Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chemist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Стефани Майър

Заглавие: Химикът

Преводач: Деница Райкова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Рия Найденова

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: J. Pulice; Kelly Campbell; Jake Abel

Коректор: Ганка Филиповска

ISBN: 978-954-28-2261-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9544

История

  1. — Добавяне

29

Този път в маскировката не влизаше перука, само бързо подстригване, което придаде на истинската й коса вид, сякаш наистина беше фризирана. Подстрижка тип „фея“, така го наричаха хората, помисли си тя. Сега цветът беше умерено рус и правеше кожата й да изглежда по-светла. Освен това придаваше приятна форма на лицето й така, както истинската й коса не бе успявала, откакто… не можеше да си спомни кога за последен път косата й е била привлекателна.

— Сериозно — каза Алекс. — Да не си карала курсове по козметика?

Вал нанесе спиралата с ръка, сигурна като на хирург.

— Не. Никога не съм си падала много по училището. Винаги ми е приличало малко на затвор — не смятах да си навличам допълнително време. Просто ми харесваше да си играя с външността си, да имам лице за всяко настроение. Упражнявам се много.

— Мисля, че наистина те бива. Ако някога ти доскучае да играеш ролята на най-красивата жена на планетата, би могла да си отвориш салон.

Вал се усмихна и показа блестящите си зъби:

— Никога не съм помисляла, че наистина ще искам да имам приятелка. По-забавно е, отколкото си представях.

— И аз така. Просто от любопитство и не е нужно да отговаряш, но „Вал“ съкратено от „Валъри“ ли е?

— Валънтайн. Или Валентина. Променя се в зависимост от настроението и обстоятелствата.

— А — каза Алекс. — Това пасва по-добре.

— Много е подходящо за мен — каза й Вал. — Не е името, с което съм родена, разбира се.

— Кой ли остава с рожденото си име? — промърмори Алекс.

Вал кимна.

— Напълно логично е. Родителите ми дори не са ме познавали, когато са избрали име. Разбира се, че не пасваше.

— Всъщност никога не съм мислила за това по този начин, но наистина има логика. Майка ми е избрала име за много по… женствено момиче.

— Моите родители очевидно са приемали, че ще бъда много скучна. Разчистих това погрешно разбиране доста бързо.

Алекс се изкиска веднъж. Както толкова често се оказваше напоследък, в смеха се долавяше едва прикритата нотка на паника. Беше хубаво да разговаря така, както според нея правеха нормалните хора, да се опита да забрави, че това можеше да е последният приятелски, обикновен всекидневен разговор, който някога щеше да проведе, но не можеше да задържи мислите си фокусирани върху размяната на любезности.

Вал я потупа по главата.

— Всичко ще бъде наред.

— Не е нужно да се преструваш, че вярваш в плана. Това е само за нас, лековерните глупаци, които заставаме на огневата линия.

— Планът не е лош — увери я Вал. — Просто не съм човек, който е склонен да поема рискове. Никога не съм била. — Тя сви рамене. — Ако бях смела, щях да го направя.

— Не беше честно да те моля.

— Не, беше. Наистина… ме е грижа за Кевин. Част от мен просто не може да повярва, че това, което твърдиш, че му се случва, се случва наистина. Винаги ми се е струвал толкова неуязвим. Точно това ме привлича към него. Както казах, не съм смела, затова съм очарована от хора, които са. Другата част от мен…

Вал се облегна назад за момент, четчицата с гланц за устни на върха внезапно потрепна. Лицето й още бе съвършено, но изведнъж отново стана кукленско. Изящно, но безизразно.

— Добре ли си, Вал?

Вал примигна и лицето й отново се съживи.

— Да.

— Ще си тръгнеш оттук, след като си изпълниш ролята, нали?

— Абсолютно. Имам много приятели, които могат да ме защитят. Може би ще отида да посетя Занг. Сигурна съм, че още си е задръстен, но има невероятно жилище в Пекин.

— Пекин звучи прекрасно — въздъхна Алекс едва доловимо. Ако преживееше тази нощ, щеше да направи каквото трябва, за да се сдобие с паспорт. Щеше да похарчи остатъка от спестяванията си — всички пари на Кевин от наркотиците. Да бъде някъде, където американското правителство нямаше лесно да се добере до нея, й звучеше като истински рай.

— Ако… — Макар че вероятно по-подходящият въпрос беше когато, помисли си Алекс. — Ако не получиш вест от никого от нас до изгрев-слънце, иди да се видиш със Занг. Ако успея, ще ти позвъня от телефонен автомат.

Вал се поусмихна:

— Имаш номера ми. — Устните й се присвиха. — Знаеш ли, има един тип… Може да успея да се добера до една бронежилетка за служебно куче.

Алекс се взря в нея за момент, после почувства как лицето й започва да се сбърчва. С този нов план, самоубийствения план, наистина нямаше начин да опази Айнщайн.

— Гениална идея. Това ме кара да се чувствам по-добре. — Уверените й думи не съответстваха на изражението й.

Вал посегна с единия си бос крак и с него погали Айнщайн по гърба. Той тупна веднъж с опашка по мраморния под, но не особено въодушевено.

— Добре — каза Вал с по-ведър тон. — Готова си. Ще си нахвърлям багажа и тръгваме.

Когато Вал изчезна в дрешника, Алекс огледа лицето си. Вал отново се бе справила отлично. Алекс изглеждаше красива, но не лъскава. Косата беше очевидно нейна, което беше важно; определено щяха да я оглеждат като под лупа тази вечер и една перука щеше да е най-очевидният издайнически знак. Изглеждаше доста правдоподобна за ролята, която си беше избрала. Разбира се, щеше да се чувства по-удобно без никакъв грим — според нейния опит така се представяха хората в тази конкретна роля: без излишен шум или суета. Но това беше просто товар от миналото й.

Коленичи на пода до Айнщайн. Той вдигна поглед към нея с очи, чието изражение бе непогрешимо умолително. Тя го погали по муцуната, после го потърка по ушите.

— Ще направя всичко, което мога — обеща. — Няма да се върна без него. Ако прецакам това, Вал ще се погрижи за теб. Всичко ще бъде наред.

Очите на Айнщайн не се промениха. Те не приемаха извинения или утешителни награди. Просто молеха.

— Ще се опитам — зарече се тя. Облегна глава на ухото му само за миг. После, с въздишка, се изправи на крака. Айнщайн отпусна глава върху лапите си и също нададе тежка, пухтяща въздишка.

— Вал? — повика я Алекс.

— Две секунди — обади се Вал в отговор. Гласът й звучеше далечен, сякаш тя беше на другия край на футболно игрище. Тази баня беше хубава — като банята в тузарски хотелски апартамент, но не изумителна като тази в другото жилище на Вал. Може би тук разточителството беше запазено за дрешника.

Чу как Вал затваря вратата на дрешника и вдигна поглед; за кратко се шокира от промяната, после кимна.

— Изглежда доста подходящо — одобри тя.

— Благодаря — отвърна Вал. — Мога да се справя с някои части от шпионската работа.

Облеклото на Вал не можеше да мине точно за ненатрапващо се. Носеше нещо подобно на дълга диплеща се рокля, която я покриваше от брадичката до китката, а после се спускаше към пода, подобна на сари, но прикриваща по-голяма част от тялото; имаше подобни на голям шал части, които се спускаха като водопад около нея, прикривайки формата на тялото й. Изглеждаше като дреха, взета направо от модния подиум на ревю на авангардна мода и вероятно беше точно така. Беше запомняща се дреха. В гръб обаче единственото, което можеше да бъде забелязано по отношение на тялото й, беше, че е висока. Носеше гъста, тъмна перука с навити на масури къдрици, които стърчаха буйно във всички посоки. Тя също едновременно предизвикваше внимание и скриваше формата на главата й и покриваше части от лицето й. С черните слънчеви очила с широки рамки, които държеше в ръка, щеше да е добре скрита.

— Ще тръгваме ли? — попита Вал.

Алекс си пое дълбоко въздух и кимна.

* * *

Алекс паркира неугледния зелен ягуар на Вал до един брояч на хълма с изглед към голяма, мърляво сива бетонна сграда с офиси. Вал беше настояла за зелената кола — подарък от друг почитател, естествено. Каза, че това била колата, която нямало да й липсва, ако се наложело да я потопи в някое езеро.

От този ъгъл Алекс виждаше входа за подземния многоетажен паркинг. Всъщност беше някак тъжно, че Карстън така и не се беше преместил в по-хубав офис. Може би харесваше потискащото обкръжение. Може би му се струваше подходящо за работата и му харесваше нещата да си пасват. В плана му вероятно не беше влизало да направи нещата по-лесни за Алекс, но беше хубаво, че се бе получило така.

Тя и Вал седяха в ягуара вече повече от час; Вал излезе веднъж да пусне още монети в автомата за паркиране. Не говореха; умът на Алекс беше на километри оттам, действайки на усилени обороти, за да обмисли недостатъците на плана си и да се опита да ги поправи, доколкото беше възможно. Имаше толкова много неща, които трябваше да бъдат оставени на случайността; мразеше случайността.

Алекс предполагаше, че умът на Вал е в Пекин. Беше хубаво място, на което да избягаш. Вал може би дори щеше да е в безопасност там. На Алекс й се прииска двамата с Даниел да се качваха на самолет за Пекин точно сега.

Чакането вероятно не беше по-приятно за Даниел, отколкото беше за нея. Сега сигурно беше в парка без нищо, с което да запълва времето си, докато Алекс пристигнеше, без да има как да разбере какво става. Тя поне си имаше Вал, за да седи с нея, дори и ако никоя от двете не беше особено добра компания в момента.

Най-накрая долу нещо се раздвижи и тя седна по-изправена. Бариерата на бели и червени ивици при входа на гаража се вдигаше, за да пусне някого да излезе. И двата последни сигнала за тревога бяха от камиони с доставки, но този път от гаража се изтегляше тъмен на цвят седан. Алекс включи двигателя и бавно изкара колата на улицата. Някой натисна клаксон зад нея, но тя не благоволи да го погледне. Не откъсваше очи от колата. От това разстояние тя, изглежда, отговаряше на описанието на черното беемве на Карстън. Сега едва минаваше четири часът, не точно време, по което правителствените служители си тръгват.

Ето го първия голям шанс. Веднага щом се бе уверила, че дъщеря й е изчезнала, Ерин Карстън-Бойд сигурно се бе обадила на баща си, обзета от паника. Нали? Знаеше, че той заема важна правителствена служба. Сигурно го смяташе за могъщ и способен. Нямаше да разчита единствено на полицията, при положение че дъщеря й бе похитена. Редно ли беше това да отнеме толкова време? Последния път, когато Алекс бе успяла да провери, никой не се беше обаждал и Карстън още беше в кабинета си. И ръководеше разпита на Кевин, без съмнение.

Помисли си, че той щеше да тръгне към дъщеря си. Това й се струваше единствената реакция. Но какво, ако Карстън разполагаше с други варианти? Ако вместо това изпратеше специален отряд за операции под прикритие? Дали беше толкова хладнокръвен? Ако се налагаше да бъде… вероятно да.

Но със сигурност Дивърс можеше да се справи сам с разпита за няколко часа. Нали?

Сега Алекс шофираше много повече настъпателно, отколкото отстъпчиво, докато си проправяше с криволичене път напред, като отказваше да спре дори на най-настойчиво мигащите жълти светофари. Познаваше двата най-добри маршрута от службата на Карстън до зоопарка, откъдето предполагаше, че се е обадила Ерин. Дали ужасената майка щеше да напусне последното място, където бе видяла дъщеря си, преди да е напълно сигурна, че детето не се крие някъде в листака? Ако обаждането идваше от полицейски участък, за което имаше няколко възможни варианта, Карстън можеше да тръгне по голям брой различни маршрути.

Толкова много неща, оставени на случайността.

Беемвето се отправяше надолу по правилната улица, онази, която тя би избрала, за да стигне най-бързо до зоопарка. Освен това той караше малко неуверено. Тя внимателно се приближи иззад две други коли. Не искаше да го стресне.

Беше правилната кола. Табелките с номерата съвпадаха. Темето изглеждаше като това на почти изцяло плешивата глава на Карстън.

Алекс следеше дали няма да зърне очи в огледалото за задно виждане, но Карстън, изглежда, се беше съсредоточил върху пътя. Тя направи маневра и влезе в успоредното платно.

Предполагаше, че би трябвало да се почувства по-добре, задето тази част вървеше според плана. Но й се струваше, сякаш някой пробиваше широка дупка в дъното на стомаха й; помисли си, че ще се задави, докато се изтегляше успоредно до колата му. Защото ако тази част сработеше, това означаваше, че трябваше да продължи с останалата част от плана.

Отпред светофарът светна жълто. Колите се устремиха през платното като поток, но Карстън се бавеше. Знаеше, че е твърде назад, за да успее. Колата пред него също удари спирачки. Алекс можеше да отбие до линията в платното си — колата пред нея беше завила надясно. Вместо това спря точно до Карстън.

Помаха с лице, обърнато право към профила му. Движението бе умишлено широко, за да попадне в периферното му зрение.

Карстън автоматично хвърли поглед към движението: умът му явно беше някъде далече, челото му беше набръчкано от тревога. Отне му секунда да осъзнае какво вижда. В този миг на шок, преди да успее да натисне педала за газта, да извади пистолет или да набере номер, тя вдигна телефона в ръката си. Беше изкарала в близък план снимката със спящото лице на момичето.

Той овладя изражението си, когато фактите започнаха да се наместват.

Тя изскочи бързо от колата си и посегна към пасажерската врата на неговата. Не погледна назад, за да проследи как Вал се плъзна на шофьорското място, но чу вратата да се затваря зад нея. Алекс изчака с пръсти върху дръжката на пасажерската врата на беемвето, докато чу как ключалките щракват и се отварят. Покатери се вътре до него. Цялата безмълвна размяна беше отнела по-малко от две секунди. Хората в колите зад тях можеше и да са любопитни, но до следващия светофар вероятно щяха да забравят прехвърлянето.

— Завий наляво — каза тя на Карстън, когато Вал тръгна надясно и се отправи на изток ягуарът изчезна зад ъгъла.

Карстън се съвзе бързо. Даде мигач и се изтегли през лявото платно, като едва не удари вана, тръгнал да минава на светофара. Алекс извади телефона му от поставката за чаши, изключи го и го пъхна в джоба си.

— Какво искаш? — попита той. Гласът му звучеше спокойно, но тя долови напрежението в равната му интонация.

— Имам нужда от помощта ти.

Той си даде един миг да смели това.

— Завий надясно на следващия ъгъл.

Той предпазливо се подчини.

— Кой е партньорът ти?

— Наемник. Не те засяга.

— Наистина вярвах, че си мъртва този път.

Алекс не отговори.

— Какво си направила на Ливи?

— Нищо трайно. Засега.

— Тя е само на три. — В гласа му се долови нетипично потрепване.

Тя се обърна да го изгледа стъписано, но се оказа напразно, тъй като той нито за миг не отместваше поглед от пътя пред тях.

— Наистина? Очакваш да ме е грижа за цивилни граждани на този етап?

— Тя не ти е сторила нищо.

— Какво сториха трима невинни души в Тексас на теб, Карстън? Няма значение — каза тя, когато той отвори уста да отговори. — Този въпрос очевидно беше реторичен.

— Какво искаш от мен?

— Кевин Бийч.

Настъпи нова продължителна пауза, докато той преподреждаше нещата в ума си.

— На следващата пряка ще завиеш наляво — даде указания тя.

— Ти как… — Той поклати глава. — Не го държа аз. А ЦРУ.

— Знам кой го държи. И знам, че Дивърс изпълнява твоите указания при разпита му — блъфира тя. — Твоят специалист е човекът, който води случая. Сигурна съм, че знаеш къде го обработват.

Той се взираше с каменно изражение през предното стъкло.

— Не разбирам какво става — промърмори.

— Да поговорим тогава за онова, което разбираш — каза Алекс сурово. — Разбира се, спомняш си една малка смес на име Краен срок, която двамата с Барнаби забъркахме за теб.

Бледата му кожа започна да се обагря в цвят — морави петна, избиващи по бузите и врата му. Тя протегна телефона си и очите му автоматично се стрелнаха към него. Сега снимката отново беше в първоначалния си размер и интравенозната система, пъхната в ръката на внучката му, се открояваше на преден план. От нея висяха банката с физиологичен разтвор, банката със захранващото вещество и по-малка, тъмнозелена банка, прикрепена под нея.

Той се взря в снимката за една дълга секунда, после отново насочи поглед към пътя.

— Колко време? — попита през зъби.

— Проявих щедрост. Дванайсет часа. Един мина. Тази операция не би трябвало да отнеме повече от четири часа най-много. После Ливи ще бъде върната благополучно на майка си здрава и читава.

— А аз ще съм мъртъв?

— Ще бъда честна: шансовете който и да е от двама ни да се измъкне невредим не са добри. Много зависи от актьорските ти умения, Карстън. За твой късмет и двамата знаем колко убедителен можеш да бъдеш.

— Какво става, ако загинеш не по моя вина?

— Лош късмет за Ливи. И за майка й, като стана въпрос. Нещата са задвижени. Ако те е грижа за семейството ти, ще направиш най-доброто, наистина най-доброто, което можеш, за да ме измъкнеш жива.

— Може да блъфираш. Никога не си била толкова хладнокръвна.

— Политиката на действие се променя. Хората се променят. Да ти споделя ли една тайна?

Даде му един миг да отговори, но той само се взираше право напред със здраво стисната челюст.

— Кевин Бийч не е бил в Тексас, когато Дивърс изпрати ударния отряд. Аз бях. — Тя остави тези две думи да увиснат във въздуха за миг, преди да продължи. Карстън не беше единственият, който притежаваше актьорски умения. — Не съм тази, която ти някога познаваше, Карстън. Ще се изненадаш на какви неща съм способна сега. Тръгни по следващата пряка вдясно.

— Не знам какво се надяваш да постигнеш в случая.

— Да минем на въпроса — каза Алекс. — Къде е Кевин?

Карстън не се поколеба:

— На едно специално приспособено място западно от града. Преди беше помещение за разпит на ЦРУ, но не са го използвали от години. Официално е изоставено.

— Адресът?

Той го продиктува по памет, без да се поколебае.

— Каква е охраната?

Той хвърли поглед към нея: очите му я изучаваха в продължение на един миг, преди да отговори:

— Нямам такава информация. Но като познавам Дивърс, е повече от необходимото. Ще се престарае. Ужасява се от Кевин Бийч. Затова измисли цялата шарада с брата. Никакъв риск, така каза. — Карстън се изхили веднъж. Звукът беше горчив, без помен от весела нотка.

— Познава ли лицето ми?

Очите на Карстън се стрелнаха изненадано към нея:

— Значи ще го направиш?

— Ще ме познае ли? — запита тя настоятелно. — Каква част от досието ми е виждал? Показа ли му записа от метрото?

Карстън присви устни.

— Още от самото начало се разбрахме да… не смесваме ситуациите си. Информацията се предоставяше само при необходимост, възникнала заради конкретен случай. Преди години той щеше да има достъп до старата папка с документите по вербуването ти, протоколите ти от някои разпити. Все още е възможно да разполага с тях, но не и с нещо по-скорошно. Единствената снимка в онази стара папка беше от погребението на майка ти. Ти беше много млада, косата ти беше по-дълга и по-тъмна… — Той направи пауза, сякаш се беше вглъбил в мисли. — Дивърс не си пада по подробностите. Съмнявам се, че би успял да те свърже със снимката. Вече не приличаш толкова много на деветнайсетгодишната Джулиана Фортис.

Тя се надяваше да е прав.

— На карта е заложен не само моят живот — напомни му.

— Осъзнавам го. И… такъв риск бих поел. Но не знам какво си мислиш, че ще правиш, когато влезеш вътре.

Ние, Карстън, ние. И вероятно ще попаднем в градушка от куршуми.

— А Ливи плаща за това? Това не е приемливо — изръмжа той.

— Тогава дай ми повече материал за работа.

Той си пое дълбоко въздух и тя хвърли поглед към него. Изглеждаше изтощен.

— Какво ще кажеш за това — предложи тя. Действаше по интуиция. Беше слушала раздразнението на Карстън, насочено към онзи конкретен него в телефонните разговори, и си помисли, че се досеща кой е. В края на краищата именно планът на Дивърс се беше провалял така забележително отново и отново. — Дали ще е правилно да определя, че си недоволен от справянето на Дивърс с тази съвместна операция?

Той изсумтя.

— Разногласия ли имахте с Дивърс как да действате?

— Би могло да се каже.

— Той смята ли, че му имаш доверие да се справи с разпита на Кевин Бийч?

— Не, на този етап бих казал, че според него му нямам доверие дори да си закопчае ципа на панталона както трябва.

— Разкажи ми за твоя специалист по разпитите.

Карстън направи кисела физиономия:

— Не е мой. Лакей е на Дивърс и е пълен кретен. Казах на Дивърс, че човек като Бийч по-скоро ще умре, преди да проговори пред обикновен разпитващ. Можеш да бъдеш спокойна, ако за това се тревожиш. Няма да го пречупят. Бийч не е казал нищо за теб, освен че те е убил. Не мисля, че изобщо са проверили дали е истина. Честно казано, и аз го повярвах.

Тя се изненада:

— Значи така и не си ми намерил заместник?

Карстън поклати глава:

— Опитах. Не лъжех за това в началото. Спомняш ли си? „Истинският талант е дефицитна стока.“ — Цитира собствените си думи и въздъхна. — Дивърс вече отдавна държи отдела в мъртва хватка, още откакто изгубих „опасен актив“. ЦРУ блокира процеса ми на вербуване и затвори всичко, освен лабораторията. Всеки второкласен фармацевт може да създаде нещата, които произвеждаме сега. — Той поклати глава. — Държат се, сякаш не са първоначалната причина, поради която си опасна.

— Все още се преструваш, че не си участвал в това решение?

— Ако съм бил, сега понасям наказанието си за това. — Карстън се взря мрачно през предното стъкло.

— Дивърс ще бъде ли шокиран да научи, че си развивал странични таланти?

Карстън винаги беше бърз. Присви устни и кимна, докато обобщаваше:

— За около половин секунда, после просто ще се ядоса. Оказва стопроцентова подкрепа на настоящата програма, но знае, че съмненията ми се увеличават. Не, няма да е чак толкова изненадан.

— Не ти харесва как действа Пейс? Струва ми се прагматичен човек. Мислех, че ще се спогодите.

— Значи си навързала нещата и си се досетила. Мислех си, че може да успееш. Но се обзалагам, че никога нямаше да се сетиш, ако преди всичко Пейс не бе реагирал твърде пресилено. Безпокои ме не макиавелизмът, а глупостта. Стават грешки, но Пейс има склонността да съчетава една грешка с втора, по-сериозна, а после и трета. Забърка всички ни в тази каша.

— Какво искаш да кажеш, Карстън? Че сме на една и съща страна? Всеки допуска грешки, както каза ти, но не бива да разчиташ отново да проявя лековерие.

— Не очаквам да ми повярваш, но това е положението. Нямам какво да спечеля от настоящия замисъл. Ако Пейс успее, звездата на Дивърс ще се издигне. В крайна сметка ще стане директор на ЦРУ. Делото на живота ми вече се съсипва. На една и съща страна сме в по-голяма степен, отколкото осъзнаваш.

— Щом ти харесва да го твърдиш. Това не променя плана.

— Ще влезем заедно — каза той замислено. — Ти си тайното ми протеже. Настоявам да поемеш задачата за касапина на Дивърс. До този момент може да се получи. Не знам какво мислиш, че ще стане после.

Тя се опита да скрие трепването си, когато Карстън изрече думата касапин. Толкова много неща зависеха от това колко бе останало от Кевин.

— Ще видим — каза тя, като се стараеше да запази спокоен тон.

— Не, не ми казвай. Така е разумно. Стига да имаш план.

Тя не отговори. Планът й не беше достатъчно надежден.

— Просто от любопитство — попита тя, опитвайки се да отклони вниманието на Карстън от реакцията си. — Кога умря Доминик Хауген?

— Две седмици след като лабораторията в Джаму бе унищожена.

Тя кимна. Значи беше както бе подозирала. Барнаби беше видял нещо и беше започнал приготовленията си.

— Имам идея — обади се Карстън.

— Надявам се да е добра.

— Какво ще кажеш за имитиране на няколко наранявания? Може би превръзка през рамото? Имахме една ситуация в Турция преди девет дни, получихме добра информация от един ефрейтор с бърз ум. Точно човек, когото бих се заинтересувал да вербувам, обаче положението загрубя. Ефрейторът не преживя спасителната акция на вражеския отряд. Но може би с информацията е успял да се сдобие моят таен неофициален сътрудник, който се измъкна жив.

Тя се втренчи в него.

Той вдигна ръка, сякаш се предаваше.

— Добре, не е нужно да го правим по моя начин. Беше просто идея. Дивърс знае историята; ако включа и теб, това ще изглежда обмислено, а не толкова като спонтанно хрумване.

— Мисля, че мога да импровизирам няколко наранявания — каза Алекс сухо.

* * *

Бяха преговорили историята няколко пъти, преди да стигнат мястото на срещата, и той беше описал стаята за разпити подробно. Картинката не беше приятна и Алекс почувства как шансовете им за оцеляване стават по-мрачни.

Карстън спря на паркинга, прилежащ към малкия общински парк, и спря бавареца до единствената друга кола на паркинга според указанията. Макар да го очакваше, Алекс се стресна, когато видя едрия рус мъж, чакащ на пейката в парка.

Това беше първият тест и ако Даниел не го издържеше, тя щеше да прекрати операцията. Карстън със сигурност беше виждал снимките на Даниел по новините независимо колко се бяха старали двамата с Дивърс да не смесват действията си. Наблюдаваше Карстън с крайчето на окото си, преценявайки реакцията му. Лицето му не изразяваше нищо.

— Кой е това? — попита той.

— Новият ти сътрудник.

— Необходимо ли е?

— Изключи двигателя.

Даниел се изправи и тръгна бързо към тях. Алекс следеше за някаква промяна в изражението на Карстън, докато Даниел се приближаваше.

— Не мога да те наблюдавам всяка секунда, Карстън — каза тя със сладък гласец. — Отвори багажника.

Тя и Карстън чакаха мълчаливо, докато Даниел местеше екипировката от задната част на седана в багажника на беемвето. Когато свърши, той застана до вратата на Карстън в очакване.

— Излез — каза Алекс.

Бавно, като се стараеше ръцете му да се виждат през цялото време, Карстън отвори вратата и пристъпи навън. На излизане Алекс го видя как оглеждаше Даниел. Опита се да прецени Даниел безпристрастно. Той беше едър мъж и изглеждаше способен да се защити въпреки очилата и добавеното шкембенце. При тези обстоятелства беше логично Карстън да е предпазлив и вероятно изплашен, макар да го криеше добре.

Както бе инструктиран, Даниел не каза нищо. Срещна погледа на Алекс за миг само веднъж и запази безучастно изражение. Челюстта му се издаваше навън съвсем леко, така, както онзи път, когато бе заплашил пияните момчета в Оклахома Сити. Това го правеше да изглежда опасен, но също и да прилича малко повече на Кевин. Дали Карстън беше виждал снимки на Кевин?

Даниел спря до шофьорската врата с ръце, отпуснати отстрани покрай тялото, готов.

— Ръцете на покрива — нареди Алекс на Карстън. — Не мърдай, докато не се върна.

Карстън зае позата на заподозрян, проснат върху полицейска кола. Държеше главата си наведена, но на Алекс й беше ясно, че оглежда каквото можеше да види от Даниел в отражението на прозореца. Не даваше признаци да го е разпознал, но Алекс не можеше да е сигурна дали Карстън крие реакцията си. Разсейваше я начинът, по който светлините на паркинга хвърляха отблясъци на едни и същи места по плешивите глави на двамата.

— Това е господин Томас — каза тя на Карстън. — Ако се опиташ да ме издадеш или да избягаш, или да ме нараниш, ще си мъртъв след приблизително две и половина секунди.

Върху слепоочието на Карстън се образуваше мънистена капка пот. Ако това беше преструвка, Алекс беше искрено впечатлена.

— Няма да направя нищо, с което да изложа на опасност Ливи — процеди той.

— Хубаво. Веднага се връщам. Ще отида да си импровизирам някакви наранявания.

Светлосините очи на Даниел се стрелнаха бързо към нея, когато тя изрече думата наранявания; застави ги да се насочат отново към Карстън.

Всичките й неща бяха прилежно прибрани в багажника на беемвето. Отвори ципа на торбата с материалите за първа помощ и затършува бързо, докато намери каквото й трябваше, после отряза малко марля и лейкопласт. Взе си ръчната чанта и се извърна, оставяйки багажника отворен. Обществената тоалетна беше точно от другата страна на малката детска площадка. Отиде бързо в дамската тоалетна и светна лампите.

Нямаше плот и нищо не беше почиствано от дни, може би от седмици, затова не свали чантата от рамото си. С грубия сапун на прах изтърка прекрасния грим, който Вал беше нанесла. Така беше по-добре. Гримът изглеждаше неуместно, а парченцето фалшива кожа щеше да накара всекиго, погледнал я отблизо, да застане нащрек. Синините и превръзките й очевидно щяха да привлекат внимание, но щяха и да я направят по-малко разпознаваема. Щеше да има по-малка вероятност хората да огледат лицето отдолу.

Беше доволна да види остатъците от синините по очите си, жълтото очертание на избледняващата синина на бузата си. Лепилото за рани върху челюстта й беше нанесено твърде любителски, но един нормален човек щеше да остави превръзката въпреки всичко.

Нямаше кърпи, само повреден сешоар за ръце. Подсуши лицето си с тениската, после залепи марлята на челюстта и ухото си, възползвайки се от допълнителните секунди да свърши работата както трябва, за да изглежда като извършена от лекар. Черната й тениска и плътният клин вършеха работа — удобните дрехи бяха част от работата, а лабораторната престилка в багажника щеше да й придаде професионалната външност, която искаше.

Докато се връщаше към колата в настъпващата тъмнина, чу как Карстън се опитваше да заговори Даниел, но Даниел се взираше надолу към него с плътно стиснати устни.

Алекс извади лабораторната престилка от багажника и я облече, после прокара длани надолу по предницата й да изглади гънките. Когато остана удовлетворена, затвори багажника и отвори задната врата.

— Свободно, Лоуъл — каза тя на Карстън. Той се изправи предпазливо. — Ще се возиш с мен отзад. Господин Томас ще кара.

— Доста е мълчалив тоя приятел — подхвърли Карстън, докато се снишаваше да се провре през отворената врата.

— Не е тук, за да те забавлява, а за да следи да се държиш както трябва.

Алекс затвори вратата зад него, после заобиколи колата, за да влезе от другата страна. Карстън се втренчи в нея.

— Лицето ти… много реалистична работа, Джулс. Умела. Нямаш вид, сякаш в момента носиш какъвто и да е грим.

— Развих множество нови умения, а името е д-р Джордан Рийд. Моля, насочи г-н Томас към целта на пътуването ни. След като изминат пет минути от потеглянето, ще си получиш телефона обратно.

Погледът й срещна този на Даниел в огледалото. Той съвсем леко поклати глава. През времето, когато бяха сами, Карстън не беше казал нищо, което да накара Даниел да си помисли, че е бил разпознат.

Даниел включи двигателя. Карстън му даде адреса и кратки указания за посоката. Даниел кимна веднъж.

Карстън се обърна към Алекс и попита:

— Предполагам, че в момента при Ливи има човек?

— Предположенията никога не са безопасни, знаеш го.

— Ако положа всички усилия, Джулс, ако направя всичко, каквото мога… — подхвана Карстън. Тонът му внезапно стана уязвим. — Моля те. Моля те, пусни Ливи. Обади се, направи каквото трябва. Дори ако… дори ако няма да се измъкнеш. Знам, че имаш пълно основание да ме нараниш, но моля те, не и малката. — Към края вече само шепнеше. Беше готова да предположи, че говореше от сърце, доколкото имаше такова.

— Не мога да направя нищо за нея, ако не успея да се измъкна. Съжалявам, Карстън, иска ми се да можех да направя нещата различно, но нямах нужното време или ресурси.

Той стисна ръцете си в юмруци в скута и се втренчи в тях.

— По-добре е да знаеш какво правиш.

Тя не отговори. Той вероятно можеше да се досети какво означаваше това.

— Ако загинем — каза той, с по-силен глас, — поне вземи с нас онова копеле Дивърс. Можеш ли да направиш това?

— Ще се постарая специално.

* * *

— Вече пътуваме от пет минути приблизително.

— Добре, ето.

Алекс подаде телефона на Карстън. Той го включи, после, след секунда, избра един номер от списъка с контакти. Звънът на телефона прозвуча два пъти по високоговорителя на колата.

— Защо ме прекъсваш? — отговори някакъв мъж. Гласът му бе снишен почти до шепот, но Алекс долови, че беше плътен баритон. Звучеше раздразнен.

Карстън също беше раздразнен:

— Приемам, че няма напредък.

— Нямам време за това.

— Никой от нас няма време за това — процеди Карстън. — Стига толкова. Ще бъда на входа след две минути. Постарай се да очакват мен и асистентите ми.

— Какво… — започна Дивърс, но Карстън затвори.

— Доста войнствено — коментира Алекс.

— Това е обичайната ни форма на общуване.

— Надявам се.

— Ще си изпълня ролята, Джулс. Ако Ливи не беше замесена, мисля, че всъщност щях да се наслаждавам на това. Толкова ми е дотегнал онзи надут глупак.

Сградата, пред която спряха, щеше да изглежда изоставена, ако до входа нямаше паркирани две коли. Малкият паркинг бе предпазен със стръмни, изкуствено издигнати хълмове, които го обкръжаваха от три страни; четвъртата беше заета от безличната, едноетажна бетонна постройка. Фасадата на сградата не се виждаше, докато човек не влезеше в паркинга. Мястото беше скрито сред цели километри от складове и офис сгради в стила на съветските жилищни блокове, всичките безспорно притежавани от някой правителствен клон и всичките — привидно празни. Празен беше и лабиринтът от пътища, криволичещ през тях. Алекс се съмняваше, че някой ще се мотае тук случайно, и се радваше, че беше взела Карстън да ги насочва през лабиринта. Надяваше се, че Даниел е внимавал. Беше се опитала да запамети маршрута, но вероятността тя да е там, за да го изведе обратно навън, не беше голяма.

В малките прозорци, закрити с щори, нямаше светлини, но това се очакваше. Сутеренът беше само маскировка.

Карстън излезе и заобиколи, за да й задържи вратата на колата отворена, вече играейки ролята си. Тя почти се усмихна, спомняйки си как бяха стояли нещата, когато тя беше талантът. Е, това беше ролята, която трябваше да изиграе тази вечер. Щеше да й се наложи да влезе в образ.

Даниел измъкна стоманеното куфарче за инструменти на колелца от багажника и го докара до нея. Някой вероятно вече наблюдаваше, макар че Алекс не можеше да види къде са скрити камерите.

— Внимателно с това — упрекна го тя строго, като пое дръжката от него. Оправи левия си маншет и изтупа въображаема прашинка от ръкава си. Даниел отиде да застане точно зад дясното рамо на Карстън. Тя забеляза златния пръстен на кутрето му. Не се вместваше съвсем в картинката, но останалата част от него се вписваше — дори на тъмния паркинг черният му костюм изглеждаше точно както трябва, консервативен, не скъп; всеки агент на ФБР в страната имаше костюм точно като този в дрешника си. Нямаше значка, но пък от никого, който работи като асистент в този отдел, нямаше да се очаква да носи знак за самоличност. Тази организация не си служеше със значки.

Тя изправи рамене и се обърна с лице към тъмната сграда, опитвайки се да приеме факта, че вероятно нямаше да види този грозен паркинг никога повече.