Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chemist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Стефани Майър

Заглавие: Химикът

Преводач: Деница Райкова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Рия Найденова

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: J. Pulice; Kelly Campbell; Jake Abel

Коректор: Ганка Филиповска

ISBN: 978-954-28-2261-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9544

История

  1. — Добавяне

11

Едно време, когато беше малко момиче на име Джулиана, Алекс имаше навика да си мечтае за дълги семейни пътувания с кола.

Тя и майка й винаги бяха летели по време на малкото семейни ваканции, които си вземаха — ако посещенията по задължение при престарели баба и дядо в Литъл Рок наистина можеха да минат за ваканции. Майка й, Джуди, не обичаше да шофира на дълги разстояния; това я изнервяше. Джуди често бе казвала, че далеч повече хора загиват в автомобилни катастрофи, отколкото в самолетни такива, макар че и когато летеше, кокалчетата й побеляваха от страх. Джулиана беше израснала, без да се стряска от опасностите, свързани с пътуването, или микробите, или гризачите, или тесните пространства, или което и да е от многото други неща, които разстройваха Джуди. По подразбиране тя трябваше да е здравомислещата.

Като повечето единствени деца Джулиана мислеше, че братята и сестрите ще бъдат лекът за самотата на дългите й следобеди, в които си пишеше домашните на кухненската маса, докато чакаше Джуди да се прибере у дома от зъболекарския кабинет, където работеше като секретарка. Джулиана с нетърпение очакваше колежа, спалните помещения и съквартирантките, мечтаейки си за близко приятелство и компания. Само че, когато пристигна там, откри, че животът й на относителна самота и типични за възрастните хора отговорности я беше направил неподходяща за съжителство с нормални осемнайсетгодишни. Така че фантазията, че ще се сдобие със сестра, бе разгромена и към последната си година в долния курс тя вече си имаше собствен апартамент тип студио.

Фантазията за голямо, уютно, семейно пътуване с кола обаче бе оцеляла. До днес.

Честно казано, вероятно щеше да е в по-добро настроение, ако не усещаше цялото си тяло като една огромна, туптяща синина. Освен това бе предизвикала първия спор, макар и съвсем непреднамерено.

Когато подкара през окръжната граница, беше смъкнала прозореца и беше метнала навън малкия проследяващ чип, който извади от крака на Даниел. Не искаше да го разнася дълго със себе си, просто за по-сигурно, но и не искаше да го остави насред последната си оперативна база. Смяташе, че е отстранила по-голямата част от доказателствата, но човек никога не можеше да е сигурен. Винаги, когато можеше да замаже следата, отделяше време да го направи.

В огледалото за обратно виждане видя как Кевин се приведе напред.

Беше успял да прибере една раница, която бе хвърлил от самолета при скачането; сега той и Даниел имаха сравнително нормален вид, облечени в джинси и тениски с дълъг ръкав — едната черна, другата сива, и Кевин имаше два нови пистолета.

— Какво беше това? — попита Кевин.

— Проследяващият чип на Даниел.

— Какво? — възкликнаха Кевин и Даниел в един глас.

Заговориха един през друг.

Наистина съм имал проследяващ чип? — попита Даниел.

— Защо направи това? — настоя Кевин.

Кучето вдигна поглед, когато долови тона на Кевин, но после, изглежда, реши, че всичко е наред, и отново подаде глава през прозореца.

Тя се обърна първо към Даниел, вдигайки поглед към него изпод бейзболната шапка, която уж трябваше да пази обезобразеното й лице в сянка.

— Как мислеше, че те е намерил брат ти?

— По показанията от чипа? Но… къде беше?

— Възпаленото място от вътрешната страна на дясното ти бедро. Дръж разреза чист, опитай се да не допуснеш да се инфектира.

— Знаеш ли колко трудно беше да се постави? — възропта Кевин.

— Ако ти можеш да го проследиш, значи и някой друг може. Не исках да рискувам при положението, в което сме.

Даниел се обърна на пасажерското място и се втренчи в брат си:

— Как успя… Как може да не съм знаел за това?

— Помниш ли, около две години, след като те заряза онази уличница, една дългокрака блондинка, в онзи бар, дето ходиш в него, когато си потиснат, как се казва…

— „Барът на Лу“. Откъде изобщо знаеш за това? Никога не съм ти казвал… я чакай, да не си поръчал да ме следят?

— Безпокоях се за теб, след като уличницата…

— Казва се Лейни.

— Както и да е. Никога не съм я одобрявал за теб.

— Кога изобщо си харесвал някое момиче, с което ходя? Доколкото си спомням, ти винаги харесваше само момичета, които те желаеха. Приемаше го като обида, ако някоя предпочетеше мен.

— Въпросът е, че ти не беше на себе си. Но това, че наредих да те следят, нямаше връзка с…

Кой ме следеше?

— Беше само за няколко месеца.

— Кой?

— Някои мои приятелчета — не от Управлението. Няколко ченгета, с които имах отношения, частен детектив за известно време.

— Какво търсеха?

— Просто се уверяваха, че си добре, че не се каниш да скочиш от някой мост или нещо такова.

— Не мога да повярвам. От всичките — чакай малко. Блондинката? Имаш предвид онова момиче, как й беше името, Кейт? Онази, която ме почерпи питие и… била е шпионка?

Тя видя как Кевин се хили в огледалото за обратно виждане.

— Не, всъщност беше проститутка. Кейт не е истинското й име.

— Очевидно никой на цялата планета, освен мен не използва истинското си име. Живея в свят на лъжи. Дори не знам кръщелното име на Алекс.

— Джулиана — каза тя едновременно с Кевин. Хвърлиха си взаимни раздразнени погледи.

— Той е знаел? — попита я Даниел обиден.

— Стана дума, докато ти беше в безсъзнание. Това е името, което ми е дадено при раждането, но всъщност това вече не съм аз. Не значи много за мен. Засега съм Алекс.

Даниел се намръщи, не напълно успокоен.

— Както и да е — продължи Кевин с тона на човек, разказващ някаква шега, която наистина му харесва, — от блондинката се очакваше да те отведе в дома ти, но ти си й казал, че разводът ти още не е приключен и не ти се струва правилно. — Кевин се засмя грубо. — Не можах да повярвам, когато чух. Но беше толкова типично за теб. Дори не знам защо се изненадах.

— Ужасно смешно. Но не виждам как този малък обмен е довел до поставянето на проследяващ чип в крака ми.

— Не доведе. Просто много харесвам тази история. Както и да е, именно това беше толкова трудно. Уреждането на проститутката беше лесна работа. А ако я беше завел вкъщи, поставянето на проследяващия чип поне щеше да е приятно за теб. Да те вкарам в кабинета на джипито ти, ми костваше много повече работа. Но в крайна сметка убедих една временна служителка на рецепцията да те повика за профилактичен преглед. Когато отиде там, те прие един от новите партньори. Човек, когото не беше виждал никога преди.

Даниел зяпна слисано:

— Той ми каза, че имам тумор!

Доброкачествен тумор. Който отстрани още там в кабинета с местна упойка и веднага те увери, че не е било нищо сериозно. Дори не ти взе пари. Не раздувай нещата.

— Ти сериозно ли? Как можа… — Даниел вече крещеше с пълен глас. — Как оправдаваш тези неща пред себе си? През всичките тези години си ме манипулирал! Държал си се с мен като с някакво лабораторно животинче, което съществува за твое собствено забавление!

— Едва ли, Дани. Излагах себе си на опасност, за да се опитам да те опазя. От Управлението искаха да се престоря на мъртъв още от самото начало, но не можех да ти причиня това, не и след мама и татко. Затова дадох един куп обещания и прекарвах всичките си свободни уикенди, летейки до Милуоки, за да се представям за престъпник.

Гласът на Даниел беше по-спокоен, когато отговори:

— Аз шофирах. И беше ли всичко това наистина необходимо?

— Питай отровителката. Тези професии не са за семейни хора.

Даниел я погледна:

— Вярно ли е?

— Да. Обичат да вербуват сираци — за предпочитане единствени деца. Както ти каза брат ти преди, връзките дават на лошите типове средство, което да използват срещу теб.

Тонът му се смекчи още:

— Ти сирак ли си?

— Не съм сигурна. Никога не съм срещала баща си. Може да е още жив някъде.

— Но майка ти…

— Рак на матката. Бях на деветнайсет.

— Съжалявам.

Тя кимна.

Възцари се кратък, много приятен миг тишина. Алекс задържа дъха си и се помоли мигът да продължи.

— Когато най-накрая все пак те оставих да мислиш, че съм мъртъв… — поде Кевин.

Алекс пусна радиото и започна да превключва станциите. Кевин не схвана намека. Даниел просто се взираше през предното стъкло.

— … точно се захващах с Енрике де ла Фуентес. В първите няколко дни вече се досещах, че положението ще излезе от контрол. Знаех какво беше причинил на семействата на враговете си. Беше време да те освободя.

— Искаш да кажеш да освободиш себе си от цялата шарада с посещенията — промърмори Даниел.

Алекс намери станция с класическа музика и я пусна силно, за да може да я чува над гласа на Кевин.

— Именно тогава поставих проследяващия чип. Имах нужда да знам, че си добре. Вече никой не те следеше, само аз.

Даниел изсумтя невярващо.

От силната музика главоболието на Алекс се увеличи. Тя отново намали звука.

— Работите с Управлението свършиха… зле. Планът беше да изчакаме, докато нещата се уталожат и всички ме забравят, после да си оправя лицето. Накрая щях да се върна за теб, хлапе. Отначало нямаше да ме познаеш, но нямаше през целия ти живот да те оставя да си мислиш, че си сам.

Даниел се взираше право напред. Тя се запита дали той вярваше на онова, което казваше брат му. Залиташе под тежестта на толкова много различни видове предателство.

— Какво стана с Управлението? — попита Алекс. Наистина не искаше да се замесва в този разговор, но не изглеждаше, сякаш Даниел смята да се задълбочи в него. Преди да се включи в този неправдоподобен съюз, за нея така или иначе не беше имало особено значение как Кевин е напуснал ЦРУ. Сега тази информация беше важна. Засягаше и нея.

— Когато работата с вируса беше свършена и Де ла Фуентес беше извън картинката, Управлението искаше да ме привлече обратно, но все още имаше някои неизяснени неща, които ме тормозеха. Исках да уточня всичко. Нямаше да отнеме още много време и бях в много специална влиятелна позиция в картела. Освен това беше добра възможност да повлияя на случващото се там — кой щеше да поеме нещата, какви може да са плановете му, докато, освен това се сдобия със солидни сведения относно новата структура. Не можех да повярвам, че от Управлението ме викаха. Отказах да си тръгна. Смятах, че съм обяснил действията си достатъчно ясно, но… предполагам, че не ми повярваха. Сигурно са помислили, че съм ги измамил, че съм преминал на другата страна и избирам картела. Все още не мога да го осмисля. — Той поклати глава. — Мислех си, че ме познават по-добре.

— Какво направиха? — попита Даниел.

— Отстраниха ме. Разобличиха ме като агент, разгласиха, че аз съм убил Де ла Фуентес. И онези хора потърсиха отмъщение.

— И постигнаха това отмъщение, доколкото ЦРУ е знаело — предположи тя.

— Точно.

— Ти ли го уби? — попита Даниел. — Де ла Фуентес?

— Отчасти.

— Много хора ли си убил?

— Наистина ли искаш да знаеш?

Даниел чакаше мълчаливо, без да поглежда назад.

— Окей. Добре де. Убил съм около, о, четирийсет и пет души, може би повече. Не мога да съм сигурен за бройката — човек невинаги има време да проверява пулса на жертвата. Разбираш ли защо трябваше да те държа отделен от живота си?

Сега Даниел погледна Алекс:

— Ти някога убивала ли си?

— Три пъти.

— Три… о! Хората, които твоите шефове от отдела са изпратили по петите ти?

— Да.

— Не се дръж, сякаш това я прави по-добра от мен — вметна Кевин ядосан.

— Аз не… — поде Даниел.

Сега Кевин на свой ред изкрещя:

— Питай я колко души е изтезавала преди теб. Питай я колко време й е трябвало за всеки от тях. Колко часа, колко дни? Аз просто застрелвам хората — чисто и бързо. Никога не бих направил каквото прави тя. На никого, особено не и на невинен цивилен гражданин като…

— Млъквай — тросна се Даниел. — Просто млъкни. Не превръщай това в нещо, което засяга нея. Каквато и болка да ми е причинила, помни, че ти ми причини повече. Болеше повече и продължи много, много по-дълго. Казваш, че си имал основателна причина. Тя също. Не е знаела, че са я излъгали, че е била манипулирана. Познавам това чувство.

— Сякаш тя е просто някакъв невинен страничен наблюдател тук.

— Казах, млъкни! — Даниел изрева последната дума с оглушителен тон.

Алекс се присви стреснато. Кучето заскимтя, пъхна муцуна вътре и се втренчи в господаря си.

— Спокойно — каза Кевин, може би на кучето.

Даниел забеляза реакцията й.

— Добре ли си?

— Всъщност за капак на множество други неудобни наранявания, ме цепи и главата.

— Съжалявам.

— Не се притеснявай.

— Имаш вид, сякаш ще рухнеш — в преносен и в буквален смисъл. Искаш ли аз да карам? Ти може да опиташ да дремнеш.

Тя обмисли предложението за момент. Винаги все трябваше да върши нещата сама, но това не я смущаваше, защото тогава знаеше, че са направени както трябва. Нямаше с кого да се редува при шофирането, но това също не я притесняваше, защото тогава не се налагаше да се доверява на някого. Доверието убиваше.

И въпреки това познаваше границите си. Имаше нещо толкова съблазнително в представата да може да спи и да пътува едновременно.

И наистина имаше доверие на Даниел, че няма да я нарани, нито да я предаде. Знаеше, че може да се окаже огромна грешка, но все пак му имаше доверие.

— Благодаря — каза тя. — Би било наистина хубаво. Ще отбия и ще спра на следващия изход.

Думите й прозвучаха странно, когато излязоха от устата й. Като нещо, което някой би казал по телевизията, реплики, отправени от един актьор към друг. Предполагаше обаче, че така звучаха като цяло нормалните човешки разговори. Просто нямаше много такива в живота си.

Тишината беше прекрасна в продължение на двете мили, които им трябваха, за да стигнат до следващия изход. От спокойствието й се доспа още повече. Клепачите й вече правеха неволните бавни мигащи движения, когато отби и спря на земния разклон.

Никой не проговори, докато си разменяха местата. Главата на Кевин бе клюмнала назад на седалката му, очите му бяха затворени. Даниел докосна леко рамото й, докато минаваше покрай нея.

Колкото и да бе уморена, не заспа веднага. Отначало си помисли, че е от странното усещане как колата се движи под нея; от дълъг навик тялото й приемаше, че тя трябва да е човекът на волана, и знаеше, че сънят не е позволен. Надзърна няколко пъти към Даниел изпод шапката си — просто за успокоение. Той умееше да шофира. Нямаше нищо лошо да се отпусне. Наистина седалката бе неудобна, но не много по-лоша от обичайния начин, по който нощуваше. Беше се научила да си краде почивка, където можеше. Но усещаше главата си… твърде свободна. В мига, щом осъзна това, разбра, че онова, чиято липса усещаше, беше противогазът. Беше се превърнал в част от ритуала й за спане.

Осъзнаването на проблема помогна. Смъкна бейзболната си шапка по-ниско над израненото си лице и си нареди да се отпусне. Днес не бе опъвала жици на капани. Не я заплашваше смъртоносен газ. Всичко беше наред, обеща си тя.

* * *

Когато се събуди, беше тъмно. Чувстваше се схваната, невероятно натъртена и гладна. Освен това ужасно й се пишкаше. Искаше й се да беше спала по-дълго, избягвайки по този начин всички тези неприятни чувства, но братята отново спореха. Знаеше, че е спала дълго време, така че не можеше да ги вини, че са я забравили, но й се искаше да не спореха за нея, когато се събуди.

— … но тя не е красива — точно казваше Кевин, когато тя започна да изплува от съня.

— Ти дори не знаеш как изглежда — отвърна Даниел гневно. — Обезобрази лицето й, преди да имаш шанс да се представиш.

— Работата не е само в лицето, хлапе. Телосложението й е като на кльощаво десетгодишно момче.

— Заради теб жените мислят, че всички мъже са кучета. Освен това терминът е изящна.

— Четеш твърде много книги.

— Ти не четеш достатъчно.

— Наричам нещата с истинските им имена.

— Имаш ограничено възприятие.

— Хей, всичко е наред — прекъсна ги Алекс. Нямаше вежлив начин да се намеси в този разговор, но не искаше да се преструва на заспала. — Не съм се обидила.

Смъкна шапката от лицето си и избърса слюнката, която се беше проточила от наранената й устна.

— Извинявай — промърмори Даниел.

— Не се притеснявай за това. Трябваше да се събудя.

— Не, имам предвид него.

— Ниското мнение на брат ти за чара ми само по себе си е специален комплимент.

Даниел се засмя:

— Добър довод.

Кевин изсумтя.

Алекс се протегна, а после изпъшка.

— Нека позная. Когато си си представял партньорката на Лудия учен, мистериозната Олеандър, в съзнанието ти е изниквала блондинка, нали? — Тя хвърли поглед към лицето му — внезапно сковано. — Да, определено блондинка. Големи гърди, дълги загорели крака, пълни устни и огромни, сини очи с поглед като на кошута? Отгатнах ли всичко? Или имаше и френски акцент?

Кевин не реагира. Тя хвърли поглед обратно към него; той се взираше навън през прозореца, сякаш не я слушаше.

— Позна от пръв път.

Тя се засмя.

— Винаги си е падал по очевидните неща — каза Даниел.

— Никога не съм виждала нещо подобно в работата си — каза Алекс на Даниел. — Не казвам, че такова създание не би имало нужния ум, но наистина защо да прекарва десетилетия, заровена в досадни проучвания, когато има толкова много други варианти?

— Виждал съм такива момичета в професията — промърмори Кевин.

— Разбира се, агенти — допусна Алекс. — Тази работа е секси. Вълнуваща. Но повярвай ми, лабораторните престилки не подчертават така съблазнително фигурата въпреки развратната версия в хелоуински стил.

Кевин отново се загледа през прозореца.

— Как се чувстваш? — попита Даниел.

— Кофти.

— О. Извинявай.

Тя сви рамене:

— Добре е да намерим място да спрем за малко. Няма да мога да се храня в ресторант, без някой да повика ченгетата заради вас двамата. Ще трябва да си намерим мотел някъде и тогава някой ще трябва да излезе да напазарува продукти.

— Румсървисът не е вариант, така ли? — зачуди се Даниел.

— В подобни хотели прави впечатление, когато плащаш в брой — обясни Кевин, преди тя да успее. — Съжалявам, братле. Ще трябва да се примирим с малко лишения за една вечер.

— Цял ден ли кара? — попита тя.

— Не, с Кев се сменяхме на няколко пъти.

— Не мога да повярвам, че съм проспала всичко това.

— Мисля, че имаше нужда.

— Да, предполагам, че от доста време се претоварвам безпощадно.

— Толкова малко време — промърмори Кевин, — толкова много хора за изтезаване.

— Вярно си е — съгласи се тя безгрижно просто за да го подразни.

Даниел се засмя.

Даниел изглеждаше толкова мил и вежлив — повече от всекиго, когото беше познавала, но определено беше странен. Вероятно нестабилен.

Намериха малко местенце в покрайнините на Литъл Рок. Алекс си мислеше, че би трябвало да разпознае града поне малко, но нищо не й напомни за гостуванията при баба й и дядо й в детството. Може би градът се беше разраснал твърде много в годините, откакто за последен път беше идвала тук. Може би просто беше в погрешната част. Някъде наблизо бяха погребани майка й, баба й и дядо й. Запита се дали това би трябвало да я накара да почувства нещо. Но мястото всъщност нямаше значение. Не беше по-близо до тях поради това че беше по-близо до останките от техния генетичен материал.

Кевин настоя да уреди формалностите на рецепцията. Вероятно беше най-добре Кевин да поеме нещата сега; Алекс беше извън строя заради лицето си, а дори и да изглеждаше добре, той все още беше най-опитният. Тя знаеше само онова, което беше научила чрез теоретични проучвания и няколко години на проби и грешки. Кевин беше научен на много повече неща и беше доказал всичко на практика. Даниел дори не беше вариант. О, лицето му беше наред, но инстинктите му бяха съвсем погрешни.

Конкретният случай: начинът, по който възрази, когато видя, че Кевин беше взел за тримата само една стая. Не му беше хрумнало, че е по-вероятно един хотелски служител да запомни мъж, който е пристигнал сам и въпреки това е платил в брой за две стаи. А когато Кевин паркира през три врати от истинската им стая, Даниел не разбра защо. За заблуда, бяха обяснили, но това беше чуждо на всичко, което Даниел някога беше знаел, на всеки създаден навик. Той разсъждаваше като нормален човек, който никога не бе имал нищо за криене. Имаше много неща, които щеше да му се наложи да научи.

Дори попита дали би трябвало да вземат разрешение, преди да вкарат кучето в стаята.

Имаше само едно легло, но Алекс беше спала дванайсет часа без прекъсване, затова с радост прие да остане на пост. Кевин излезе за половин час и се върна с увити в целофан сандвичи, газирани напитки и голяма опаковка кучешка храна. Алекс погълна лакомо сандвича си, а после го прокара с шепа таблетки мотрин. Айнщайн се нахрани също така лакомо, както и тя, и яде направо от плика, но Даниел и Кевин подходиха по-спокойно към храната. Очевидно беше пропуснала и едно-две спирания при гишетата за автомобилисти на закусвалните.

Бързият оглед, който направи на лицето си в изподрасканото огледало в банята, не бе насърчителен. Носът й беше подут до два пъти по-голям от обичайния си размер, червен и подпухнал. Хубавото беше, че имаше вероятност да зарасне в малко по-различна посока, променяйки по този начин външността й донякъде. Може би не толкова естетически удовлетворяващ резултат, колкото би получила от пластична операция, но вероятно по-малко болезнен като цяло или поне по-бърз. Почернените й очи бяха в рязък контраст с названието си, демонстрирайки всевъзможни пъстри цветове от жлъчно жълто до зеленикаво и противно лилаво. Двете половини на разцепената й устна се издуваха от двете страни на неравното залепване като балони от плът и дори не беше знаела, че на човек могат да му излязат синини вътре в устата. Имаше все пак и едно хубаво нещо: още имаше всичките си зъби. Поставянето на мост щеше да е сложна работа.

Щеше да мине доста време, преди да може да прави каквото и да е. Наистина се надяваше безопасната къща на Кевин да оправдае името си. Безпокоеше я мисълта, че се отправя в неизвестното. Не беше подготвила нищо, а това беше 100 процента смущаващо.

Взе душ и си изми зъбите — по-болезнено изпитание от обикновено, и се пъхна в черния си клин и чиста бяла тениска. Беше стигнала до предела на възможностите си за обличане. Надяваше се, че в безопасното жилище има пералня.

Когато излезе от банята, Даниел спеше, изпънат по корем, с едната длан под възглавницата и едната ръка — увиснала през ръба на леглото, дългите му пръсти докосваха избледнелия килим. Спящото му лице беше наистина съвсем различно — както преди, когато беше в безсъзнание, невинността и спокойствието му сякаш не принадлежаха към същия свят като нея.

Кевин го нямаше в стаята, нито кучето. Макар да приемаше, че кучето има нужди, не можеше да свали нивото на бдителността си по-ниско от „оранжево-червен код“, докато не се върнеха.

Кевин не даде вид, че я е забелязал, но кучето я подуши веднъж на минаване. Кевин легна по гръб, с ръце отстрани до тялото, и моментално затвори очи. Не помръдна отново в продължение на шест часа. Кучето скочи на края на леглото и се сви на кълбо с опашка върху краката на Даниел и с глава, положена върху ходилата на Кевин като върху възглавница.

Алекс седна в единствения стол — килимът просто беше твърде съмнителен, за да легне на пода — и се наведе над лаптопа си, за да прегледа новините. Не беше сигурна кога щеше да бъде забелязано изчезването на Даниел, нито дали ще бъде съобщено, когато го забележат. Вероятно не. Зрели мъже постоянно зачезваха нанякъде. Например баща й. Подобно нещо беше твърде обичайно, за да предизвика смут, освен ако нямаше някоя сензационна подробност — например разчленени телесни части в апартамента му.

Освен това още нямаше новина за разбиването на едновитлов самолет в Западна Вирджиния — никакви открити жертви или ранени, продължаващи опити за откриване на собственика, но се съмняваше, че тази новина ще заслужава нещо повече от отразяване в някой местен вестник. Когато все пак се появеше, в репортажа нямаше да има нищо, което би привлякло нечие внимание в окръг Колумбия.

Изчерпа търсенето на информация, която можеше да ги изложи на опасност. Изглеждаше, че засега бяха начисто поне на този фронт. Какво ли си мислеше Карстън точно в този момент? Какво планираше? От нея се очакваше да предаде Даниел чак в понеделник преди училище, а все още беше едва събота — е, почти неделя. От отдела знаеха, че тя нямаше да убеди Даниел да се разприказва — той нямаше нещо за признаване. Сигурно знаеха, че тя щеше в крайна сметка да научи за съществуването на еднояйчния близнак. Трябваше да са били напълно сигурни за положението на Кевин в земята на живите. Бяха очаквали той да бъде изкаран на открито в ранните етапи на играта и се бяха оказали прави за това. Единственото, което не бяха предвидили, беше, че мъчителката и платеният убиец можеше да подхванат разговор.

Нещата никога не биха се развили така без намесата на Даниел. За тях той бе представлявал просто трик, просто пешка, преместена в опасна позиция, за да подмами по-важните играчи да навлязат в центъра на дъската. Никога не биха предположили, че той ще бъде катализатор за промяна.

Тя възнамеряваше да спази своята част от сделката — щеше да поеме ролята на победител (макар че в действителност това бе губещата роля) и да остави Даниел и Кевин да се окажат мъртви. Отново мъртви — в случая на Кевин. Но о, как й се искаше да можеше тя да е тази, която да умре. Нямаше ли за отдела да е лесно да повярва, че някой като Кевин Бийч — който бе съборил цял картел — беше успял там, където те се бяха провалили? Нямаше ли тогава да е логично да спрат да търсят? Какво ли щеше да е да изчезне, но този път без никой да я търси?

Въздъхна. Фантазиите само утежняваха положението; безсмислено беше да им се отдава. Сигурна беше, че и двамата мъже са доста дълбоко заспали, затова затършува в чантата си и измъкна флакона под налягане, който беше избрала по-рано. Разполагаше само с двата противогаза, така че нищо смъртоносно тази вечер, само пренасящото се по въздушен път приспивателно вещество, което беше свързала към компютъра си вчера. Беше достатъчно. Щеше да й позволи да контролира изхода от ситуацията, ако някой ги откриеше.

След като опъна жиците — само двойна линия, тази вечер нямаше да й се налага да задейства и обезврежда капаните в къщата от отвън, се настани обратно в стола си. Хвърли поглед към близнаците. И двамата имаха дълбок, спокоен сън. Запита се дали това бе здравословен навик за един шпионин. Може би Кевин всъщност й имаше доверие — най-малкото достатъчно, за да вдигне тревога и може би дори да се справи с проблем, без всички да загинат. Тя и братята наистина бяха необичайни съквартиранти.

Колко странно беше да бди над тях. Струваше й се нередно, беше го очаквала. Но освен това й създаваше хубаво усещане, удовлетворяващо някаква потребност, за чието наличие тя никога не си беше давала сметка, и това вече не беше очаквала.

Прекара още известно време, обмисляйки анализа си на ситуацията, като търсеше недостатъци в теорията си, но колкото повече се вглеждаше в нея, толкова по-логична й се струваше. Дори плачевната липса на усъвършенстване у кандидат-убийците й — към третия опит все някой трябваше да е проумял системата й и да е сменил подхода — й се струваше смислена в тази светлина. Никога не беше имало никаква операция, само лесно заменими отделни хора, изпращани по следите й с малко или никаква предварителна информация. Премисли всяка догадка два-три пъти и се почувства по-уверена от всякога, че най-после разбираше онези, които я преследваха.

А после се отегчи.

Това, което искаше да направи, беше да влезе в уебсайта на програмата по патология на Колумбийския университет и да прочете най-новите докторски дисертации, но не беше безопасно да го направи, докато отделът активно се опитваше да открие местонахождението й — а беше сигурна, че го правеха. Отделът не можеше да проследи всяка връзка, която някой бе направил със старите й интереси, но тази можеше да е твърде очевидна. С въздишка тя пъхна в ушите си миниатюрни слушалки, отвори YouTube и започна да гледа видеоурок за разглобяване и почистване на пушка. Вероятно не беше нещо, което някога би й потрябвало да знае, но едва ли щеше да навреди.

Кевин се събуди точно в пет и трийсет. Просто се надигна и седна толкова нащрек, сякаш някой бе щракнал копче, за да го включи. Потупа кучето веднъж и се отправи към вратата. Отне му само секунда да забележи противогаза, който си беше сложила, и да спре рязко. Кучето, точно по петите му, също се спря и насочи нос в нейната посока, търсейки онова, което бе смутило господаря му.

— Дай ми секунда — каза Алекс.

Изправи се непохватно на крака, все още схваната и с болки по цялото тяло — не можеше да определи дали повече, или по-малко, отколкото в началото на нощта, и отиде сковано до вратата да обезвреди охранителните си мерки.

— Не съм казал, че може да правиш това — каза Кевин.

Тя не го погледна.

— Не съм ти искала разрешение.

Той изсумтя.

Трябваха й само няколко секунди да разчисти пътя му. Свали противогаза си и посочи с него към вратата.

— Наслаждавай се.

— Ще ти дам аз на теб една наслада — стори й се, че го чу да промърморва, докато минаваше покрай нея, но беше изречено с твърде нисък тон, за да е сигурна. Кучето го последва, размахвайки опашка толкова бързо, че тя се размазваше като петно. Тя предположи, че в този час служителят на рецепцията вероятно изобщо не внимаваше, но въпреки това си помисли, че Кевин малко насилва късмета им. Едно надвикване с управата на мотела нямаше да им помогне да останат инкогнито.

Затършува из храната, която Кевин беше донесъл снощи. Останалите сандвичи не бяха толкова апетитни, колкото преди осем часа, но имаше кутия с черешови тарталети, която не беше забелязала преди. Довършваше втория сладкиш в опаковката, когато Кевин и кучето се върнаха.

— Искаш ли да поспиш няколко часа? — попита я той.

— Ако нямаш нищо против да караш, мога отново да поспя в колата. По-добре да стигнем, накъдето сме тръгнали.

Той кимна веднъж, после отиде до леглото и подритна леко брат си.

Даниел изпъшка и се претърколи по гръб, покривайки главата си с една възглавница.

— Това необходимо ли е? — попита тя.

— Както каза, по-добре да тръгваме. Дани винаги е имал проблем със събуждането.

Кевин рязко дръпна възглавницата от главата на Даниел.

— Да вървим, хлапе.

Даниел примигна объркано за няколко секунди, а после тя проследи как лицето му се промени, щом го осениха спомените, когато осъзна къде е и защо. Заболя я да види как покоят на сънищата му рухва в опустошението на новата му будна реалност. Очите му се стрелнаха из стаята, докато я откри. Тя се опита да си придаде успокояващо изражение, но пораженията, нанесени на лицето й, вероятно щяха да провалят всяко подреждане на чертите й. Затърси нещо, което да каже, нещо, което щеше да направи света малко по-малко мрачен и по-малко плашещ за него.

— Черешова тарталета? — предложи.

Той примигна отново:

— Ъм, добре.