Стефани Майър
Химикът (15)

15

— Не, не преувеличавам. Напълно съм сигурна, че това е най-хубавото ядене, което съм яла в целия си живот. Имай предвид, че обикновено ям в заведения за бързо хранене, така че преценката ми не е много изтънчена, но освен това говоря искрено.

— Е, това е прекрасен комплимент. Благодаря ти.

— Кажи ми пак какво е това? — Тя побутна с вилицата си десерта върху чинията си; искаше й се да има още мъничко място в стомаха. Беше се нахранила почти до призляване, но въпреки това копнееше за само още една хапка.

— Маслена торта „Бананас Фостър“.

— Искам да кажа… — Тя нападна десерта, пренебрегна стомаха си и с наслада набоде на вилицата малка хапка. — Къде се научи да правиш това?

— Изкарах няколко курса по готварство в колежа. Гледам много предавания по „Фуд Нетуърк“ през уикендите и се упражнявам, когато мога да си го позволя.

— Удивително добре прекарано време. Мисля обаче, че може да си се разминал с призванието си.

— Работих в няколко ресторанта преди време. Не допринасяше за социалния живот. Когато излизах с бившата си… е, тя не си падаше много по работния ми график. Дневната ми работа ни позволяваше да прекарваме повече време заедно.

— Не всеки би направил жертвата.

— Жертвата не беше една всъщност. Да работя с децата, винаги ми се струваше по-важно. Обичах това. И не беше като да не можех да готвя вкъщи. Така че за известно време имах и двете.

— После спря?

Той въздъхна:

— Е, когато Лейни си тръгна… не исках да се боря. Оставих я да вземе каквото искаше.

Алекс можеше лесно да си представи как се бяха развили нещата. Беше видяла банковата сметка на Даниел след развода.

— Взела ти е всичко до шушка.

— Така да се каже. Оттук и изхранването с полуфабрикати.

— Това е престъпление. — Тя погледна с копнеж остатъка от масления сладкиш.

— Живот — каза той. — И ти си получила своя дял сърдечна болка.

— Честно казано, макар че всичко се случи по малко прекалено ужасен и трагичен начин, и бездруго бях готова да напусна. Това никога не е било нещото, което искам да направя с живота си; просто е това, в което бях наистина добра. — Тя сви рамене. — Работата искаше жертви.

— Не мога дори да започна да си представям. Но имах предвид… в романтично отношение.

Тя се втренчи в него неразбиращо:

— В романтично отношение ли?

— Ами, както каза, завършило е с трагедия.

— Животът ми, безспорно. Но…?

— Просто предположих от начина, по който говориш за него, че сигурно е било съкрушаващо да изгубиш… д-р Барнаби по този начин. Така и не ми каза какво беше малкото му име?

— Джоузеф. Но винаги го наричах Барнаби.

Тя отпи от сока си.

— И от самото начало ли… беше влюбена в него?

При шокираното й ахване глътка сок попадна в дробовете й, тя се задави и се закашля. Даниел скочи и я тупна няколко пъти силно по гърба, докато тя се опитваше отново да овладее дишането си. След минута го отпрати с махване на ръка.

— Добре съм — каза, кашляйки. — Сядай.

Той остана до нея, наполовина изпънал едната си ръка.

— Сигурна ли си?

— Просто. Ме хвана неподготвена. Влюбена в Барнаби?

— Мислех, че вчера каза…

Тя си пое дълбоко дъх, после се закашля още веднъж:

— Че го обичах. — Потръпна. — Съжалявам, просто точно в момента имам известни противни кръвосмесителни рефлекси. Барнаби ми беше като баща. Беше добър баща — единственият, когото някога съм познавала. Беше наистина тежко да знам как умря и адски ми липсва. Така че да, определено беше съкрушително. Но не по този начин.

Даниел се върна бавно на мястото си. Замисли се за момент, а после попита:

— С кой друг трябваше да прекъснеш връзките си, когато изчезна?

Тя можеше да си представи дългата редица от лица, минаващи като на парад през ума му точно сега.

— Тази част не беше толкова тежка за мен. Звучи наистина достойно за съжаление, но Барнаби беше единственият ми истински приятел. Работата ми беше целият ми живот, а не ми беше позволено да говоря за работата си с никой друг, освен с Барнаби. Водех много изолирано съществуване. Наоколо имаше и други… например по-низшите служители, които подготвяха субектите. Те знаеха какво става в общи линии, но не разполагаха с никакви класифицирани подробности за информацията, която се опитвахме да получим. И… ами, те се ужасяваха от мен. Знаеха каква ми е работата. Така че не си бъбрехме много. Имаше няколко лабораторни асистенти, които изпълняваха най-различни задължения извън стаите, където се вършеше истинското действие, но не знаеха какво правим, и трябваше да внимавам да не кажа нещо, което да ги подсети. Понякога хора от различните агенции ни посещаваха поотделно, за да наблюдават конкретен разпит, но имах много малък досег с тях, освен за да получавам инструкции за насоките, в които трябваше да търся информация. Наблюдаваха главно иззад еднопосочно стъкло, а Карстън ми даваше информацията. Някога смятах Карстън за нещо като приятел, но той току-що се опита да ме убие… Така че не мога да правя сравнения с това, което ти губиш. Очевидно нямах кой знае какъв живот за губене. Дори още преди да ме вербуват… Предполагам, че просто не установявам връзка с други човешки същества като нормален човек. Както казах, жалка работа.

Той й се усмихна:

— Не забелязах никакви недостатъци.

— Ъм, благодаря. Е, става късно. Нека ти помогна да разчистиш всичко това.

— Разбира се. — Той се изправи и се протегна, после започна да трупа чиниите на купчинка. Тя трябваше да се раздвижи бързо, за да грабне няколко неща, преди той да успее да се справи с всичките. — Но вечерта още не е напреднала — продължи той — и сега ще трябва да повдигна въпроса за другата половина от сделката ни.

— Хм?

Той се засмя. Ръцете му бяха пълни, затова тя дръпна вратичката на миялната и я отвори. Напълни долната кошница, докато той зареди горната и сложи по-големите съдове в мивката. Досадното задължение бе изпълнено бързо, докато двамата непринудено работеха в тандем.

— Нима не помниш? Всъщност беше само преди няколко дни. Ще призная, наистина ми се струва по-дълго. Все едно са били седмици.

— Нямам представа за какво говориш.

Той затвори вратичката на миялната, а после се облегна назад на плота, като скръсти ръце. Тя чакаше.

— Върни се мислено назад. Преди нещата да станат… странни. Обеща, че ако все още те харесвам, след като сме вечеряли заедно…

Погледна я с вдигнати вежди, чакайки я да запълни празнината.

О. Говореше за разговора им във влака. Беше шокирана, че той можеше да го споменава така небрежно. Това беше последният момент, в който животът му бе нормален. Последният момент, преди всичко да му бъде откраднато. И макар че не тя бе планирала тази кражба, беше ръката, с която си бяха послужили.

— Ъъ, нещо за кино за чуждестранни филми в университета близо до теб, нали?

— Да — е, да, но нямах предвид да бъдеш чак толкова точна. Университетското кино не е особено удобно точно сега. Обаче… — Той отвори шкафа зад гърба си, посегна нагоре и свали нещо от най-високата полица. Обърна се обратно към нея с широка доволна усмивка и показа кутия с дивиди. Върху избелялата обложка имаше снимка на красива жена с червена рокля и тъмна, широкопола шапка.

— Та-дам! — възкликна той.

— Откъде, за бога, намери това?

Усмивката му леко се смали:

— Вторият магазин, в който отидох. Магазин за вещи на старо. Извадих голям късмет. Това наистина е страхотен филм. — Вгледа се преценяващо в лицето й. — Мога да ти прочета мислите. Мислиш си: Има ли някое място, на което този идиот да не е отишъл? До изгрев-слънце ще сме мъртви.

— Не с толкова много думи. И щяхме да изчезваме в нощта с откраднатия пикап на Арни, ако мислех, че положението е толкова лошо.

— И въпреки това, макар че много, много съжалявам за необмисленото си поведение, съм и много щастлив, че успях да открия това бижу. Ще се влюбиш.

Тя поклати глава — не изразяваше несъгласие, просто се питаше как нещата в живота й бяха приели такъв странен обрат. Един погрешен ход и внезапно се бе съгласила да чете субтитри с най-милия и… непокварен човек, когото бе срещала някога.

Той пристъпи към нея:

— Не можеш да кажеш „не“. Сключи сделка и възнамерявам да те накарам да я спазиш.

— Ще го направя, ще го направя. Просто трябва да обясниш точно защо все още ме харесваш — каза тя, завършвайки по-унило, отколкото беше започнала.

— Мисля, че мога да го направя.

Той направи още една крачка напред и я притисна с гръб към кухненското островче. Опря ръце на ръба на плота зад нея, по една от двете страни, и когато се надвеси напред, тя долови чистия, цитрусов аромат на косата му. Той беше толкова близо, че тя видя, че сигурно се беше бръснал наскоро — челюстта му беше гладка, а точно под брадичката имаше едва забележимо одраскване от самобръсначката.

Близостта на Даниел я объркваше, но не я плашеше така, както би я плашила тази на кажи-речи всеки друг човек на планетата. Не беше опасен за нея, тя знаеше това. И все пак не разбираше какво прави, дори когато той бавно сведе лице към нейното с очи, започващи да се затварят. Изобщо не й мина през ума, че се кани да я целуне, докато полуотворените му устни не се озоваха само на един дъх разстояние от нейните.

Това осъзнаване я стресна. Стресна я много. А когато беше стресната, имаше вкоренени реакции, които се проявяваха без съзнателното й одобрение.

Шмугна се под ръката му, извъртайки се, за да се освободи. Забързано се отдалечи на няколко стъпки от него, после се извъртя обратно с лице към източника на тревогата и се приведе леко. Ръцете й автоматично посегнаха към кръста й, търсейки колана, който не носеше.

Когато забеляза ужасеното изражение на Даниел, Алекс осъзна, че реакцията й щеше да е по-подходяща, ако беше измъкнал нож и го беше опрял в гърлото й. Изправи се и отпусна ръце с пламнало лице.

— Майко мила, извинявай. Съжалявам! Хвана ме неподготвена.

Ужасът на Даниел се смени със стъписване:

— Леле. Не мислех, че действам толкова бързо, но може би е добре да преоценя положението.

— Аз само… Съжалявам, какво беше това?

Сянка на нетърпение се мярна в изражението му.

— Ами канех се да те целуна.

— Така изглеждаше, но… защо? Искам да кажа: да целунеш мен? Не… не разбирам.

Той поклати глава и се обърна да се облегне на плота.

— Хм. Наистина си мислех, че сме на една вълна, но сега някак имам чувството, че говоря английски не като роден език. Ти какво си мислеше, че става тук? Със срещата за вечеря? И тъжната малка свещ? — Той посочи към масата.

После тръгна към Алекс и тя се застави да не се отдръпва. Като оставим объркването настрана, знаеше, че бурната й пресилена реакция е била груба. Не искаше да нарани чувствата му. Дори и ако той беше луд.

— Със сигурност… — Той въздъхна. — Със сигурност си даваш сметка колко често просто… те докосвам. — Той вече беше толкова близо, че протегна едната си ръка и леко допря кокалчетата си до горната част на ръката й, за да демонстрира. — На планетата, от която идвам, подобно нещо е знак за романтичен интерес. — Наведе се отново към нея с присвити очи. — Моля те, кажи ми какво означава на твоята?

Тя си пое дълбоко въздух:

— Даниел, това, което развиваш сега, е един вид реакция на човек, излизащ от изолационна камера — обясни. — Това е нещо, което съм виждала преди, в лабораторията…

Очите му се разшириха; той се отмести заднешком. Изражението му беше напълно смаяно.

— Това е обичайна реакция на ситуацията, която си преживял, и всъщност е много умерена реакция предвид обстоятелствата — продължи тя. — Справяш се забележително добре. Много хора вече щяха да са претърпели пълен нервен срив до момента. Тази емоционална реакция може да ти се струва подобна на нещо, което си преживявал преди, но мога да те уверя, че чувството, което изпитваш точно сега, не е романтичен интерес.

Той си възвърна самообладанието, докато тя обясняваше, но не изглеждаше просветен или успокоен от диагнозата й. Веждите му се смъкнаха, а устните му се присвиха в ъгълчетата, сякаш беше подразнен.

— И си сигурна, че познаваш чувствата ми по-добре, отколкото ги познавам аз, защото…

— Както казах, виждала съм нещо подобно преди в лабораторията.

— „Нещо подобно“? — изстреля той цитата обратно към нея. — Предполагам, че си виждала много неща в твоята лаборатория, но също така съм сигурен, че все пак ми се полага да знам най-добре кога изпитвам романтичен интерес. — Звучеше ядосан, но се усмихваше и се доближаваше, докато говореше. — Така че ако единственият ти аргумент е анекдотичен…

— Това не е единственият ми аргумент — започна тя бавно, неохотно. Това не бяха най-лесните за изричане думи. — Може и да съм била… погълната от работата си, но не бях в пълно неведение. Зная какво виждат мъжете, когато ме гледат, онези, които знаят каква съм… както знаеш ти. И разбирам тази реакция. Не я оспорвам. Враждебността на брат ти — това е нормална, рационална реакция. Виждала съм я много пъти преди — страх, ненавист, силно желание за установяване на физическо превъзходство. Аз съм страшилището в един много тъмен и плашещ свят. Плаша хората, които не се страхуват от нищо друго, дори не и от смъртта. Мога да им отнема всичко, с което се гордеят; мога да ги накарам да предадат всичко, което е свято за тях. Аз съм чудовището, което виждат в кошмарите си. — Това беше версия на самата нея, която бе приела постепенно, но не и без болка.

Даваше си сметка, че външните хора, хората, които не я познаваха, я виждаха по-скоро като жена, а не като демон. Когато трябваше, можеше да се възползва от умението си да изглежда деликатна и женствена, както с приличащия на морж управител на хотела. Това не бе различно от умението й да изглежда като момче. И двете бяха измами. Но дори онези външни хора, които я възприемаха като създание от женски пол, не я гледаха с… желание. Не беше такова момиче и в това нямаше нищо лошо. Беше родена със собствени дарби, а човек не получаваше всичко.

Докато тя говореше, той чакаше търпеливо, с неутрално изражение. Не мислеше, че реагира на думите й достатъчно силно.

— Разбираш ли какво казвам? — попита тя. — Аз съм вътрешно несъвместима със състоянието на обект на романтичен интерес.

— Разбирам те. Просто не съм съгласен.

— Не разбирам как тъкмо ти можеш да не си съгласен.

— Първо, но не точно по темата, не се страхувам от теб.

Тя издиша нетърпеливо:

— Защо не?

— Защото сега, когато знаеш кой съм, не ме заплашва опасност от твоя страна и никога няма да се страхувам, освен ако не се променя и не се превърна в човек, който би трябвало да се страхува.

Устните й се присвиха в полунацупена гримаса. Той беше прав… но това не бе наистина проблемът.

— Второ, все още само едва доближаващо се до темата, мисля, че си прекарвала цялото си време с погрешния вид мъж. Риск на конкретната ти професия, предполагам.

— Може би. Но какъв е главният довод, около който се въртиш?

Той отново навлезе в личното й пространство:

— Как се чувствам. Как се чувстваш ти.

Тя не отстъпваше.

— И как можеш да си сигурен какво чувстваш? Намираш се насред най-травматичното преживяване от живота си. Току-що си изгубил целия си свят. Всичко, което е останало, е един брат, на когото не се доверяваш напълно, твоята похитителка-мъчителка и Арни. Така че вероятно имаше шанс петдесет на петдесет да се привържеш към мен или към Арни. В основата си до известна степен това е стокхолмски синдром, Даниел. Аз съм единственото човешко същество от женски пол в живота ти — няма никакви други варианти. Помисли си за това рационално; помисли си колко неуместен е моментът. Не можеш да се доверяваш на чувства, родени насред жестоко физическо и умствено страдание.

— Може и да обмисля това с изключение на едно нещо.

— И какво е то?

— Исках те, преди да си единственото човешко същество от женски пол в живота ми.

Това я смути и той се възползва, като положи леко двете си ръце на раменете й. Топлината от дланите му я накара да осъзнае, че й е било студено, без да го усеща. Тя потрепери.

— Спомняш ли си, когато ти казах, че никога преди не съм правил предложение за среща на жена във влак? Това беше много меко казано. Средно ми трябват около три седмици сравнително редовно общуване — заедно със смущаващо много окуражаване от момичето — преди да събера смелост да поканя някое да отидем просто на по едно кафе. Но от секундата, в която видях лицето ти, бях готов да изскоча на цели мили извън зоната си на комфорт, за да съм сигурен, че ще го видя отново.

Тя поклати глава:

— Даниел, аз те дрогирах. Беше надрусан с химическо съединение с проявления, подобни на тези на екстази.

— Не, тогава не бях. Помня. Почувствах разликата между момента преди да ме „шокираш“, и след това. Точно тогава нещата станаха объркващи. А преди наркотика вече бях затънал до шия. Опитвах се да измисля как ще сляза на твоята спирка, без да изглежда, че те преследвам.

Тя нямаше отговор. Физическата му близост ставаше дезориентираща. Той все още я прегръщаше хлабаво, накланяйки се леко, така че лицето му беше по-близо до нейното.

Едва в този момент тя започна наистина да обмисля думите му. Беше отписала всички неща, които бе казал и направил след отвличането като последици от травмата. Беше го анализирала като субект, винаги отделяйки себе си от уравнението. Защото нищо от това не я засягаше. И всичко това беше в нормалните параметри на онова, през което беше преминал.

Опита се да си спомни последния път, когато някой мъж я беше гледал така, и не успя.

За изминалите три години всеки човек, когото бе срещала, независимо дали мъж или жена, беше потенциален източник на опасност. За шестте години преди това, както току-що мъчително бе обяснила, бе представлявала истинско проклятие за всеки мъж, с когото беше общувала. Което я отвеждаше обратно чак до колежа и медицинския факултет и няколкото кратки връзки, които никога не бяха включвали кой знае каква романтика. Тя беше на първо място учен дори тогава, а мъжете, към които се бе привързвала донякъде, също бяха такива. Връзките им се пораждаха от големите периоди от време, прекарвани заедно, и много специфичните интереси, които 99,99 процента от населението не можеше да проумее ни най-малко. Всеки път те се бяха задоволявали едни с други по подразбиране. Нищо чудно, че никога не излизаше кой знае какво.

И никой от тях никога не беше имал това изражение. Почуда и опиянение, смесени с някакво усещане за електричество, докато се взираше в лицето й… пребитото й, подуто лице. За пръв път се почувства потисната заради обезобразеното си лице по напълно суетна причина. Ръцете й бяха увиснали отпуснато отстрани до тялото. Сега вдигна едната и покри колкото можа от лицето си, криейки се като дете.

— Доста мислих по това — каза той и тя долови усмивката в гласа му. — Знам какво говоря.

Тя само поклати глава.

— Разбира се, всичко това е спорно, ако не се чувстваш по подобен начин. Тази вечер бях малко прекалено самоуверен. — Той направи пауза. — Предвид факта, че изобщо не говорим един и същ език, нали? Изтълкувал съм те погрешно.

Той отново направи пауза, сякаш чакаше отговор, но тя нямаше представа какво да каже.

— Какво виждаш, когато ме гледаш? — попита той.

Тя свали ръката си на два-три сантиметра и погледна нагоре към него, към същото озадачаващо откровено лице, което се опитваше да разбере още от началото. Що за въпрос беше това? Имаше твърде много отговори.

— Не зная как да отговоря на това.

Очите му се присвиха за миг, докато обмисляше чутото. Прииска й се той да отстъпи назад, за да може тя да мисли по-ясно. После той сякаш се напрегна, изопвайки рамене в очакване на удар.

— Най-добре да си кажем всичко открито. Отговори ми вместо това на следния въпрос: какво е най-лошото нещо, което виждаш, когато ме погледнеш?

Откровеният отговор изскочи от устата й, преди да успее да го премисли:

— Отговорност.

Видя колко рязко го засегна думата. Сега той й даде пространството, за което тя просто копнееше, и тя съжали. Защо в стаята бе толкова студено?

Той кимна замислено, докато се отдръпваше заднешком.

— Така е честно, така е напълно честно. Явно съм идиот. Не мога да забравя, че те изложих на опасност. Също и фактът, че…

— Не! — Тя пристъпи колебливо към него, обзета от трескаво желание да се изясни. — Нямах предвид това.

— Не е нужно да бъдеш мила. Знам, че съм безполезен във всичко това. — Той направи неопределен жест към вратата, към света отвън, който се опитваше да убие и двамата.

— Не си. Да бъдеш нормален човек, не е лошо нещо. Ще научиш всичко останало. Говорех за… средство. — Не можа да се сдържи — изражението му беше просто толкова явно съкрушено. Направи още една стъпка към него и улови едната от големите му, топли ръце със своите две малки и ледени. Това я накара да се почувства по-добре, когато думите опорна точка заместиха болката в очите му с объркване. Побърза да обясни: — Нали помниш какво казвахме Кевин и аз за опорната точка? За това как ти си бил средството, от което Управлението е имало нужда, за да го накара да се разкрие?

— Да, това ме кара да се чувствам много повече от безполезен.

— Остави ме да довърша. — Тя си пое дълбоко дъх. — Никога не са имали какво да използват, за да се доберат до мен. Барнаби беше единственото ми семейство. Нямах някоя сестра с две деца и къща в предградията, която от отдела можеха да заплашат да вдигнат във въздуха. Нямаше никого, за когото да ме е грижа. Самотна, да, но бях и свободна. Трябваше да опазя жива само себе си.

Загледа го как премисляше думите, опитвайки се да проумее какво иска да каже. Тя се помъчи да намери конкретен пример.

— Виж, ако… ако те хванат — обясни бавно, — ако по някакъв начин се доберат до теб… ще трябва да тръгна да те търся. — Беше толкова вярно, че я плашеше. Не разбираше защо беше вярно, но това не променяше факта.

Очите му се разшириха и сякаш застинаха така.

— И щяха да спечелят, знаеш ли — каза тя извинително. — Щяха да ни убият и двамата. Това обаче не означава, че нямаше да се налага да опитвам. Виждаш ли? — Тя сви рамене. — Отговорност.

Той отвори уста да каже нещо, после я затвори отново. Закрачи към мивката, после обратно и застана право пред нея.

— Защо би тръгнала след мен? От чувство за вина?

— Донякъде — допусна тя.

— Но ти не беше тази, която ме замеси в това, не и наистина. Не са ме избрали по твоя вина.

— Знам — затова казах донякъде. Може би трийсет и три процента.

Той се усмихна лекичко, сякаш беше казала нещо забавно.

— А другите шейсет и седем процента?

— Още трийсет и три процента… справедливост? Това не е точната дума. Но някой като теб… ти заслужаваш повече от това. Ти си по-добър човек от когото и да било от тях. Не е правилно на някого като теб да му се налага да бъде част от този свят. Това е огромна загуба.

Не беше възнамерявала да се пали толкова. Виждаше, че само го беше объркала отново. Той не си даваше сметка колко е необикновен. Мястото му не беше тук долу в мръсотията на окопите. Нещо у него беше просто… невинно и чисто.

— А последните трийсет и четири? — попита той, след като помисли за момент.

— Не знам. — Тя изпъшка.

Не знаеше защо или как той се беше превърнал в централна фигура в живота й. Не знаеше защо автоматично прие, че той щеше да е там в бъдещето, след като в това нямаше никаква логика. Не знаеше защо, когато брат му я беше помолил да го наглежда, отговорът й беше толкова искрен и толкова… обвързващ.

Даниел чакаше да чуе още. Тя разпери безпомощно длани. Не знаеше какво друго да каже.

Той се поусмихна:

— Е, отговорност не ми се струва такава ужасна дума, каквато ми се струваше преди.

— На мен — да.

— Знаеш, че ако дойдат за теб, бих направил каквото мога, за да им попреча. Така че си отговорност и за мен.

— Не бих искала да правиш това.

— Защото в крайна сметка и двамата бихме се оказали мъртви.

— Да, бихме! Ако дойдат за мен, бягай.

Той се засмя:

— Да приемем, че не сме на едно мнение.

— Даниел…

— Нека ти кажа какво друго виждам, когато те гледам.

Раменете й автоматично се прегърбиха.

— Кажи ми най-лошото, което виждаш.

Той въздъхна, после посегна и леко положи връхчетата на пръстите си отстрани на скулата й.

— Тези синини. Те ми късат сърцето. Но по един наистина извратен и погрешен начин донякъде съм благодарен за тях. Това не е ли ужасно срамно?

— Благодарен?

— Ами, ако онзи идиот, моят брат грубиянин, не те беше пребил, щеше да изчезнеш и нямаше да имам как да те намеря някога отново. Заради нараняванията си имаше нужда от помощта ни. Остана с мен.

Изражението му, когато изрече последните три думи, беше много смущаващо. Или такъв беше допирът на пръстите му по кожата й.

— Сега може ли да ти кажа какво друго виждам?

Тя се вгледа в него предпазливо.

— Виждам жена, която е по̀… истинска от всяка друга жена, която съм срещал някога. Правиш всеки друг човек, когото съм познавал, да изглежда несъществен, някак незавършен. Като сенките и илюзиите. Обичах съпругата си или по-скоро — както ти така прозорливо изтъкна, докато бях надрусан — обичах представата си за това коя е тя. Наистина я обичах. Но тя никога не е била толкова присъстваща за мен, колкото си ти. Никога не съм бил привлечен към някого така, както съм към теб, и съм привлечен от най-първия миг, в който те срещнах. Същото е като разликата между… между това да четеш за гравитацията, а после да паднеш за пръв път.

Взираха се един в друг сякаш в продължение на часове, но можеше да са били минути или даже секунди. Ръката му, отначало докосваща скулата й със самите връхчета на пръстите, бавно се отпусна надолу, докато дланта му обгърна челюстта й. Палецът му премина съвсем леко по долната й устна с толкова лек натиск, та не беше напълно сигурна, че не си го бе въобразила.

— Това е напълно ирационално на всички нива — прошепна тя.

— Моля те, не ме убивай, става ли?

Може би беше кимнала.

Той сложи другата си ръка върху лицето й — така нежно, че въпреки синините й нямаше дори намек за болка. Беше просто живо електричество, както сигурно се усеща една плазмена сфера отвътре.

Докато устните му се притискаха леко към нейните, тя понечи да си напомни, че не беше на тринайсет години и това не беше първата й целувка, така че всъщност… после ръцете му се преместиха в косата й и притиснаха устата й по-силно към неговата, устните му се разтвориха и тя не можа дори да довърши мисълта. Не можеше да проумее как трябваше да се свържат думите.

Ахна — само мъничко облаче дъх, и той отдръпна лицето си два-три сантиметра назад, все още държейки здраво главата й в дългите си ръце.

— Нараних ли те?

Не можеше да си спомни как да каже: Просто продължавай да ме целуваш, така че вместо това се протегна на пръсти, за да обвие ръце около врата му и да го придърпа по-близо. Той охотно се подчини.

Сигурно беше почувствал притеглянето в ръцете й или гърбът му се съпротивляваше на значителната разлика в ръста им; улови я за талията и я покачи върху кухненския плот, без нито за миг да прекъсне допира между устните им. По рефлекс краката й се обвиха около бедрата му в същото време, когато ръцете му се стегнаха около торса й, така че телата им топло се сляха. Пръстите й сами се извиха и се вмъкнаха в косата му и тя най-накрая успя да признае пред себе си, че винаги е била привлечена от тези немирни къдрици, че тайно бе изпитвала наслада да прокарва ръце през тях, докато той бе в безсъзнание, по един напълно непрофесионален начин.

Имаше нещо толкова честно и толкова типично за Даниел в целувката, сякаш характерът му — заедно с уханието и вкуса му — беше част от електричеството, което протичаше между тях в двете посоки. Започваше да разбира какво беше казвал преди за това как тя е реална за него. За нея той беше нещо ново, изцяло ново преживяване. Това беше като първата й целувка, защото никоя целувка не е била толкова жива, толкова далеч по-силна от собствения й аналитичен ум. Не й се налагаше да мисли.

Беше невероятно да не мисли.

Всичко беше само целуването на Даниел, сякаш никога не беше съществувала друга причина да вдишва и да издишва.

Той целуваше гърлото й, слепоочието й, темето й. Сгуши лицето й до врата си и въздъхна.

— Имам чувството, че съм чакал цял век да направя това. Сякаш времето е изгубило всякаква цялост. Всяка секунда с теб е по-важна от цели дни в живота ми, преди да те срещна.

— Това не би трябвало да е толкова лесно. — Щом спря да я целува, тя вече можеше да мисли отново. Прииска й се да не й се налагаше да го прави.

Той повдигна брадичката й:

— Какво имаш предвид?

— Не би ли трябвало да има известна… неловкост? Сблъскване на носове, всички тези неща. Искам да кажа, от доста време не ми се е случвало, но така си го спомням.

Той я целуна по носа:

— При нормални обстоятелства, да. Но това не е нещо нормално в каквото и да било отношение.

— Не разбирам как това можа да се случи. Вероятностите да не се случи, са астрономически. Ти беше просто случайната примамка, която заложиха, за да ми устроят капан. А после по съвпадение, просто по случайност се оказва, че си точно… — Не знаеше как да довърши.

— Точно каквото искам — каза той, а после се наклони към нея да я целуне отново. Отдръпна се назад твърде скоро. — Ще призная — продължи, — че не бих се обзаложил на вероятността това да се случи.

— Шансовете ти да спечелиш от лотарията щяха да са по-добри.

— Вярваш ли в съдбата?

— Разбира се, че не.

Той се засмя на презрителния й тон:

— Предполагам, че кармата също отпада в такъв случай.

— Никое от тези неща не е реално.

— Можеш ли да го докажеш?

— Е, не убедително, не. Но никой не може и да докаже, че са реални.

— Тогава просто ще трябва да приемеш, че това е най-невероятното съвпадение на света. Аз обаче мисля, че някъде във вселената съществува баланс. И към двама ни се отнесоха нечестно. Може би това е нашият баланс.

— Ирационално е…

Той я прекъсна рязко, устните му я накараха да забрави мигновено какво се беше канела да каже. Той зацелува кожата покрай скулата й, докато стигна до ухото й.

— Рационалността е надценявана — прошепна.

После устата му започна отново да се движи с нейната и тя не можеше да не се съгласи. Това беше по-добро от логиката.

— Не ти се е разминало за Индокитай — промърмори той.

— Хм?

— Филмът. Изложих живота ни на опасност, за да се сдобия с него, най-малкото, което можеш да направиш, е…

Този път тя не го остави да довърши.

— Утре — каза той, когато се отдръпнаха един от друг, за да си поемат въздух.

— Утре — съгласи се тя.