Стефани Майър
Химикът (31)

31

Не се предполагаше да стане така. Пистолетите трябваше да са насочени към Алекс и Кевин. В суматохата никой не беше стрелял по нея — нито веднъж; беше напълно невредима. По идея Даниел трябваше да е на заден план, незабележим. Нямаше причина някой да хаби такъв перфектен изстрел по някакъв анонимен помощник. Онзи опитен стрелец трябваше да се цели в Алекс.

Беше знаела, че планът е дълбоко несъвършен, но никога не си беше представяла, че ще мине невредима през престрелката. Предполагаше се, че Даниел е този, който ще оцелее.

Редица от безименни лица — гангстери, които не беше успяла да спаси — премина светкавично през ума й. Единият имаше име — Карло. Беше умрял точно по същия начин. Тя не бе успяла да направи нищо. Какво беше казал Джоуи Джи? Някои печелиш, някои губиш. Но как се преживяваше тази загуба?

Пищящата част от нея бе готова всеки миг да избие на повърхността. Единствено шокът възпираше пристъпа на скръб. Застиналата пауза беше безкрайна, кристално ясна, всяка подробност беше ярко очертана. Долавяше шум от борба някъде много надалече и чуваше как Кевин крещи с най-грубия си глас: Къде ти е сега дълбокият периметър, Дивърс? Усещаше противната мускусна миризма на мъжете, отровени от пръстена й, и топлия, жив мирис на прясна кръв. Дочуваше затруднено дишане до гърба си, където умираше Карстън.

После, внезапно, звука на друго плитко, засмукващо хриптене близо до наведената й глава.

Очите й, за които дори не бе осъзнавала, че са затворени, се отвориха рязко. Познаваше този звук.

Трескаво смъкна ръкавицата от ръката си и я изпъна здраво върху дупката в гърдите на Даниел. Загледа слисано как борещите се дробове се опитваха да всмучат въздух през латекса. Повдигна крайчето на ръкавицата за издишването, оставяйки въздуха да излезе, а после отново притисна изпънатата ръкавица към кожата му за поемането на въздух.

Той дишаше.

Как? Изстрелът трябва някак да беше пропуснал сърцето му, макар да й се струваше съвършено точен. Направи бърз оглед и осъзна, че всъщност нямаше толкова много кръв, колкото си беше помислила отначало. Не достатъчно, за да предполага дупка в сърцето му. И дишаше, което нямаше да прави, ако куршумът го беше уцелил точно.

Пъхна другата си ръка под рамото му, трескаво търсейки изходна рана. Върховете на пръстите й намериха разкъсаното място в сакото му и тя ги пъхна през дупката, после в дупката на гърба му, опитвайки се да „запечата“ въздушната струя. Дупката не й се струваше по-голяма от онази в гърдите му. Куршумът беше минал право през него.

— Кевин? — Резкият й писък съдържаше цялата паника, която вцепенението й пречеше да почувства. — Трябва ми куфарчето с инструменти. Веднага!

Отново усети движение, но не вдигна поглед да види дали е Кевин, дошъл да й помогне, или Дивърс, приближаващ се с — вид на победител за довършващия удар. Откри, че дори не й пукаше дали това беше Дивърс; не се страхуваше от нищо, което би могъл да й причини. Защото, ако Кевин беше улучен и не беше в състояние да й донесе веднага нещата, които й трябваха, Даниел можеше да умре след минути.

В колата разполагаше с повече от онова, което й трябваше, но нямаше представа как да отведе Даниел обратно горе.

До десния й лакът прозвуча металически трясък.

— Херметичните найлонови торбички — трескаво даде указания тя. — Долното отделение, отляво, и лейкопласт — би трябвало да е близо до горния край.

Кевин положи нещата, които й трябваха, върху гърдите на Даниел, до ръката й. Бързо, в мига на издишването, тя сложи найлоновата торбичка на мястото на ръкавицата си и инструктира Кевин да я залепи плътно от трите страни. Не разполагаше с нищо, което да послужи като клапа за изкарване на излишния въздух, затова трябваше да остави четвъртата страна отворена. Тази страна трябваше да създаде вакуум върху дупката, докато той вдишваше, и после да остави въздуха да излезе, когато издишаше.

— Търкулни го към мен, трябва да запечатам изходната рана.

Кевин внимателно обърна изпадналия си в безсъзнание брат на една страна. Тя се надяваше, че тази поза ще облекчи донякъде натиска от незасегнатия бял дроб на Даниел. За кратко се наложи да прекъсне допира до раната, докато Кевин го местеше, а после за още една скъпоценна секунда, докато разрязваше със скалпел ризата и сакото му, за да ги свали. Залепи нова найлонова торбичка за кожата му, докато оглеждаше локвата кръв под него. Не чак толкова много всъщност. Като по чудо куршумът изцяло беше пропуснал сърцето му, а също и важните кръвоносни съдове. Изходната рана изглеждаше чиста и тя не видя парченца кост. Ако можеше просто да го накара да не спира да диша, възможно беше да го опази жив през следващия час.

Гласът на Кевин прекъсна трескавите й планове.

— Карстън е още жив. Какво искаш да правя с него?

— Може ли да бъде спасен? — попита тя, докато проверяваше дишането и налягането на Даниел. Беше изгубил твърде много кръв. Беше в шок. Все още долавяше пулс на китката му, но беше слаб и заглъхващ. Грабна една спринцовка от горната табличка и му инжектира кетамин и отделно обезболяващо.

— Съмнявам се. Твърде много поражения. Вероятно му остават само няколко минути. Съжалявам, човече.

В края тонът му се беше променил. Вече не говореше на нея.

— В съзнание ли е? — попита тя. Прокара пръсти надолу по ръцете и краката на Даниел, търсейки други рани.

— Джулс? — изхриптя немощно Карстън.

— Кевин, пренеси операционната маса тук. Трябва да откараме Даниел до колата. — Тя си пое дълбоко въздух. — Всичко е наред, Лоуел. Никога не съм тровила Ливи. Разбира се, че не. Само е упоена. До сутринта вече ще е при майка си независимо дали ще се прибера у дома, или не.

Докато успокояваше Карстън — без нито за миг да откъсва очи от Даниел — чу Кевин да излиза, а после да се връща. Чу се силно металическо скърцане, когато избута масата през прозореца, и влажно глухо тупване, когато тя се удари в телата на пода. Тя прехапа устна, докато продължаваше да обработва Даниел: издърпа от устата му парчетата гума от маскировката, за да не се задави с тях, внимателно измъкна от очите му контактните лещи. След колко време щеше да рухне Кевин? Все още му оставаха поне петдесет минути, за да се наслаждава на наркотиците в организма си, но това нямаше да се отрази на действителната издръжливост на тялото му. Трябваше да се опита да не забравя, че той не беше същият Кевин, онзи, който можеше да направи всичко. Трябваше да е по-внимателна с него. Но как? Даниел имаше нужда от бързина. Само да можеше да го отведе до колата…

— Гордея се с теб, Джулс — изхриптя тихо Лоуъл Карстън. — Успя да съхраниш душата си. Впечатляващо… — Последната дума заглъхна с ниско, хъхрещо издишване. Тя се вслуша за още, но сега зад нея имаше тишина.

Бе надживяла Карстън: подвиг, на който никога не би се обзаложила, че е способна. Вместо да изпита триумфа, който винаги беше очаквала, бе раздвоена. Навярно триумфът щеше да дойде по-късно, когато завладялата я паника си отидеше.

— Безопасно ли е да го вдигнем? — попита Кевин.

— Внимателно. Опитай се да държиш гърдите му колкото може по-неподвижни. Аз ще го хвана за краката.

Двамата заедно внимателно вдигнаха Даниел върху сребристия плот на масата. Тя отново хвана китката му, призовавайки със силата на волята си пулса му да остане доловим.

— Дай ми две секунди, Оли — каза Кевин, като започна да разсъблича войника, който беше паднал върху краката на Даниел, онзи, по когото имаше най-малко кръв. — Колко души има горе?

Тя хвърли поглед към лицата на пода. Стори й се, че разпозна по-ниския пазач от металдетектора.

— Поне един го няма със сигурност. Беше на вратата. Там ми се стори празно, но не съм виждала повечето от тези типове преди.

Той вече беше обул панталона: нахлузи чорапи върху осакатените си крака, а после си изпробва обувките. Бяха прекалено малки. Изхлузи друг чифт от краката на другия отровен войник. Тези изглеждаха малко големи, но Кевин стегна връзките здраво.

— Ще трябва да ги отрежеш — каза тя.

Той закопча бялата риза, после навлече отгоре тъмносиньото сако, без да си прави труд да слага вратовръзката.

— Ще направя каквото трябва, когато се измъкнем живи от това. Отърви се от лабораторната престилка, цялата е в кръв.

— Правилно — съгласи се тя, като напъха несръчно пистолетите отзад в ластичния колан на клина си. Беше здрав точно колкото да побере и двата. Сви рамене да изхлузи престилката и я остави да се свлече на пода.

— Добре, да изтикаме тази маса покрай всичките тела, после би трябвало да можеш да я докараш в коридора. Аз ще избързам напред и ще елиминирам всеки, който евентуално е останал.

След секунди тя вече тикаше Даниел надолу по коридора, почти подтичваше, докато Кевин изчезна в тъмнината, някак успявайки да се впусне в спринт. После тя влезе в помещението с металдетектора, а Кевин чакаше, като й държеше вратата на асансьора. Помещението бе празно; сигурно всички се бяха втурнали към стаята за наблюдение, щом започна стрелбата. Тя се стрелна в асансьора.

Кевин посегна да натисне копчето, когато вратите се затвориха безшумно зад нея. Тя се взря в дясната му ръка върху бутона, доминиращата му ръка, и внезапен прилив на разбиране я накара да нададе подобен на кашлица, трескав смях.

Кевин я измери остро с поглед:

— Овладей се, Оли.

— Не, не, виж, става въпрос за сърцето му, Кев. От погрешната страна е — от дясната. Затова стрелецът не е уцелил. — Тя нададе нов сподавен смях. — Жив е, защото органите му са разположени обратно на твоите.

— Млъквай — нареди той.

Тя кимна веднъж, поемайки си дълбоко въздух, за да се овладее.

Асансьорът спря и вратата се отвори към килера за почистващи препарати. Външната врата беше затворена. Кевин повдигна ръба на масата над отвора на асансьора, после отиде до вратата.

Очакваше да я отвори леко, но вместо това той я разтвори широко със силен трясък.

— Помощ! — изкрещя той. — Имаме нужда от помощ тук долу!

После вече тичаше безмълвно напред. Тя дочу по-шумни стъпки, които идваха за тях от другата стая — само от един чифт крака, сигурна беше. Започна да бута Даниел напред възможно най-тихо.

Кевин беше заел позиция, преди охранителят да се зададе зад ъгъла. Охранителят изтича покрай него с пистолет в ръка, който обаче държеше ниско отстрани до тялото си, насочен към земята. Пистолетът на Кевин бе вдигнат високо. Простреля охранителя в тила. Мъжът рухна на пода. Кевин пристъпи напред и пусна още един куршум в главата му за по-сигурно.

Коридорът беше твърде тесен, за да прокарат масата на колела покрай тялото. Кевин я грабна с две ръце и я повдигна, за да я пренесе. Алекс направи, каквото можа, за да помогне, но знаеше, че Кевин поема по-голямата част от тежестта. Не знаеше как той все още се справя толкова добре, и се страхуваше, че ще загине, докато се опитва.

Нямаше друг пазач.

— Изтикай го до колата — нареди Кевин. — Нека да довърша тук горе.

Никой не се опита да я спре; никой не стреля по нея от затъмнен прозорец, докато изтичваше на паркинга. Сега небето бе напълно черно. Единствената улична лампа недалеч от входната врата хвърляше само мъждив жълт кръг светлина към паркираните коли. Затършува в джобовете на Даниел, докато намери ключовете на Карстън. Отвори багажника и посегна към допълнения си комплект за първа помощ.

Знаеше точно къде е комплектът за спешни случаи. Беше очаквала, че или тя, или Кевин — или и двамата — ще бъдат простреляни, и се бе подготвила в съответствие с това. Нямаше нужда от турникета или напоената с кръвоспиращ прах марля, но имаше няколко кръгли, запечатващи превръзки за гръдни рани и те щяха да свършат по-добра работа от нейните найлонови пликчета за сандвичи. Имаше и термоодеяло от комплекта за спешна помощ, още физиологичен разтвор и няколко силни венозни антибиотика. Куршумите бяха мръсни неща и една инфекция щеше да й създаде сериозни тревоги… ако успееше да опази Даниел жив толкова дълго.

Знаеше, че не може. Може би най-много двайсет и четири часа с онова, с което разполагаше тук. Ръцете й се разтрепериха от отчаяние, докато отваряше циповете на пакетите.

После Кевин се озова точно до нея. Хвърли тежък черносребрист квадрат в багажника.

— Харддиск, върху който камерите са записвали — обясни Кевин. — Ще кача Даниел отзад.

Тя кимна и натрупа в ръцете си превръзки за първа помощ.

Когато се промъкна на долната част на задната седалка, видя, че Кевин бе направил всичко както трябва. Даниел лежеше на лявата си страна. Главата му беше подпряна на облегалката от гърба на шофьорското място, която Кевин беше изтръгнал от мястото й — по доста груб начин, изглежда. Тя провери отново притока на въздух на Даниел и пулса му. Все още можеше да го долови на сънната му артерия. Кетаминът щеше да го държи в безсъзнание за известно време. Не можеше да изпитва никаква болка. Организмът му щеше да остане възможно най-неизложен на стрес при сегашните обстоятелства.

Колата започна да се движи. Можеше да почувства как Кевин се опитва да кара спокойно и плавно заради нея, но нямаше да е достатъчно гладко.

— Спри — каза тя. — Дай ми една минута да сложа нещата на място.

Той удари спирачки.

— Побързай, Оли.

Трябваха й само секунди да смени импровизираните запечатващи превръзки с истинските. Вкара бързо системата, а после закрепи банката най-горе върху гърба на седалката.

— Окей. — Когато проговори този път, едва разпозна собствения си глас — знаеше, че няма нищо повече, което може да направи, и отчаянието започваше да изсмуква силите й. — Можеш да караш.

— Не ме изоставяй сега, Олеандър — изръмжа Кевин. — По-силна си от това. Знам, че можеш да го направиш.

— Но не мога да направя нищо повече — изрече задавено тя. — Направих всичко. Не е достатъчно.

— Той ще се справи.

— Той има нужда от първокласен травматологичен център, Кевин. Има нужда от гръден хирург и операционна зала. Не мога да почистя раните му или да поставя торакален дрен на задната седалка на проклето беемве.

Кевин мълчеше.

По бузите на Алекс рукнаха сълзи, но все още не изпитваше скръб. Само гняв — към несправедливостта, към ограниченията, поставени от положението им, към себе си заради този безспорен провал.

— Ако го откараме в някое спешно отделение… — Тя изхлипа.

— Ще е същото като да го предадем в ръцете на лошите. Ще търсят в болниците.

— Той ще умре — прошепна тя.

— По-добре това, отколкото да свърши в стая като онази, от която ме измъкна току-що.

— Не убихме ли преди малко лошите типове?

— Пейс все още отговаря за всичко, Оли, докато не си сложи никотиновата лепенка, която трябва, а предвид настоящото ниво на стреса като нищо може просто да пропуши отново. Ако не умре… дори без партньорите си, не страда от липса на мускулести типове на свое разположение. Болницата отпада.

Тя сведе глава, съкрушена.

Секундите се нижеха. Отбелязваше ги по слабия, равномерен пулс на врата на Даниел. Вероятно беше по-добре тя да кара. Не знаеше как Кевин още издържа, но той нямаше вид на дори леко смутен от изпитанието, на което беше подложен; изглежда, че дори многобройните му рани ни най-малко не го забавяха. Беше истинска машина. Поне Даниел имаше същия железен организъм… Но да си намира някакво основание за надежда точно сега, беше някак глупаво.

— Ако… — подхвана замислено Кевин.

— Да?

— Ако мога да те отведа до място, където можеш да оперираш… ако мога да ти намеря нещата, които ти трябват… Можеш ли да заместиш гръдния хирург?

— Не е специалността ми, но… вероятно бих могла да се справя с основните неща. — Тя поклати глава. — Кев, как можем да уредим операционна? Ако бяхме в Чикаго, разбира се, може и да познавам някого, но…

Кевин се засмя веднъж — всъщност звукът приличаше повече на лай.

— Оли, имам идея.

* * *

Алекс не усещаше кое време е. Може би три сутринта, може би четири. Беше скапана от изтощение, но също и напрегната и нервна. Ръката, с която държеше седмата си картонена чаша кафе, трепереше толкова силно, че повърхността на течността приличаше на миниатюрна буря в морето. Е, това не беше проблем. Вече не й трябваха сигурни ръце.

Джоуи Джанкарди. Никога не би си помислила, че може да изпитва толкова топлота към стария си работодател от мафията, но тази вечер благославяше името му. Ако не беше изкарала при мафията нещо, което се равняваше на интензивен курс по лечение на травми, никога нямаше да успее да спаси Даниел. Всеки главорез и гангстер, когото бе кърпила, й беше помогнал да се сдобие с малко повече опит и целият този опит се натрупваше, докато тази вечер се оказа в състояние да бъде специалист по спешна травматология и хирург. Може би трябваше да изпрати на Джоуи благодарствена картичка.

Прокара треперещата си свободна ръка през косата си и внезапно откри, че й се искаше да е пушачка като Пейс. Пушенето би могло да потисне напрежението й, да забави неспокойното биене на сърцето й, но единствената физическа утеха, която намираше, беше чашата със силна черна мътилка, която държеше, а не можеше да се каже, че тя й помага да се отпусне.

Д-р Фолкстаф хъркаше на олющена кушетка, сбутана между два големи шкафа за материали до задната стена на работния си кабинет. Беше се оказал изненадващо сръчен — въпреки напредналата възраст и неподходящата си специалност. Беше се наложило да скалъпят набързо по-голямата част от онова, което им трябваше в неговата операционна, но той бе изобретателен и добре познаваше инструментите си, а тя бе вдъхновена от отчаянието си. Заедно бяха оформили мощен екип. Дори бяха успели да направят приличен дренаж по Хаймлих с подръчни средства, при това толкова професионално, че бе свършил чудесна работа. Тихото писукане на сърдечния монитор на Даниел беше най-успокояващият звук, който бе чувала. Не че можеше да промени по някакъв начин прекалената кофеинова стимулация на нервната й система.

Цветът на Даниел беше добър, дишането му — равномерно. Изглежда, че наистина имаше всички физически характеристики на Кевин; сякаш беше програмиран да оцелее. Д-р Фолкстаф каза, че никога не е виждал по-гладко изпълнена процедура, а той си беше имал работа с многобройни белодробни наранявания навремето, макар обикновено да бяха прободни рани. Беше възможно Даниел да излезе оттук утре.

Тя остави внимателно чашата си на плота, а после стисна треперещите си ръце в юмруци, докато се връщаше бавно до столчето край леглото на Даниел и сядаше. Бяха всъщност две съединени операционни легла. Нищо тук не беше достатъчно дълго за Даниел.

След секунда облегна глава на тънката, покрита с найлон възглавничка и затвори очи.

Помисли си за онова, което бяха извършили тази вечер, онова, за което едва не бе заменила живота на Даниел.

Дивърс и Карстън бяха мъртви. Възможно беше да няма друг жив човек — освен Уейд Пейс, който да знае, че тя съществува. А неговите часове бяха преброени. Надяваше се.

Кевин хъркаше на пода със старо кучешко кошче под главата вместо възглавница. Беше му дала най-голямата безопасна доза обезболяващи, а Фолкстаф бе почистил раните му, след като Даниел вече беше в безопасност. Сега сънят беше най-доброто за Кевин.

Досега Вал трябваше вече да е оставила Ливи в спешната целодневна забавачка — избрана заради липсата на външни камери, заедно с пълната с граматически грешки, изпоцапана със сълзи и преливаща от извинения бележка на Алекс. Запита се колко ли сериозно полицията щеше да продължи търсенето на похитителя. Ливи бе невредима, без никакъв спомен за времето, прекарано далече от Ерин. Полицията на окръг Колумбия със сигурност нямаше да прояви особено старание за издирването на обезумяла майка, която бе помислила, че момиченцето изглежда точно като попорасналото й дете, отмъкнато преди две години от бащата, с когото се бяха отчуждили. Сигурно имаше няколко случая на изчезнали деца, които щяха да съвпаднат с откъслечните сведения, които им беше дала. Това щеше да задържи вниманието на властите съсредоточено в грешната посока. Може би щяха да свържат отвличането на Ливи със смъртта на дядо й в същия ден, но вероятно нямаше. Съществуваше цял рог на изобилието, пълен с мотиви за насилствената смърт на Карстън, които можеха да бъдат пресети. Щеше да изглежда просто като ужасно съвпадение.

На тайнствените фигури с власт, хората, които дърпаха конците на марионетките, щеше да им се наложи да покрият всичко. За тях щеше да е очебиен един факт — вторият човек в йерархията на ЦРУ и директорът на програма за операции под прикритие, която не би трябвало да съществува, се бяха избили взаимно, като преди това бяха застреляли няколко американски войници. Кукловодите вероятно щяха да разрушат целия комплекс дори още преди да са имали време да осмислят видяното там. Щяха да нарекат случилото се „ужасен нещастен случай“, срутване на сграда, дължащо се на недостатък в конструкцията, колко жалко.

Сети се за последните неща, които Кевин й беше казал, преди да рухне.

— Можеш да направиш това, Оли. Знам, че ще спасиш живота му. Защото трябва. А после всички ще сме в безопасност. Това няма да се случи отново на Дани, така че гледай да го измъкнеш и да го спасиш.

Запита се дали той наистина имаше такава голяма вяра в нея, или просто се опитваше да й попречи да се паникьоса. Но щеше ли да допусне да изпадне в безсъзнание, ако сам не вярваше на думите си?

— Алекс?

Вдигна глава толкова бързо, че столът на колела под нея се изтъркаля няколко сантиметра назад. Скочи и се наведе над Даниел, като хвана ръката, която немощно опипваше да хване нейната.

— Тук съм. — Хвърли поглед към системата. Кетаминът сигурно вече беше излязъл от организма му, но имаше венозно болкоуспокояващо, което щеше да го предпази от изпитването на твърде голямо неудобство.

— Къде сме?

— На сигурно място за момента.

Очите му се отвориха бавно. Трябваше им един миг да я намерят, а после още един да се фокусират.

Вече от поне два-три часа бе знаела с относителна сигурност, че той ще отвори отново очи, но въпреки това познатият сиво-зелен цвят едва не я остави без дъх. Почувства как очите й преливат от сълзи.

— Ранена ли си? — попита той.

Тя изсумтя:

— По мен няма и драскотина.

Той се усмихна леко:

— Кевин? — попита.

— Добре е. Това, което чуваш, е хъркането му — не е моторна резачка.

Ъгълчетата на устата му се извиха надолу, докато очите му бавно се затваряха отново.

— Не се тревожи за него. Ще се оправи.

— Изглеждаше… наистина зле.

— По-жилав е, отколкото би трябвало да бъде който и да е човек — донякъде като теб.

— Съжалявам. — Той въздъхна. — Простреляха ме.

— Да, забелязах.

— Карстън взе пистолета от онзи тип до мен, когато Дивърс извади пистолет срещу него — обясни Даниел: клепачите му се отдръпнаха назад само няколко милиметра. — Движеше се бързо като за по-възрастен човек. Крещяха си един на друг, но всички войници подкрепиха Дивърс.

Алекс кимна:

— Такива заповеди са получили.

— Дивърс даде заповедта и един от тях простреля Карстън, а после мен. Карстън падна на колене, но започна да стреля. Нямах пистолет, затова сграбчих глезените на хората близо до мен с твоя пръстен.

— Добре се справи.

— Исках да се добера до пистолет, но двамата, които уцелих, паднаха върху мен. Не можех да ги повдигна. Ръцете не ме слушаха.

— Онзи върху гърдите ти вероятно ти е спасил живота всъщност. Притискал е раната, докато успях да стигна там.

Даниел отново примигна и отвори очи.

— Мислех, че съм мъртъв.

На Алекс й се наложи да преглътне:

— Честно казано, аз също за известно време.

— Исках да остана, докато стигнеш там. Исках да ти кажа някои неща. Почувствах се ужасно, когато разбрах, че не мога.

Тя го погали по бузата.

— Всичко е наред. Успя. Остана.

Напоследък утешаването й се отдаваше по-лесно. Беше се променила много, откакто срещна Даниел.

— Просто исках да знаеш, че не съжалявам за нищо от това. Признателен съм за всяка секунда, която имах с теб — дори за лошите. Не бих го пропуснал, Алекс, за нищо на света.

Тя облегна чело на неговото:

— Нито пък аз.

За един дълъг миг не помръднаха. Тя слушаше звука на дишането му, звука на равномерно писукащите му монитори и грубото хъркане на Кевин на заден план.

— Обичам те — прошепна той.

Тя се засмя веднъж — бърз, нервен звук, който беше в тон с треперенето на ръцете й.

— Да, май в известен смисъл се досетих. Доста време ми отне, нали? Във всеки случай обаче и аз те обичам.

— Най-накрая говорим един и същ език.

Тя пак се засмя.

— Трепериш — каза той.

— Погълнах толкова много кофеин, че имам нужда от пречистване.

Навън все още беше среднощно тихо, така че шумът от спиране на кола в задния край на сградата бе труден за пропускане. Алекс се изненада колко слабо реагираха нервите й — ясно й беше, че не й бе останала особена сила. Чувстваше се просто уморена, когато се изправи и освободи ръцете си. Измъкна РРК-то от колана на кръста си.

— Наистина се надявам това да е Вал — промърмори.

— Алекс… — прошепна Даниел.

— Не помръдвай дори на милиметър, Даниел Бийч — прошепна тя в отговор. — Прекарах твърде дълго време да те кърпя, та сега да скочиш и да си разкъсаш някой шев. Просто проявявам предпазливост. Връщам се след секунда.

Забърза към задната врата и надникна отстрани покрай малката завеса. Беше колата, която очакваше — грозният зелен ягуар — с Вал на шофьорското място. Забеляза Айнщайн да стои изправен на пасажерското.

Алекс знаеше, че би трябвало да изпитва по-силна емоция, когато осъзна, че всичко бе свършило, че почти всичко започнато беше доведено докрай. Би трябвало да изпитва възторг, облекчение, благодарност, може би да пролива сълзи на радост. Но тялото й бе напълно изтощено. Щом въздействието на кафето отминеше, щеше направо да изпадне в кома.

— Вал е, както си мислех — каза тя тихо на Даниел, докато оставяше пистолета на края на импровизираното му легло.

— Имаш вид, сякаш ще припаднеш.

— Скоро — съгласи се тя. — Засега още не.

— Алекс? — повика я Вал тихо, докато влизаше през вратата.

— Да.

Айнщайн дотича бурно в стаята, въртейки глава напред-назад, докато търсеше Кевин. Спря и изскимтя леко, когато го намери на пода. Наклони глава настрана, а после близна Кевин два пъти по лицето. Хъркането на Кевин пресекна за миг.

Алекс очакваше Айнщайн да се свие на кълбо при най-добрия си приятел, но с енергично размахана опашка той се обърна и изтича при нея. Опря се с две лапи на хълбоците й, за да може да я близне по лицето. Наложи й се да се хване за леглото на Даниел, за да не я събори кучето.

— Внимавай, Айнщайн.

Той нададе тих, подобен на кашлица лай почти като отговор. После застана пак на четири крака и изтича със ситни стъпки до Кевин, сгуши се в него и започна да го ближе по врата отново и отново.

Алекс бе шокирана, когато Кевин проговори. Опиатите, които му бе дала, би трябвало да го задържат в безсъзнание за… е, всъщност не беше сигурна колко време бе минало. Мозъкът й беше твърде изтощен, за да извърши дори просто събиране.

— Ей, приятелче, здрасти — каза той: прозвуча точно както звучеше обикновено — твърде високо. Гласът му й се стори неправдоподобно енергичен за начина, по който сигурно се чувстваше тялото му. — Липсвах ли ти? Добро момче. Казал си им какво е станало. Знаех си, че ще го направиш.

— Кев? — попита Даниел. Алекс решително сложи ръка на челото му, когато той се присви, сякаш искаше да седне в леглото.

— Дани? — почти изкрещя Кевин. Фолкстаф изсумтя и се претърколи на хълбок.

Кевин се изправи и трепна.

— Вероятно не бива да се движиш… — поде Алекс, а после, когато той напълно я пренебрегна, добави: — Ей, поне си пази краката!

— Добре съм — изсумтя Кевин.

— Ти си идиот — каза Вал рязко. — Просто стой мирен за две секунди.

Вал беше свалила странния, подобен на сари авангарден тоалет и сега носеше долнище на анцуг и тениска. Мина с едри крачки през врата с надпис „фоайе“. Кевин чакаше, озадачен, коленичил на линолеума, с една ръка, опряна на стената. Вал се върна почти веднага, тикайки канцеларски стол на колела, с гневно изражение на лицето. Ако й беше останала някаква енергия, Алекс щеше да въздъхне от завист. Вал изглеждаше абсолютно нелепо за човек с конска опашка и без грим, който не бе спал повече от тях, останалите.

— Напълно съм сигурна, че не държат инвалидни колички тук, но това би трябвало да свърши работа засега — каза Вал. — Сядай.

Макар че в гласа й прозвуча дълбоко раздразнение, тя протегна и двете си ръце, за да го издърпа на крака. Той изсъска и залитна, когато петите му се допряха до земята, но веднага щом седна, вече се опитваше с тяхна помощ да се приближи със стола до Даниел.

— Пфу, престани — оплака се Вал. Насочи стола през стаята, докато Кевин предпазливо държеше стъпалата си повдигнати на няколко сантиметра от пода. Вал спря, когато Кевин се озова точно до Алекс. Алекс отстъпи, влачейки крака, за да направи място.

Кевин се втренчи шокирано в отворените очи и здравия цвят на Даниел. Внимателно опипа косата на Даниел, очевидно страхувайки се да докосне някоя друга част от него.

— Изглежда, че твоята отровителка се справи — каза Кевин троснато. — Не съм сигурен обаче за този образ на оплешивяващ швед, дето го разиграваш.

— Идея на Вал.

Кевин кимна разсеяно за момент.

— Не биваше да влизаш след мен. Не исках да правиш това.

— Ти щеше да го направиш за мен.

— Различно е. — Поклати глава, когато Даниел понечи да възрази. — Но нали ще се оправиш? — Кевин вдигна поглед към Алекс в очакване на отговора.

Тя издиша през носа си и кимна:

— Изглежда, сякаш ще се възстанови напълно. Не знам каква е тая работа с вас двамата. Сигурни ли сте, че майка ви не е изкарала любовна авантюра за една нощ с някой създаден чрез генно инженерство свръхчовек?

Когато ръката на Кевин се стрелна към нея, първата инстинктивна мисъл на Алекс беше, че е престъпила границата с подмятането за майката. Но преди да успее да се напрегне в очакване на удар, Кевин я беше сграбчил грубо и я бе придърпал в непохватна мечешка прегръдка. Озова се наполовина в скута му с ръце, приковани под неговите, и не можеше да направи нищо, когато той реши да я целуне право по устните с влажен, силен мляскащ звук.

— Ей! — възропта Даниел. — Дръпни си лицето от моята отровителка!

Алекс дръпна глава настрани, най-сетне отново изпитвайки някакво чувство — на гадене.

— Ъх, махни се от мен, психопат такъв. — Чу Вал да се смее.

Кевин успя да завърти стола на 180 градуса.

— Ти си гений, Оли. Не мога да повярвам, че успя.

— Върви да се натискаш с Фолкстаф, той свърши половината работа.

Той не я пускаше. Сякаш дори не забелязваше, че тя се опитва — ожесточено — да се измъкне.

— Какво изпълнение! Не мога да повярвам, че просто влезе там и ме измъкна! Никога не ми казвай, че не ставаш за операции под прикритие — скъпа, ти си онова, което агентите под прикритие си мечтаят да бъдат!

Айнщайн изскимтя и Алекс почувства как челюстите му се затварят леко около китката й. Той дръпна, опитвайки се да й помогне да се измъкне. Кевин, изглежда, не забеляза.

Тя знаеше къде са най-сериозните наранявания на Кевин. Щеше да използва скоро това знание, ако се налагаше.

— Пусни ме!

— Кевин — каза Даниел с премерен, но леден тон. — Ако не пуснеш Алекс моментално, ще те застрелям с пистолета й.

Накрая Кевин отпусна ръце. Алекс се освободи и двамата се извъртяха нервно към Даниел.

— Не мърдай — изрекоха в един глас.

Алекс задиша отново, когато видя, че Даниел всъщност не се беше опитал да посегне към пистолета.

— Фолкстаф ли? — попита Даниел. — Знам това име… къде сме?

— Помниш д-р Фолкстаф — каза Кевин. — Спаси живота на най-добрия ми приятел в пети клас — след като той попадна в мечия капан. Не може да си забравил това.

Даниел примигна:

— Томи Веласкес се е хванал в мечи капан? — попита, озадачен.

Кевин се усмихна:

— Томи не беше най-добрият ми приятел. — Погали Айнщайн по главата, а кучето отри муцуна в крака му, все още обезумяло от радост.

— Чакай… Фолкстаф? — повтори Даниел, най-сетне навързвайки нещата. — Завел си ме при ветеринаря?

Алекс положи длан на челото му:

— Шшт. Беше подходящото място. Фолкстаф е велик. Спаси ти живота.

— Е, хайде, хайде — намеси се Фолкстаф с дрезгавия си глас. — Аз бях просто асистентът, д-р Алекс. Не се опитвайте да ми приписвате заслугата за спасяването на Дани.

Фолкстаф се бе надигнал и седеше на кушетката, потупвайки рошавите кичури бяла коса, обкръжаващи главата му като неравен ореол. Това я подсети за Барнаби и тя осъзна защо беше изпитвала такова неудобство да работи с дружелюбния старец, който явно все още беше напълно предан на семейство Бийч.

— Беше чест да работя редом с вас, докторе — продължи Фолкстаф, докато се клатушкаше към тях. Сега изглеждаше крехък от старостта, но не беше показал никаква слабост през дългата нощ. Сведе лице и се усмихна на Даниел: — Хубаво е да те видя буден, синко. — Снижи глас до силен шепот: — Уцелил си шестица от тотото, хлапе. Не оплесквай нещата с нея.

— О, знам това, сър.

Алекс се навъси. Не беше споменавала нищо за чувствата си към Даниел, а Даниел беше в безсъзнание. Как винаги им личеше толкова?

Фолкстаф се обърна:

— Каква великолепна овчарка. Това не може да е Айнщайн, нали? Минаха години.

— Внукът му всъщност — каза му Кевин.

— Не е ли невероятно? — Фолкстаф посегна надолу да погали Айнщайн по ухото. — Такъв красавец.

Айнщайн близна ръката му. Кучето беше изпълнено с добронамереност към цялото човечество тази вечер.

— Е, Кевин — каза Фолкстаф, като се изправи, — искаш ли да проходиш отново? Защото, ако е така, ще трябва да вдигнеш малко тези твои крака, а всички имате нужда да си починете. Не смей да ми отправяш този поглед, млади човече. Можеш да използваш кушетката ми ей там. Ъъ, госпожице… — Фолкстаф леко ококори очи, когато забеляза Вал за пръв път. Алекс го беше предупредила, че четвъртият член на групата им ще се появи по-късно, но той определено не беше очаквал модел на „Виктория’с Сикрет“.

— Можете да ме наричате Валънтайн — измърка Вал.

— Да, благодаря, добре. Госпожице Валънтайн, бихте ли могли да избутате Кевин до софата и да му помогнете да се прехвърли върху нея? Точно — благодаря.

Алекс гледаше, отново чувствайки се вцепенена, с глава, сякаш отделена от всяка друга част на тялото й, докато Вал почти изблъска Кевин от стола до кушетката. Изражението й беше раздразнено, ръцете груби, но Алекс я видя как се навежда внезапно да го целуне по челото.

— А вие, докторе…

Алекс се обърна бавно да погледне Фолкстаф.

— В чакалнята има още канапета. Идете да си легнете на някое от тях. Това е заповед.

Тя се поколеба, поклащайки се на място, загледана в Даниел.

— Изчезвайте и двамата — каза Вал, докато отново прекосяваше бавно стаята. — Лягай да спиш, преди да си рухнала, Алекс. Аз спах няколко часа. Ще го наглеждам.

— Ако каквото и да е, се промени на мониторите му, и най-малката промяна…

— Ще те завлека обратно тук вътре за разкрасената ти коса — обеща Вал.

Алекс се наведе и целуна леко Даниел.

— С Фолкстаф хвърлихме доста труд да те сглобим отново — промърмори до устните му. — Не проваляй работата ни.

Устните му докоснаха лекичко нейните, когато проговори:

— Не бих си и помислил. Бъди добро момиче и вземи да поспиш, както ти нареди старият ми семеен ветеринар.

— За твое сведение, в момента съм в разцвета на живота си — възрази Фолкстаф.

— Хайде — заяви Вал, внезапно проговаряйки право в ухото на Алекс. — Да вървим, докато още можеш да ходиш. Сигурна съм, че мога да те нося, но не искам.

Алекс остави Вал да я поведе навън през вратата и надолу по неосветения коридор. Съсредоточи се единствено върху задачата да движи краката си, и нищо друго. Обкръжението й беше просто тъмно размазано петно. Наложи се Вал да й помогне да легне на кушетката, но Алекс беше сигурна, че щеше да се чувства също толкова добре и на пода. Безсъзнанието я обзе още докато лягаше.