Стефани Майър
Химикът (27)

27

— Алекс, просто е набрал номера ти погрешка — възрази Даниел.

— Дани е прав — съгласи се Вал. — Реагираш пресилено. Не е станало нищо.

Алекс тръсна глава и усети придърпването в челюстта си точно когато стисна зъби.

— Трябва да се размърдаме — каза решително.

— Защото лошите типове може да измъчват Кевин за информация в същия този миг — обобщи Вал. Говореше с търпеливия, снизходителен тон, с какъвто хората говореха на много малки деца и на старци.

Отговорът на Алекс беше студен и твърд:

— Няма да е шега, ако дойдат за теб, Вал. Мога да те уверя в това.

— Виж, Алекс, собственият ти план току-що се провали — напомни й Вал. — Вече си била разстроена. Кевин ти се е обадил и не е казал нищо. Това е всичко, което се е случило. Мисля, че е малко пресилено да приемаш, че е било нещо повече от случайност.

— Това е начинът им на действие — каза Алекс бавно, с равен тон. Още преди Барнаби да й намери подходящия класифициран материал, беше виждала част от това. — Субектът разполага с телефон, в който има само един номер. Обаждаш се на този номер и разбираш каква информация можеш да получиш от него. Проследяваш сигнала, който си създал току-що. Откриваш човека в другия край на линията.

— Е, обаче няма нищо за откриване, нали? — попита Даниел насърчително. — Ти изхвърли телефона. Не може да ги доведе до нищо повече от един паркинг, който не е свързан с нас.

— Телефонът ще ги отведе до задънена улица — съгласи се тя. — Но ако са хванали Кевин…

По лицето на Даниел за миг премина съмнение. Изражението на Вал още бе снизходително.

— Мислиш ли, че биха го убили? — попита Даниел почти шепнешком.

— Това е най-добрият вариант — каза тя направо. Не знаеше как да го смекчи или да го каже по-внимателно. — Ако е мъртъв, вече не могат да го наранят. А ние сме в безопасност. Ако е жив… — Тя си пое дълбоко въздух и отново се съсредоточи. — Както казах, трябва да се размърдаме.

Вал не беше убедена:

— Наистина ли мислиш, че ще издаде Дани?

— Виж, Вал, никога не бих поставила под въпрос факта, че разбираш от дори най-далечно свързаните с женствеността въпроси. Онова е твоят свят. Това е моят. Не преувеличавам, когато казвам, че всеки се пречупва. Няма значение колко е силен Кевин или колко много обича брат си. Може да отнеме известно време, но той ще им каже къде сме. И заради него се надявам да не отнеме чак толкова дълго време.

Щеше обаче да отнеме и тя го знаеше. Колкото и обтегнати да бяха винаги отношенията й с Кевин, беше се научила да му се доверява, да го познава. Той щеше да й откупи времето, което й трябваше да отведе Даниел и Вал някъде на сигурно място. Отчасти защото наистина обичаше брат си и отчасти заради гордостта си. Никога нямаше лесно да даде на Дивърс онова, което искаше. Кевин щеше да ги накара да се потрудят за всяка дума, която изтръгваха от него.

Радваше се, че задачата за пречупването на Кевин не се е паднала на нея. Сигурна бе, че той щеше да е най-трудният случай, с който е имала работа. Ако имаше човек, способен да го направи — наистина да отнесе тайните със себе си в гроба — този човек можеше да е Кевин Бийч. Може би той щеше да прекъсне списъка на съвършените й постижения.

За миг можеше да си представи живо ситуацията — Кевин, завързан върху ултрамодерната, представляваща последна дума на техниката маса в старата лаборатория, самата тя — застанала над него. Как щеше да подходи към случая? Ако нещата се бяха развили съвсем мъничко по-различно — ако пакистанският й субект никога не бе промърморил името Уейд Пейс — сценарият, който си представяше, можеше да е реалността й.

Алекс прогони образа и вдигна поглед към Даниел и Вал. Забеляза, че напрежението й — силната й и мрачна увереност най-сетне обземаше и Даниел.

— Ако наистина са хванали Кевин… какво мислите, че ще стане с Айнщайн? — попита Вал, все още с недоверие, но лазурносините й очи бяха необикновено уязвими.

Алекс трепна. Защо за капак на всичко останало беше започнала да държи толкова много на някакво си животно? Що за глупава постъпка.

— Нямаме време да измислим всичко точно сега — каза тя. — Имаш ли къде да отидеш, Вал? Място, за което Кевин няма да знае?

— Имам милион места. — Изражението на Вал стана сурово. Съвършените й черти изведнъж придобиха вид, сякаш принадлежаха на красива кукла, студени и празни. — Вие?

— Нашите варианти са малко по-ограничени, но ще измисля нещо. Опаковай нещата, които искаш да запазиш — няма да е безопасно да се върнеш тук. Може ли да задържа перуката?

Вал кимна.

— Благодаря. Имаш ли друга кола, освен тази, която използвахме? — Кевин беше взел джипа на семейство Маккинли, когато двамата с Айнщайн потеглиха точно след полунощ.

— Имам две тук. Онази не е моя. Кевин я караше, когато пристигна тук.

Вал се завъртя леко, грациозно, а после се отправи с ленива походка към стълбите. Алекс не можеше да прецени дали е тръгнала да си приготви багажа, или се бе качила горе да подремне. Вал не й вярваше.

Умът на Алекс препускаше в сто различни посоки. Щеше да се наложи да се сдобият бързо с нова кола и да зарежат онази, за която Кевин знаеше. Имаше толкова много подробности, които трябваше да премисли, и трябваше да го направи бързо.

Алекс се обърна и забърза обратно към стаята за гости. Тя също трябваше да си опакова багажа.

И да помисли. Не беше планирала това. А трябваше.

Даниел я последва надолу по коридора.

— Кажи ми какво трябва да правя — каза той, докато минаваха през вратата.

— Можеш ли да прибереш всичко обратно в мешките? Аз… трябва да помисля няколко минути. Днес не можем да си позволим никакви грешки. Просто ме остави да се концентрирам, става ли?

— Разбира се.

Алекс легна на леглото, после скръсти двете си ръце върху лицето си. Даниел работеше тихо в ъгъла; шумът не я разсейваше. Опита се да обмисли всички ходове, с които разполагаха, всичко, което Кевин не знаеше.

Нямаше кой знае какво. Не можеше дори да се върне за Лола — Кевин беше избрал приюта, в който да я настанят.

Отново си пое въздух, за да се концентрира, и отхвърли тази мисъл. Сега нямаше време за тъга.

За известно време щяха да отсядат само в малки мотели. Да плащат в брой. За щастие, разполагаше с много от парите на Кевин от наркотиците. Щяха да могат да се покрият.

Разбира се, Карстън щеше да го очаква. В крайна сметка нейното лице и това на Даниел щяха да се озоват върху полицейски бюлетин за издирвани, разпратен с имейл до всички потенциални техни спирки в радиус от хиляда мили. Тъй като вече бяха пуснали в ход историята за Даниел, може би щяха да представят Алекс като негова пленница. Щеше да е трудно да пробутат другата версия предвид съответния ръст и килограми на Алекс и Даниел.

Можеше да лагеруват в която там кола успееха да намерят, както бяха направили преди. Наблюдението щеше да е усилено. Щом хората на Карстън откриеха колата на Кевин, щяха да проследят всеки продаден на старо автомобил, всяка обява за търсене, всяка открадната кола в радиус от сто мили във всички посоки. Всяко описание, което си пасваше със сценария, щеше да бъде включено в списък, а ако някое ченге докладваше за въпросната кола, хората на Карстън скоро щяха да го последват.

Може би беше време да се върне в Чикаго. Може би Джоуи Джанкарди нямаше да я убие веднага. Може би щеше да е склонен да замени някаква предана и безпрекословна служба за две тотални промени на външния вид. Или пък може би щеше да надуши отчаянието й и да разбере, че е възможно да изкара добри пари, като я предаде обратно на хората, които я търсеха.

Тя имаше самоличности, за които Кевин не знаеше нищо, но Даниел нямаше такива. Документите, които бе задигнала от мобилната Пещера на Батман на Кевин, нямаше да са надеждни.

Освен ако Даниел не действаше достатъчно бързо.

Тя свали ръце от лицето си и се надигна да седне.

— Мислиш ли, че овладя основните принципи на криеницата?

Даниел се обърна с две прозрачни торби с муниции в ръце:

— Може би най-основното от основите.

Алекс кимна:

— Обаче си възприемчив. Говориш испански доста добре, нали?

— Оправям се. Искаш да отидеш в Мексико?

— Ще ми се да можех. Вероятно не е напълно безопасно да показваш лицето си в Мексико, след като си бил там толкова много пъти, но в Южна Америка има множество добри скривалища. Освен това е евтино, така че доста време няма да ти свършат парите. Няма да се сливаш с местните, но там има много изселници, лишени от гражданство…

Даниел се поколеба за секунда, после внимателно сложи мунициите в една от мешките. Дойде и застана до Алекс.

— Алекс, използваш много местоимения за второ лице в тези обяснения. Да не би… точно сега да говориш за това, че ще се разделим?

— Извън страната ще си в по-голяма безопасност, Даниел. Ако се покриеш на някое тихо местенце някъде в Уругвай, може никога да не те намерят…

— Тогава защо не можем да заминем заедно? Защото ще търсят двойка… ако… ако Кевин проговори?

Тя прегърби рамене; наполовина отрицателен жест, наполовина отбранително движение.

— Защото нямам паспорт.

— Нали не мислиш, че ще чакат Даниел Бийч да се опита да се качи на борда на някой самолет?

— Няма да си Даниел Бийч. Имам два от комплектите с документи за самоличност на Кевин. Ще мине доста време, докато успеят да го попитат за фалшивите самоличности, ако изобщо го сторят. Ще имаш много време да хванеш полет до Чили тази вечер.

Внезапно изражението му стана сурово, почти гневно. Изглеждаше като Кевин и тя се изненада колко я натъжи това.

— Тогава значи просто се спасявам? И те зарязвам?

Ново половинчато свиване на рамене.

— Както каза, те ще търсят двойка. Ще се измъкна през дупките в мрежата.

— Ще търсят теб, Алекс. Няма да…

— Добре, добре — прекъсна го тя. — Нека помисля още. Ще измисля нещо.

Даниел прикова очи върху нейните за една дълга секунда. Бавно, изражението му омекна, докато отново заприлича на себе си. Накрая раменете му увиснаха, а очите му се затвориха.

— Съжалявам — прошепна тя. — Съжалявам, че не се получи. Съжалявам, че Кевин…

— Все се надявам, че ще влезе през вратата — призна Даниел, като отвори очи и се загледа надолу. — Но мога да го почувствам вътрешно — това няма да стане.

— Знам. Иска ми се да грешах.

Той бързо вдигна очи към нейните:

— Ако ролите ни бяха разменени, той щеше да направи нещо. Щеше да намери начин. Но аз не мога да направя нищо. Не съм Кевин.

— Кевин щеше да е в същото положение като нас. Нямаше да знае къде те държат. Дори и да знаеше, те пак щяха да са много по-добре въоръжени. Нямаше да може да направи нищо.

Даниел поклати глава и се отпусна на леглото.

— По някакъв начин нищо от това нямаше да го спре.

Алекс въздъхна. Даниел вероятно бе прав. Кевин щеше да има някой таен информатор или кадри, заснети от друг ъгъл, или начин да проникне в системата на Дивърс. Нямаше да се откаже и да побегне. Но Алекс също не беше на мястото на Кевин. Не можа дори да отрови Карстън, докато той още беше в неведение. Той вече беше наясно, сигурна беше в това.

— Нека помисля — повтори тя. — Ще се опитам да измисля някакъв начин за измъкване.

Даниел кимна:

— Но заедно, Алекс. Заминаваме заедно. Оставаме заедно.

— Дори ако това излага и двама ни на риск?

— Дори тогава.

Алекс се хвърли отново на леглото и пак скри лицето си с ръце.

Ако беше имало някакъв съвършен начин за измъкване за тях, щеше да го пробва по-рано. Цялата причина, че изобщо беше тук, бе, че вариантът за бягство беше пропаднал. Сега се беше провалил вариантът за атака. Не й оставяше много оптимистично чувство.

Странно беше как човек не осъзнаваше колко много има за губене, докато не го изгубеше наистина. Да, знаеше, че е хлътнала дълбоко по Даниел; беше приела това препятствие. Но кой би помислил, че Кевин ще й липсва? Как беше станал неин приятел? Дори не и приятел, защото приятелите си избираш сам. По-скоро роднина — братът, когото се опитваш да избягваш по време на семейните събирания. Никога не беше имала нещо подобно, но сигурно такова беше чувството, болката да изгубиш нещо, което никога не си искал, но въпреки това си започнал да разчиташ на него и да го приемаш за даденост. Арогантната самоувереност на Кевин я беше накарала да се чувства почти в безопасност по начин, по който не се беше чувствала от години. Неговият отбор бе печелившият. Неуязвимостта му бе като предпазна мрежа.

Или поне така беше преди.

И кучето. Не можеше дори да мисли за кучето, иначе щеше да излезе от строя. Нямаше да успее да застави мозъка си да се задейства по обмислянето на каквото и да е решение.

През черната вътрешност на клепачите й отново пробяга образът на Кевин върху масата й. Само да можеше да знае, че вече е мъртъв, това все щеше да е нещо. Ако можеше да повярва, че той не е в агония точно в този момент. Със сигурност беше достатъчно находчив да намери изход. Или пък беше толкова уверен в себе си, че вероятността за провал изобщо не влизаше в плана?

Мислеше си, че знае достатъчно за Дивърс от ходовете му до този момент, за да е сигурна, че той не би пропилял една благоприятна възможност, ако имаше някакъв начин да намери предимство в нея.

Наистина й се искаше ролите им да бяха разменени. Ако тя бе заловената, щеше да успее да намери бърз, безболезнен изход, без да остави на Дивърс и Карстън някакви сведения за другите. Каквото и да беше сбъркал Кевин, както и да се бе провалил, той все още беше човекът, който най-добре можеше да опази Даниел жив. А също и Вал, като стана въпрос. Вал щеше да разполага с най-лесния начин за бягство в краткосрочен план, но нито Карстън, нито Дивърс изглеждаха като типа хора, които биха се отказали от един свидетел.

Ако Кевин беше на мястото на Алекс и се опитваше да измисли план, какво щеше да направи?

Алекс не знаеше. Кевин разполагаше с ресурси, за които не й беше известно нищо, ресурси, които не можеше да попълни. Но дори тогава бягането сигурно е било единственият му вариант. Можеше да се върне, за да пробва отново по-късно, но не беше вероятно да продължи след евентуалния опит за убийството на вицепрезидента днес. Сега беше времето да изчезне и да се прегрупира.

Или, в нейния случай, да изчезне и да се опита да си остане изчезнала.

Онзи отблъскваш образ на Кевин върху масата не й излизаше от главата. Проблемът с това да си професионалист по водене на разпити бе, че тя познаваше в интимни подробности всички варианти на онова, което може би му причиняваха точно сега. Беше невъзможно да не отбелязва минаващите минути и да не си представя как напредваше разпитът.

Даниел беше притихнал. Опаковането не му беше отнело дълго време; не се бяха разпрострели нашироко там, не се бяха разположили твърде удобно. Още отначало знаеха, че може да се наложи да си тръгнат всеки момент — било заради нова катастрофа или просто защото вече твърде дълго злоупотребяваха с гостоприемството на Вал.

Досещаше се какво изпитва той. Сигурно не искаше да повярва, че нещата са се объркали толкова много. Нямаше да иска да повярва, че Кевин може да е мъртъв или че сега смъртта е най-добрият изход за него. Щеше да помни как Кевин беше нахълтал през покрива посред нощ, за да го спаси, и да се чувства виновен, че не е могъл да стори същото. Не само виновен — безпомощен, слаб, гневен, изпълнен с разкаяние, малодушен… Всички неща, които тя вече започваше да изпитва.

Но нямаше нищо, което можеше да направи за Кевин. Ако двамата си разменяха местата, Кевин също нямаше да може да направи нищо. Нямаше да знае къде я държат. Лошите нямаше да изберат място, което да е известно на Алекс или на Кевин. Разполагаха с хиляди варианти. А ако имаше някакъв начин да узнаят къде е скривалището им, определено нямаше да са небрежни по отношение на сигурността там. Кевин щеше да е точно толкова безпомощен, колкото беше и тя.

Не биваше да губи време в обмисляне на невъзможното. Трябваше да се съсредоточи.

Трябваше да действа, осланяйки се на допускането, че Кевин е още жив и че лошите скоро щяха да узнаят, че тя и Даниел също са живи и са наблизо. Щяха да узнаят името и адреса на Вал. Щяха да научат марката, модела, цвета и вероятно регистрационните номера на единствените две коли, до които в момента имаха достъп. Беше време да се отдалечат възможно най-много от тези факти.

Алекс бавно се надигна и седна:

— По-добре да натоварим колата и да потегляме.

Даниел се бе облегнал на стената до камарата торби със скръстени на гърдите ръце. Очите му бяха зачервени по краищата. Кимна.

Вал не се виждаше никъде, когато излязоха в голямата стая, и двамата — приведени под тежестта на торбите. Пространството им се стори по-студено, по-голямо без присъствието на кучето. Алекс тръгна бързо към външната врата.

Не разговаряха в асансьора или докато вървяха към колата. Алекс пусна торбите си до багажника и изрови ключовете от джоба си.

Приглушен стържещ звук наруши кратката тишина. Звучеше, сякаш идваше отнякъде наблизо или може би изпод колата.

Аз съм идиотка, помисли си Алекс, когато приклекна до торбата, за която отчаяно се надяваше да съдържа оръжията, но вътре най-вероятно имаше медицински материали. Знаеше колко несигурно беше положението им и въпреки това беше излязла на паркинга невъоръжена.

Беше разчитала Кевин да удържи по-дълго. Глупачка.

По-тежките чанти бяха у Даниел. В мига, щом отпусна ръка върху торбата пред себе си, тя разбра, че вътре имаше екипировка за първа помощ, която нямаше да й е от полза засега. Поне носеше пръстените и колана си, така че щеше да й се наложи да е близо. Отначало нямаше да се съпротивлява. Тоест ако просто не я застреляха веднага.

Не мина дори и цяла секунда, докато направи тези изчисления. Първият шум беше бързо последван от друг: приглушено скимтене, което определено идваше изпод колата. Звукът я върна към един друг момент на паника край тъмна веранда в Тексас. Не беше човешки звук.

Алекс се приведе по-ниско и наведе глава така, че почти докосваше асфалтовата настилка на гаража. Тъмната сянка под седана се промъкна по-близо.

— Айнщайн? — Тя ахна сподавено.

— Айнщайн? — повтори Даниел като ехо зад нея.

Алекс пропълзя отстрани до колата — дотам, където Айнщайн беше най-близо.

— Айнщайн, добре ли си? Ела тук, момче.

Кучето запълзя към нея, докато се измъкна изпод колата. Тя прокара ръце по гърба и краката му.

— Наранен ли си? — попита с гукащ, гальовен глас. — Всичко е наред. Ще се погрижа за това.

Козината му беше сплъстена и мокра на няколко места, но когато Алекс отдръпна ръце, за да погледне, не бяха почервенели — само мръсни. Лапите на кучето бяха леко порязани и се задъхваше, сякаш беше обезводнен или изтощен, или и двете.

— Добре ли е? — попита Даниел, застанал плътно до нея.

— Май да. Обаче изглежда, че е изкарал тежка нощ.

— Ела тук, момче — каза Даниел и протегна ръка към него. Айнщайн се изправи на крака, а после Даниел го обгърна с ръце. Айнщайн ближеше лицето му отново и отново.

— Качи го горе. Ще натоваря този багаж в колата и ще дойда.

— Добре. — Даниел се поколеба, после жадно си пое накъсан дъх. — Всичко е вярно.

— Да. — Тя отвори багажника, без да вдига очи.

Чу го как се обръща и се отдалечава. Звукът от задъханото дишане на Айнщайн заглъхна.

Не й трябваше дълго време да подготви нещата за заминаване. Подземният паркинг си оставаше тих и безлюден както обикновено. Може би това бе частният етаж на Вал от многоетажния паркинг. Може би всички тези коли бяха нейни. Алекс нямаше да е безкрайно изненадана, ако наистина беше така.

Не трябваше ли Алекс да се почувства по-добре, задето всичко с кучето беше наред? Част от нея сигурно се беше надявала, че греши, че беше реагирала пресилено. Че това беше просто грешка.

Когато влезе обратно в дневната, Вал беше на пода с кучето. Айнщайн се беше свил на кълбо в скута й с глава на рамото й, а Даниел бе коленичил до тях.

Вал вдигна поглед към нея, все още със суровото кукленско изражение:

— Сега е моментът, в който трябва да кажеш: Аз нали ти казах.

— Имаш ли нужда от помощ, за да се измъкнеш оттук? — попита Алекс.

— Налагало ми се е да изчезвам преди. Доста отдавна беше, но това е нещо, което не се забравя.

Алекс кимна:

— Съжалявам, Вал.

— И аз — отвърна Вал. — Мислиш ли… ще вземеш ли кучето?

Алекс примигна изненадано:

— Да.

— О. — Вал притисна лице в козината на Айнщайн. — Дай ми една минута. — Гласът й прозвуча приглушено.

— Разбира се — каза Алекс. Имаха няколко часа. Това местоположение бе последното нещо, което Кевин би издал.

Беше изпратил кучето обратно да ги предупреди. Бореше се за тях.

Освен това тя все още имаше един необичаен източник на информация и вероятно не беше зле да го провери, докато имаше достъп до високоскоростна интернет връзка. Отиде до компютъра на плота.

Досега Карстън беше доста потаен, но може би най-накрая щеше да издаде нещо. Най-малкото Алекс би трябвало да успее да се досети за приблизителното време, когато бяха заловили Кевин. Със сигурност щеше да има обаждане, което да отбележи това. Може би някакво пътуване. Карстън, а не Дивърс бе експертът в тази област.

Проверката на проследяващото устройство беше лесна работа. Колата на Карстън беше в службата му, както беше обичайно за работен ден. Можеше обаче да е взел друга кола. Тя провери записа от звука — Карстън беше в службата. Превъртя назад, за да прослуша разговорите му.

Имаше нещо издайническо. Карстън беше в службата си от доста време — обикновено пристигаше в шест, но някаква дейност започваше около три и трийсет сутринта. Идеше й да се нарита, задето не превъртя записа назад, преди да тръгне тази сутрин.

Първото му обаждане беше кратко. Само „Тук съм“ и „Как е положението?“. Не беше трудно да си извади заключения от това. Някой бе събудил Карстън с новината и той се беше отправил към службата. При липсата на трафик сигурно му бяха трябвали само десет минути да стигне дотам с кола. Ако се вземеше предвид припряното навличане на някакви дрехи, миенето на зъби и т.н., обаждането сигурно беше дошло по някое време от два и трийсет до три и петнайсет.

Тя погледна часовника на компютъра си, изчислявайки от колко време държаха Кевин. Сигурно се беше наложило да го усмирят в началото, после да го изчакат да се съвземе напълно, ако го бяха проснали в безсъзнание. После щеше да им се наложи да решат как да действат и да повикат специалист…

Това вторият разговор на Карстън ли беше? В три и четирийсет и пет Карстън бе провел изходящ разговор.

— Какви ги вършите…? Не ми харесва… Добре, добре, ако това е най-добрият вариант. Какво?… Знаеш какво смятам по въпроса… Както казваш, това си е твой проблем… Искам актуална информация.

Не казваше нищо повече, а думите вероятно можеха да бъдат тълкувани по хиляда възможни начина, но тя не можа да се сдържи и приложи собственото си тълкувание.

Не, Кевин не беше мъртъв.

Настъпи продължителна тишина. Натискане на клавиши, крачене, дишане; това беше всичко. Никакви обаждания. Звучеше, сякаш Карстън не излезе от стаята нито веднъж. Почти чуваше безпокойството му и това я направи по-неспокойна, отколкото вече беше. Къде му беше актуалната информация? С имейли ли я получаваше?

Може би имаха късмет. Може би специалистът трябваше да бъде доведен отдалече. Може би просто задържаха Кевин и чакаха. Това беше едната страна на играта и тя беше разигравала тази карта преди — остави субекта да чака, да си представя, да изпада в паника. Остави го да изгуби битката в собствения си ум още преди да е започнала.

В този случай нямаше вероятност да е така. Те знаеха, че Даниел е жив. Сигурно подозираха, че е получил друга помощ тук в града. Едва ли щяха да искат да дадат време на съмишлениците на Кевин да избягат.

Времето на Карстън и Дивърс също изтичаше. Бяха се обадили. Бяха я чули как вдига слушалката, после прекъсва връзката. Не беше избрала отново номера, за да разбере дали набирането е било случайно. Телефонът беше зарязан. Щяха да предположат, че съучастникът вече бяга.

Както наистина би трябвало да направи.

Алекс се изтръгна от дълбокия си унес, осъзнавайки за пръв път, че Даниел се бе покатерил на високото столче до нея и гледаше как реакциите се сменят по лицето й. Вал се беше облегнала на плота до мивката с Айнщайн в краката й и също я наблюдаваше.

— Само още малко — каза им тя, превъртайки записа през дългата тишина в кабинета на Карстън. Не искаше да пропусне нищо, но не можеше да си позволи да прослуша интервалите без говор в реално време.

Направи пауза, когато прозвуча гласът му, а после внимателно върна записа назад. Отново бе звънял на външен номер. Тонът на гласа му беше коренно различен отпреди. Промяната бе толкова осезаема, че я стресна. Запита се дали някак не беше объркала програмата и не беше изкарала по-ранен запис.

Беше гласът му на мил и обичлив дядо.

— Не те събудих, нали? Как спа? Да, извинявай, изникна нещо спешно. Наложи се да дойда в службата… Не, не отменяй плановете. Заведи Ливи в зоопарка. Утре ще започне да става по-горещо… Знаеш, че нямам избор в тези неща, Ерин. Съжалявам, че не мога да бъда там днес, но не мога да направя нищо по въпроса… Ливи ще си прекара страхотно без мен. Може да ми разкаже всичко за това довечера на вечеря. Направете много снимки… Не мога да обещая нищо, но се надявам да се освободя до вечеря… Не е честно… Да, спомням си как ти казах, че тази седмица няма да е натоварена, но знаеш как е в работата, миличка. Няма гаранции.

Силна въздишка.

— Обичам те. Целуни Ливи от мен. Ще ти съобщя, щом се освободя.

Усети мразовити тръпки, когато той затвори телефона. Карстън си мислеше, че всичко ще е приключило до вечеря? Или просто се опитваше да успокои дъщеря си?

Още мълчание, още тракане на клавиши. Той сигурно получаваше новите сведения по електронната поща. Алекс бе сигурна, че Кевин е сериозно закъсал. Дали се беше разприказвал вече? Нямаше понятие.

Не се чу нищо повече, докато не стигна до настоящия момент. Провери проследяващото устройство. Карстън нямаше да върви никъде. Сигурно Дивърс се оправяше с неговия проблем.

Все още слушайки през миниатюрните слушалки, Алекс опря чело на ръцете си. Карстън отново пишеше на клавиатурата.

Тя си го представи на бюрото му, с непроницаемо изражение, докато изпращаше указания или въпроси. Дали бе пламнал от безпокойство? Дали напрежението караше потта да капе от бледата му, плешива глава? Не, беше сигурна, че щеше да е хладнокръвен и прецизен, не по-напрегнат, отколкото ако попълваше искане за доставка на канцеларски материали.

Той щеше да знае правилните въпроси, които да зададе, дори ако Дивърс не знаеше. Можеше да ръководи цялата операция от ергономичния стол пред бюрото си. Щеше да гледа как измъчват Кевин до смърт, после да изтича да спази резервациите си за вечеря, без да помисли повече за това.

Внезапният гняв, който се разгоря в нея, едва не я задави.

Онова, което ставаше сега, нямаше нищо общо с националната сигурност или спасяването на животи. Карстън провеждаше лична вендета спрямо човек, който може би беше точно от онези типове, чието място наистина е на маса за разпити. Карстън отдавна беше пресякъл границата от недоказано необходими операции под прикритие до чисто криминални действия и това, изглежда, изобщо не му се бе отразило. Може би винаги е било така. Може би всичко, което бе направила за него, всяко безчовечно действие, което бе извършила в името на обществената безопасност, е било измама.

Дали мислеше, че е толкова недосегаем? Че тези тайни избори никога нямаше да засегнат публичния му живот? Дали мислеше, че е освободен от отговорност? Нима не осъзнаваше, че също има отговорности?

Имаше и по-лоши неща от това да те отровят.

Дъхът на Алекс заседна в гърлото. Неочаквано в ума й се разкри нова възможност, нещо, което не беше обмисляла никога преди. Беше прекалено дръзко предположение и тя го знаеше. Имаше хиляда неща, които вероятно щяха да се объркат, милион начини да се издъни. Щеше да е почти невъзможно дори и ако имаше цяла година да планира всяка подробност.

Почувства дланта на Даниел върху гърба си. През миниатюрните си слушалки го чу да пита „Алекс?“ с разтревожен тон. Тя бавно вдигна очи. Взря се в Даниел с преценяващ поглед. Огледа Вал по същия начин.

— Дай ми още десет минути — каза тя, после отпусна глава върху ръцете си и отново се концентрира.