Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chemist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Стефани Майър

Заглавие: Химикът

Преводач: Деница Райкова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Рия Найденова

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: J. Pulice; Kelly Campbell; Jake Abel

Коректор: Ганка Филиповска

ISBN: 978-954-28-2261-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9544

История

  1. — Добавяне

17

Кевин не се обади.

Даниел, изглежда, не смяташе, че това е странно, но на Алекс й се стори, че забеляза някакво допълнително напрежение в раменете на Арни.

Беше минало твърде дълго време.

Както тя бе схванала нещата, Кевин само трябваше да заеме позиция, от която можеше да проследи единствения човек, за когото знаеха със сигурност, че е замесен — Карстън. Можеше да стигне с кола до окръг Колумбия за два дни, дори ако го даваше по-полека. Беше му казала точно къде да открие бившия й шеф, щом пристигнеше. Беше работа най-много за няколко часа. Ако Карстън не беше, където се предполагаше, Кевин трябваше да се обади. Какво правеше?

Или му се беше случило нещо? Колко беше редно да изчака, преди да намекне за тази възможност пред Даниел?

Новата тревога усили параноята й. Опъна още един кабел пред вратата на стаята си, така че да е защитена, докато тя беше в друга част на къщата. Беше толкова вбесяващо да не може да постави жици на целия първи етаж. Само един противогаз по-малко.

Хубавото беше, че всеки час в укритие допълваше времето за възстановяване на лицето й. На слабо осветление и с много грим можеше да остане незабелязана за три или дори четири секунди.

Чакането беше странна смесица между отегчение, стрес и най-странния вид щастие. Обречено щастие, щастие с краен срок, но това не го правеше по-малко… всеобхватно. Точно сега би трябвало да изпитва много мрачно и потискащо чувство, докато пулсиращият ритъм на лова изпълваше ушите й, но откри, че се усмихва, сякаш беше напълно уместно. Не беше от помощ и фактът, че Даниел беше също толкова неуместно радостно възбуден като нея. Говориха за това следващия следобед, докато гледаха новините.

Алекс беше прибрала Лола вътре, когато Арни излезе, за да отиде да тренира с другите животни — беше й криво, че трябваше да държат вратата затворена за кучетата, струваше й се грубо — а Айнщайн и Кан бяха дошли с нея. Което правеше стаята смущаващо изпълнена с кучешко присъствие. Надяваше се Арни да не се ядоса. Кучетата сигурно влизаха вътре понякога, иначе кучешката вратичка в пералното помещение нямаше да я има. Не знаеше защо обикновено държаха кучетата отвън — дали като част от обучението им, или като аларма за ранно предупреждение, или защото Арни имаше алергии, макар че ако верният вариант беше последният, той беше избрал погрешния начин на живот.

Лола намести увисналите си бузи и уши на бедрото на Алекс, където, сигурна беше Алекс, скоро щеше да се образува локвичка от лиги. Айнщайн скочи право на дивана до Даниел, размахвайки опашка, въодушевен от нарушаването на правилото. Кан се настани на една дълга отоманка пред дивана. След скучната уводна новина на емисията — фокусирана върху политиката, естествено, сякаш не оставаше почти година, преди наистина да се случи нещо, Даниел изпружи дългите си крака върху гърба на Кан. Кан, изглежда, нямаше нищо против. Алекс погали Лола по ушите, а опашката на кучето заудря глухо по пода.

Всичко й се струваше уютно и познато, макар че никога преди в целия си живот не се беше намирала в такава позиция. Никога не се беше оказвала в толкова близко обкръжение на живи неща — да ги докосва, да ги чува как дишат, а какво оставаше пък да се държи за ръце с мъж, който я смяташе за възхитителна… и смъртоносна. Това, че той можеше да знае цялата й история и въпреки това да я гледа така, както я гледаше сега…

Очите й се преместиха автоматично към лицето му, когато мисълта пробяга през ума й, и тя откри, че той също я гледа. Даниел се усмихна с широката си, ведра усмивка — двудневната набола брада му придаваше неочаквано суров вид, и тя се усмихна в отговор, без да мисли за това. Всевъзможни кипящи емоции се разнесоха из гърдите й и Алекс осъзна, че това беше вероятно най-хубавото чувство, което бе изпитвала някога.

Въздъхна, после изпъшка.

Той хвърли поглед към телевизора, търсейки причина, но там вървеше просто някаква реклама.

— Какво има?

— Чувствам се тъпа — призна тя. — Глупава. Празноглава. Защо всичко ми се струва толкова оптимистично? Не мога да свързвам логични мисли. Опитвам се да се тревожа, а в крайна сметка се усмихвам. Може би си губя ума, а не ме е грижа за това дори наполовина, колкото би трябвало. Идва ми да си фрасна един, но лицето ми най-сетне едва започва да се оправя.

Даниел се засмя:

— Мисля, че това е един от недостатъците на влюбването.

Отново гъделичкане в стомаха.

— Това ли мислиш, че правим?

— Така ми се струва.

Тя се намръщи:

— Нямам база за сравнение. Ами ако наистина си губя ума?

— Съвсем определено си с ума си.

— Но не вярвам, че хората могат да се влюбват толкова бързо. — Честно казано, тя не вярваше изцяло в любовта, романтичната любов изобщо. Химически реакции, безспорно, сексуално привличане, да. Съвместимост, да. Приятелство. Лоялност и отговорност. Но любовта просто й се струваше малко прекалено много като нещо от приказките.

— Аз… ами, никога не съм вярвал. Искам да кажа, винаги съм вярвал в привличането от пръв поглед. Изпитвал съм го. И това определено е част от нещото, което се случва за мен сега. — Той се ухили отново. — Но любов от пръв поглед? Бях сигурен, че е просто измислица.

— Разбира се, че е.

— Освен…

— Няма „освен“, Даниел.

— Освен че нещо се случи с мен в онзи влак, нещо напълно извън опита ми или способността ми да обясня.

Тя не знаеше какво да каже. Хвърли поглед към телевизора точно когато започваше мелодията, бележеща края на новинарската емисия.

Това привлече и вниманието на Даниел.

— Изпуснахме ли го?

— Не, не го излъчиха.

— А това не е добре — предположи той: в гласа му се прокрадна нотка на напрежение.

— Хрумват ми две различни неща, които би могло да означава. Първо, пуснали са историята и когато тя не е довела до резултати, е трябвало да я оставят да заглъхне. Второто: историята скоро ще се промени.

Даниел изпъна отбранително рамене.

— Колко скоро мислиш, че ще видим следващата версия?

— Много скоро, ако наистина става точно това.

Имаше и трета възможност, но тя не беше готова да я изрече на глас. Историята определено щеше да изчезне, ако бяха получили от нея каквото искаха. Ако сега Кевин беше в ръцете им.

Смяташе, че е достатъчно наясно с характера на Кевин, за да е почти сигурна, че той нямаше да ги издаде лесно. Беше достатъчно находчив, за да изложи най-правдоподобната версия на историята, ако отделът го заловеше: беше закъснял твърде много да спаси Даниел и след като беше убил Олеандър, бе отишъл в окръг Колумбия да потърси възмездие. Щеше да е в състояние да се придържа към тази история за известно време… надяваше се. Не знаеше на кого бяха възложили да води разпитите сега. Ако въпросният човек изобщо го биваше за нещо — е, в крайна сметка Кевин щеше да каже истината. Макар и да не беше точно най-голямата почитателка на Кевин, сега й домъчня за него.

Разбира се, той можеше и да е бил подготвен за залавянето така, както тя щеше да е готова. Можеше вече да е мъртъв.

Със или без Пещерата на Батман, ако Кевин не се обадеше до полунощ, щеше да е време да вървят. Можеше да усети кога си насилваше късмета.

Е, всички щастливи чувства се бяха уталожили. Поне това беше знак, че не бе напълно луда. Засега.

Изпъдиха кучетата навън на верандата, преди да стане време Арни да се връща, макар че животинската миризма вероятно щеше да ги издаде независимо от това. Даниел се залови да приготвя месен сос за спагети и тя помогна с простите части от работата — отваряне на консервени кутии, дозиране на подправки. Беше непринудено и приятно да работят един до друг, сякаш го бяха правили години наред. За това чувство ли говореше Даниел? Странната непринуденост да бъдат заедно? Макар да не вярваше на теорията му, трябваше да признае пред себе си, че нямаше собствено обяснение.

Даниел си тананикаше, докато работеше — познато звучаща мелодия, която отначало не можа да определи. Улови се, че си тананика заедно с него няколко минути по-късно. Без да дава вид, че го прави съзнателно, Даниел започна да пее думите.

— „Виновните крака не знаят ритъм“ — пееше той.

— Тази песен не е ли по-стара от теб? — попита тя след миг.

Той изглеждаше изненадан:

— О, на глас ли пеех? Съжалявам, имам навика да правя така, когато готвя, ако не се владея строго.

— Как изобщо знаеш думите?

— Довеждам до знанието ти, че до днес „Безгрижен шепот“[1] си остава много популярна песен сред любителите на караоке. Пея я убийствено във вечерта, посветена на музиката от осемдесетте.

— Падаш си по караоке?

— Хей, кой казва, че учителите не знаят как да купонясват? — Той се отдръпна от печката, все още с покрита със сос лъжица в дясната си ръка, и я придърпа в хлабава прегръдка с лявата. Завъртя я в танц наоколо, описвайки малък кръг, и притисна небръснатата си буза към нейната, докато пееше: „Болката е всии-чко, което ще намериш…“. После се обърна обратно към печката, танцувайки на място, докато пееше весело как нямало да танцува никога повече.

Не бъди идиотка, казваше й умът й, докато глуповатата усмивка отново разтегна чертите на лицето й.

Млъквай, отвърна тялото й.

Гласът на Даниел не беше подходящ за излъчване в ефир, но беше приятен, лек тенор, а той компенсираше всички недостатъци с ентусиазма си. По времето, когато чуха кучетата да поздравяват Арни пред вратата, вече се бяха увлекли в пламенно дуетно изпълнение на „Пълно затъмнение на сърцето“[2]. Алекс незабавно спря да пее и лицето й се обля в гореща руменина, но Даниел явно изобщо не забеляза нито малодушието й, нито влизането на Арни.

— „Наистина се нуждая от теб тази вечер!“ — изрева той, когато Арни влезе през вратата, клатейки глава. Това накара Алекс да се запита дали Кевин някога беше забавен, или през цялото време се държеше делово, когато двамата с Арни бяха сами тук.

Арни не каза нищо, само затвори мрежестата врата зад гърба си, оставяйки свежия топъл въздух да се смеси с миризмите на чесън, лук и домати. Сега, когато навън беше тъмно, а вътре — светло, трябваше да се погрижи той непременно да затвори външната врата, преди тя или Даниел да отидат в онази част на стаята, която щеше да е видима за всекиго, който гледа.

— Нещо от кучетата? — попита тя Арни.

— Не. Щяхте да ги чуете, ако бяха намерили нещо.

Тя се намръщи:

— Не излъчиха репортажа.

Алекс и Арни си размениха един поглед. Очите на Арни се изместиха към гърба на Даниел, после се върнаха към нея. Знаеше какво пита той и поклати отрицателно глава. Не, не беше говорила с Даниел за Кевин и какво можеше да означава мълчанието му. Очите на Арни пак направиха онзи едва доловим тик с лекото стягане, което при него явно бе единственият физически признак за безпокойство.

Заради Арни щеше да се наложи да се измъкнат възможно най-скоро. Ако някой свържеше Даниел и Алекс с тази къща, това щеше да изложи Арни на опасност. Надяваше се, че той щеше да прояви разбиране за пикапа.

Вечерята премина унило. Дори Даниел, изглежда, долови настроението. Реши, че ще му каже за страховете си относно Кевин веднага щом останеха насаме. Щеше да е хубаво да му отпусне още една нощ приличен сън, но вероятно щеше да им се наложи да тръгнат преди разсъмване.

След като свършиха и не беше оцелял нито един нудъл — на Арни щеше да му липсва поне тази част от приемането на „квартиранти“ — тя помогна с разчистването, докато Арни отиде да включи новините. Поредицата от новини вече й звучеше познато от многократното повтаряне. Имаше чувството, че може да рецитира заедно с говорителката дума по дума. Арни не беше гледал вече три новинарски емисии днес; настани се на дивана.

Алекс плакнеше чиниите и ги подаваше на Даниел да ги сложи в миялната. Едно от кучетата заскимтя през мрежестата врата, вероятно Лола. Алекс се надяваше, че не ги беше глезила твърде много този следобед. Никога не си беше мислила, че си пада по кучета, но осъзна, че щеше да й липсва топлото и дружелюбно включване в глутницата. Може би някой ден — ако Кевин по някакъв начин бе още жив и здрав и планът сработеше в крайна сметка — тя можеше да си вземе куче. Ако всички щастливи мисли бяха реални, тогава Кевин може би дори щеше да й продаде Лола. Вероятно не беше осъществимо…

Глухо, бързо туп прекъсна мислите й — беше звук, чието място не беше тук. Още докато очите й се изместваха към Даниел, оглеждайки се за изпуснат кухненски прибор или затръшната вратичка на шкаф, което би обяснило шума, умът й вече скачаше напред. Преди тялото й да успее да се съгласува отново с мозъка й, мощен пронизителен лай избухна откъм верандата заедно със злобно ръмжене. Още едно туп, по-тихо в сравнение с врявата на кучетата, и джафкането се прекърши в шокирано и болезнено скимтене.

Тя събори Даниел на земята, докато той все още се насочваше към вратата — беше много по-тежък от нея, но беше изгубил равновесие и падна лесно.

Шшшт — изсъска тя ожесточено в ухото му, после пропълзя по него до края на кухненското островче и надникна зад него. Не виждаше Арни. Погледна към мрежестата врата — през центъра на горната й част се виждаше малка кръгла разкъсана дупка. Опита се да се заслуша над врявата на кучетата и звука от телевизора, но не можеше да чуе никакъв звук от мястото, където би трябвало да е Арни.

Трябваше да е било изстрел от разстояние, иначе кучетата щяха да го предусетят.

— Арни! — изрече тя дрезгаво в нещо средно между шепот и вик.

Нямаше отговор.

Промъкна се към масата в трапезарията — раницата й беше подпряна на крака на стола, където беше седяла. Измъкна своя РРК от херметичната найлонова торбичка, после го плъзна през пода към Даниел. Имаше нужда от двете си ръце.

Даниел улови пистолета, когато той бе на средата на кухненското островче, и се наведе през ръба. Не се беше упражнявал с ръчно огнестрелно оръжие, но от такова разстояние това нямаше да е от особено значение.

Тя нахлузи пръстените си и преметна колана през кръста си.

Даниел се изправи на крака след частица от секундата и запъна лакти върху плота. Изобщо нямаше вид да се колебае в способността си да стреля. Тя притича до близката стена, където трапезарията се издаваше навън от голямата стая. Когато се раздвижи, видя как една ръка избутва дръжката на бравата надолу — но не беше ръка. А черна космата лапа.

Значи Кевин беше предпочел да не се спира на стандартната кръгла дръжка на бравата не само поради естетически причини.

Тя задиша отново, когато Айнщайн нахълта в стаята, следван плътно по петите от Кан и ротвайлера. Дочу как Лола надава задъхани болезнени писъци отвън и зъбите й изскърцаха, когато се допряха.

Докато кучетата се събираха безмълвно около Даниел, образувайки космат щит, тя се приготви за схватка и пъхна тънката корда на гаротата в единия си джоб, а дървената дръжка — в другия.

— Дай командата! — прошепна тя на Даниел.

Сега стрелецът сигурно тичаше навътре, макар че щеше да му се наложи да е нащрек за кучетата. Ако имаше вариант за избор, щеше да замени пушката за далечна стрелба с оръжие, което правеше по-големи дупки. Кучета като тези щяха да продължат да нападат дори и след многобройни наранявания.

— „Зарежи протокола“ ли? — прошепна Даниел неуверено.

Ушите на Айнщайн потръпнаха. Той нададе тих лай, подобен на кашлица, после изтича със ситни стъпки до далечния край на кухнята и изскимтя.

— Последвай го — нареди Алекс на Даниел. Стрелна се през пространството между стената и островчето, поддържайки ниско приведена стойка.

Даниел понечи да се изправи, но преди тя да успее да каже нещо, Айнщайн се хвърли към него и улови ръката му в устата си и дръпна Даниел обратно на земята.

— Не се надигай — преведе тя шепнешком.

Айнщайн ги поведе към пералното помещение, както беше очаквала Алекс, а Кан и ротвайлерът вървяха най-отзад. Когато се промъкваше от голямата стая към затъмнения коридор, тя се опита да види Арни. Отначало видя само една ръка, неподвижна, но после зърна пръски по далечната стена. Бе очевидно, че това беше разплискан мозък, смесен с кръвта. Така че бе безсмислено да се опитва да го влачи с тях. За Арни беше твърде късно. А стрелецът очевидно бе имал отличен прицел. Добрите новини просто продължаваха да пристигат.

Алекс се изненада, когато Айнщайн спря малко преди пералното помещение и започна да драска с лапи по един дрешник в коридора. Даниел дръпна вратата и я отвори, а Айнщайн скочи покрай него и задърпа нещо вътре. Алекс се промъкна по-близо точно когато тежка купчина козина изпадна оттам върху нея.

— Какво е това? — изшептя в ухото й Даниел.

Тя започна да опипва из купчината.

— Мисля, че е кожено палто, но има и нещо друго. Прекалено е тежко… — Тя прокара бързо ръце по палтото, по дължината на ръкавите; под козината имаше нещо неподатливо и правоъгълно. Пъхна ръка в ръкава, като се опитваше да разбере какво обследва. Най-сетне пръстите й го разпознаха. Не беше сигурна, че щеше да се досети, ако наскоро не беше срязала костюма на Батман на Кевин, за да го измъкне оттам.

Айнщайн притегли нов обемист топ козина върху тях.

— Подплатени са с кевлар — прошепна тя.

— Не е зле да ги облечем.

Алекс се затрудни доста със своето облекло, докато се опитваше да го проумее. Наличието на кевлар беше логично, но за какво беше тежката неподатлива козина? Дали Кевин беше тренирал кучетата в студено време? Дали това бе просто подготовка за предпазване от студа? Ставаше ли изобщо толкова мразовито тук? Но докато издърпваше нагоре ръкавите — прекалено дълги, разбира се, за да освободи китките си, видя как палтото на Даниел се сливаше с козината на Айнщайн, така че й беше невъзможно да види къде свършваше едното и къде започваше другото. Камуфлаж.

Палтото дори имаше подплатена с кевлар качулка, която тя издърпа върху главата си. Сега тя и Даниел бяха просто още два космати силуета в тъмнината.

Айнщайн мина право през кучешката вратичка в другия край на пералното помещение, а Даниел тръгна веднага след него. Алекс усещаше топлината на Кан плътно зад гърба си. Тя мина през вратата и видя Айнщайн да дърпа Даниел обратно надолу, докато той се опитваше да се надигне до полуприведена стойка.

— Пълзи — обясни тя.

Беше вбесяващо бавно; палтото ставаше все по-тежко и запарващо с всяка измината стъпка, а зрънцата чакъл бяха като остриета на ножове под дланите и коленете й. Щом излязоха на бодливата трева, вече беше малко по-безболезнено, но тя толкова се дразнеше от бавното темпо, че почти не забеляза. Когато Айнщайн ги поведе към външната постройка, където живееха кучетата, тя се разтревожи, че той се опитваше да ги отведе до пикапа, който бе заръчала на Арни да премести. Но пикапът не беше кой знае какво убежище. Стрелецът може би стоеше все така на позицията си, само чакайки някой да се опита да потегли по единствения път. Или пък това можеше да е нова вариация, в която стрелецът имаше приятели, на които бе наредил да претърсят къщата и да принудят жертвите си да излязат навън, докато той чакаше.

Чуваше неспокойните кучета, затворени в постройката отпред: никое от тях не беше доволно от ставащото. Бяха изминали три четвърти от пътя, когато друго рязко туп вдигна облак пръст и го запрати в лицето й. Айнщайн излая остро и Алекс чу как едно от кучетата зад нея се откъсва с гръмък тропот от малката им глутница, ръмжейки с нисък басов тон. Тежкият звук от лапите му в съчетание със стегнатата му стойка я убеди, че това сигурно беше ротвайлерът. Ново туп по-далече навън, но ръмженето не смени темпото си. Тя чу нещо, може би приглушена ругатня, а после се посипа градушка от куршуми, изстреляна от оръжие, което определено не беше снайпер. Мускулите й се напрегнаха, макар да пълзеше възможно най-бързо след Даниел, в очакване на неизбежния звук от джафкането на ротвайлера. Звукът не дойде, но ръмженето утихна. Сълзи започнаха да боцкат очите й.

Кан зае позиция до нея — откъм страната на стрелеца, и тя видя, че Айнщайн защитаваше Даниел по същия начин. Кевин беше казал, че кучетата биха дали живота си за Даниел и те го доказваха. Кевин вероятно щеше да е вбесен да узнае, че правеха същото за нея.

Кевин. Е, сега шансовете да е жив бяха по-добри. Излъчването на новината бе спряло не защото от Управлението бяха открили Кевин, а защото успешно бяха установили местонахождението на Даниел.

Стигнаха до стопанската постройка. Тя се промъкна с благодарност в прикриващата тъмнина. Кучетата вътре скимтяха и лаеха тревожно. Борейки се с тежката маса на подплатеното с кевлар палто, тя се изправи с мъка на крака, все още приведена, но вече в състояние да се придвижва по-бързо. Даниел повтаряше действията й, като държеше под око Айнщайн, за да види дали ще иска отново да залегнат. В момента обаче Айнщайн не му обръщаше внимание. Двамата с Кан тичаха на пресекулки надолу по редицата от кучешки колиби, спираха пред всяка врата и после продължаваха да тичат силно към следващата. Отначало не беше сигурна дали от нея също се очакваше да тича, но после осъзна какво правеха. Вратичките на най-близките кучешки колиби се отвориха, после тези на следващите. Кевин бе обучил най-добрите си възпитаници как да отварят кучешките колиби от външната страна.

Освободените кучета моментално замлъкнаха. Първата двойка бяха еднакви стандартни немски овчарки. Двете кучета препуснаха навън през вратата на обора, отправяйки се на север. Преди да се изгубят от поглед, три ротвайлера спринтираха покрай нея в южна посока. Последва ги един доберман, после четири немски овчарки, като всяка група се отправи и различна посока. Кучетата започнаха да се изсипват от постройката толкова бързо, че тя напълно им изгуби бройката. Със сигурност повече от трийсет животни, макар че някои от тях бяха все още много млади. Част от нея искаше да се провикне насърчително: Разкъсайте ги, момчета! докато другата част искаше да им каже: Внимавайте! Видя как покрай нея притичаха кученцата на Лола и очите й се насълзиха отново.

В тъмната нощ някой изкрещя паникьосано. Стрелба, после писъци. Напрегната, безрадостна усмивка разтегли устните й.

Но новината не беше изцяло добра. Чу изстрели от друга посока. Определено многобройни нападатели.

— Пистолет? — прошепна тя на Даниел. Той кимна и го измъкна от колана на джинсите си. Подаде й го. Тя поклати глава. Беше искала просто да се увери, че не го е изпуснал. От тялото й в дебелото кожено палто капеше пот. Отметна качулката назад и изтри чело с горната част на ръката си.

— Какво сега? — промърмори той. — Тук ли трябва да чакаме?

Тя точно се канеше да каже, че като бягство това не беше точният отговор, когато Айнщайн се върна и отново дръпна Даниел надолу. Тя застана на ръце и колене и ги последва, докато Айнщайн ги извеждаше през вратата, от която бяха влезли. Кан беше още там, отново заставайки най-отзад. Този път Айнщайн ги поведе на север, макар тя да не знаеше за никаква допълнителна постройка в тази посока. Осъзна, че вероятно я чакаше дълго пълзене, а ръцете й вече бяха дълбоко изподрани от сухите стръкове трева. Опита се да предпази дланите си с маншетите на ръкавите на палтото, но тази част не беше подплатена, така че помогна съвсем малко. Поне в нощта имаше твърде много космати силуети, та един стрелец да си дава труд да се занимава с четири, които не нападаха. Тя погледна назад към къщата в далечината. Не видя да светят никакви нови лампи. Още не бяха започнали да претърсват. Звуците, издавани от кучетата, продължиха: далечно ръмжене, джафкането на кученцата на Лола и случайни резки насечени излайвания.

Изгуби представа за времето, давайки си сметка единствено за изобилната пот, която избиваше по тялото й, хрипливия звук на задъханото си дишане, факта, че се бяха изкачвали по леко нагорнище през целия път и сега Даниел леко забавяше темпото и че късчетата чакъл пронизваха дланите й отново и отново въпреки палтото. Но не мислеше, че бяха стигнали много далече, когато Даниел ахна тихо и спря. Тя пропълзя до него.

Беше оградата. Бяха стигнали до северната граница на ранчото. Тя се огледа за Айнщайн, питайки се какво се предполагаше да правят нататък, а после осъзна, че Айнщайн беше вече от другата страна. Погледна я, после насочи нос надолу към долния край на оградата. Тя си проправи опипом път до посоченото от него място и откри, че земята се спускаше надолу от верижната ограда; онова, което бе помислила за сянка, беше всъщност тясна клисура от тъмни скали. Пространството вероятно беше достатъчно голямо, за да се промъкне през него. Почувства как Даниел улавя глезена й, използвайки я за ориентир. След като и двамата се провряха, тя се обърна да проследи как Кан с усилие се вмъкна в теснината. Трепна, знаейки, че долният край на веригата сигурно се впиваше в кожата му. Не го чу да се оплаква.

Излязоха в горния край на плитко, скалисто дефиле. Не се бе виждало от къщата, скрито на завет под лекото земно възвишение; никога не беше предполагала, че хоризонталните равнини, простиращи се на север към Оклахома, изобщо имат край. Айнщайн вече слизаше, драскайки надолу по скалите. Изглеждаше все едно е на слабо очертана, тясна пътека. Кан я побутна изотзад.

— Да вървим — прошепна тя.

Повдигна се до нисък клек и когато Айнщайн не възрази, се отправи бавно надолу по склона. Можеше да почувства как Даниел я следва плътно. Изглежда, че наистина имаше път, макар че можеше да е и само пътека за дивеч. В тъмнината се чу нов звук, леко свистене: трябваха й няколко секунди да разбере какво е. Не беше осъзнавала, че реката стига толкова близо до къщата.

До дъното на клисурата имаше само петнайсетина стъпки и когато стигнаха до него, Алекс сметна, че е безопасно да се изправи. Водата се движеше тихо покрай тях в тъмното. Стори й се, че различава далечната страна; тук реката беше много по-тясна, отколкото край обора. Айнщайн дърпаше нещо под една скална издатина, място, където водата бе отрязала брега, оставяйки надвиснал скален пласт. Тя отиде да помогне и развълнувано видя, че нещото бе малка гребна лодка.

— Никога повече няма да кажа дори една лоша дума за брат ти — промърмори припряно, докато помагаше да извлекат лодката от скривалището й. Ако Кевин беше още жив — и ако тя и Даниел преживееха нощта — несъмнено щеше да наруши това обещание, но за момента беше изпълнена с благодарност.

Даниел улови другата страна на лодката и бутна. Вкараха я във водата за секунди: малките подводни течения се завихряха около прасците им. Палтото й се влачеше толкова по-ниско по земята от неговото, че долният ръб беше вече в реката. Коженото палто попи водата, ставайки все по-тежко с всяка стъпка. Течението беше по-бързо, отколкото предполагаше гладката повърхност, и те бяха заети да удържат лодката, докато кучетата скочиха вътре. От тежестта на Кан кърмата на лодката се наведе опасно близо до набраздената от леки вълнички вода, така че и двамата се струпаха на носа до Айнщайн — първо Алекс, докато Даниел държеше лодката, а после той скочи вътре до нея. Лодката излетя като стрела, пусната от лък.

Тя смъкна запарващото, тежко палто. Изобщо нямаше да може да плува с него, ако се наложеше. Даниел последва бързо примера й неясно дали защото се беше сетил за същата опасност, или просто защото й имаше доверие, че ще направи каквото трябва.

Силното течение ги буташе бързо на запад. Алекс трябваше да приеме, че това е част от плана; Кевин не беше оставил весла. Десетина минути по-късно водата започна да се движи по-бавно, когато се разшири зад голям завой. Очите й се приспособиха достатъчно, за да различи онова, което според нея беше далечният край на водата. Течението ги тласкаше към южния бряг — същия бряг, от който бяха потеглили. Айнщайн, застанал на носа, бе неспокоен, с рязко щръкнали нагоре уши, с изопнати мускули. Не беше сигурна какво дебнеше той, но след като отминаха някаква невидима граница, кучето внезапно се хвърли от лодката и скочи във водата. Беше достатъчно дълбоко, за да му се наложи да плува, но Алекс не можеше да предположи на каква дълбочина под краката му, разпенващи водата, се намираше дъното. Айнщайн погледна назад към тях и изскимтя.

Осъзнавайки, че вероятно беше добра идея да излезе преди Кан, Алекс скочи само секунда по-късно. Хладната вода се затвори за миг над главата й, а после тя изплува отново на повърхността. Чу зад себе си два плясъка — първо един малък, после един мощен, който отново вдигна вълна над главата й. Кан преплува покрай нея, водата вдигаше бяла пяна около краката му и тя намери опора само секунда, преди пръстите на краката й да заорат в песъчливото дъно. Обърна се и видя Даниел да се бори с течението, докато се опитваше да влачи дървената лодка към брега. Знаеше, че не може да му помогне, ако е влязла твърде надълбоко, затова прецапа надолу по течението и го пресрещна, когато той достигна плитчините. Хвана носа на лодката, а той задърпа от средата с ръка, обвита около пейката. Не им отне дълго време да се доберат до брега, където кучетата се отръскваха от водата. Изтеглиха лодката на десет стъпки извън водата, после Даниел я пусна и погледна ръцете си. Тя направи същото; бурната вода не се бе отразила добре на вече разкъсаните й длани. Сега кървяха обилно, червени капки се стичаха от върховете на пръстите й.

Даниел избърса дясната си ръка в джинсите, оставяйки кървава ивица, после посегна отново в лодката и измъкна пистолета и нещо по-малко — телефон, сигурно беше този на Кевин. Даниел бе имал благоразумието да опази и двете извън водата — впечатляващо предвид шока и напрежението, на което бяха подложени и двамата. За щастие, всичко в нейната раница беше грижливо прибрано в херметични найлонови торбички.

Огледа бързо лицето му. Не изглеждаше, сякаш ще рухне, но може и да нямаше голямо предизвестие.

Даниел грабна палтата и ги задържа непохватно, свити на вързоп, в ръцете си. Готвеше се да му каже да ги остави, но после осъзна, че в близкото бъдеще щеше да има разследване на убийство. По-добре да скрият каквито доказателства успееха.

— Пусни ги в реката, също и лодката — прошепна тя. — Не искаме никой да открие което и да е от тях.

Без колебание той забърза обратно до ръба на водата и пусна палтата по течението. Тъй като бяха тежки, не им трябваше много време да се напоят с вода и да изчезнат под повърхността. Алекс започна да бута лодката и Даниел се присъедини към нея, дърпайки я надолу. След секунди лодката се носеше бързо през тъмната вода. Алекс знаеше, че по нея има останали кръв и техни отпечатъци, но се надяваше, че лодката щеше да стигне достатъчно далеч тази вечер, та никой да не я свърже с къщата на Кевин на сутринта. Лодката изглеждаше стара и обрулена от стихиите, със сигурност не и ценна. Навярно хората, които я намереха, щяха да я сметнат за боклук и да се отнесат към нея по съответния начин.

Алекс си представи Кевин и Айнщайн по червената вода през деня, изминавайки маршрута за упражнение. Сигурно го бяха изпробвали много пъти. Кевин вероятно щеше да се разстрои, че е изгубила лодката му, независимо че не беше особено ценна.

Тя и Даниел се обърнаха заедно обратно към сушата. Оборът се виждаше лесно: единственият висок силует в еднообразната тъмнина. Докато тичаха към него, внезапно изникна солидна квадратна фигура. Алекс се стресна, очаквайки кучетата да реагират. После очите й различиха силуета — беше една от купите сено на стрелбището. Пое си дълбоко дъх да се успокои, и затича нататък.

Стигнаха до обора, а после се втурнаха покрай него до предните врати. Благодарение на по-дългите си крака Даниел стигна там пръв и вече бе освободил ключалката, когато Алекс стигна до него. Той дръпна вратата, изчака Алекс и кучетата да влязат вътре, после затвори зад тях.

Беше тъмно като в рог.

— Дай ми секунда — прошепна Даниел.

Едва чуваше движенията му, заглушени от звука на биенето на сърцето й и задъханото дишане на кучетата. Чу се звънливо поскърцване, а после — тихо металическо скърцане. Слаба зелена светлина сияеше от дясната й страна. Едва различи силуета на Даниел — ръката му, осветена, докато докосваше светещо табло с бутони. Внезапно ярка бяла светлина избухна през дълга линия до него. Когато отвори рязко пролуката и там нахлу още светлина, тя видя какво прави. Беше при една от старите коли, качени върху дървени трупчета. Беше отворил фалшивия акумулатор, бе въвел кода, съставен от цифрите на рождената му дата, и фалшивият двигател се беше отворил. Това беше запасът от пушки, осветен отвътре.

— Сложи няколко от тези в хъмвито — прошепна тя на Даниел. Снижаването на гласа вероятно не беше необходимо, но не можеше да се накара да говори по-високо.

Светлината бе достатъчна да освети един участък на петнайсетина стъпки около него във всяка посока. Двете кучета стояха край вратата, гледайки навън, сякаш очакваха натрапници: чакаха и дишаха задъхано.

Алекс спринтира към мешките си и отметна стария насмолен брезент. Отвори страничния цип на най-долната чанта и грабна чифт латексови ръкавици. Нахлузи ги върху кървящите си ръце. Взе втори чифт и ги напъха наполовина в предния джоб на джинсите си.

Когато се обърна, Даниел вече беше продължил към кухата гума от трактора. Бе преметнал на гръб две пушки, а в сгъвката на ръката си крепеше два пистолета „Глок“ и ловната пушка, която й се бе искало да вземе. Докато гледаше, той посегна към зигзауера, с който я бе виждал да тренира. Може и да беше новак в нейния свят, но инстинктите му, изглежда, се справяха със задачата.

Трябваха й два курса да внесе торбите си във возилото, скрито зад балите сено. При първия даде на Даниел ръкавиците, когато се разминаха. Той си ги сложи, без да иска обяснение. Тя със задоволство видя, че вътрешните светлини на хъмвито бяха изключени. След като внесе нещата си, натовари гранатите, но предпочете да остави гранатометите — не беше сигурна, че можеше да разбере как да ги използва, без да се взриви.

— Парите? — попита Даниел, когато мина покрай него.

— Да, всичките.

В отговор той се задейства бързо и за една безумна секунда тя изпита чувство за дежавю. Отново работеха заедно точно сякаш миеха съдовете.

Имаше солиден запас от кевлар. Тя си сложи жилетка и затегна връзките, докъдето успя, но въпреки това все още й висеше малко хлабаво. Не беше непоносимо тежка, затова предположи, че имаше керамични пластини. Измъкна друга за Даниел. Имаше два гумени костюма за гмуркане в стил „Батман“, но бяха твърде големи за нея и вероятно твърде дълги, че Даниел да успее да се вмъкне в тях. Усмихна се, когато откри две плътни бейзболни шапки. Беше чувала за тях, но мислеше, че само служителите от „Сикрет сървис“ ги използват. Нахлупи една на главата си и занесе другата на Даниел заедно с жилетката.

Той сложи мълчаливо и двете с решително и бледо лице. Тя се запита колко време можеше да издържи. Надяваше се, че естественият прилив на адреналин ще продължи, докато се измъкнеха от това.

Закрепи дълъг, тънък нож на бедрото си, уви колан с кобур под обичайния си кожен колан за инструменти, после преметна през раменете си друг. Отиде до задната част на хъмвито. Взе единия „Глок“ и го сложи на десния си хълбок. Пъхна зигито под едната си мишница, а РРК-то си под другата. После прибра ловната пушка с рязаната цев в калъф на левия си хълбок.

— Муниции?

Той кимна. Беше оставил любимата си пушка преметната през едното рамо. Тя посочи рязко с брадичка към нея.

— Дръж я у себе си и вземи и ръчно оръжие.

Той взе другия „Глок“ и го стисна в облечената си в ръкавица ръка.

— Трябва да изтрием всичко, което си докосвал.

Преди тя да се доизкаже, той се задейства. Грабна насмоления брезент, който беше покривал торбите й, и откъсна две дълги ивици. Подхвърли й едната и излезе при ключалката: Айнщайн го следваше като сянка. Тя се зае с първата кола, която беше отворил. Не им трябваше много време да вземат всичко. По парчетата насмолен брезент имаше кръв, затова тя напъха и тях отзад в хъмвито.

Спря и се заслуша за момент. Нищо, освен дишането на четири нервни животни.

— Къде отиваме сега? — попита Даниел. Гласът му беше напрегнат и по-рязък от обикновено, но звучеше, сякаш се владее. — Твоето място на север?

Тя знаеше, че изражението й е сурово — и може би плашещо — когато му каза:

— Не още.

Бележки

[1] Careless Whisper — Б.р.

[2] Total Eclipse of the Heart. — Б.р.