Стефани Майър
Химикът (12)

12

Алекс не одобри безопасното скривалище.

Бяха стигнали до него късно следобед. Беше съкратила дрямката си до само няколко часа по време на пътуването. Не искаше вечно да действа нощем. Затова беше будна, когато отбиха от магистралата по двулентов второкласен път, а после тръгнаха по още по-малък път, докато накрая излязоха на еднолентова изровена пътека — да се нарече път, беше твърде голям комплимент.

Мястото със сигурност бе трудно за откриване, но откриеш ли го веднъж… е, имаше само един изход. Никога не би избрала да живее така сбутана в ъгъла.

— Отпусни се, убиец — каза й Кевин, когато тя се оплака. — Никой няма да ни търси тук.

— Трябваше да сменим табелките с номерата.

— Погрижих се за това, докато вие хъркахте.

— Ти всъщност не си хъркала — каза Даниел тихо. Сега той караше, докато Кевин го упътваше. — Но е вярно, че спряхме в една автоморга и отмъкнахме няколко табелки с регистрационни номера.

— Значи сме закотвени тук на някакъв път без изход, докато господин Смит отиде до Вашингтон — промърмори тя.

— Надеждно е — тросна се Кевин с тон, който явно целеше да прекрати дискусията. — Така че недей да залагаш смъртоносните си капани из къщата ми.

Тя не отговори. Щеше да направи каквото искаше, щом той излезе.

Поне къщата се намираше далече от всякакви съседи; пътуваха поне петнайсет минути по земния път, без да видят каквото и да е доказателство за присъствието на други човешки същества. Това щеше да намали броя на косвените щети, ако по някаква причина сметнеше, че е нужно да опожари всичко до основи.

Пристигнаха при висока порта с простираща се от двете страни солидна верижна ограда, увенчана с един ред спираловидна остра като бръснач бодлива тел. Оградата се простираше толкова надалече както отдясно, така и отляво, че тя не виждаше къде прави завой или свършва. До портата имаше много сериозно изглеждаща табела с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ с допълнителна бележка отдолу, която гласеше:

„ВЛИЗАЙТЕ НА СОБСТВЕН РИСК“; „СОБСТВЕНИЦИТЕ НЕ НОСЯТ ОТГОВОРНОСТ ЗА НАРАНЯВАНИЯ ИЛИ ЩЕТИ, КОИТО МОГАТ ДА ПРОИЗТЕКАТ ОТ ПРЕМИНАВАНЕТО“.

— Колко деликатно — отбеляза тя.

— Върши работа — отвърна Кевин. Измъкна ключодържател с дистанционно от джоба си и щракна едно копче. Портата се разтвори и Даниел вкара колата.

Трябваше да е очаквала, че безопасната му къща ще е толкова очевидна.

След още няколко мили тя се появи пред погледа им като мираж: матово сивият й втори етаж се рееше в лека мъгла над изсъхналата жълта трева. Тук-там няколко тъмни, мършави дървета придаваха на тревистата земя някаква плътност. Над всичко измито синьото небе се простираше към безкрайността.

Никога не се беше чувствала напълно уютно в Грейт Плейнс. Твърде дълго беше живяла като градско момиче. Това място й се струваше толкова изложено на показ, толкова… нестабилно. Сякаш един силен вятър можеше просто да заличи всичко пред нея. Което вероятно наистина се случваше по тези места два пъти годишно.

Наистина се надяваше да не е сезонът на торнадата.

Останалата част от къщата се разкри, когато се изкачиха по билото на малко възвишение по предимно равния път. Беше голяма, но запусната, двуетажна, с паянтова веранда, обгръщаща половината приземен етаж. Грубата, мъртва трева свършваше на двайсетина ярда от къщата, заместена от чакъл с пясъчен цвят, който покриваше пръстта чак до напуканата решетка, която се опитваше да замаскира основите. Монотонната растителност се нарушаваше само от къщата, недораслите дървета, червеникавата следа по земния път, а после няколко неразличими силуета, които се движеха, сновейки покрай пътя. На идване беше видяла много крави, но тези животни изглеждаха твърде дребни за крави. Наистина бяха космати, вариращи по цвят от черно до кафяво и бяло и съчетание от трите цвята.

Силуетите започнаха да настъпват към колата, движейки се много по-бързо от крави.

Айнщайн започна да размахва опашка толкова ожесточено, че звукът беше като от малък хеликоптер на задната седалка.

— Какво е това място, Кев?

— Пенсионният ми план.

Животните стигнаха до колата — половин дузина кучета с всевъзможни размери. Фантастично, помисли си Алекс. Едното можеше да е близнак на Айнщайн. Друго беше грамадно, с вид, сякаш имаше по-близко родство с конете, отколкото с кучетата. Тя разпозна един доберман, два ротвайлера и немска овчарка в типичните за породата цветове.

На приближаване кучетата бяха напълно безмълвни и с агресивни стойки, но в мига, щом видяха Айнщайн, всички опашки започнаха да се размахват и те шумно залаяха в хор.

— Обучавам кучета, за да ги пласирам като кучета пазачи — на търговска и частна собственост. Освен това продавам някои на семейства, които просто искат наистина добре възпитано животно.

— Как успяваш да вършиш това незабелязано? — поиска да знае тя.

— Можеш да караш, Дани, те ще се отдръпнат — нареди Кевин.

Даниел беше спрял, когато кучетата обкръжиха колата. Сега потегли внимателно напред и както бе обещано, кучетата се отместиха, за да застанат от двете им страни и да ги последват вътре. После Кевин се обърна към Алекс:

— Нищо не е на мое име. Никой изобщо не вижда лицето ми. Имам партньор за това.

Докато той говореше, тя видя как на верандата излиза една фигура — едър мъж с каубойска шапка. От това разстояние не можеше да различи никакви други подробности.

— Всички знаят, че кучешкото ранчо се намира тук. Никой не се забърква с нас. Това няма връзка с миналия ми живот — казваше Кевин, но тя не слушаше особено внимателно. Очите й бяха приковани върху мъжа, който чакаше най-горе на стълбите на верандата.

Кевин забеляза интереса й.

— Какво, Арни ли? Свестен човек е. Готов съм да му поверя живота си.

Тя се намръщи при този израз. Даниел също я гледаше. Започна да забавя.

— Проблем ли има, Алекс? — попита с нисък тон.

Тя чу как Кевин скърца със зъби зад нея. Беше очевидно колко неприятно му беше как Даниел се обръщаше към нея за напътствия.

— Просто… — Тя се намръщи, после посочи с жест към Даниел и брат му. — Това вече ми идва в повече. Вие двамата. Не знам как да имам доверие дори на вас, а какво остава пък за друг човек. За когото гарантира само този. — Посочи към Кевин и той се намръщи.

— Е, това просто е кофти, дребосък — отговори Кевин. — Защото е най-добрият ти вариант, а човекът, за когото гарантирам, е част от сделката. Ако искаш да изпълниш този твой план, ще трябва да го преглътнеш.

— Всичко ще е наред — успокои я Даниел. Леко сложи дясната си ръка върху нейната лява.

Глупаво как нещо такова можеше да те накара да се почувстваш по-добре. Не можеше да се каже, че Даниел проумяваше дори най-основните елементи на опасността, в която се намираха. Но въпреки това сърцето й започна да бие малко по-бавно, а дясната й ръка — несъзнателно свита около дръжката на бравата — се отпусна.

Даниел караше бавно, кучетата ги следваха, без да изостанат, с относителна лекота, докато спряха на чакъла. Тя успя да огледа по-добре мъжа, който ги чакаше.

Арни беше висок, набит мъж, наполовина латинос, може би отчасти индианец. Можеше да е на четирийсет и пет, но можеше да е и с десет години по-стар. Лицето му бе набраздено от бръчки, но те сякаш бяха от онези, които се дължаха по-скоро на вятъра и слънцето, отколкото на старост. Косата му, която висеше няколко сантиметра под шапката, беше прошарена със сиво. Вгледа се в тях без никаква емоция, когато спряха, макар че нямаше начин да е очаквал трети пътник дори и ако Кевин му беше казал за Даниел.

Айнщайн се изстреля от колата в мига щом Кевин открехна вратата, и моментално се зае да души и да се остави да бъде подушен. Даниел и Кевин слязоха почти също толкова бързо, нетърпеливи да разтъпчат дългите си крака. Алекс беше по-колеблива. Имаше много кучета, а едрото като кон куче с кафявите петна изглеждаше по-високо, застанало на четирите си крака, отколкото тя, изправена в цял ръст. Кучетата изглеждаха заети едни с други в момента, но кой знае как щяха да реагират при вида й?

— Не бъди такава бъзла, Олеандър — обади се Кевин.

Сега повечето кучета се бяха доближили до него, почти събаряйки го на земята с общата тежест на поздрава си.

Даниел заобиколи колата и й отвори вратата, после й подаде ръка. Тя въздъхна, раздразнена, и се измъкна сама. Обувките й изхрущяха по чакъла, но кучетата, изглежда, не я забелязаха.

— Арни — провикна се Кевин над лая на щастливите кучета. — Това е брат ми, Дани. Ще отседне тук. И, ъъ, една временна… гостенка, предполагам. Не знам как иначе да я нарека. Но гостенка ми се струва някак прекалено положително, ако се сещаш какво имам предвид.

— Гостоприемството ти е зашеметяващо — промърмори Алекс.

Даниел се засмя, после изкачи стълбите на две бързи стъпки. Подаде ръка на мъжа с каменното изражение, който, застанал до него, не изглеждаше толкова висок, и двамата се ръкуваха.

— Приятно ми е да се запознаем, Арни. Брат ми не ми е разказвал абсолютно нищо за теб, така че с нетърпение очаквам да те опозная по-добре.

— Подобно, Дани — каза Арни. Гласът му бе боботещ баритон, който сякаш не беше използван достатъчно често, за да се поддържа гладкото му звучене.

— А това е Алекс. Не слушай брат ми; тя ще остане колкото иска.

Арни я погледна, сега вече съсредоточен. Зачака го да реагира на обезобразеното й лице, но той само я оглеждаше хладно.

— За мен е удоволствие — каза тя.

Той кимна.

— Можете да си внесете нещата — каза им Кевин. Опита се да тръгне към стълбите, но кучетата се увиваха бързо около краката му. — Хей, твърдоглавци! Мирно!

Подобно на малък взвод войници кучетата мигновено се дръпнаха няколко крачки назад, подредиха се в истински строй и замръзнаха с наострени уши.

— Така е по-добре. Свободно.

Кучетата седнаха едновременно, провесили езици навън в острозъби усмивки.

Кевин дойде при тях до вратата.

— Както казах, можете да си вземете нещата. Дани, за теб има стая най-горе на стълбите отдясно. Колкото до теб… — Той сведе поглед към Алекс. — Е, предполагам, че стаята в другия край на коридора ще свърши работа. Не очаквах допълнителна компания, така че не е обзаведена с легло.

— Имам си походно легло.

— Аз нямам никакъв багаж — каза Даниел и макар да се вслушваше специално за нея, тя не долови никаква тъга в думите; той се преструваше добре. — Имаш ли нужда от помощ с твоя, Алекс?

Тя поклати глава:

— Ще внеса само няколко неща. Останалото ще прибера някъде извън оградата.

Даниел объркано вдигна вежди, но Кевин кимаше.

— Налагало ми се е да побягвам посред нощ преди — обясни тя на Даниел, снижавайки глас, макар че Арни вероятно можеше все пак да чуе. Нямаше представа колко знае той за предишната работа на Кевин. — Понякога не е толкова лесно да се върнеш да си прибереш нещата.

Челото на Даниел се сбърчи. Част от тъгата, която бе очаквала преди, потрепна бързо в изражението му. Това бе свят, в който малцина влизаха умишлено.

— Не е нужно да се тревожиш за това тук — каза Кевин. — На сигурно място сме.

Кевин беше един от онези хора, които бяха избрали този живот, и това превръщаше всяка негова преценка в съмнителна за нея.

— По-добре да сме хубаво подготвени — настоя тя.

Кевин сви рамене:

— Ако наистина това искаш, знам едно място, което може да свърши работа.

* * *

Къщата беше доста по-хубава отвътре, отколкото отвън. Беше очаквала плесенясали тапети, дъбова ламперия от 70-те години на двайсети век, продънени дивани, балатум и ламинирана пластмаса. Макар все пак да имаше опит за мотив в стил рустик, кухненските уреди бяха нови и високотехнологични. Имаше дори гранитни плотове в кухненското островче под полилея от рога на лос.

— Леле — промърмори Даниел.

— Но колко ли работници са влизали на това място? — промърмори тя под нос. Твърде много свидетели.

Кевин чу, макар тя да не беше имала такова намерение.

— Никакви всъщност. Арни е работил в строителството. Купихме всички материали от другата страна на щатската граница и свършихме работата сами. Е, главно Арни я свърши. Доволна ли си?

Алекс присви издутите си като балон устни.

— Как се запознахте вие двамата? — любезно се обърна Даниел към Арни.

Наистина беше добре да разучи Даниел, помисли си Алекс, да усвои маниера му на общуване. Ето така трябваше да се държиш като нормален човек. Или никога не го бе умеела, или беше забравила напълно. Имаше си заучени реплики за работа като сервитьорка, за работа в тясна кабинка; знаеше как да реагира в работна среда по най-незапомнящ се начин. Знаеше как да говори с пациенти, когато тайно работеше за кратко като лекар. Преди това бе усвоила най-добрите начини да измъква отговори от субект. Но извън поставените роли винаги избягваше контакта.

Кевин бе този, който отговори на въпроса на Даниел:

— Арни се беше забъркал в малка неприятност, свързана донякъде с един проект, по който работех малко преди това. Искаше да се измъкне и ми даде много ценни сведения в замяна на това да не го убивам.

Мълчаливият Арни се ухили широко.

— Сприятелихме се — продължи Кевин — и продължихме да поддържаме връзка. Когато реших да започна да се подготвям за оттегляне, се свързах с него. Нуждите и интересите ни си паснаха идеално.

— Съюз, сключен в небесата — изрече Алекс със сладък глас. Върховно, значи може да търсят и него, въздържа се да добави на глас.

Кевин и Даниел слязоха в голямата спалня долу да съберат дрехи за Даниел и да го снабдят с тоалетни принадлежности. Алекс обиколи сама горния етаж, лесно намирайки малката стая, която Кевин й беше предложил. Щеше да свърши работа. Точно сега той я използваше като склад, но имаше достатъчно място за походното й легло и личните вещи. От един от големите пластмасови контейнери щеше да излезе приличен заместител за бюрото й. Банята се намираше надолу по коридора; беше свързана както с коридора, така и с онова, което щеше да е спалнята на Даниел.

От много отдавна не беше делила баня с някого. Поне тази беше по-голяма и по-изискана, отколкото беше свикнала.

Братята още бяха заети, когато се върна до колата да прегледа нещата си. На верандата имаше три кучета; едно, за което беше почти сигурна, че е Айнщайн, един грамаден черен ротвайлер и едно червеникавокафяво куче с тъжно изражение с клепнали уши, което й напомни за кучето, чийто крак се счупва в края на Лейди и Скитника. Така че това вероятно означаваше, че той е хрътка или копой, или нещо от сорта — не беше сигурна кое какво е.

Ротвайлерът и хрътката се запътиха към нея по-скоро с интерес, отколкото заплашително, но това й беше достатъчно, за да направи огромна крачка назад към вратата. Айнщайн вдигна глава и нададе нисък, подобен на кашлица лай, и другите две спряха. Седнаха на място, както когато Кевин им даде команда „свободно“.

Не беше сигурна дали Айнщайн всъщност разполагаше с власт да дава заповеди на другите кучета — дали кучетата разпознаваха ранга? — затова тръгна предпазливо по протежение на верандата в очакване да нападнат. Те останаха все така отпуснати, само я наблюдаваха любопитно. Когато мина покрай тях, опашката на хрътката тупна силно по дървените дъсчици на пода и тя остана със странното впечатление, че животното нарочно я гледаше жално в очакване да го погали. Надяваше се да не е твърде разочаровано, че не беше достатъчно смела да пробва.

Затършува из нещата си, натикани в багажника, събра комплект за спешни случаи и го вмести в една раница; нея щеше да държи постоянно у себе си. Взе повечето от мръсните си дрехи, за да ги изпере вътре — надяваше се да има пералня, но остави онези с по-деловия вид при другите чанти в багажника. Трябваше да има поне един комплект дрехи в запасите си извън границите на имота. В една паметна нощ — след като наемен убиец номер две бе поразен от газ, докато се опитваше да й пререже гърлото — беше избягала само по бельо и се наложи да отмъкне работния гащеризон на един съсед от каросерията на работния му ван. Това й беше за урок. И се бе научила да спи с пижама, която можеше да служи и като ежедневно облекло.

Дори с походното легло беше лесно да качи товара си по стълбите. Върна се за една от мешките, онази, в която беше основното й лабораторно оборудване. Не биваше да пропилява този принудителен престой, когато можеше да се подготвя. На минаване покрай голямата спалня чу караница и звукът я накара да се почувства доволна, че не е насред ставащото.

Подреждането на лабораторната екипировка беше бързо след толкова много практика. Една от стъклените й колби беше нащърбена, но имаше вид, сякаш все още е годна за употреба. Сглоби ротационния си изпарител, а после подреди няколко кондензатора и два съда от неръждаема стомана. Беше изразходила почти целия си запас от Оцеляване, а така, както вървеше тази седмица, вероятно щеше да има нужда от още. Имаше Д-фенилаланин в изобилие, но беше разочарована, когато прегледа запаса си от опиати. По-малко, отколкото мислеше. Недостатъчно, за да синтезира още Оцеляване, а й беше останала само една доза.

Все още се мръщеше на липсата си на запаси, когато чу как Кевин се провикна нагоре по стълбите.

— Хей, Олеандър. Тик-так.

Докато тя мине през входната врата, Кевин вече беше в седана, Даниел — на пасажерското място. Когато Кевин я забеляза да се колебае на верандата, натисна клаксона до дупка за едно дразнещо продължително изсвирване. Тя тръгна възможно най-бавно към колата и се покатери намръщено на задната седалка — цялата щеше да стане в кучешки косми.

Подкараха по същия тесен земен път на излизане през портата и няколко мили по-нататък, а после излязоха на още по-слабо очертан, който водеше предимно в западна посока. Той не представляваше нищо повече от две следи от гуми, врязани в тревата. Следваха го в продължение на около шест-седем мили, предположи тя. През първите няколко зърваше за миг оградата на ранчото, но след това вече бяха твърде далече на запад и не я виждаше повече.

— И тази земя ли е твоя?

— Да, след като премина през няколко други имена. Този парцел е притежание на корпорация, която не е свързана по никакъв начин с парцела, на който се намира ранчото. Определено знам как да правя това, знаеш ли.

— Разбира се.

Пейзажът от дясната й страна започна да се променя. Жълто-бялата трева рязко свърши при странно равен бордюр, а оттатък теренът се превърна в равна, гола червена пръст. Когато започнаха да лъкатушат обратно на север към този бордюр, тя с изненада видя, че червената пръст всъщност бе речен бряг. Водата беше със същия цвят като червения бряг и се движеше плавно на запад без бързеи или препятствия. В най-широката точка, която виждаше, беше широка около четирийсет фута. Гледаше течението на водата, докато караха почти успоредно на нея, омаяна от съществуването й тук насред сухата тревна площ. Въпреки целия си плавен напредък реката сякаш се движеше относително бързо.

Този път нямаше ограда. Порутен обор, посивял от слънцето, се намираше на петдесетина ярда от пътя с вид, сякаш беше достигнал края на много дългия си живот и само чакаше подходящия климат, който да го избави от страданията му. Беше видяла стотици точно като него по време на бързата им обиколка из Арканзас и Оклахома.

Не беше и наполовина толкова хубав като нейния обор.

Кевин зави към него, като сега караше право през тревата; тя не видя никакъв истински път или пътека.

Изчака в колата с работещ двигател, докато той изскочи навън да отключи масивния старинен катинар и да разтвори вратите. Отвън, на ярката светлина на откритото, безоблачно небе, беше невъзможно да се види каквото и да е вътре в сумрачната вътрешност. Той се върна бързо и подкара колата в мрака.

Този път вътрешността съответстваше на загатнатото от външността. Мъждива светлина се процеждаше през процепите на обора и осветяваше купчини проядени от корозия земеделски машини, по-голямата част от ръждясал трактор, корубите на няколко престарели коли и масивна купа от прашно сено в дъното, наполовина покрита с насмолен брезент. Нищо, което си струваше да се открадне или дори да бъде огледано по-внимателно. Ако някой си направеше труда да проникне тук, единственото ценно нещо, което щеше да намери, беше сянка.

Когато двигателят спря, й се стори, че едва чуто долавя ромона на реката. Едва ли бяха на повече от двеста ярда от нея.

— Това ще свърши работа — каза тя. — Ще натикам нещата си в някой ъгъл и можеш да използваш тази кола, когато тръгнеш обратно.

— Добре.

Тя струпа четирите си правоъгълни мешки в едно сенчесто кътче, частично скрито зад купчина хванали паяжина дърва за горене. Паяжините бяха прашни.

Кевин тършуваше недалече от купчина почернял метал — може би части за друг трактор — и се върна с опърпан стар насмолен брезент, който разстла върху торбите й.

— Хубав щрих — одобри тя.

— Всичко е в представянето.

— Предполагам, че още не си успял да стегнеш това място — коментира Даниел, отпуснал ръка върху останките на най-близката кола.

— Май ми харесва както си е — каза Кевин. — Нека ви разведа. Просто в случай че ви потрябва нещо, докато ме няма. Което няма да стане. Но все пак.

Тя кимна замислено.

— Свръхдобрата подготовка е ключът към успеха. Това ми е нещо като мантра.

— В такъв случай това ще ти хареса — каза Кевин.

Той отиде до разглобения трактор и се наведе, за да опипа стягащите болтове в центъра на огромната спаднала гума.

— Зад таса на гумата има панел с бутони. — Говореше направо на Даниел. — Шифърът е рождената ни дата. Не твърде оригинално, но исках да можеш да го запомниш лесно. Комбинацията за ключалката на външната врата е същата.

Секунда по-късно цялата предна част на гумата се люшна навън — не беше направена от каучук, а от нещо по-неподатливо и леко и се движеше на панти. Вътре имаше цял арсенал.

— О, да — прошепна тя. — Пещерата на Батман.

Моментално забеляза един зигзауер, същия като пистолета, който за кратко бе откраднала от него. Наистина не му трябваха два.

Кевин й отправи озадачен поглед:

— Батман не използва огнестрелни оръжия.

— Както и да е.

Даниел оглеждаше пантите на скритата врата.

— Много хитро. Арни ли го направи?

— Не, мое дело е, благодаря.

— Не знаех, че си сръчен. А кога си успял да направиш това при всичкото събаряне на картели и тъй нататък?

— Периодите на принудително бездействие между задачите. Не мога да седя без работа, иначе откачам.

Той затвори фалшивата гума, а после посочи автомобилния скелет близо до мястото, където беше стоял Даниел преди.

— Повдигни капака на акумулатора и набери същия шифър. Там има пушки, в следващия тайник — гранатомети и гранати.

Даниел се засмя, после забеляза изражението на брат си.

— Чакай, наистина ли?

— Тя обича подготовката; аз обичам да съм изключително добре въоръжен. Окей, ето това не успях да скрия толкова добре, а и във всеки случай е нещо, което може да ми потрябва бързо.

Кевин заобиколи отстрани покрай голямата купа сено и те го последваха. От тази страна насмоленият брезент висеше до земята. Беше напълно уверена, че знаеше поне към коя категория принадлежи онова, което той криеше тук, и наистина той повдигна насмоления брезент и разкри зад сеното уютен гараж с много голямо превозно средство, едва вместено вътре. От стойката му беше очевидно, че това бе неговата гордост и радост.

— В ранчото има пикап, който се слива с пейзажа, но това тук е за спешни случаи.

Даниел издаде лек звук, подобен на хълцане. Алекс хвърли поглед към него и осъзна, че той се мъчеше да не се разсмее. Моментално схвана шегата.

И двамата се бяха справяли с автомобилния трафик в окръг Колумбия с години, макар че той по-наскоро. И въпреки задръстванията и оскъдните варианти за паркиране, които бяха по-подходящи за веспа, отколкото за средно голям седан, винаги имаше някой тип, който се опитваше да вкара гигантското си тузарско возило, с което сякаш избиваше комплексите си, на място за успоредно паркиране. Сякаш на някого му бе притрябвал хамър където и да е, какво остава пък в града. Човек можеше със същия успех да си сложи изработена по поръчка табелка с регистрационен номер и да приключи с въпроса.

Когато Даниел видя устата й да потрепва, изгуби контрол. Внезапно самият той вече хълцаше от смях. Беше смущаващ, заразителен звук, нещо от сорта на хе-хе-хе-хлъц-хе-хе-хе, който беше много по-забавен от чудовищния военен камион. Тя се закиска заедно с него, изненадана колко неконтролируем й се стори смехът почти моментално. От толкова отдавна не се беше смяла така силно; беше забравила как смехът сграбчваше цялото ти тяло и не искаше да го пусне.

Даниел бе положил едната си ръка върху сеното, когато се приведе; с другата се държеше отстрани за ребрата, сякаш нещо го бодеше там. Беше най-забавното нещо, което бе виждала някога.

— Какво? — запита настойчиво Кевин. — Какво?

Даниел се опита да се успокои, за да отговори, но после един внезапен изблик на кикот от Алекс го извади от релси и той се закиска отново, задъхвайки се между изблиците.

— Това е военно превозно средство, последна дума на техниката — възропта Кевин, като почти крещеше, за да го чуят над невъздържаното си веселие. — Има солидни каучукови гуми и бронирани стъкла. През целия корпус има прокарани плоскости, които и танк не може да разбие. Това нещо може да ви спаси живота.

Само влошаваше положението. По лицата и на двамата се стичаха сълзи. Устната на Алекс се бе разранила, а бузите я наболяваха. Даниел вече наистина виеше, неспособен да се изправи.

Кевин вдигна отвратено ръце и се отдалечи от тях с гневни крачки.

Те отново избухнаха в смях.

Най-накрая, няколко дълги минути след като Кевин беше изчезнал, Алекс започна да си връща способността да диша. Смехът на Даниел също затихваше, макар че той още се държеше за ребрата. Можеше да му съчувства — и тя бе получила спазъм. Странно изтощена, седна на осеяния със сено под и сложи глава между коленете си, стараейки се да диша равномерно. След секунда почувства как Даниел се настанява до нея. Ръката му се отпусна леко върху гърба й.

— Ааа, имах нужда от това. — Той въздъхна. — Започвах да имам чувството, че повече никога нищо няма да бъде забавно.

— Не си спомням кога за последен път съм се смяла така. Стомахът ме боли.

— И моят. — А после нададе ново хе-хе-хе.

— Не започвай — примоли се тя.

— Съжалявам, ще опитам. Може би съм в лека истерия.

— Ха. Може би всеки трябва да зашлеви другия.

Той нададе нов изблик на смях, тя не се сдържа и се изкикоти.

— Спри — изпъшка.

— Дали да поговорим за тъжни неща? — зачуди се той.

— Като например воденето на живот, изпълнен с изолация и страх, докато сме преследвани във всяка минута от денонощието? — предложи тя.

Сумрачният обор сякаш бе станал още по-тъмен и тя незабавно съжали, че се е обадила. Дори и да болеше, чувството от смеха беше толкова хубаво.

— Това си го бива — каза Даниел тихо. — А как ти се струва да изоставиш всички хора, които разчитат на теб?

— За мен не важи наистина, но представата определено е потискаща. Макар че се съмнявам дали в твоя случай някой ще погледне на нещата по този начин. Вероятно ще си помислят, че си бил убит. Всички ще бъдат съкрушени и ще оставят цветя и свещи пред входа на училището.

— Мислиш ли, че ще го направят?

— Със сигурност. Вероятно ще има дори плюшени мечета.

— Може би. Или пък може би няма да липсвам на никого. Може би ще кажат: „Най-накрая, отървахме се от онзи смешник и сега можем да наемем истински учител по история. Момичешкият волейболен отбор може всъщност да има шанс, след като той се разкара. Знаете ли какво? Хайде просто да намерим някое шимпанзе да върши работата му и да прибавим заплатата му към пенсионния фонд“.

Тя кимна престорено сериозно:

— Може и да си прав.

Той се усмихна, после отново стана сериозен:

— Някой запали ли свещи в твоя памет?

— Всъщност не беше останал никой, когото да го е грижа. Ако Барнаби беше оцелял, а не аз, може би щеше да запали свещ за мен. Аз палих няколко пъти за него в катедрали. Не съм католичка, но не можех да се сетя за друго място, където мога да го направя, без да бие на очи. Знам, че Барнаби го няма, за да го е грижа, но имах нужда от нещо — приключване, траур, каквото и да е.

Пауза.

— Обичаше ли го?

— Да. Встрани от работата ми — а ти видя колко топла и уютна беше тя — той беше всичко, което имах.

Даниел кимна:

— Е, вече не ми е до смях.

— Вероятно имахме нужда да изпуснем парата. Сега можем да се върнем към полагащата ни се по разписание депресия.

— Звучи прекрасно.

— Хей, Мо и Кърли^[1] — провикна се Кевин пред обора. — Готови ли сте да се залавяте отново за работа, или искате още малко да се кикотите като ученички?

— Да се кикотим, предполагам? — провикна се Даниел в отговор.

Тя не можа да се сдържи — разкиска се.

Даниел леко сложи ръка върху натъртената й уста:

— Никакви такива вече. По-добре да отидем да видим каква работа има за вършене.