Стефани Майър
Химикът (21)

21

Устните им се сблъскаха толкова внезапно, че тя не бе сигурна кой беше направил първото движение.

А после телата им вече се преплитаха и усукваха с някаква отчаяна ярост: устни и пръсти, езици и зъби. Дишането бе от второстепенна важност и тя успяваше да го осъществява само на накъсани задъхани изблици, които я оставяха все още замаяна. Не искаше нищо, освен да е по-близо, а после по-близо, някак да влезе в кожата му, така че той никога да не може да бъде изтръгнат от нея. Почувства изгарящото усещане, когато раната по протежение на челюстта й се отвори отново и всички натъртвания, стари и нови, отново пламнаха, но болката по никакъв начин не разсея вниманието й от онази остра нужда. Вкопчиха се един в друг почти като противници, обръщайки се и извивайки се заедно в ограниченията на малкото пространство, блъснаха се в мешките и после се стовариха обратно на пода. Беше удивена колко наелектризираща бе грубата му сила — силата у един мъж винаги бе нещо, което пораждаше страх, но сега тя изпита тръпка на възбуда от нея. Разкъса се плат и тя не можеше да определи от чии дрехи беше. Помнеше тъканта на кожата му, формата на мускулите му под ръцете си, но не си беше представяла, че чувството от допира им до нейните може да бъде такова.

По-близо, пулсираше кръвта й. По-близо.

А после той изведнъж се отдръпна рязко, устата му се смъкна от нейната със сподавено ахване. Неспокойно скимтене прозвуча в краката й. Наведе се и видя Айнщайн с челюсти, сключени върху глезена на Даниел. Айнщайн изскимтя отново.

— Айнщайн, свободно — изръмжа той и зарита да освободи крака си. — Пусни.

Айнщайн го пусна, като я гледаше с нервно очакване.

— Свободно! — Гласът й беше пресипнал. — Всичко е наред.

С колебливо пухтене Айнщайн се смъкна от отворената врата.

Даниел се претърколи и затръшна вратата. Обърна се към нея на колене, с разширени зеници и подивели очи. Стискаше зъби, сякаш се мъчеше да установи някакъв контрол.

Тя вдигна ръка към него с пръсти, които дращеха да се закачат в колана на джинсите му, и той рухна в прегръдките й с приглушен стон.

— Алекс, Алекс — промълви, притиснал устни към врата й. — Остани с мен. Не си тръгвай.

Дори в лудостта на момента тя си даваше сметка какво моли той. И беше искрена, когато отговори, знаейки, че това може да е най-ужасната грешка.

— Да — обеща дрезгаво. — Няма.

Устните им отново се впиха едни в други и тя почувства как сърцето му барабани в синкопиран ритъм до нейното — две сърца, еднакви под кожата им, защото неговото сърце беше огледало на нейното.

Острият звън на телефона прониза по-ниските звуци — двойното биене на сърцата, задъханото дишане — и я накара да се отблъсне от него, обзета от различен вид паника.

Той тръсна глава бързо веднъж, със затворени очи, сякаш се опитваше да си спомни къде се намира.

Тя се надигна и седна, търсейки откъде беше дошъл звукът.

— При мен е — каза Даниел задъхан. Пъхна ръка в джоба на джинсите си, когато телефонът иззвъня отново.

Погледна номера, после натисна с палец клавиша за отговор. С лявата си ръка я придърпа обратно до гърдите си.

— Кев? — отговори Даниел между задъханите вдишвания и издишвания.

— Дани — ей, хора, в безопасност ли сте?

— Да.

— Какво правите?

— Опитваме се да поспим.

— Звучи, сякаш тичаш в маратон.

— Телефонът ме изплаши. Нервите ми са малко разнищени, знаеш. — Излъга толкова гладко, че тя почти се усмихна въпреки тревогата, бушуваща в нея.

— О, ясно, съжалявам. Дай да говоря с Олеандър.

— Искаш да кажеш Алекс?

— Както и да е. Дай й телефона.

Тя се опита да забави дишането си, да звучи нормално:

— Да?

— Какво? Не ми казвай, че телефонът е изплашил и теб.

— Не съм агент за операции под прикритие. И беше много дълга нощ.

— Ще гледам да съм бърз. Намерих моя човек. Името Дивърс говори ли ти нещо?

Тя се замисли за секунда, мъчейки се да върне ума си обратно към важните неща.

— Да, знам името. Беше в някои от папките, когато се извличаше информацията за ЦРУ. Никога не е идвал да наблюдава разпит обаче. Някакъв отговорник ли е там?

— Нещо повече от отговорник е. Напоследък е втори в ръководната йерархия, с амбиции е за издигане. Беше един от няколкото потенциални, които наблюдавах. Рано тази сутрин Дивърс получи телефонно обаждане, вдигна няколко скандала, после сам вдигна телефона и се обади на някого. Познавам този тип — обича да взима страха на по-нисшестоящите от него. Не излиза от кабинета си; изпраща някой доверен служител да му доведе когото там му трябва. Вечната демонстрация на власт. След второто обаждане обаче хукна да се види с твоя човек Карстън като последното момче за всичко. Срещнаха се на случайно избран малък паркинг пред жилищна сграда на километри от офисите и на двамата, а после се отправиха на бавна и напрегната разходка с вид, сякаш през цялото време им се искаше да се избият взаимно. Дивърс е със сигурност.

— Какво мислиш?

— Хмм. Мисля, че все още искам имейла. Трябва да видя кой друг знае за това. Отстраняването на Дивърс няма да е твърде трудно, но само предупреждава другите типове, ако не е сам. Имаш ли химикалка?

— Дай ми секунда.

Тя пропълзя до предната седалка и откри раницата си. Затършува за химикалка, после надраска имейл адреса, който й даде, на гърба на разписка за газ.

— Кога? — попита тя.

— Тази вечер — реши той. — След като се наспиш и се ободриш.

— Ще го изпратя от Батън Руж. Имаш ли чернова, или искаш да импровизирам?

— Знаеш основното. Постарай се да не звучи прекалено интелигентно.

— Мисля, че мога да се справя с малко първобитно писане.

— Идеално. Щом размените колата си с тази на семейство Маккинли, потегляйте насам. — Той превключи на приглушен тон, но Даниел беше толкова близо, че усилието беше напразно. — Дани ще ти създаде ли проблем, ако го оставиш в къщата?

Тя наклони лице към това на Даниел. Беше лесно да разтълкува реакцията му.

— Да. И бездруго не съм сигурна, че е добра идея. Наречи ме параноична, но вече не вярвам в защитените къщи.

Даниел се наведе да притисне силно устни към челото й, при което й стана трудно да слуша внимателно какво казваше Кевин.

— … да измислим място за Лола. Много ли е зле лицето ти? Олеандър?

— Хм?

— Лицето ти. Как изглежда?

— Голяма превръзка през лявата страна на челюстта ми и лявото ухо. — Докато тя говореше, Даниел се наведе по-близо да огледа раните й, а после си пое остро дъх. — Плюс цялата първоначална забавна гледка.

— Това може да сработи — каза Кевин. — Лола също е пострадала. Ще им измисля някаква история, която ще ги удовлетвори.

— Кои?

— Кучешкият пансион за Лола. По дяволите, Оли, имаш нужда от сън. Ставаш все по-тъпа с всяка секунда.

— Може би ще ти напиша имейла сега, докато съм в подходящото настроение.

— Обади ми се, когато отново сте на път. — Кевин затвори.

— Тече ти кръв през превръзката — каза Даниел тревожно.

Тя му подаде телефона.

— Всичко е наред. Трябваше да я залепя снощи.

— Да се погрижим за това сега.

Тя вдигна поглед към лицето му — паниката и ожесточението в гласа му се бяха уталожили до проста загриженост. Гърдите му още бяха хлъзгави от пот, но дишането му бе равномерно. Не беше сигурна, че бе стигнала до подобно състояние на спокойствие.

— Точно сега ли? — попита тя.

Той й отправи овладян поглед.

— Да, точно сега.

— Толкова много ли кърви? — Тя докосна предпазливо марлята, но почувства само малко топла влага. От изражението му беше очаквала кръвта да тече като порой.

— Достатъчно е, че кърви. Къде е комплектът за първа помощ?

Тя се обърна с въздишка към натрупаните мешки. Най-отгоре беше не онази, която трябваше, така че се наложи да ги размести. Докато ровеше, почувства как пръстите му предпазливо опипват лявата й ключица.

— Цялата си в синини — промърмори. Пръстите му проследиха очертанията на ръката й. — Тези изглеждат пресни.

— Повалиха ме — призна тя, като измъкна комплекта и се обърна.

— Така и не ми каза какво стана в къщата — отбеляза той.

— Не искаш да знаеш.

— Може би искам.

— Добре, аз не искам да знаеш.

Даниел взе комплекта за първа помощ от ръцете й, а после кръстоса крака и го постави между тях. Тя последва примера му с тежка въздишка, като наклони към него лявата страна на лицето си.

Той внимателно започна да отлепва лейкопласта.

— Можеш да го направиш по-бързо — каза му тя.

— Ще го направя по моя начин.

Седяха мълчаливо за момент, докато той работеше. Неподвижността позволи на тялото й да й припомни колко изтощена беше.

— Защо не искаш да знам? — попита той, докато попиваше кожата й с напоена с лекарство кърпичка. — Мислиш, че не мога да се справя ли?

— Не, аз просто…

— Какво?

— Начинът, по който ме гледаш сега. Не искам това да се промени.

С ъгълчето на окото си го видя да се усмихва.

— Не е нужно да се тревожиш за това.

Тя сви рамене в отговор.

— Как да го направя? — попита той, като измъкна суперлепилото от калъфа.

— Събери краищата на разреза, очертай линия с лепилото през върха, после задръж, докато лепилото изсъхне. Около минута.

Потисна едно трепване, когато той притисна здраво върховете на пръстите си към кожата й. Познатият мирис на залепващото вещество изпълни пространството между тях.

— Боли ли?

— Добре е.

— Някога омръзва ли ти да се правиш на корава?

Тя завъртя очи:

— Болката е поносима, благодаря ти.

Той се отдръпна да огледа работата си.

— Изглежда доста неспретнато — каза й. — Трябваше да спасиш живота на някой парамедик от спешно отделение.

Тя взе лепилото от него и завъртя отново капачката отгоре. Не искаше да изсъхне. Кой знае колко скоро можеше да й потрябва отново, както вървеше това пътуване.

— Сигурна съм, че ще свърши работа — каза. — Просто го задръж още малко.

— Алекс, съжалявам за преди малко. — Гласът му беше тих, извинителен.

Прииска й се да можеше да обърне глава и да го погледне прямо.

— Не знам какво беше това — продължи той. — Не мога да повярвам, че бях толкова груб.

— И аз не бях особено нежна.

— Но аз не съм пострадал — припомни й той кисело. — По тялото ми няма и драскотина, както се изрази ти.

— Мисля, че това вече не е напълно вярно — отвърна му тя, като прокара леко пръсти по кожата на гърдите му. Напипа леките драскотини, които ноктите й бяха оставили.

Той си пое рязко въздух, когато за миг и двамата бяха въвлечени в спомена, и стомахът й се сви. Опита се да обърне глава, но той задържа лицето й неподвижно.

— Чакай — предупреди я.

Седяха неподвижно в заредената с напрежение тишина, докато тя преброи наум до шейсет два пъти.

— Изсъхнало е — настоя.

Той бавно повдигна пръсти от челюстта й. Тя се обърна към него, но лицето му беше сведено, докато претърсваше комплекта. Намери антибактериалния спрей и го нанесе обилно върху раната й. После извади ролката с марля и лейкопласт. Внимателно — и без да я поглежда в очите — улови брадичката й между палеца и показалеца си и обърна главата й. Залепи марлята.

— Добре е да поспим сега — каза, като притисна последното парче здраво към кожата й. — И двамата сме напрегнати и не разсъждаваме ясно. Можем отново да отворим тази… дискусия, когато сме в състояние да мислим разумно.

Искаше й се да възрази, но знаеше, че е прав. Не се държаха по типичния за тях начин. Държаха се като животни — реагираха на близко до смъртта преживяване с подсъзнателен настойчив порив за продължаване на вида. Беше по-скоро примитивна биология, отколкото отговорно зряло поведение.

Все още й се искаше да възрази.

Пръстите му се отпуснаха отстрани на шията й и тя почувства как пулсът й заподскача при докосването му. Той също го усети.

— Заспивай — повтори той.

— Прав си, прав си — промърмори тя, тръсвайки се обратно върху измачкания спален чувал. Наистина бе изтощена до мозъка на костите.

— Ето. — Той й подаде тениската си.

— Къде е моята?

— На парчета. Съжалявам.

В хъмвито вече беше прекалено топло и задушно. Тя метна тениската на Даниел настрана и се ухили с престорено разкаяние, усещайки как лепилото опъва страните й.

— За хора с твърде ограничени ресурси не сме особено внимателни с вещите си.

Той сигурно също бе забелязал неподвижността на въздуха. Наведе се и отвори отново задния капак.

— Както казах — пренапрегнати сме.

Легна до нея, а тя се сгуши в гърдите му, питайки се дали наистина ще е възможно да заспи, докато той лежеше полугол до нея. Затвори очи, опитвайки се да се застави да се унесе. Ръцете му я обгърнаха отначало предпазливо, а после, след няколко секунди, по-здраво, почти сякаш изпробваше решителността си.

Ако бе по-малко уморена, може би щеше да направи изпитанието по-трудно за него. Но въпреки повишеното си усещане за тялото му и всички малки волтове електричество, които заискриха там, където нервните й окончания докоснаха голата му кожа, тя бързо се унесе. Докато се предаваше на забвението, една непозната и странна дума кръжеше из ума й.

Мой, настояваше мозъкът й, докато мислите й притъмняваха. Мой.

* * *

Когато Алекс се събуди, слънцето още светеше ярко на запад, а спалният чувал под нея беше влажен от пот. Сенките се бяха изместили и сноп светлина грееше право в лицето й, макар и през прозореца със затъмнено стъкло. Тя примигна сънено за минута в очакване мозъкът й да се пробуди.

После се съвзе сепнато, когато осъзна, че беше сама. Надигна се до седнало положение твърде бързо, при което главата я заболя и се замая. Задният капак на хъмвито още беше отворен и топлият, влажен въздух притискаше кожата й. Даниел не се виждаше никъде. Нито пък тениската му, така че трябваше бързо и тихо да се разрови из нещата си, за да намери нещо, което да облече, преди да може да го потърси. Беше глупаво, но ако й предстоеше да се натъкне на нова шайка наемни убийци, не искаше да го направи само по износен светлокафяв сутиен. Навлече тънкия си, прекалено голям сив пуловер, защото беше първото нещо, което пръстите й докоснаха, а не защото бе подходящ за времето навън. Извади РРК-то от чантата си и го затъкна на кръста си. Докато се измъкваше навън през отворения люк, чу шумолене на хартия под коляното си.

Беше разписката, върху която бе записала имейл адреса. Под нея имаше друга спретнато изписана с печатни букви бележка.

Извеждам Айнщайн на разходка. Връщам се скоро.

Натика бележката в джоба си. Все още движейки се тихо, слезе от хъмвито и се измъкна навън. Лола се беше проснала на едно сенчесто местенце до водата и храната, които Даниел беше оставил. Опашката й започна да потупва по тревата, когато видя Алекс.

Е, поне щом Лола беше там, Алекс знаеше, че наоколо няма никого другиго. Преглътна с усилие малко вода, изтри потта от лицето си с ръкавите на пуловера, после ги запретна колкото можа по-нагоре.

— Даже не знам в коя посока са отишли — оплака се тя на Лола, като я чешеше по ушите. — А ти не си във форма да ги проследиш и откриеш, нали, момиче? Макар да съм готова да се обзаложа, че щеше да се справиш доста бързо, ако беше на крака.

Лола близна ръката й.

Алекс беше много гладна. Разгледа малкия запас от храна, който Даниел беше донесъл, и се спря на опаковка претцели. Определено щеше да й се наложи да попълни запасите им тази вечер, но й беше много неприятно, че ще остави следа. Разбира се, имаше стотици възможни маршрути, по които можеше да са се отправили, към всевъзможни места. Но ако някой беше достатъчно упорит и имаше поне малко късмет, можеше да успее да сглоби някакъв определен модел на действие. Тя вече не разполагаше с грижливо подготвени капани и добре измислени планове, а какво оставаше пък за Пещери на Батман. Нейните активи бяха пари, оръжия, муниции, гранати, ножове, всевъзможни отрови и химически средства за изваждане на човек от строя, военен джип и едно гениално обучено за нападения куче. Физическите й пасиви включваха същия този изискващ внимание военен джип, едно куцо куче, собственото й донякъде омаломощено тяло, едно биещо на очи лице, едно лице от плакат за издирване — в известен смисъл — и липса на храна, подслон и варианти. Емоционалните й пасиви бяха още по-лоши. Не можеше да повярва колко неприятности си беше навлякла в рамките на толкова ограничено време. Част от нея не искаше нищо повече, освен да изпусне парата, да се върне към уютната си малка вана, към невредимото си лице и предпазните си мрежи. Да направи различен избор в онази отдалечена библиотека и да изтрие имейла.

Но ако можеше да върне часовника назад, дали щеше? Дали онзи живот на всекидневен ужас и самота наистина беше толкова по-добър вариант? Беше по-защитена, да, но все пак преследвана. В толкова много отношения не беше ли новият й, по-изложен на опасности живот по-пълноценно съществуване?

Седеше до Лола и я галеше бавно по гърба, когато чу гласа на Даниел да се приближава. След първия шок на безпокойството не изпита паника, че той говори с някого другиго. В гласа му се долавяше особена нотка, която се появяваше само когато говореше с Кевин.

Айнщайн пристигна пръв. Изтича развълнувано при Алекс и допря мокрия си нос до ръката й. С Лола се подушиха за поздрав, после той отиде да пие вода.

Даниел се появи, крачейки бързо надолу по средата на неподдържания черен път. Беше с непроницаемата за куршуми шапка. Под нея веждите му бяха свъсени. Държеше телефона на близо сантиметър от ухото си.

— Вече се върнах — казваше той. — Ще видя дали е будна… Не, няма да я събудя, ако още спи.

Алекс се изправи на крака, като изтупа полепналите боклуци от задника си и се протегна. Движението привлече погледа на Даниел и изражението му се промени от раздразнение до бавна, широка усмивка. Макар да беше малко подразнена, тя не се сдържа и се ухили в отговор.

— Тук е. Само още една секунда търпение, братле.

Вместо да й подаде телефона, Даниел я притегли към себе си за бавна, продължителна прегръдка. С лице, скрито в гърдите му, вдъхвайки мириса му, тя се усмихна. Но когато той най-сетне се отдръпна, тя още клатеше глава със слисано повдигнати вежди.

— Съжалявам — каза той. — Не мислех.

Тя изпусна раздразнен дъх, после протегна ръка за телефона. Той й го подаде със смутена усмивка, все още хлабаво обвил другата си ръка около нея.

— Не ми обръщай внимание, просто се опитвам да ни опазя живи — промърмори тя, после заговори в слушалката. — Ало.

— Добро утро. Виждам, че този идиот, брат ми, изобщо не се е поучил от грешките си.

— Какво е станало?

— Не кой знае какво. Вихрушка от телефонни обаждания, но на този етап никой друг не се е намесил.

— Тогава защо се обаждаш?

— Защото ми се струва, че ти и Даниел притежавате безгранична способност да прецаквате нещата. Това направо ме превръща в нервна развалина.

— Е, беше прекрасно да си побъбрим…

— Не се цупи, Олеандър, знаеш, че имам предвид Даниел. Просто ми се ще понякога да можеше да го обуздаваш.

— Той е новак. Ще се научи.

— Преди да се убие?

— Нали знаеш, че те чувам? — попита Даниел.

— Никой не обича подслушвачите — каза Кевин високо. — Дай на момичето малко пространство.

— Ето, просто говори сам с него. Аз ще подредя нещата ни, за да можем да сме готови, когато залезе слънцето.

Тя подаде телефона обратно на Даниел и се освободи. Той не продължи да говори много дълго с брат си. Само си размениха няколко обиди, докато тя се върна до хъмвито и огледа щетите. Товарното отделение все още беше в пълен безпорядък. Е, сега разполагаше с време в изобилие и с не много други полезни неща за вършене. Свали РРК-то от кръста си и го прибра в херметична найлонова торбичка в раницата си. След това нави спалния чувал на руло и го сложи на пасажерската седалка да не й пречи, за да може да открие всички разпилени муниции.

Чу Даниел да се покатерва вътре до нея. Той се залови да претърсва мястото за разпилени предмети.

— Съжалявам — каза той, докато работеше, без да поглежда в нейната посока. — Просто ти спеше, а Айнщайн беше неспокоен и ми се струваше, че сме толкова изолирани тук. Стори ми се нормално. Предполагам, че това би трябвало да е първото нещо, което да ме подсети, че извършвам престъпление.

Тя също не откъсваше очи от работата си.

— Представи си ти да се беше събудил тук сам.

— Трябваше да се сетя за това.

— Спомням си как някой наскоро ми обеща, че ще ми иска разрешение дори преди да диша.

Той въздъхна:

— Кевин е прав, нали? Ужасен съм в това.

Тя започна да подрежда различните пълнители в херметични найлонови торбички, а после да пъха всяка торбичка във външните джобове на мешките.

— Виждам какво вършиш — каза му. — Правиш го така, че трябва или да се съглася с Кевин, или да ти простя.

— Действа ли?

— Зависи. Някой видя ли те?

— Не. Не видяхме признаци на живот, ако не се броят няколко птици и катерици. Нали знаеш как повечето кучета преследват катерици? Айнщайн ги хваща.

— Това може да се окаже от полза, ако се наложи още дълго да лагеруваме в това Хъмви. Не ме бива много като ловец.

— Още една нощ, нали? Ще оцелеем.

— Искрено се надявам.

— Ъъ… искаш ли да запазиш тези? — попита Даниел: звучеше объркано. — Какво са това… орехи?

Алекс вдигна поглед да види за коя херметична найлонова торбичка говореше той.

— Прасковени костилки — каза тя.

— Боклук?

Тя взе торбичката от ръката му и я пъхна в мешката, която пренареждаше.

— Не е боклук — каза. — Използвам ги за натриевия цианид, който се произвежда по естествен път във вътрешността на костилката. Съдържанието във всяка отделна костилка не е голямо — трябва да събера стотици костилки, за да се сдобия с годно за използване количество. — Тя въздъхна. — Знаеш ли, едно време обичах праскови. Сега не мога да ги понасям.

Хвърли поглед и видя, че Даниел беше замръзнал на място с широко разтворени очи.

— Цианид ли? — Звучеше стреснат.

— Една от системите ми за сигурност. Когато влезе в реакция с подходящата течна киселина, образува циановодородина киселина. Безцветен газ. Приготвям ампули, достатъчно големи, за да напоят стая с размери десет на десет. Доста елементарно. Вече нямам достъп до специални материали. Напоследък правя доста химически опити при полеви условия.

Изражението на Даниел стана овладяно и той кимна, сякаш всичко, което тя бе казала току-що, беше напълно разумно и нормално. Зае се отново да събира разпръснатите муниции. Тя се усмихна тайно.

Алекс трябваше да признае, че се почувства малко по-спокойна, когато цялата им екипировка беше подредена и спретнато прибрана; най-хубавото в обсесивно-компулсивното разстройство беше уютното усещане за приятна възбуда, което човек получаваше при вида на спретнато подредено място. Огледа всички оръжия, които й останаха, и тази гледка също я успокои. Обиците не можеха да бъдат заменени, а количествата на някои от химическите смеси бяха намалели, но по-голямата част от оръжията й все още бяха годни за употреба.

За вечеря имаха блокчета с гранола, бисквити „Орео“, и бутилка вода, която си поделиха, докато седяха в задния край на отвореното „Хъмви“; краката й висяха на поне трийсет сантиметра над земята, но пръстите на неговите крака стигаха до долу. По негово настояване взе още мотрин. Поне продаваните без рецепта лекарства бяха лесно заменими. Не беше нужно да се стиска толкова с тях.

— Кога тръгваме? — попита Даниел, след като разчистиха всичко.

Тя прецени положението на слънцето.

— Скоро. Още петнайсет минути и мисля, че докато излезем на главния път, вече ще е тъмно.

— Знам, че съм ужасно загазил и вероятно заслужавам, де да знам, да съм затворен някъде сам и изолиран, но мислиш ли, че може да те целуна, докато стане време? Ще бъда по-внимателен с лицето и дрехите ти, обещавам.

— Внимателен? Това не е много изкушаващо.

— Съжалявам. В момента е най-доброто ми предложение.

Тя въздъхна с престорена неохота.

— Предполагам, че всъщност нямам нищо друго за правене.

Той взе лицето й в ръцете си, отново поставяйки пръстите си деликатно така, че да не докосва нараняванията й, и когато устните му докоснаха нейните този път, бяха толкова нежни и меки, че почти не ги усети. Въпреки това усети възбудата, електричеството под кожата си, но в самия лек допир имаше някаква странна утеха. Беше като преди, както по-рано в кухнята на ранчото, само че малко по-предпазливо. Въпреки това тя си спомняше ярко онази сутрин и това направи различни нещата. Помисли си да промени темпото, да се свие в скута му и да обвие крака около него, но се поколеба. Струваше й се толкова хубаво точно както беше сега. Пръстите й стигнаха до къдриците му — това бързо започваше да й става навик.

Той я зацелува по врата, леко вкусвайки местата, където пулсът й туптеше под кожата.

Прошепна в здравото й ухо:

— Тревожи ме едно нещо.

— Само едно ли? — прошепна тя.

— Е, встрани от очевидното.

Устните му отново се допряха до нейните, все още внимателни, но този път по-любопитни. Беше минало почти десетилетие, откакто някой я беше целувал, но й се струваше по-дълго. Никой досега не я беше целувал така: времето забавяше ход, а мозъкът й спираше и цялото това електричество…

— Искаш ли да узнаеш какво е? — попита той няколко минути по-късно.

— Хмм?

— Нещото, което ме тревожи.

— О, да. Разбира се.

— Ами — каза той, като направи пауза, за да целуне клепачите й, — знам точно какво изпитвам към теб. — Отново устните й, после шията. — Но не съм напълно сигурен какво изпитваш ти по отношение на мен.

— Не е ли очевидно?

Той се отдръпна, все още държейки лицето й, и се взря в нея любопитно.

— Изглежда, изпитваме известно взаимно привличане.

— Бих казала.

— Но изпитваш ли нещо повече?

Тя се вторачи в него, несигурна какво иска да чуе.

Той въздъхна:

— Виждаш ли, Алекс, влюбен съм в теб. — Вгледа се изпитателно в лицето й, анализирайки реакцията й, после се намръщи и остави ръцете си да се смъкнат към раменете й. — И ми е ясно, че не вярваш на това, но то е факт. Въпреки онова, което поведението ми напоследък може да е намеквало, сексът не е крайната ми цел в този случай. И… предполагам, че бих искал да узная какви са твоите цели.

— Моите цели? — Тя го погледна стъписано. — Ти сериозно ли?

Той кимна мрачно.

Гласът й прозвуча по-рязко, отколкото беше възнамерявала, когато отговори:

— Имам само един стремеж и той е да опазя и двама ни живи. Може би, ако успея да го направя за достатъчно дълго, всъщност ще имаме основание да очакваме животът ни да продължи повече не само в следващите двайсет и четири до четирийсет и осем часа. Ако някога се озовем в това щастливо положение, мога да помисля за поставяне на други цели. Целите предполагат наличие на бъдеще.

Намръщеното изражение се разля от устата към очите му. Веждите му се смъкнаха и се събраха.

— Наистина ли нещата са толкова лоши?

— Да! — избухна тя, ръцете й се свиха в юмруци. Пое си дълбоко дъх. — Мислех, че това също е очевидно.

Слънцето залязваше. Трябваше да са тръгнали преди пет минути. Скочи от хъмвито и подсвирна да повика кучетата. Айнщайн притича покрай нея нетърпеливо, готов да поеме отново на път. Тя отиде да вземе Лола, но Даниел стигна пръв.

Алекс се протегна и се опита да се съсредоточи. Чувстваше се доста отпочинала и вероятно нямаше да се затрудни да шофира цяла нощ. Това бе всичко, което имаше значение. Само да изкара нощта, без да привлича повече внимание, отколкото се налагаше. Да изпрати имейла на Кевин, а после да качи малкия си пътуващ цирк в не толкова набиващо се на очи превозно средство. Дотук стигаше амбицията й.

Известно време пътуваха мълчаливо. Стъмни се, докато още бяха по черните обиколни пътища. Когато излязоха на Междущатска магистрала 49, Алекс се поотпусна. Не беше имало много коли, а всички, които бяха видели, бяха стари и в тон с околността. Засега беше съвсем сигурна, че никой не знаеше точно къде са.

Осъзнаваше, че е добре да се концентрира, но тъмният път с постоянния поток от анонимни коли бе монотонен и тя нямаше как да не се запита какво ли си мислеше Даниел. Не беше типично за него да е толкова тих. Понечи да пусне радиото, но това й се стори някак малодушно. Вероятно му дължеше извинение.

— Ъъ, съжалявам, ако се държах грубо там — каза тя: думите прозвучаха много високо след дългото затишие. — Не ме бива в общуването с хора. Всъщност нямам оправдание. Напълно зрял човек съм — би трябвало да мога да поддържам нормален разговор. Съжалявам.

Въздишката му не прозвуча раздразнено, а по-скоро облекчено.

— Не, аз съжалявам. Не биваше да настоявам. Моята липса на съсредоточеност ни доведе до това положение. Ще овладея нещата.

Тя поклати глава:

— Не можеш да мислиш за това по този начин. Не си отговорен за него. Виж, някой е решил да те убие. Това се е случило на Кевин преди шест месеца и се случи на мен няколко години преди това. Ще допускаш грешки, защото е невъзможно да знаеш кое е или не е грешка, преди да бъде извършено. Но грешките не означават, че си виновен за нещата, които се случват. Никога не забравяй, че има реално човешко същество, което е решило да постави плановете си пред твоето съществуване.

Той обмисли това за минута.

— Знам какво искаш да кажеш. Вярвам го. Но трябва да те слушам по-внимателно — да се държа като теб, да бъде умът ми съсредоточен върху важните неща. Не ни е от помощ, ако се унасям като тийнейджър, тревожейки се дали ме харесваш по онзи начин, или не.

— Честно, Даниел, аз…

— Не, не — прекъсна я той незабавно. — Нямах намерение да отклонявам разговора с този коментар.

— Просто искам да обясня. Ако ти си тийнейджър, то аз съм току-що проходило дете. Емоционално изостанала съм. Дори дефектна. Не умея да правя нищо от това и макар оцеляването очевидно да е приоритетът, го използвам също и да отклонявам въпроси, на които би трябвало да мога да отговоря. Искам да кажа… любов? Дори не зная какво е това, или пък дали е реално. Съжалявам, това просто ми е… чуждо. Оценявам нещата на базата на нуждите и липсите. Не мога да се справя с нещо… по-пухкаво.

Даниел се засмя със странния си смях — хе-хе-хе — и цялото напрежение изведнъж изтече от нея. Засмя се с него, а после въздъхна. Всичко й се струваше по-малко ужасно, когато можеше да се смее заедно с Даниел.

Той нададе едно последно кискане, после каза ведро:

— Е, кажи ми тогава от какво имаш нужда.

Тя премисли въпроса:

— Имам нужда… да си жив. И бих искала също да съм жива. Това е опорната ми точка. Ако получа повече от това, бих предпочела да те имам близо до себе си. След това всичко друго е просто допълнение като глазурата на тортата.

— Наречи ме оптимист, но мисля, че може би тук си имаме работа просто със семантични въпроси.

— Може и да си прав. Ако успеем да прекараме още няколко седмици заедно, може би ще измислим как да говорим един и същ език.

Той взе ръката й:

— Винаги съм учел бързо в областта на лингвистиката.