Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chemist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Стефани Майър

Заглавие: Химикът

Преводач: Деница Райкова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Рия Найденова

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: J. Pulice; Kelly Campbell; Jake Abel

Коректор: Ганка Филиповска

ISBN: 978-954-28-2261-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9544

История

  1. — Добавяне

18

— Връщаш се — прошепна той глухо.

Тя кимна.

— Мислиш ли, че Арни може още да е…

— Не. Мъртъв е.

Тялото на Даниел се олюля едва доловимо, реагирайки на студената увереност на думите й.

— Тогава не е ли най-добре да бягаме? Каза ми, че ако дойдат за нас, ще бягаме.

Беше прав, а освен това в природата й беше да бяга.

Запита се дали това бе чувството, което изпитваха майките — онези, за които четеш в новините как повдигнали минивана от детето си. Отчаяни, ужасени, но също и могъщи като супергерои.

Алекс си имаше собствен начин да върши нещата: да планира отново и отново, и отново всяка възможност, а после, когато катастрофата връхлетеше, да изпълни плана, който пасваше най-добре. Не действаше спонтанно. Не действаше инстинктивно. Не се биеше; бягаше.

Но тази вечер трябваше да опази не само себе си. Имаше миниван за повдигане.

Нямаше план, само инстинкт.

Инстинктът й подсказваше, че в ход е сериозна атака, добре съгласувана, организирана от хора, които разполагаха с повече получени чрез разузнаване сведения, отколкото би трябвало. Тя и Даниел можеха да избягат, но кой знае какво друго бяха подготвили преследвачите? Можеше да има и друг капан.

Ако можеше да открие кои бяха и какво знаеха, бягството й с Даниел имаше много по-добър шанс за успех.

Откриването на разни неща беше специалитетът й в крайна сметка.

Атакуването не беше, но това просто означаваше, че нямаше да го очакват. По дяволите, и самата тя беше немалко изненадана.

Преследвачите не знаеха за Пещерата на Батман, иначе щяха да я чакат тук. Не знаеха за ресурсите, до които имаше достъп.

Ако изобщо обмислеше всичко това, вероятно щеше да си промени решението. Но сега беше под въздействието на собствения си адреналин и се опитваше да прави находчивите избори. Не просто онези, които щяха да ги спасят тази нощ, а които щяха да ги спасят утре и на следващия ден. Не можеше да направи правилните избори, ако не разполагаше с подходящата информация.

— Бягането вероятно би било най-сигурният вариант в краткосрочен план — отговори тя.

— Тогава?

— Не съм имала този шанс преди — да разпитам някого от наетите убийци, изпратени за мен. Колкото повече знам за това кои са, в толкова по-голяма безопасност ще сме в бъдеще.

Мина една секунда.

— Няма да ме оставиш тук — заяви той с равен тон.

— Не, трябва ми помощта ти. Но само при едно условие.

Той кимна.

— Трябва да правиш точно каквото кажа. Не ме интересува дали ти харесва, или не.

— Мога да направя това.

— Трябва да останеш в колата.

Той отметна глава съвсем леко назад, после стисна устни.

— Точно каквото кажа — повтори тя.

Той кимна отново, недоволен. Не беше убедена, че е искрен.

— Ще имам нужда да ме прикриваш — обясни тя, — а хъмвито е най-доброто място за това. Не можеш да ми пазиш гърба, ако някой те застреля. Окей. Положението ще загрубее. Можеш ли да се справиш?

— Справял съм се с груби и противни ситуации.

— Не такива. — Тя се поколеба за секунда. — Най-близката ми догадка е, че тези типове си мислят, че са дошли да хванат Кевин и теб. Има вероятност аз вече да съм мъртва, доколкото знаят важните хора. Това означава, че трябва да върша нещата по различен начин от обикновено. Мога да правя само тези неща, които Кевин би могъл да прави. Ще действаме по старите методи и няма да можем да оставим никакви оцелели.

Той преглътна, но кимна още веднъж.

— Добре, вземи очилата за нощно виждане, ще караш.

Наистина й се искаше той да не трябва да вижда онова, което се задаваше — да я види такава, каквато щеше да й се наложи да бъде — но сега нямаше как да го предотврати.

Докато излизаха предпазливо с колата през вратата на обора с кучетата, притихнали отзад в хъмвито, ако не се броеше известно тежко дишане, тя почувства как се променя, приготвя се. Щеше да бъде и грозно, и много, много мръсно и кърваво. Тоест ако първо не я хванеха.

Измъкна малка спринцовка от една торбичка в раницата си. Последната й, но пък, ако не я използваше сега, можеше и да не доживее да има нужда от нея друга нощ.

— Имаш ли ми доверие? — попита го тя.

— Да. — Начинът, по който го изрече, придаде необичайна тежест на простата утвърдителна частица.

— Останала ми е единствено тази доза, така че ще се наложи да делим една игла като наркомани. Кръвта ми е чиста, обещавам.

Заби иглата в крака си и натисна буталото почти до половината. Даниел беше по-едър от нея.

— Какво е това? — попита той нервно.

Беше забравила. Той не обичаше игли.

— Съчетание от декстроамфетамин и опиат — нещо като… адреналин и обезболяващи. Ще ти помогне да продължиш да се движиш, ако те прострелят. — Където и да е, освен в главата или сърцето, въздържа се да добави.

Той кимна, а после много усилено се постара да гледа напред, когато тя заби иглата през джинсите му и навътре в бедрото. Не трепна. Тя вкара в тялото му останалата част от разтвора. Щеше да стигне най-много за трийсет минути.

— Колко добре можеш да виждаш?

— Изненадващо добре.

— Можем ли да се движим по-бързо?

В отговор той настъпи газта.

— Когато заемеш позиция — инструктира го тя, — влез на задната седалка и открехни страничните прозорчета. Стреляй по всяко човешко същество, което не съм аз. Не би трябвало да съм трудна за разпознаване — ще бъда много по-дребна от всеки друг, когото ще видиш.

Той отново стисна устни.

— Стой тук вътре каквото и да става, ясно?

Той кимна.

— Ще имаш ли проблем да застреляш тези хора?

— Не. — Изрече го с усилие, после здраво стисна зъби.

— Хубаво. Ако нещо се обърка — пистолетът ти засече, някой се вмъкне някак в хъмвито, каквото и да е, метни една граната през прозореца. Това е сигналът, че имаш нужда от помощ. Знаеш ли как да използваш граната?

— Какъв е сигналът ти?

— Хм?

— Ако имаш нужда от помощ, какъв е сигналът ти?

— Сигналът ми е: стой в колата, Даниел. Гранатата?

— Мисля, че да — промърмори той.

— Може да отнеме известно време, така че не се изнервяй. Няма да започна разпит, докато не съм подсигурила всичко. О, смъкни си очилата за нощно виждане, преди да метнеш граната, или си затвори очите. Внимавай за проблясъците при избухването — ще те ослепят.

— Ясно.

Внезапно иззвъня телефон.

Даниел подскочи на цели трийсет сантиметра и си удари главата в ниския таван.

Какво, по дяволите? — изкрещя Алекс.

— Това е телефонът на Кевин — каза Даниел, като трескаво опипваше жилетката си с дясната си ръка. Изрови телефона от един джоб с капаче, предназначен за муниции. Тя го взе от ръката му, когато той се засуети с него.

На дисплея светеше непознат номер. Тя натисна рязко клавиша за отговор.

— Дани? — излая Кевин в ухото й.

— Кофти избран момент, Бийч! Той ще ти върне обаждането.

— Свържи го, ти…

Тя затвори и изключи телефона.

— Не губи концентрация. Можеш да му се обадиш, когато свършим.

— Няма проблем.

Е, Кевин беше жив. Предположи, че това беше добра новина. Само дето щеше да се наложи някой да му каже, че с плановете му за пенсиониране е свършено, а приятелят му е мъртъв.

— Какво смяташ да правиш? — попита Даниел. — Кажи ми плана, за да знам за какво да следя.

— Ще трябва да нахълташ със сила през портата, ако я затворят. Това ще привлече вниманието им. Ще променим рязко плана, ако ни чакат повече от четирима души. Тръгни с пълна газ към къщата, после завий надясно, така че твоята част от колата да не е уязвима. Ако са четирима или по-малко, забави, но не спирай. Аз ще се изплъзна. Да се надяваме, че вниманието им ще остане фокусирано върху теб. Продължи да се движиш още няколко ярда, после спри да караш и започни да стреляш. А ще ги нападна странично. Стреляй на месо. Ще се опитам да извадя от строя някого, с когото все още мога да говоря. Надявам се, че някой е припаднал и в стаята ми горе. Ще взема Айнщайн, за да не пуска другите кучета да се доближат до мен. Кан остава с теб. Ако проникнат в къщата, ще се върна и ще влезем през стената.

— Виждам портата. Отворена е.

— Вкарай колата чак до къщата.

Той настъпи газта.

— Светлини! — каза й в същия момент, когато тя ги видя. Фарове, идващи нагоре по пътя към тях, приближаващи се бързо.

— Смъквай очилата! Нов план. Удари ги. Силно. Мини право през тях, ако можеш. Стегни се, не изгубвай контрол над колата.

Тя се хвана за таблото с едната си ръка и за седалката — другата. Даниел бутна очилата на челото си и натисна докрай педала на газта. Прииска й се да имаше как да пристегнат кучетата с колани. Щяха да почувстват това.

Другата кола не реагира на техния устрем чак до последната секунда, сякаш може би хората в нея бяха гледали зад себе си, а не напред. Или може би заради изключените фарове и габарити и матовочерната боя хъмвито в по-голямата си част не се виждаше в нощта.

Беше масивен джип, бял. Щом ги видя, шофьорът рязко зави към дясната страна на Алекс. Даниел изви рязко волана надясно и хъмвито заора в страната откъм пасажера на джипа с оглушително скърцане на раздиращ се метал и експлозивния пукот от огъване на предпазно стъкло. Кучетата полетяха напред, прозвуча дъжд от металическо дрънчене и звънтене, докато тялото на Кан се блъсна тежко в задната част и на шофьорското, и на пасажерското място. Алекс извъртя рязко глава напред, но пропусна таблото на сантиметри, когато предпазният колан я дръпна назад. Джипът отлетя на няколко метра, олюля се на две колела за секунда, после се разби в земята с шофьорското място напред. Фарът откъм пасажерското място се пръсна с нова експлозия на стъкла. Кан и Айнщайн заскимтяха, падайки назад на пода.

— Отново! — изкрещя тя.

Даниел блъсна предницата на хъмвито в шасито на джипа. Металът се огъна и изскърца. Джипът се плъзна през равния двор, сякаш тежеше не повече от картонена кутия. Тя видя, че нямаше да могат да го претърколят. Нямаше нищо, в което да го блъснат, само безкрайната трева.

— Прикривай ме. — Тя смъкна очилата за нощно виждане от главата му. — Използвай мерника за нощно виждане на пушката. Айнщайн, ела!

Алекс не изчака отговор. Беше излязла от Хъмвито, преди да е спряло напълно. Ноктите на Айнщайн задращиха отзад по мокрите й джинси, когато забърза да се присъедини към нея. Налагаше й се да се задвижи бързо, преди мъжете в колата да успеят да се съвземат от сблъсъка. Преди да успеят отново да задействат автоматичните си оръжия.

Затича право към предното стъкло, държейки здраво глока в двете си ръце. Беше по-добра със зигзауера, но това щеше да е изключително близо и вероятно щеше да й се наложи да зареже пистолета след това.

През лещите на мерника всичко беше невероятно ясно, яркозелено с ярки контрасти. Фарът откъм шофьорското място все още беше включен, но затънал в земята, така че излъчваше само приглушен мъглив проблясък в прахта, която бяха вдигнали. Рамката на предното стъкло беше напълно празна и тя видя двама мъже на предните седалки, две спаднали въздушни възглавници от първоначалния сблъсък, висящи от тавана на колата. Шофьорът представляваше кървава пихтия: темето му беше силно притиснато към рамката на страничната врата, дебелият му врат — извит под невъзможен ъгъл. Тя видя едното око, отворено, взряно невиждащо в нея. Изглеждаше млад, в началото на двайсетте, с червендалеста кожа, светла коса и онова прекалено едро и мускулесто телосложение, което недвусмислено говореше за употреба на стероиди. Можеше и да е агент, само че останалата част от външността му не се връзваше. Косата му беше към двайсет сантиметра дълга, а в долната част на ухото, което можеше да види, имаше биещ на очи диамант. Беше готова да се обзаложи, че е нает бияч. Нямаше вид на човек, който умее да взима решения.

Пасажерът се движеше, главата му се поклащаше объркано, сякаш тъкмо идваше на себе си. Беше по-стар от другия, може би в средата на трийсетте и мургав, с гъста тридневна „растителност“ по бузите, едър в средната част на тялото, каквито понякога бяха мъжете, които вдигаха наистина големи тежести. Би се обзаложила, че когато е на крака, е як като бик. Беше облечен в прилепнал лъскав костюм, който изглеждаше неуместен за подобна операция, но я наведе на няколко догадки. Все още пристегнат с колана на седалката си, беше точно на нивото на очите й. Тя се приближи бързо и заби дулото на пистолета си в челото му, като хвърли поглед надолу да види какво правеха ръцете му. В момента бяха празни и отпуснати.

— Ти ли отговаряш за това — запита тя.

— Ъ, какво? — изпъшка той.

— Кой е шефът ти?

— Катастрофа. Попаднахме в катастрофа, полицай — каза й той, примигвайки в тъмното. Движенията на очите му сякаш бяха съвсем леко разногледи.

Тя смени подхода, като отдръпна пистолета и смекчи тона:

— Идва помощ. Трябва да разбера колко души сте.

— Ъъ, шестима…

Това означаваше, че имаше още четирима, вероятно отправящи се към звука от трясъка точно сега. Поне кучетата започваха да се събират около нея, всичките безмълвни благодарение на присъствието на Айнщайн. Запита се дали щяха да си я спомнят, ако беше сама.

— Сър? — попита тя, опитвайки си да си представи как един полицай би говорил с човек, попаднал в автомобилна катастрофа. — Къде са другите?

— Стопаджии — каза той: въртящите се очи започнаха да се движат по-целенасочено. — Другите са стопаджии. Качихме четирима души и ги свалихме тук. После се появиха кучета — луди кучета, които ни нападнаха. Помислих си, че ще прегризат гумите.

Той вече се владееше по-добре, навързвайки внимателно историята. Сви ръката си в юмрук, после го разпусна. Тя вдигна отново пистолета и не откъсваше очи от ръцете му.

— Тези… стопаджии пострадаха ли в нападението?

— Така мисля. Мисля, че може би двама. Другите отидоха в къщата.

Значи евентуално имаше само още двама. Но този тип ли беше шефът? Възрастта беше подходяща; въпреки това бе научила едно-друго през времето, прекарано в Чикаго. В организирано нападение онези, които оставаха в колата, обикновено бяха по-ниско в йерархията. Шофьорът беше второстепенна фигура. Звездата на шоуто обикновено беше онзи, с когото бе сключен договорът. Онзи с уменията.

— Мисля, че имам нужда от лекар — оплака се той.

— Идва линейка.

Светлината от единствения оцелял фар на джипа беше почти изцяло блокирана от гъста трева и слягаща се пръст, но имаше достатъчно, за да започнат очите му да се приспособяват. Видя ги да се разширяват, когато той рязко осъзна, че в лицето му е насочен пистолет.

Той рязко посегна да бръкне в якето си. Тя изстреля цял пълнител в рамото му; не искаше да се прицели в долната част на ръката и да рискува куршумът да мине през нея и да заседне в някой жизненоважен орган. Още не беше приключила с него.

Изпищя, а дясната му ръка се изпъна рязко в мъчителен спазъм, опръсквайки с кръв врата и брадичката й. Пистолетът, към който бе посягал, се изплъзна от пръстите му, падна върху лицето на мъртвия му спътник, после се изтърколи от колата и се удари в обувката й. Знаеше, че това едва ли е единственото му оръжие, затова се прицели надолу и простреля дланта на лявата му ръка.

Той отново нададе вой и се помъчи да се измъкне от предпазния колан, сякаш се опитваше да се хвърли към нея през празната рамка на предното стъкло. Нещо не беше наред с краката му — не можеше да намери опората, която търсеше.

Действието беше разбудило кучетата и сега всичките до едно стояха прави. Айнщайн се хвърли към пасажерската страна на колата, която в момента беше горната. Запъвайки лапи срещу рамката на липсващия прозорец, той изпружи врат в джипа и сключи масивните си челюсти около дясното рамо на мъжа — онова, което тя току-що беше простреляла.

— Махни го от мен! Махни го от мен! — изпищя мъжът в окаян ужас.

Тя се възползва от пълното му разсейване, за да сграбчи пистолета при крака си. Беше евтин 38 калибър, с вдигнат предпазител.

— Айнщайн, контролирай! — нареди Алекс, докато се изправяше. Това беше единствената команда, която си спомняше, освен зарежи протокола и свободно, а контролирай й се стори най-близко до онова, което искаше. Айнщайн пусна рамото, но насочи зъби право към лицето на мъжа, оставяйки петна от кървава слюнка по кожата му.

— Коя сте вие? — изкрещя мъжът.

— Аз съм тази, която ще нареди на това животно да ти отгризе лицето, ако в следващите трийсет секунди не ми кажеш каквото искам да знам.

— Дръж го далече от мен!

— Кой е шефът?

— Хектор! Той ни доведе!

— Къде е той?

— В къщата! Влезе вътре и повече не излезе. Анхел влезе вътре след него и не излезе. Кучетата щяха да изтръгнат вратите на колата! Офейкахме!

— Кой стреляше със снайпера? Хектор ли?

Айнщайн щракна със зъби на сантиметри от носа на ужасения мъж.

— Да! Да!

Никога не се беше сещала да използва животни по време на разпит, но Айнщайн се оказа неочаквано ценен кадър.

— Значи Хектор щеше да извърши нападението?

— Да!

— Кой беше мишената?

— Не знам! Трябваше просто да стигнем дотам и да застреляме всеки, който се опита да излезе.

— Айнщайн, дръж го! — Не беше най-добрата импровизация; очите на Айнщайн се изместиха към нея с явно объркан вид. Това нямаше значение за мъжа в джипа.

Не, не! — изпищя той. — Кълна се! Хектор не ни каза. Тия пуерторикански наемници не казват нищо на външни хора!

— Как намерихте това място?

— Хектор ни даде адресите!

Множествено число?

— Повече от един?

— В списъка имаше три къщи! Претърсихме първата по-рано. Хектор каза, че било погрешното място!

— Какво правихте там?

— Хектор влезе. Пет минути по-късно излезе. Каза ни да продължаваме към следващата.

— Това ли е всичко, което знаеш?

— Да! Да! Всичко!

Тя го простреля два пъти в главата със собствения му пистолет.

В ума й течеше обратно отброяване. Нямаше представа колко време всъщност й беше отнело да освободи кучетата, да доплава надолу по течението и да натовари хъмвито. Не знаеше кога Хектор бе влязъл в къщата или колко време му беше отнело да стигне до стаята й. Това, което знаеше, беше, че флаконът с газ под налягане, който бе оставила да действа там, щеше тихо да излъчва химикалите, с които беше зареден, в продължение на петнайсетина минути, след като някой отвореше вратата. Щом съдържанието изтечеше, тя разполагаше с може би още трийсет минути — в зависимост от това колко едър беше въпросният човек, преди жертвата да се изправи отново на крака. Щеше да е на косъм.

Скочи в хъмвито, като задържа вратата отворена, за да може Айнщайн да се покатери през нея. Подхвърли очилата за нощно виждане обратно на Даниел, успявайки да зърне лицето му само веднъж за миг, преди отново да бъде заслепена. Видя единствено, че изражението му беше напрегнато.

— Откарай ни до къщата. Същият план, както преди, ако някой излезе. Спри достатъчно назад, за да можеш да виждаш къщата странично; наблюдавай дали някой ще заобиколи.

— Кучетата ще ми дадат знак, ако видят нещо.

— Вярно — съгласи се тя. Ползите от глутницата бяха по-големи, отколкото можеше да предвиди.

Прибра РРК-то си и сложи глока в кобура вместо него. Пъхна 38-калибровия в колана си, натика РРК-то в торбата при краката си, после затършува из същата торба, измъквайки опипом нещата, които й трябваха. Смени непробиваемата за куршуми шапка с противогаза, затегна го бързо около устата и носа си, закрепи филтъра, после грабна още два флакона под налягане, пластмасови белезници, тънки предпазни ръкавици и кутията с обиците си; прибра ги в джобовете на жилетката си. Накрая измъкна тежките клещи за рязане на болтове и ги затъкна в колана до празния кобур с едната дръжка вътре и едната отвън. Макар че клещите бяха доста компактни предвид предназначението си, дръжките им все пак стигаха почти до коляното й. Щяха леко да спъват придвижването й, но ако нещата минеха така, както искаше, щяха да й потрябват.

Нямаше време да мисли за какво ли се безпокоеше Даниел точно сега — как би приел факта, че тя е убила безпомощен човек.

Къщата се показа пред погледа й: всички прозорци, които се виждаха на долния етаж, бяха осветени. Прозорците горе бяха твърде добре затъмнени, за да може да разбере дали лампите светеха, или не.

— Виждаш ли някого?

— Тяло — ей там. — Даниел посочи към стопанската постройка.

— Трябва да се уверим, че е мъртъв. — Все още имаше трима мъже, за които не знаеше нищо. Колкото по-малко дишащи, толкова по-добри бяха шансовете й.

— Напълно съм сигурен, че е. Изглежда, сякаш е… сякаш не е цял. — Гласът му прозвуча малко глухо.

Не и нейният.

— Хубаво.

Не виждаше никого близо до къщата. Очевидно, онези не бяха чак толкова тъпи, че да изтичат навън и да проверят какво става. В прозорците не се появиха никакви силуети. Със сигурност щяха да изключат светлините, ако смятаха да стрелят от някой от тях. Може би горе… прозорците бяха толкова изцяло покрити, че дори не можеше да определи къде точно бяха. Или затъмняващите щори бяха отдръпнати назад и някой наблюдаваше от затъмнена стая.

— Можеш ли да видиш прозорците на горния етаж?

— Всички изглеждат покрити — каза й Даниел.

— Добре, започни да забавяш. Две секунди след като излезем, спри и се приготви да стреляш.

Той кимна:

— Разбрано.

— Айнщайн, ела тук. Приготви се.

Даниел обърна колата под ъгъл така, че неговата страна гледаше в светлините от къщата. Тя се надяваше, че ще е невидима откъм тъмната страна на колата. Отвори вратата и се плъзна към бавно движещата се трева долу. Опита се да пресъздаде движението, което беше виждала в сто филма: падна на колене, после се претърколи на една страна, когато Айнщайн я прескочи. Беше сигурна, че го е направила погрешно, но щеше да разбере колко погрешно чак след като ефектът на Оцеляване отминеше.

Беше забравила да каже на Даниел да затвори вратата, да изключи осветлението и да заключи навсякъде, но това се подразбираше, а той, изглежда, мислеше бързо тази вечер. Може би отново се дължеше на генетиката — бе програмиран за подобна ситуация също като брат си. Във всеки случай, ако някой се опиташе да влезе в колата, Кан щеше да чака. Можеше да си представи какво щеше да е чувството, ако някой, който вече бе изтощен от нападението на десетки обучени кучета, се озовеше лице в лице с Кан на по-висока позиция в тъмното. Нямаше как това да не се отрази на прицела му и времето за реакция.

Въпреки че беше с ръкавици, пълзенето през чакъла щеше да е ужасно мъчително, ако не се беше заредила с опиати. Докато се отдалечаваше забързано от хъмвито, чу шумоленето от лапите на глутницата си, приближаваща се в сухия шубрак — не само Айнщайн, но и десетките други оцелели. Никога преди не беше имала такова подкрепление. Един евентуален снайперист отгоре трудно щеше да я отдели от множеството.

Приведена, започна да се промъква към верандата. Сега хъмвито беше спряло. Чу вратата да се затръшва. Приглушено скимтене, съвсем близо до главата й, я накара да замръзне. Тихото скимтене пак се чу. Не беше човешки звук.

Надигна се на верандата, претърколи се под парапета, а после остана долу, по-ниско от прозорците. Лола беше там, свита на кълбо в далечния ъгъл. Алекс знаеше, че дори ранена, Лола щеше да вдигне тревога, ако наблизо имаше някого другиго. Пропълзя до кучето: облечените й в ръкавици ръце се хлъзгаха по диря от кръв. Лола вдигна глава на около сантиметър, а опашката й се вдигна за едно вяло помахване.

— Всичко ще бъде наред, Лола. Веднага се връщам. Дръж се, става ли? — Погали кучето веднъж по ушите и Лола се задъха леко.

Айнщайн чакаше в сенките до вратата. Алекс пропълзя до него.

— Остани с Лола, Айнщайн.

Не можеше да разтълкува погледа, който й отправи. Надяваше се да е разбрал. Този път трябваше да влезе вътре сама.

Ако оживееше тази нощ, щеше да открие противогаз, изработен за кучета.

Алекс приклекна до вратата и внимателно постави обиците си. Бяха не на място — изящни и говорещи за суета — редом с останалата част от сериозната й екипировка, но нямаше време да се тревожи за външността си, а имаше твърде голяма вероятност ситуацията да загрубее. Грабна по-големия флакон от предния джоб на жилетката си, отвъртя запушалката, отвори вратата и го метна вътре.

Нямаше реакция. Нито вик, нито звук от оттеглящи се стъпки, когато газта изпълни стаята. Изчака две секунди, после се изправи наполовина и затича приведена през вратата с глока в дясната си ръка и ловната пушка в лявата. Щеше да е непохватна с лявата си ръка, но с пушка като тази на човек не му трябваше добър прицел, не и при близка стрелба.

Не си направи труда да претърсва първия етаж. Ако някой се опиташе да тръгне след нея в следващите пет минути и нямаше противогаз, щеше бързо да излезе от строя. Разигра мислено ситуацията, докато отиваше към стълбите. Хектор беше влязъл вътре, търсейки Даниел или Кевин, или двамата. Тъй като беше влязъл сам, тя подозираше, че е търсел само двама души. След като Арни бе загинал, той си бе мислил, че схватката е един на един. И въпреки това трябваше да е бил много уверен в способностите си, за да влезе сам.

Сигурно му се беше наложило да провери всички стаи на долния етаж. После сигурно беше пробвал вратите на горния.

Тя вече беше на половината път нагоре по стъпалата. Мъглата, която се стелеше от клапана долу, бе тежка; не се изкачваше заедно с нея. Когато погледна нагоре, видя, че вратата на Даниел беше отворена, както и тази на банята. От далечния десен край надолу се разливаше светлина. Това можеше да е само нейният килер.

Прибра ловната пушка, промъкна се догоре, подпря лакти на първото стъпало надолу и се надвеси през ръба на парапета.

В коридора имаше повален мъж с груб черен панталон и кубинки. Главата и раменете му бяха опрени на друг чифт крака, излизащи от стаята й, обути в подобен панталон, но с черни маратонки вместо с кубинки.

Хектор сигурно беше онзи на пода в нейната стая, ако мъжът с костюма бе описал правилно събитията. Сигурно беше отворил вратата, бе щракнал ключа на лампата и се бе свлякъл. След няколко минути Анхел сигурно беше дошъл да види дали му трябва помощ, бе видял краката му и се беше прокрадвал покрай стената с пистолет в ръка, докато газът го беше надвил.

Нямаше представа от колко време са в безсъзнание.

Дотук мъжът с костюма се беше оказал съвсем честен с нея. Това я накара да се почувства в достатъчно голяма безопасност, за да прибере глока в кобура и да се задейства. Взе пистолета, който намери в ръцете на първия мъж, и го метна през парапета към етажа долу. Друг пистолет беше затъкнат отзад в панталона му — той също излетя през парапета. Нямаше време за по-щателно претърсване. Прииска й се да можеше да го инжектира с нещо, което щеше да го накара да си кротува, но за разлика от газа, който щеше да изчезне от организма му в следващия половин час, продължителното упояване щеше да остави трайни следи в кръвта му и недвусмислено да я издаде пред всекиго, който подозираше, че тя може да е тук. Завърза ръцете му зад гърба с пластмасови белезници, а после направи същото и с глезените.

Хектор бе по-дребен от Анхел, който напомняше за мъртвия блондин в джипа с изключение на цвета на косата. Хектор и Анхел бяха тъмнокоси, както бе очаквала от описанието на костюмирания. Хектор беше не по-висок от средния ръст и строен, стегнат, но не по начин, който би се откроявал на улицата. Беше гладко избръснат, а по кожата му нямаше белези и петна — поне по онези части, които виждаше; носеше черна спортна тениска с дълъг ръкав. Анхел имаше татуировки на три от пръстите и една отстрани на врата. Хектор беше по-умен. Ако ще си изкарваш прехраната с изпълняване на мокри поръчки, беше по-добре да се сливаш с обстановката, да избягваш отличителни черти, които един очевидец лесно би могъл да опише на полицейския художник.

Огромен частично прикрит „Магнум“ лежеше на сантиметри от дясната ръка на Хектор. Снайперът беше прибран в калъф, преметнат на гърба му. Тя извади пълнителя от пушката, взе масивния пистолет и се върна с тях в коридора, за да ги захвърли през парапета на стълбите. Чу ги как се удрят с глухо тупване в паркета отдолу; едното оръжие издаде металически звън, когато се удари в изхвърлените по-рано оръжия.

Обърна се назад, за да завърже Хектор.

Тялото, което бе лежало в нейния килер, беше изчезнало.

Измъкна рязко ловната пушка от калъфа й и притисна гръб към стената до вратата. Не се чуваше нито звук. Той трябваше да мине през вратата. Когато го стореше, тя щеше да го застреля. Дори най-опитният наемен убиец щеше да бъде изваден от строя, ако изстрелът отнесеше краката му.

Когато движението дойде, то не беше през вратата. Анхел започна да се гърчи, стенейки на испански. В частицата от секундата, през която Алекс се беше разсеяла, една сянка се отлепи от тялото на Анхел и връхлетя право към нея, като изби ловната пушка от ръцете й и с трясък запрати Алекс и оръжието към земята. Тя се напрегна за сътресението още докато се бореше с ръцете, които се опитваха да смъкнат пистолета от кръста й. Ръцете му бяха по-силни от нейните, но после дойде трясъкът, а с него — и разбиването на миниатюрни стъклени електрически крушки.

Почувства как газът парна горещо врата й, голата кожа около основата на противогаза й и разбра, че вероятно щеше да изглежда като изгорена от слънцето там за няколко часа, но очите и дробовете й бяха защитени.

Нападателят й не беше подготвен. Задави се, ръцете му политнаха неконтролируемо към гърлото, към заслепените му очи. Тя се завъртя рязко, вече извадила 38-калибровия, и стреля, целейки се в капачката на коляното му. Вместо това го улучи в лявото бедро.

Той се сгърчи на тази страна и се претърколи, падайки върху Анхел, който вече се мяташе силно, напъвайки се да скъса пластмасовите белезници на китките си. Бяха здрави, но той беше силен мъж.

Тя не можеше да се справи и с двамата. Щеше да й се наложи да направи избор. Бързо.

Главата на Анхел беше най-близката цел. Стреля два пъти в темето му. Той се отпусна безжизнено.

Хектор се задъхваше и търкаше очите си в същото време, докато се опитваше да се изтърколи от нея към стълбите. Тя спринтира след него, придържайки се към стената, за да не може той да я стигне. Той все още не се владееше достатъчно, за да посегне да я улови. Тя издърпа клещите за рязане на болтове от кръста си и го цапна по тила. Конвулсиите му рязко спряха.

Всичко това щеше да е напразно усилие, ако го беше убила, но трябваше да го върже още преди да е успяла да провери за пулс.

Просто за всеки случай простреля копачката на коляното му с още един куршум, после метна 38-калибровия през парапета към етажа отдолу. И бездруго вътре беше останал само един куршум. С други пластмасови белезници завърза здравия му крак към парапета в глезена и коляното, после дясната му ръка в китката и лакътя. Нямаше да е в състояние да направи кой знае какво с левия си крак. При липса на по-добър вариант върза с белезниците лявата му ръка за големия черен ботуш на Анхел. Отпуснатото тяло на Анхел сигурно тежеше най-малко сто и двайсет кила. Беше по-добре от нищо. Докосна китката на Хектор умерено доволна, че установи равномерен пулс. Беше жив; налагаше се да почака, за да види дали мозъкът му още работеше.

Реши да удвои кабелите просто за всеки случай. Докато затягаше втората връзка около ботуша на Анхел, долови промяната в дишането на Хектор, който идваше на себе си. Не извика, макар че сигурно изпитваше огромна болка. Това не беше добре. Беше разпитвала други закоравели войници, които контролираха добре реакциите си спрямо болката. За пречупването им бе нужно дълго време.

Но онези мъже бяха лоялни към другарите или мисиите си. Беше убедена, че тук става дума за наемни убийци. Хектор нямаше да дължи нищо на хората, които му бяха възложили работата.

Отдръпна се на няколко стъпки, здраво стиснала глока в ръце, чакайки да види колко добре щеше да проработи възпиращата й система. Беше прекалено тъмно. Тя стана и тръгна заднешком към вратата на банята, без да откъсва очи от фигурата на земята. Потърси опипом зад себе си, докато намери ключа за осветлението и го щракна.

Лицето на Хектор бе обърнато към нея; тъмните му очи, макар и все още сълзящи, бяха напрегнато фокусирани. Лицето му с нищо не издаваше болката, която изпитваше. Погледът му беше смущаващ, макар че в други отношения лицето му беше едно от най-обикновените, които бе виждала някога. Чертите му бяха уравновесени и неотличаващи се с нищо. Не беше привлекателен, но не беше и грозен. Това бе едно от онези лица, които щяха да са изключително трудни за разпознаване в поредица от снимки на заподозрени.

— Защо не ме уби? — попита той, с глас, дрезгав от химикалите. Ако не се броеше това, гласът му беше незабележителен. Изобщо нямаше акцент. Със същия успех можеше да е говорител в новините на някоя кабелна телевизия — нищо в начина, по който изричаше окончанията на думите, не намекваше за произхода му.

— Искам да знам кой те нае. — Гласът й прозвуча хрипливо през противогаза, леко изопачен. Звучеше малко по-малко човешки. Надяваше се, че това ще го смути.

Той кимна веднъж сякаш в отговор на някакви свои мисли. Видя как ръцете му се раздвижват едва доловимо, докато изпробваше здравината на белезниците.

— Защо бих ти казал каквото и да е? — Не го изрече гневно или предизвикателно. Просто звучеше любопитно.

— Имаш ли някаква представа коя съм?

Той не отговори, лицето му не изразяваше нищо.

— Това е първата причина, поради която е добре да ми кажеш каквото знаеш — защото този, който те е пратил тук, който и да е той, не ти е дал информацията, която ти е нужна, за да успееш. Не са те подготвили за онова, пред което се изправяш. Не им дължиш нищо.

— Не дължа нищо на теб — изтъкна той все още с вежлив, общителен тон. Пръстите му се протегнаха надолу, опитвайки се да стигнат до пластмасовата връзка.

— Не, не ми дължиш. Но ако не говориш с мен, ще те нараня. Това е втората причина.

Той претегли това.

— А третата причина… ако проговоря, ще ме оставиш жив.

— Би ли ми повярвал, ако ти обещая това?

— Хмм. — Той въздъхна. Замисли се за момент, а после попита: — Но откъде ще знаеш дали да повярваш на това, което ти кажа?

— Знам по-голямата част от него. Просто искам да попълниш някои подробности.

— Страхувам се, че няма да ти помогна много. Имам мениджър; той действа като посредник. Така и не видях човека, който плати за това.

— Просто ми кажи какво ти каза твоят мениджър.

Той обмисли въпроса, после присви рамене, сякаш за да ги повдигне отрицателно:

— Предложението ти не ми харесва. Мисля, че можеш да се справиш по-добре.

— Тогава ще трябва да те убедя.