пръснати безразборно, отделни куршуми се търкаляха под коленете й. Нямаше време да подрежда. Разговорът й с Хектор беше прекъснат рязко; не беше успяла да зададе един последен жизненоважен въпрос: Какво ще стане, когато работата бъде свършена? Кой очакваше обаждане и кога? Поне имаше трета къща, която още чакаше. Освен ако Хектор не се беше обадил по телефона между първата и втората спирка.

Дали се беше обадил на мениджъра си, дали му бе казал кой адрес е проверен и накъде се отправя след това? Дали мениджърът чакаше друго обаждане? Дали щеше да осъзнае, че обаждането вече е много закъсняло?

Откри мешката, в която бе комплектът й за първа помощ. Сега не можеше да направи нищо, освен да действа бързо и да взима правилните решения. Единственият проблем беше, че все още не знаеше точно какви бяха тези правилни решения.

— Добре — каза навъсено тя, когато двамата с Айнщайн стигнаха обратно при Лола.

Коленичи до краката на кучето и бързо осъзна, че е прекалено тъмно, за да вижда какво прави.

— Имам нужда да докараш хъмвито тук и да ми осигуриш светлина — каза тя.

Даниел се отдалечи със залитане от верандата, с масивна сянка, пристъпваща тежко до него — все още стоящия на пост Кан. Запита се как Кан и Айнщайн бяха решили да си разменят задачите. Изхлузи окървавените си предпазни латексови ръкавици и ги замени с нов чифт. Точно инжектираше на Лола леко успокоително лекарство, когато ярките светлини на фаровете на хъмвито се изстреляха през пречките на парапета. Намести се така, че светлината да пада не върху лицето й, а върху раната. Изглежда, куршумът бе влязъл, а после бе излязъл, оставяйки раната чиста. Изчака клепачите на Лола да се отпуснат, преди да започне да почиства раната. Кракът на Лола потрепна няколко пъти, но тя не изпищя. Антисептик, после мехлем, после марля, след това шина и още марля. Би трябвало да зарасне добре, ако успееше да попречи на Лола да докосва раната.

Изпусна шумна въздишка. Как щяха да се оправят с всичките тези кучета?

— Какво следва? — попита Даниел, когато тя приключи. Той беше на земята до верандата, с пушка в ръце, оглеждайки тъмните низини зад тях.

— Можеш ли да направиш набързо два шева на ухото ми, докато материалите така или иначе са извадени?

Той се сепна:

— Няма да го направя както трябва.

— Ще е лесно — увери го тя. — Никога ли не си пришивал копче?

— Не и през човешка плът — промърмори той, но преметна пушката си през рамо и се отправи нагоре по стълбите, докато говореше.

Тя запали кибритена клечка от комплекта и стерилизира иглата. Не беше най-добрата медицинска техника, но беше най-доброто, което можеше да направи при тези обстоятелства. Размаха бързо иглата напред-назад да я охлади, после вдяна хирургичния конец и върза на възел единия край.

Подаде му я заедно с нов чифт ръкавици. Той сложи ръкавиците, а после посегна бавно за иглата. Изглежда, не му се щеше да я докосва. Тя наклони глава назад и поля раната с антисептик, изчаквайки парещото усещане до се разнесе по разреза чак до ухото й. После обърна към него челюстта си, като се постара да е в най-яркия лъч светлина.

— Вероятно трябват само три малки шева. Започни отзад и издърпай конеца оттам.

— Какво ще кажеш за местна упойка?

— В организма ми вече има достатъчно обезболяващи — излъга тя. Можеше да почувства разреза през челюстта си като прогорено клеймо. Но вече не разполагаше с Оцеляване, а всичко друго, което можеше да използва, щеше да я извади от строя поне частично. Това не беше спешна ситуация, а само болка.

Той коленичи до нея. Внимателно постави пръстите си под ръба на брадичката й.

— Било е много близо до югуларната ти вена! — Той ахна, ужасен.

— Да, този си го биваше.

Лицето му беше извън зрителното й поле, затова не може да разтълкува лекия пресекващ звук в дъха му.

— Направи го, Даниел. Трябва да побързаме.

Той си пое дълбоко въздух през зъби, а после тя почувства как иглата пронизва меката долна част на ухото й. Беше се подготвила за това — не позволи на болката да проличи по лицето й и не допусна ръцете й да се свият в юмруци; беше се научила да ограничава реакциите си. Стегна мускулите на корема си, оставяйки напрежението да намери отдушник там.

— Добре — каза в мига щом се увери, че може да запази спокоен равномерен тон. — Справяш се страхотно. Сега само съедини парчетата и ги съший.

Докато тя говореше, пръстите му се движеха бързо, изпълнявайки задачата. Тя не можеше да почувства иглата в срязаната долна част на ухото си, така че трябваше да се справи само с болката, когато той прониза горната половина. Само три малки бодвания. След първото не беше чак толкова зле.

— Трябва ли… да завържа възел или нещо такова? — попита той.

— Да, отзад, ако обичаш.

Почувства как придърпването на конеца стана по-стегнато, докато той работеше.

— Готово.

Вдигна поглед към него и се усмихна. Усети подръпване в порязаната си челюст.

— Благодаря ти. Щеше да ми е трудно да се справя сама с това.

Той докосна бузата й.

— Хайде, нека те превържа.

Тя не мърдаше, докато той покри раната с мехлем, после залепи парче марля на бузата й. Бинтова ухото й отпред и отзад.

— Вероятно трябваше първо да го почистя — промърмори.

— Ще свърши работа засега. Да качим Лола в хъмвито.

— Аз ще я взема.

Даниел внимателно взе на ръце спящата Лола. Дългите й предни лапи и уши висяха извън ръцете му и помръдваха при всяка стъпка от пътя. Алекс почувства как в гърдите й се заражда неуместна развеселеност и преглътна, за да я прогони. Нямаше време за истерия. Даниел положи Лола в свободното пространство зад пасажерското място. В хъмвито бяха останали само двете предни седалки. Алекс предположи, че Кевин беше махнал останалите, за да осигури място за товар.

— Какво сега? — попита Даниел, докато вървеше обратно към мястото на верандата, където тя продължаваше да седи. Вероятно се питаше защо тя не върши нещо полезно. Не знаеше, че отлага нарочно.

Тя си пое дълбоко въздух и изправи рамене.

— Дай ми телефона. Време е да говоря с брат ти.

— Трябва ли да потегляме?

— Има още едно нещо, което трябва да направя, но искам първо да му кажа.

— Какво?

— Наистина е най-добре да опожарим къщата.

Очите му се разшириха, когато се взря в нея. Бавно измъкна телефона от джоба на жилетката си.

— Би трябвало аз да се обадя — каза той.

— Мен вече ме мрази — възрази тя.

— Но грешката беше моя.

— Не ти си наел екип от убийци.

Той поклати глава и натисна копчето за включване на телефона.

— Чудесно — промърмори тя.

Докато прибираше материалите си за първа помощ, наблюдаваше Даниел с ъгълчето на окото си. Той изкара на дисплея единствения номер, от който досега се беше обаждал някой, но преди да успее да го докосне, телефонът звънна отново.

Даниел си пое дълбоко дъх през зъби по същия начин, както преди да докосне за пръв път ухото й с иглата. Тя предположи, че този разговор щеше да е по-трудната от задачите.

Той докосна екрана. Тя чу Кевин да крещи толкова високо, та отначало си помисли, че телефонът е включен на високоговорител.

— НЯМА ДА МИ ЗАТВАРЯШ ТЕЛЕФОНА, ТИ…

— Кев, аз съм. Кев! Дани се обажда!

— КАКВО СТАВА, ПО ДЯВОЛИТЕ?

— Аз съм виновен, Кев. Бях идиот. Провалих всичко. Толкова съжалявам!

— КАКВИ ГИ БРЪЩОЛЕВИШ?

— Арни е мъртъв, Кев. Толкова съжалявам. И някои от кучетата. Не съм сигурен колко. Аз съм виновен за всичко. Ще ми се да можех да ти кажа колко…

— ПОВИКАЙ ОТРОВИТЕЛКАТА НА ТЕЛЕФОНА!

— Това е по моя вина, Кев. Аз оплесках…

Гласът на Кевин беше по-спокоен, когато го прекъсна сега.

— Няма време за това, Дани. Дай й телефона. Трябва ми някой, който може да говори смислено.

Тя се изправи и посегна за телефона. Даниел гледаше неспокойно, докато тя държеше слушалката на няколко сантиметра от ухото си.

— Подсигурени ли сте? — попита Кевин.

Изненадана от деловата му безстрастност, тя отговори със същия тон:

— За момента, но трябва да се размърдаме.

— Подпали ли къщата?

— Точно се канех.

— Има керосин в килера под стълбите.

— Благодаря.

— Обади ми се, когато сте вече на път.

Той затвори.

Е, това бе минало по-добре, отколкото се беше надявала. Върна телефона на Даниел. Изражението му бе вцепенено от изненада. Газът в къщата сигурно отдавна се бе разнесъл, затова тя не си направи труд да си сложи противогаза. Даниел я последва вътре, но тя накара Айнщайн да стои на пост пред вратата.

— Измъкни някакви дрехи от стаята на Кевин — заръча му тя. Можеше да го изпрати горе за първия кат дрехи, които беше заел, но това щеше да отнеме повече време, а и не знаеше как щеше да реагира на телата. Видя как очите му се отместиха към софата, която прикриваше Арни, а после обратно към нея. И двамата трябваше да запазят самообладание. Тепърва им предстоеше дълга нощ, ако смятаха да са живи утре.

— След като събереш достатъчно за няколко дни, иди в кухнята и вземи всичката храна, която не се разваля бързо. Също и вода, колкото имаме.

Той кимна и се отправи надолу по коридора към стаята на Кевин. Тя се стрелна нагоре по стълбите.

— Искаш ли тези пистолети? — провикна се той след нея.

Тя се провря покрай телата, като внимаваше да не стъпи в локвата от хлъзгава кръв.

— Не, убивали са хора. Ако ни хванат, не искам да ме свържат с нищо. Оръжията на Кевин ще са чисти.

В стаята си тя смъкна опръсканите си с кръв дрехи и навлече чисти джинси и тениска. Прибра спалния си чувал, увивайки в него останалите си дрехи, после грабна лабораторните си инструменти в разтворената си ръка и изрита окървавените дрехи в коридора. Забърза обратно надолу по стълбите и излезе при колата с неудобния си товар. Докато Даниел събираше провизии в кухнята, тя откри керосина. Кевин беше събрал три ламаринени туби за бензин от по осемнайсет литра. Можеше да ги е предназначил единствено за подпалването на къщата. Радваше се, че той беше толкова подготвен и делови. Това означаваше, че реакцията му — щом Даниел вече бе в безопасност — вероятно щеше да е по-скоро прагматична, отколкото агресивна. Надяваше се.

Тръгна към горния етаж, като се увери, че дрехите й и телата са добре напоени с керосина. На дървените подове нямаше да им трябва чак толкова помощ. Наплиска страничните дъски на подовете във всичките три стаи, после направи диря с останалото надолу по стълбите. Взе нова метална кутия и забърза през приземния етаж. За пръв път видя другите спални. И двете бяха просторни и добре обзаведени, с луксозни бани към тях. Радваше се, че Арни е водил удобен живот тук. Прииска й се да беше успяла да направи нещо, за да му спести това. Но дори и ако тя и Даниел си бяха тръгнали в първия ден, когато капанът за изчезналия човек бе излъчен по новините, Арни пак щеше да свърши така. Мисълта беше потискаща.

По външната постройка с кучетата имаше отпечатъци от пръстите на Даниел, но нямаше как да заблудят съответния колега на Карстън в ЦРУ, за да помисли, че Даниел или Кевин е умрял тук, така че всъщност нямаше значение. В крачка щяха да разберат кой е Даниел. Не искаше да подпали външната постройка и да изложи на опасност животните. Около нея нямаше широка площадка от чакъл като около къщата, което евентуално щеше да предотврати неконтролируем пожар. Несъмнено Кевин беше настлал чакъла именно по тази причина.

Даниел я чакаше пред хъмвито.

— Изтегли го назад — каза тя, като махна към колата. — Виж дали можеш да накараш и кучетата да се размърдат.

Той се залови за работа. Тя носеше пакета с кибрит от комплекта си за първа помощ. Беше оставила плътна дебела пътечка от керосин по средата на стъпалата на верандата, така че беше лесно да я запали, а след това да се отдръпне, преди пламъците да се разгорят истински. Когато се обърна, кучетата автоматично се отдръпваха от пламъците. Това беше добре.

Алекс отвори шофьорската врата и повика Айнщайн. Той се прехвърли през седалката с един скок, а после се настани до Лола. Ушите му бяха наострени, а езикът — изплезен. Все още изглеждаше бодър и оживен; Алекс завидя на енергичността и оптимизма му.

Даниел вървеше през множеството от оцелели животни, като нареждаше ясно на всяко: „Свободно“. Алекс се надяваше, че това ще помогне, когато пожарните коли започнеха да пристигат. Шумът от стрелбата надали беше стигнал до някой от далечните квартали, но оранжевата светлина на огъня на фона на черното нощно небе беше друг въпрос. Сега трябваше да бягат. Не можеше да се сети за нищо друго, което можеше да направи за кучетата. Това й се струваше като провал — тези животни бяха спасили живота й и този на Даниел.

Тътнещо ръмжене точно зад главата й стресна Алекс. Завъртя се рязко и се намери лице в лице с Кан. Той се взираше в нея с изражение, което й се стори нетърпеливо, сякаш чакаше тя да се задейства. Носът му сочеше над рамото й към Айнщайн.

— О — каза тя, когато осъзна, че той се опитваше да влезе в колата. — Съжалявам, Кан, имам нужда да останеш.

Никога в целия си живот не беше виждала животно да изглежда толкова обидено. Той не помръдна, просто се взираше в лицето й, сякаш настояваше за обяснение. Тя беше по-изненаданата от двамата, когато внезапно обви ръце около врата му и зарови лице в рамото му.

— Съжалявам, голямо момче — прошепна в козината му. — Ще ми се да можех да те взема с мен. Толкова съм ти задължена. Грижи се за другите заради мен. Ти си шефът, ясно?

Тя се отдръпна, като го галеше отстрани по якия врат. Той придоби леко умилостивено изражение и отстъпи неохотно назад.

— Свободно — каза тя тихо; потупа го още веднъж, после тръгна към хъмвито. Даниел вече се беше пристегнал с колана на пасажерското място.

— Добре ли си? — попита Даниел тихо, докато тя се качваше вътре. Беше очевидно, че не говореше за физическите наранявания.

— Всъщност не. — Тя се засмя веднъж и в звука се долавяше нотка от истерията, с която се бореше. Кан все още гледаше, когато тя се отдалечи от къщата.

Щом излязоха през портата, тя си сложи очилата за нощно виждане и изключи фаровете. Беше по-безопасно да кара хъмвито през откритите низини, отколкото да остане на единствения път, който водеше към ранчото. Накрая стигнаха до друг път — даже беше павиран. Тя заряза очилата за нощно виждане и пусна фаровете, докато завиваше на северозапад. Нямаше предвид определено място, просто искаше да измине някакво разстояние. Имаше нужда да се отдалечи от ранчото на Кевин колкото можеше повече, преди слънцето да изгрее.