Стефани Майър
Химикът (4)

4

Сегашната операция погубваше спестяванията й.

Тази мисъл постоянно кръжеше в дъното на ума й. Ако преживееше следващата седмица и нищо не се променеше относно работните й отношения с отдела, щеше да си има сериозни парични проблеми. Не беше евтино да променяш живота си на всеки три години.

Дори само придобиването на налични средства на първо място се беше оказало сериозна процедура. Беше имала пари — в началото заплатата със сигурност бе имала значение при избора й да върши работата, а по-рано бе наследила прилична застраховка, когато майка й почина. Но щом работиш за могъщи параноици, които вероятно отбелязват в досието ти, когато смениш марката на пастата си за зъби, не можеш просто да изтеглиш всичките си пари и да ги скъташ в кутия от обувки под леглото. Ако не планираха да ти направят нещо преди, можеше току-що да си им дал мотив. Ако планираха, просто ги караш да решат да ускорят плановете си. Можеше да опиташ да изтеглиш всичките си пари на излизане от града, но това ограничаваше възможността ти да платиш за предварителни приготовления.

Както толкова голяма част и този замисъл също беше на Барнаби. Той я беше държал в неведение за подробностите, за да предпази приятеля или приятелите, помогнали му да го организира.

В кафетерията, намираща се няколко етажа над лабораторията, тя и Барнаби си бяха позволили да бъдат чути как обсъждат обещаваща възможност за инвестиция. Е, Барнаби я бе нарекъл обещаваща и се бе постарал да я убеди в нея. В разговора нямаше нищо забележително: различни негови версии вероятно се водеха край охладителите за вода в няколко нормални офиса в същия момент. Тя се престори, че е убедена, и Барнаби високо и ясно обеща да го уреди. Тя изпрати пари с телеграфен запис до една инвестиционна фирма — или компания, която звучеше много като инвестиционна фирма. Няколко дни по-късно тези пари бяха депозирани — минус 5 процента комисионна, за да компенсират въпросните приятели за времето им и поетия риск — в банка в Тълса, Оклахома, на името на Фредерика Ноубъл. Получи уведомление за тази нова сметка в пощенски плик без марка, пъхнат в екземпляр от Екстранодални лимфоми в окръжната библиотека. В плика имаше и шофьорска книжка от Оклахома на името на Фредерика Ноубъл със собствената й снимка отгоре.

Не знаеше къде е новото укритие на Барнаби. Не знаеше какво щеше да е новото му име. Беше искала да заминат заедно — тогава необятната самота на бягането вече беше част от кошмарите й, но той беше сметнал това за неблагоразумно. И двамата щяха да са в по-голяма безопасност разделени.

Още инвестиции, още малки пощенски пликове. Още няколко банкови сметки бяха създадени на името на Фреди, но имаше също сметки и документи за самоличност на името на Елис Грант в Калифорния и Шей Марлоу в Орегон. И трите самоличности бяха убедително създадени и щяха да издържат една щателна проверка. Възможността да използва самоличността на Фреди бе пропиляна първия път, когато отделът я откри, но това само я направи по-предпазлива. Елис и Шей още бяха надеждни. Те бяха най-скъпите й притежания и ги използваше внимателно и умерено, за да не ги оскверни чрез каквото и да било свързване с д-р Джулиана Фортис.

Освен това беше започнала да купува бижута — хубави и колкото по-малки, толкова по-добре. Светложълти диаманти, които в нейните очи изглеждаха просто като жълти сапфири, но струваха десет пъти колкото прозрачните си двойници. Дебели златни верижки, тежки висулки от солидно злато. Няколко отделни скъпоценни камъка, които се престори, че уж възнамерява да инкрустира. През цялото време знаеше, че никога няма да си върне и половината от сумите, които плащаше, но бижутата можеха да бъдат носени лесно, а по-късно незаконно осребрени.

Чрез обаждане от монетен телефон Фреди Ноубъл нае малко бунгало точно извън Тълса, използвайки нова кредитна карта, което щеше да бъде платено от банковата сметка в Тълса. Бунгалото вървеше с мил по-възрастен хазяин, който й се стори щастлив да внесе кашоните, които тя изпрати там по пощата — кутии, пълни с множеството неща, които щяха да са й нужни, когато се оттеглеше от живота си като Джулиана Фортис, всичко от хавлиени кърпи и възглавници до неинкрустираните й в бижута скъпоценни камъни и до обратните кондензатори и колби за дестилиране — и си прибираше наема, без да коментира отсъствието й. Тя остави тук-там завоалиран намек, че възнамерява да си тръгне от неуспешна връзка с мъж; това бе достатъчно за хазяина. Поръчваше запаси от библиотечните компютри, давайки имейл адрес, който никога не използваше от лаптопа си вкъщи.

Направи всичко, което можеше, за да е готова, а после зачака Барнаби да даде знака. В крайна сметка той наистина й даде да разбере, че е време да бяга, но не така, както го бяха планирали.

Онези пари, така грижливо трупани толкова дълго, сега изтичаха през пръстите й, сякаш беше някакво разглезено хлапе с попечителски фонд. Едно голямо еднократно пръскане на пари с надеждата да се сдобие със свободата си — твърде невероятно, обеща си тя. Владееше няколко номера за изкарване на истински пари, но те бяха опасни и включваха рискове, които трудно можеше да си позволи, но нямаше да има избор, освен да ги поеме.

Хората имаха нужда от професионални медици, които бяха склонни да нарушат правилата. Някои просто искаха лекар, който можеше да наглежда прилагането на лечение, което не бе одобрено от Комисията по храните и лекарствата, нещо, което бяха открили в Русия и Бразилия. А други хора се нуждаеха от изваждане на куршуми, но не искаха това да бъде извършено в болница, където щеше да бъде уведомена полицията.

Беше поддържала непостоянно присъствие в интернет. Няколко клиенти се бяха свързали с нея на последния й имейл адрес, който вече бе несъществуващ. Щеше да й се наложи да се върне обратно в сайтовете за дискусии, където я познаваха, и да се опита да влезе във връзка с някои от контактите си, без да остави нови следи. Щеше да е трудно; ако отделът беше открил имейлите, вероятно знаеха за останалото. Поне клиентите й проявяваха разбиране. Голяма част от работата, която вършеше за тях, варираше от полузаконна до напълно криминална и те нямаше да се изненадат от изчезванията й от време на време и новите имена.

Разбира се, незаконната работа добавяше други опасности към вече многобройните й тревоги. Като например онзи бос от средните нива на мафията, който намираше услугите й за много удобни и смяташе, че е добре тя да се установи за постоянно в Илинойс. Беше се опитала да обясни грижливо съчинената си легенда на Джоуи Джанкарди, без да се компрометира — в края на краищата мафията не се славеше с лоялност към външните хора, ако от продажбата на информация можеха да се изкарат пари, но той беше настоятелен, меко казано. Увери я, че с неговата закрила никога няма да бъде уязвима. В крайна сметка й се беше наложило да унищожи тази самоличност, сравнително добре уреден живот под името Чарли Питърсън и да избяга. Възможно беше в момента да я търсят и членове на Фамилията. Не беше нещо, от което да не я хваща сън. Когато се стигнеше до хора и ресурси, мафията не можеше да стъпи и на малкия пръст на американското правителство.

А може би мафията и бездруго нямаше време, което да пилее за нея. По света имаше много лекари, всичките все човешки същества, а повечето от тях — подкупни. Е, ако бе знаел истинската й специалност, Джоуи Джи щеше да се бори по-упорито да я задържи.

Поне Джоуи Джи беше успял да превърне бижутата й в пари в брой. А ускореният курс по травматология не можеше да навреди. Още едно предимство на работата в подземния свят: никой не се разстройваше твърде много от ниския среден процент на оцеляване на пострадалите. Смъртта се очакваше и застраховка срещу грешка в лечението не беше необходима.

Когато и да се сетеше за Джоуи Джи, тя си спомняше и Карло Аджи. Не приятел, не и наистина, но нещо близко до това. Той беше свръзката й, най-постоянното присъствие в живота й по онова време. Макар да изглеждаше като стереотипа за главорез, той винаги беше мил — отнасяше се с нея като с по-малка сестра. Затова беше по-тежко, отколкото с другите, когато не беше успяла да направи нищо за Карло. В лявата камера на сърцето му бе заседнал куршум. За Карло вече беше твърде късно много преди да донесат тялото му при нея, но въпреки това Джоуи Джи все още бе хранел надежда; Чарли беше вършила добра работа за него в миналото. Той реагира философски, когато Чарли обяви Карло за мъртъв при пристигането. Карло беше най-добрият. Е, печелиш някои, губиш други. А после свиване на рамене.

Не обичаше да се сеща за Карло.

Би предпочела да има още няколко седмици, за да мисли за други неща — да изпипа до съвършенство замисъла си, да обмисли уязвимите си страни, да усъвършенства физическите приготовления, но планът на Карстън й даваше краен срок. Беше се наложило да разделя ограниченото си време между наблюдението и организирането на работно място, така че никое от двете не беше съвършено изпипано.

Имаше вероятност да я следят, в случай че се опиташе да предприеме някакъв ход без тях. Сред подранилото й посещение при Карстън щяха да са нащрек за това. Но какъв избор имаше? Да се яви на работа, както очакваха?

Беше видяла достатъчно, за да се обзаложи, че Даниел щеше да следва същия модел днес, както и предишните три пъти. Нещо в почти еднаквото му облекло — подобни джинси, риза с копчета на яката, небрежно спортно сако, всичките само с минимална разлика в цветовия оттенък — я караше да подозира, че в публичния си живот той бе човек на навика. След училище оставаше след последния звънец, за да говори с учениците и да работи по учебния си план за следващия ден. После, с няколко папки и лаптопа си в раница, преметната през лявото рамо, се отправяше навън, помахвайки на секретарката пътьом. Извървяваше шест пресечки и хващаше метрото при Конгрес Хайтс около шест точно когато блъсканицата от пътуващи бе най-голяма. Пътуваше без отклонения и прекачване право по Зелената линия до Кълъмбия Хайтс, където се намираше малкият му апартамент тип студио. Щом пристигнеше там, ядеше замразена вечеря и оценяваше писмени работи. Лягаше си около десет, без никога да включва телевизора, доколкото беше видяла. По-трудно беше да се проследи какво ставаше сутрин — той имаше ратанови щори, които бяха в общи линии полупрозрачни, когато се осветяха отвътре, но непроницаеми на сутрешното слънце. Излизаше на улицата в пет за сутрешно тичане, връщаше се час по-късно, после излизаше пак след други трийсет минути, отправяйки се към станцията на метрото на три пресечки от дома си, с въздълга къдрава коса, все още мокра от душа.

Преди две сутрини бе проследила маршрута му за бягане толкова добре, колкото можеше от разстояние. Той поддържаше силно, бързо темпо — очевидно опитен бегач. Докато гледаше, тя се улови, че й се иска да имаше повече време да тича. Не обичаше бягането така, както, изглежда, го обичаха другите — винаги се беше чувствала толкова изложена на показ отстрани край пътя, без кола, в която да се спаси, но то беше важно. Никога нямаше да бъде по-силна от човека, когото изпратеха след нея. С късите си крака нямаше да е и по-бърза, а нямаше бойно изкуство, което би могла да усвои, за да й даде предимство пред един професионален убиец. Но физическата издръжливост можеше да й спаси живота. Ако номерата й успееха да й помогнат да преодолее кризисния момент, трябваше да е в състояние да продължи да се движи по-дълго, отколкото убиецът можеше да издържи да я преследва. Какъв начин да умре — задъхана, с отказващи мускули, парализирана от собствената си липса на подготовка. Не искаше да си отиде така. Затова тичаше толкова често, колкото можеше, и правеше упражненията, с чието изпълнение можеше да се справи в малките си жилища. Обеща си, че когато тази операция приключеше, щеше да си намери хубаво място за джогинг — някое с много маршрути за бягство и скривалища.

Но неговият маршрут за тичане — подобно на апартамента и училището — беше твърде очевидно място, за да предприеме хода си. Най-лесният начин да го направи, би бил да го сграбчи от улицата, докато той завършваше тичането си, изтощен и несъсредоточен, но лошите също щяха да знаят това. Щяха да са готови за нея. Същото важеше и за пешеходната част от пътуването му до училище. Значи трябваше да е метрото. Те сигурно знаеха, че метрото е още един възможен вариант, но не можеха да покрият всяка линия, всяка спирка, докато в същото време следят всяка отсечка от пътуването му.

Навсякъде имаше камери, но онова, което можеше да направи по въпроса, беше ограничено. Когато всичко приключеше, враговете й щяха да разполагат с милион ясни кадри, показващи как изглеждаше лицето й сега, три години по-късно. Не кой знае каква промяна по нейно мнение, но въпреки това несъмнено щяха да актуализират досието й. Това обаче беше всичко, което щяха да са в състояние да направят. Благодарение на бившия си пост в отдела беше достатъчно запозната с механиката на отвличането на набелязан субект от улицата, за да знае, че трудностите бяха далеч по-големи, отколкото обичайните шпионски сериали биха подвели човек да повярва. Целта на камерите в метрото бе да помагат за залавянето на заподозрян след престъплението. Нямаше начин да разполагат с нужните ресурси и персонал, за да се справят с отразяването в реално време. Следователно всичко, което камерите можеха да им кажат, беше къде е била, а не къде щеше да бъде, а без тази информация заснетите кадри бяха безполезни. Всички обичайни открития, с които можеха да помогнат записите — коя е, откъде се бе сдобила с информацията си, какъв беше мотивът й бяха неща, които те вече знаеха.

Във всеки случай не се сещаше за по-малко рискован вариант.

Днес тя се казваше Джеси. Спря се на професионална външност — черния си костюм с черната тениска с шпиц деколте отдолу и разбира се, кожения колан. Имаше нова, по-правдоподобна на вид перука; тази беше с дължина до брадичката и по-светла, в миши русокафяв цвят. Прибра я назад със семпла черна лента за коса и добави очила с тънки метални рамки, които не създаваха впечатление, че се крие, но въпреки това дискретно прикриваха формата на скулите и челото й. Лицето й беше симетрично, с дребни черти, нищо не се открояваше. Знаеше, че като правило хората не й обръщаха внимание. Но знаеше също и че не изглежда толкова банално, та някой, който специално я търси, да не успее да я разпознае. Щеше да се постарае да не се набива на очи, доколкото беше възможно.

Беше донесла куфарче вместо платнената си чанта; дървените орнаменти от дръжката за носене през рамо се озоваха върху дръжката на куфарчето. То беше обточено с метал, достатъчно тежко дори когато бе празно, и лесно можеше да се използва като оръжие, с което да удари някого, ако беше необходимо. Медальонът с капаче, пръстените, но не и обеците. Щеше да й се наложи да върши доста груба работа и обеците нямаше да са в безопасност. Тънките ножове, скалпелите, балсамът за устни, различните спрейове… почти пълно снаряжение. Днес то не й вдъхваше повече увереност. Тази част от плана беше далече извън зоната й на комфорт. Отвличането не беше нещо, което някога си беше представяла, че ще й се наложи да върши. В изминалите три години не беше мислила за сценарий, който не се свеждаше до това да убие или да избяга.

Джеси се прозя, докато шофираше през тъмните улици. Напоследък не спеше достатъчно, нито пък сънят щеше да фигурира особено често в следващите няколко дни. Разполагаше с няколко вещества, които щяха да я задържат будна, но рухването можеше да бъде отложено само за най-много седемдесет и два часа. Щеше да е нужно да е скрита много добре, когато това рухване настъпеше. Надяваше се, че няма да се наложи да ги използва.

На паркинга за пътниците от икономична класа на „Роналд Рейгън“ имаше свободни места в изобилие. Спря на едно, близо до спирката на автобуса до ръкава за изхода, където повечето хора биха искали да паркират, и зачака автобусът да пристигне. Познаваше това летище по-добре от което и да е друго. Почувства как я обзема отдавна липсващо й чувство на спокойствие — спокойствието от познато обкръжение. Пред „совалката“ се появиха още двама пасажери, и двамата с багаж и уморени лица. Не й обърнаха внимание. Качи се на автобуса до терминал номер три, после се върна по пешеходния прелез до спирката на метрото. Този маршрут й отне около петнайсет минути бърз ход. Това им беше хубавото на летищата — всички вървяха бързо.

Беше обмисляла дали да не обуе ботуши с клинообразен ток, за да промени ръста си, но после реши, че щеше да върви — и може би да тича, ако нещата се развиеха зле — твърде много днес. Обу си тъмните обувки с равна подметка, които бяха наполовина маратонки.

Когато се присъедини към тълпата, отправяща се надолу към перона на метрото, се опита да крие възможно най-много лицето си от монтираните на тавана камери. С периферното си зрение потърси правдоподобна група, към която да се присламчи. Джеси беше сигурна, че наблюдателите щяха да търсят сама жена. Една по-голяма група — каквато и да е група — беше по-добро прикритие от грим или перука.

Имаше няколко групички хора, отправящи се към релсите с нея, когато първата вълна на пиковия час започна да залива ескалаторите. Избра си едно трио, двама мъже и една жена, всичките в тъмни делови костюми и с куфарчета в ръце. Жената имаше блестяща руса коса и беше поне двайсет сантиметра по-висока от Джеси в заострените си официални обувки на висок ток. Джеси се провря покрай няколко други групи, докато се озова донякъде скрита между жената и стената зад тях. Всички очи, оглеждащи новата четиричленна група, щяха да бъдат естествено привлечени от високата блондинка. Освен ако тези очи не търсеха конкретно Джулиана Фортис.

„Квартетът“ на Джеси се придвижи целеустремено през навалицата и се настани на едно място, близо до края на перона, за да чака. Никой от другите в групата, изглежда, не осъзнаваше присъствието на дребната жена, движеща се заедно с тях. Плътно нагъчканите тела бяха толкова многобройни, че бе трудно близостта й да бъде забелязана.

Влакът се зададе с бясна скорост, профуча покрай тях, а после спря рязко. Групата на Джеси се поколеба, търсейки не толкова препълнен вагон. Обмисли варианта да ги зареже, но блондинката също беше нетърпелива и си проби път в неутралното пространство на третия вагон, който обмисляха. Джеси се вмъкна плътно зад жената, след която беше вървяла, притискайки се с тяло както към блондинката, така и към друга, по-едра жена зад себе си. Между тях щеше да е на практика невидима, макар позата да бе неудобна.

Пътуваха по Жълтата линия до станцията на Китайския квартал. Там тя заряза триото и се присъедини към нова двойка: две жени, които имаха вид на секретарки или библиотекарки в строгите си семпли блузи и очила с издължени и скосени рамки. Пътуваха заедно по Зелената линия до станцията „Шоу-Хауърд“; Джеси бе наклонила глава в посока на по-ниската брюнетка, преструвайки се на погълната от някаква история за сватбения прием миналата седмица, на който не предлагали открит бар — каква наглост само. По средата на историята заряза секретарките във влака и се сля с тълпата, излизаща от метрото. Направи бърз обратен завой през претъпканата дамска тоалетна, а после се включи в тълпата, отправяща се надолу към релсите за следващия влак. Сега изборът на точния момент щеше да е най-важен от всичко. Нямаше да може да се скрие в тълпата.

Пронизителният вой на приближаващия влак накара сърцето на Джеси да подскочи в гърлото. Напрегна се; чувстваше се като спринтьорка, приклекнала на стартовите блокчета, в очакване на пистолетния изстрел. После потръпна при метафората в ума си — беше твърде възможно наистина да се разнесе изстрел от пистолет, но този щеше да е с истински куршуми и нямаше да е насочен към небето.

Влакът спря с пронизително скърцане и тя се задвижи.

Джеси премина забързано надолу по редицата вагони, пробивайки си път с лакти през потока от пътници, докато вратите се отвориха със свистене. Оглеждайки се възможно най-бързо, затърси високата фигура с провиснала, падаща в очите коса. Толкова много тела се шмугваха покрай нея, препречвайки изгледа. Опита се да зачерква мислено с кръстче всяка глава, която не си пасваше с описанието. Твърде бързо ли се движеше? Недостатъчно бързо? Докато стигне до последния вагон, влакът вече тръгваше и тя не можеше да е категорично сигурна, че той не е в него, но не мислеше, че е. По нейни изчисления от последните му две пристигания той най-вероятно беше в следващия влак. Тя прехапа устна, докато вратите се затваряха. Ако се беше издънила, щеше да й се наложи да опита пак при следващото му пътуване. Не искаше да й се налага да го прави. Колкото повече приближаваше времето до привеждането на плана на Карстън в действие, толкова по-опасно щеше да е това.

Вместо да се мотае там, където щеше да е пред очите на всички, тя продължи забързано към изхода.

Мина още веднъж през тоалетната, убивайки малко време, като се преструваше, че проверява несъществуващия си грим. След като преброи наум до деветдесет, отново се включи в потока от пътници, отправили се към релсите.

Сега беше още по-претъпкано. Джеси си избра място близо до група мъже в костюми в далечния край на перона и се опита да се слее с черния плат на саката им. Мъжете разговаряха за дялове и капитали, неща, които се струваха на Джеси толкова далече от живота й, че все едно бяха научна фантастика. Обявиха следващия влак и тя се приготви отново да обходи перона и да огледа. Заобиколи борсовите посредници и огледа първия вагон, когато спря.

Движейки се бързо, очите на Джеси пробягаха през следващия вагон. Жена, жена, старец, твърде нисък, твърде дебел, твърде мургав, без коса, жена, жена, хлапе, рус… Следващият вагон…

Усещането беше, сякаш той й помагаше, сякаш беше на нейна страна. Беше точно до прозореца, загледан навън, изправен, с открояваща се вълниста коса.

Джеси огледа набързо останалите пътници във вагона, докато вървеше към отворените врати. Множество от тях изглеждаха делови на вид — всеки можеше да е нает от отдела. Но нямаше очевидни издайнически признаци: никакви прекомерно широки рамене, които не се побираха напълно в саката на костюми с нормални размери, никакви миниатюрни слушалки, никакви издутини под саката, никакъв зрителен контакт между пътниците. Никой не носеше тъмни очила.

Това е моментът, помисли си тя, в който се опитват да нахлузят торби върху главите и на двама ни и да ни завлекат обратно в лабораторията. Освен ако не е постановка, и в такъв случай Даниел с невинната си къдрокоса глава ще е един от тях. Може той да е този, който ще ме застреля. Или ще ме намушка. Или ще се опитат да ме свалят от влака, за да ме застрелят някъде на закътано място. Или ще ме нокаутират и ще ме хвърлят на релсите.

Но ако историята е съвсем вярна, те ще искат и двама ни живи. Вероятно ще опитат нещо подобно на това, което се готвя да причиня на Даниел. После ще ме откарат в лабораторията и шансовете ми някога да изляза отново, са… по-малко от окуражителни.

Хиляда други лоши завършеци препускаха из ума й, докато вратите се затвориха зад тях. Тръгна бързо да застане до Даниел, хващайки се за същия метален прът като него, за да запази равновесие, с пръстите й плътно под неговите по-бледи, много по-дълги пръсти. Имаше чувството, че някой стиска сърцето й в стегнат юмрук; болката се усили правопропорционално на близостта й до набелязаната мишена. Той сякаш не я забелязваше, все още загледан навън през прозореца с отнесен поглед, с изражение, което не се промени, когато навлязоха в мрака на тунела и той можеше да вижда единствено отражения от вътрешността на вагона. Никой във вагона не направи каквото и да е движение към тях.

Не можеше да види у Даниел Бийч нищо от другия, онзи, чиито снимки бе виждала в Мексико и Египет, онзи, който криеше косата си и се движеше с агресивна увереност. Разсеяният мъж до нея със същия успех можеше да е някой поет от Стария свят. Трябваше да е невероятен актьор… или пък беше ли възможно да е истински шизофреник, страдащ от дисоциативно личностно разстройство? Не знаеше как да действа в този случай.

Джеси се напрегна, когато наближиха спирката в Китайския квартал. Влакът влезе със залитане в гарата и тя трябваше да се вкопчи в пръта по-здраво, за да не се блъсне в Даниел Бийч.

Трима души, два костюма и една пола, излязоха от влака, но никой от тях не погледна Джеси. Всички я подминаха забързано, движейки се така, сякаш закъсняваха за работа. Още двама мъже се качиха във вагона. Единият привлече вниманието на Джеси — едър мъж с телосложение на професионален спортист, облечен в блуза с качулка и памучен панталон. Беше пъхнал двете си ръце в предния джоб на суитшърта си и освен ако ръцете му не бяха с големината на кутии за обувки, носеше нещо в тях. Не погледна Джеси, докато минаваше край нея, само отиде до задния ъгъл на вагона и се улови за една от кожените ръкохватки отгоре. Следеше отражението му в стъклото с крайчеца на окото си, но той, изглежда, не се интересуваше нито от нея, нито от набелязаната й мишена.

Даниел Бийч не беше помръднал. Беше толкова вглъбен в далечните си мисли, че тя откри как се отпуска до него, сякаш той беше единственият човек във влака, от когото не трябваше да се пази. Което бе лекомислено. Дори ако това не беше капан, дори ако той беше точно който й бяха казали, че е, този човек все пак планираше да стане масов убиец в много близко бъдеще.

Спортистът измъкна чифт обемисти слушалки от големия джоб на суитшърта си и закри ушите си с тях. Кабелът се спускаше обратно надолу към джоба. Вероятно към телефона му, но може би не.

Тя реши да направи експеримент на следващата спирка.

Когато вратите се отвориха, се наведе уж да оправи несъществуващия маншет на панталона си, после се изправи внезапно и направи крачка към вратата.

Никой не реагира. Спортистът със слушалките беше затворил очи. Няколко души се качиха, други няколко слязоха, но никой не я погледна и никой не опита да й препречи пътя на излизане, нито пък вдигна внезапно ръка с непохватно преметнато през нея яке.

Ако враговете й знаеха какво прави, то я оставяха да го прави по своя начин.

Какво означаваше това: че задачата е истинска или че просто искаха да вярва засега, че е истинска? От опитите да осмисли сложните им маневри, я заболяваше главата. Хвана се отново за лоста, когато влакът започна да се движи.

— Не е вашата спирка?

Вдигна очи и Даниел Бийч беше свел поглед към нея и й се усмихваше — съвършено милата, невинна усмивка, която принадлежеше на най-популярния учител в училището, на отдадения доброволец в „Подслон за човечеството“.

— Ъм, не. — Тя примигна, мислите й се блъскаха объркано. Какво би казала една обикновена пътничка? — Аз, ъъ, просто за минута забравих къде съм. Всички спирки започват да се сливат.

— Дръжте се. До уикенда остават само още осем-девет часа.

Той се усмихна отново: мила усмивка. Тя беше повече от смутена от идеята да си общува вежливо със субекта си, но у Даниел имаше странна — може би престорена — нормалност, благодарение на която й беше по-лесно да възприеме ролята, която трябваше да играе. Дружелюбна пътничка. Обикновена жена.

Издаде лек мрачен сумтящ смях в отговор на забележката му. Работната й седмица тепърва започваше.

— Това щеше да е вълнуващо, ако имах свободни уикенди.

Той се засмя, а после въздъхна:

— Лош късмет. Право?

— Медицина.

— Още по-зле. Освобождават ли ви понякога за добро поведение?

— Много рядко. Няма нищо. И бездруго не си падам много по дивите купони.

— Аз самият също съм твърде стар за тях — призна той. — Факт, който обикновено си спомням около десет часа всяка вечер.

Тя се усмихна вежливо, докато той се засмя, и се опита да попречи на безумния поглед да се появи в очите й. Струваше й се както стряскащо, така и опасно да се сближава със следващата си мишена. Никога не беше общувала предварително със субектите си по какъвто и да е начин. Не можеше да си позволи да гледа на него като на личност. Щеше да е принудена да вижда само чудовището — потенциалния един милион мъртви, за да може да остане безпристрастна.

— Макар че наистина се наслаждавам от време на време на спокойна вечеря навън — казваше той.

— Мм — промърмори разсеяно тя. Осъзна, че звучеше като съгласие.

— Приятно ми е — поздрави той. — Казвам се Даниел.

В изненадата си тя забрави какво се предполагаше да е името й. Той подаде ръка и тя я стисна, мъчително силно осъзнавайки тежестта на отровения си пръстен.

— Здрасти, Даниел.

— Здравей… — Той повдигна вежди.

— Ъм, Алекс. — Опа, това беше няколко имена назад. О, добре де.

— Приятно ми е да се запознаем, Алекс. Виж, никога не правя това — никога. Но… е, добре, защо не? Може ли да ти дам номера си? Може би бихме могли да се насладим на тази спокойна вечеря някой път?

Взря се в него с объркване и шок. Той я сваляше. Един мъж я сваляше. Не, не мъж. Бъдещ масов убиец, работещ за неуравновесен наркобарон.

Или агент, който се опитваше да й отвлече вниманието?

— Изплаших ли те? Кълна се, че съм безобиден.

— Ъъ, не, аз просто… ами, никой не ми е правил предложение във влака преди. — Това не беше нищо друго, освен чиста истина. Всъщност от години никой не я беше канил да излязат. — Объркана съм. — Също вярно.

— Виж, ето какво ще направя. Ще запиша името и номера си на този лист хартия и ще ти го дам, а когато стигнеш до спирката си, можеш да го изхвърлиш в първото кошче за боклук, което видиш, защото замърсяването е лошо нещо, и веднага да ме забравиш напълно. Това ще ти създаде съвсем дребно неудобство — само онези няколко допълнителни секунди при кошчето за боклук.

Той се усмихваше, докато говореше, но очите му бяха сведени, фокусирани върху изписването на сведенията на гърба на една касова бележка със светъл молив.

— Това е много грижливо от твоя страна. Оценявам го.

Той вдигна поглед, все още усмихвайки се.

— Или пък не е нужно да го изхвърляш. Може също да го използваш, за да ми позвъниш, а после да прекараш няколко часа, разговаряйки с мен, докато аз те черпя вечеря.

Монотонният глас над главите им обяви станцията „Пен Куотър“ и тя изпита облекчение. Защото започваше да се чувства тъжна. Да, щеше да прекара една вечер навън с Даниел Бийч, но никой от тях нямаше да й се наслади много.

Не можеше да има място за тъга. Толкова много невинни жертви. Мъртви деца, мъртви майки и бащи. Добри хора, които никога никого не бяха наранили.

— Това е дилема — отговори тихо.

Влакът спря отново и тя се престори, че мъжът, излизащ зад нея, я е блъснал. Подходящата игла беше вече в ръката й. Посегна, сякаш за да се хване за металния прът и да се закрепи, и сграбчи ръката на Даниел с движение, замислено да изглежда случайно. Той се дръпна изненадано, а тя продължи да държи здраво, сякаш се опитваше да запази равновесие.

— Оу. Извинявай, че те стреснах — каза. Пусна го и остави миниатюрната спринцовка да се плъзне от дланта й в джоба на блейзъра й. Ловкостта на ръката беше нещо, което бе упражнявала много.

— Няма нищо. Добре ли си? Онзи тип те блъсна доста силно.

— Да, добре съм, благодаря.

Вагонът потегли отново и тя загледа как лицето на Даниел бързо изгуби цвета си.

— Хей, ти добре ли си? — попита. — Изглеждаш малко блед.

— Ъм, аз… какво?

Той хвърли поглед наоколо, объркан.

— Имаш вид, сякаш ще припаднеш. Извинете — обърна се тя към жената на седалката до тях. — Може ли приятелят ми да седне? Не се чувства добре.

Жената завъртя огромните си кафяви очи, а после се загледа съсредоточено в другата посока.

— Не — каза Даниел. — Не се… притеснявай за мен. Аз…

— Даниел? — попита тя.

Сега той се олюляваше леко, лицето му беше мъртвешки бяло.

— Дай ми ръката си, Даниел.

Със замаян вид той протегна ръка. Тя улови китката му, движейки отчетливо устни, докато си гледаше часовника и се преструваше, че брои наум.

— Медицина — промърмори той. — Ти си лекар.

Тази част се доближаваше повече до версията от сценария и я накара да се чувства по-спокойна.

— Да, и състоянието ти не ми харесва. Слизаш с мен на следващата спирка. Ще отидем да ти дадем малко въздух.

— Не мога. Училище… не мога да закъснея.

— Ще ти напиша бележка. Недей да спориш с мен, знам какво правя.

— Окей, Алекс.

Л’Анфан Плаза беше една от най-големите и най-оживени станции по линията. Когато вратата се отвори, Алекс обви ръка около кръста на Даниел и го изведе навън. Той преметна едната си ръка през рамото й за опора. Това не я изненада. Триптаминът, с който го бе инжектирала, правеше хората дезориентирани, покорни и доста дружелюбни. Щеше да й се подчинява като послушно кученце, стига да не го пришпорваше твърде много. Наркотикът имаше далечна връзка с клас барбитурати, който хората наричаха „серум на истината“ и който имаше някои ефекти, подобни на тези на екстази; и двете се справяха добре с разрушаването на задръжките и предизвикваха съгласие за съдействие. Харесваше този конкретен синтез заради объркването. Даниел щеше да се чувства неспособен да взима решения и следователно щеше да прави каквото тя му каже, докато ефектът отминеше — или освен ако не поискаше от него да направи нещо, което сериозно излизаше извън границите на зоната му на комфорт.

Беше по-лесно, отколкото се беше надявала, благодарение на неочаквания разговор лице в лице. Беше възнамерявала да го убоде, после да разиграе стария номер с: Има ли лекар тук? Ами, да, аз случайно съм лекар! за да го накара най-напред да тръгне с нея. Щеше да се получи, но той нямаше да е толкова кротък и податлив.

— Добре, Даниел, как се чувстваш? Можеш ли да дишаш?

— Разбира се. Дишането е хубаво.

Тръгна бързо с него. Рядко се случваше на някого да му призлее от това лекарство, но винаги имаше изключения. Вдигна поглед да провери цвета на лицето му. Все още бе блед, но устните му не бяха приели зеленикавия оттенък, който предшестваше позива за повръщане.

— Зле ли ти е на стомаха? — попита тя.

— Не. Не, добре съм…

— Страхувам се, че не си. Ще те заведа в работата с мен, ако нямаш нищо против. Искам да се уверя, че не е сериозно.

— Добре… не. Имам училище?

Крачеше с лекота, без да изостава от нея, въпреки объркването си. Краката му бяха около два пъти по-дълги от нейните.

— Ще им съобщим какво става. Имаш ли номера на училището?

— Да, Стейси — в канцеларията.

— Ще й се обадим, докато вървим.

Това щеше да ги забави, но бе неизбежно; трябваше да успокои тревогата му, за да остане кротък и покорен.

— Добра идея. — Той кимна, после измъкна стар „Блекбъри“ от джоба си и се засуети неумело с бутоните.

Тя го взе внимателно от ръката му.

— Как е фамилията на Стейси?

— Записано е като „Рецепция“.

— Виждам го. Окей, ще ти набера номера. Ето, кажи на Стейси, че ти е зле. Отиваш на лекар.

Той послушно взе телефона, после изчака Стейси да отговори.

— Ало — каза той. — Стейси, обажда се Даниел. Да, г-н Бийч. Не се чувствам много добре, отивам да се прегледам при д-р Алекс. Никак не ми е приятно, че ти сервирах това. Съжалявам, благодаря. Да, ще се оправя със сигурност.

Тя трепна леко, когато той използва името й, но това беше просто навик. Нямаше значение. Известно време нямаше да се представя отново като Алекс, това беше всичко.

Беше рисковано да го изведе от училището. Нещо, което Де ла Фуентес би могъл да забележи, ако следеше изкъсо своя вестител на смъртта. Но със сигурност нямаше да вдигне тревога до критичната точка заради един пропуснат петък. Когато Даниел се появеше невредим в понеделник сутринта, наркобаронът щеше да се успокои.

Взе телефона от Даниел и го прибра в джоба си.

— Ще ти го пазя, окей? Изглеждаш нестабилен и не искам да го загубиш.

— Добре. — Той се огледа отново и се намръщи към огромния бетонен таван, извиващ се над главите им. — Къде отиваме?

— В моя кабинет, помниш ли? Сега ще се качим на този влак. — Не видя в този вагон никакви лица от другия влак. Ако ги следяха, правеха го от разстояние. — Виж, тук има място за сядане. Можеш да си починеш. — Помогна му да се настани, като пусна тайно телефона му до крака си, а после го натика още по-навътре под седалката с обувката си.

Проследяването на клетъчен телефон беше най-лесният начин да откриеш някого, без да се налага да вършиш каквато и да е работа. Мобилните телефони бяха капан, който винаги беше избягвала. Беше все едно доброволно да минеш на страната на врага.

Е, освен това всъщност нямаше и на кого да звъни.

— Благодаря — каза Даниел. Все още я обгръщаше с едната си ръка, макар че сега, когато той седеше, а тя стоеше права, ръката беше на кръста й. Той се взря замаяно нагоре към нея, а после добави: — Харесвам лицето ти.

— О. Ъм, благодаря.

— Много го харесвам.

Жената, която седеше до Даниел, хвърли поглед към Алекс и огледа лицето й. Страхотно.

Жената не изглеждаше впечатлена.

Даниел облегна чело на бедрото на Алекс и затвори очи. Близостта беше обезпокоителна на няколко различни нива, също и странно успокояваща. Беше минало дълго време, откакто някое човешко същество я беше докосвало с топлота, нищо, че тази топлота беше изкуствено породена. Въпреки това все още не можеше да го остави да заспи.

— Какво преподаваш, Даниел?

Той извърна лице нагоре с буза, все още опряна на бедрото й.

— Най-вече английски. Това ми е любимото.

— Наистина ли? Бях ужасна по всички хуманитарни дисциплини. Най-много обичах точните науки.

Той направи гримаса:

— Точните науки!

Тя чу как жената до него промърморва „Пияница“ на другата пътничка в съседство.

— Не биваше да ти казвам, че съм учител. — Той въздъхна тежко.

— Защо не?

— Рандал казва, че това не се харесва на жените. „Никога не издавай непоискана информация.“ — Начинът, по който изрече думите, даде ясно да се разбере, че цитира въпросния Рандал дума по дума.

— Но преподаването е благородна професия. Образоване на бъдещите лекари и учени на света.

Той печално вдигна поглед към нея:

— В това няма пари.

— Не всяка жена е такава сметкаджийка. Рандал излиза с погрешния тип жени.

— Съпругата ми обичаше парите. Бившата ми съпруга.

— Съжалявам да го чуя.

Той въздъхна отново и затвори очи:

— Това ми разби сърцето.

Нов пристъп на съжаление. На тъга. Знаеше, че той никога нямаше да каже тези неща, ако не беше под влиянието на нейния хибрид между екстази и серум на истината. Сега говореше по-ясно; ефектът на наркотика не отминаваше, умът му просто се приспособяваше да работи, избягвайки ефектите му.

Потупа го по бузата и придаде на гласа си ведър тон:

— Ако е била толкова продажна, вероятно не си струва да я оплакваш.

Очите му се отвориха отново. Бяха в много лек лешников нюанс, равномерна смесица от зелено и меко сиво. Опита се да си ги представи съсредоточени, пасващи под бейзболната шапка на самоуверения мъж, срещащ се с Де ла Фуентес на снимките — и не успя.

Не знаеше какво щеше да прави, ако той наистина имаше дисоциативно личностно разстройство. Не си беше имала работа с това никога преди.

— Права си — каза той. — Зная, че си. Трябва да я виждам такава, каквато наистина беше, а не каквато си представях, че е.

— Точно. Изграждаме си тези представи за хората, създаваме си този, с когото искаме да бъдем, а после се опитваме да задържим истинския човек във фалшивия калъп. Невинаги се получава добре.

Безсмислени дрънканици. Нямаше представа какво казва. В целия си живот беше имала една полусериозна връзка и тя не беше продължила дълго. Учението беше имало приоритет пред мъжа точно както работата беше имала приоритет пред всичко друго в продължение на шест години. Както сега превръщаше дишането в приоритет пред всичко друго. Имаше проблем с вманиачаването.

— Алекс?

— Да?

— Умирам ли?

Тя се усмихна насърчително:

— Не. Ако мислех, че умираш, щях да повикам линейка. Ще се оправиш. Просто искам да съм напълно сигурна.

— Окей. Ще се наложи ли да ми вземат кръв?

— Може би.

Той въздъхна:

— Иглите ме изнервят.

— Всичко ще е наред.

Не й харесваше, че изпитва смущение, задето го лъже. Но имаше нещо в простичкото му доверие, в начина, по който, изглежда, приписваше на всяко нейно действие възможно най-добрите мотиви… Трябваше да се съвземе.

— Благодаря ти, Алекс. Наистина.

— Просто си върша работата. — Не беше лъжа.

— Мислиш ли, че ще ми се обадиш? — попита той с надежда.

— Даниел, определено ще прекараме една вечер заедно — обеща тя. Ако не беше дрогиран, щеше да долови острата нотка в гласа й и да види леда в очите й.