Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (6)

IV.

От известно време Калуст усещаше леко стягане в гърдите. Не знаеше как да го назове, изпитваше само гняв, разочарование, безсилие и тревога — разяждаща смес, която кипеше във вените му и го изгаряше отвътре.

Тези му настроения го правеха по-раздразнителен и капризен от обикновено и всяваха смут сред всички наоколо — от домашните прислужници до най-уважаваните му съдружници. Както по време на онзи обяд в „Карлтън“, когато си изпусна нервите само защото сервитьорът се бе забавил минута.

— Трябва да се успокоиш, старче — посъветва го тогава Хендрик, почувствал се неудобно от скандала, на който бе станал свидетел. — Нервите ти са опънати и трябва да се погрижиш за това. — Свъси вежди, сякаш внезапно му бе хрумнало нещо. — Слушай, защо не си вземеш отпуск? Може да ти се отрази добре…

Само че Калуст нямаше нужда от почивка. Вместо да се прибере в апартамента си в „Риц“ на „Пикадили“, както обикновено, този следобед реши да си отиде вкъщи. Знаеше, че Нунуфар е проницателна жена и отдавна е забелязала тревожността му. Затова Калуст реши, че тя би могла да му помогне да се справи по най-добрия начин с онова, което го измъчваше.

Когато пристигна на „Хайд Парк Гардънс“ 38 обаче, жена му не беше у дома.

— Милейди отиде до „Херъдс“, сър — съобщи му икономът с присъщите маниери на един английски butler^[1]. — Но сигурно няма да се бави, защото ми заръча чаят със сметана и кифличките да са готови точно в пет.

Превзетото поведение на Хъмфри обикновено забавляваше Калуст, може би точно затова плащаше добре за услугите му, но в този момент то истински го подразни.

Отпрати го с нетърпелив жест, роптаейки, и цял час не можеше да си намери място; обикаляше салона, за да минава времето и да размишлява върху проблема.

Когато съпругата му най-сетне се прибра, той я посрещна с обвинителна тирада.

— Къде беше? — попита Калуст, въпреки че прекрасно знаеше отговора. — Бива ли да се разхождаш по улиците в този час?

Нунуфар остави торбите във фоайето.

— Но… аз излизам на разходка всеки следобед — отвърна тя. — Какво става? Случило ли се е нещо?

Мъжът й си пое дълбоко дъх, като усещаше как гневът се надига в гърдите му, неспособен да го успокои.

— Просто нищо не върви, ето това става! — извика ядосано той. — Тази проклета война ще ни довърши! Бизнесът е замразен и вече не е безопасно човек да отиде дори до Париж! И по-лошо — османците вече официално са наши врагове и германците се готвят да сложат ръка на петрола в Месопотамия! Британското правителство конфискува германските акции в Турската петролна компания и сега тази фирма, която създадох с толкова усилия, е изоставена и от „Англо-Персиян“, които отказват да покриват разходите. — Посочи към портрета на сина си на бюфета в салона. — Ами… ами… Крикор! Синът ми е луд! Луд! Как е възможно арменец с британско гражданство да реши да отиде в Османската империя в такъв момент? Да няма елементарно чувство за мярка? Да не би да му е омръзнал животът? Що за глупост е това? Как изобщо му е хрумнало?

Виждайки как съпругът й губи контрол, Нунуфар се приближи и докосна бузата му, което веднага го успокои.

— Това е проблемът, нали? — прошепна тя. — Сърдит си на Крикор.

Само тя го разбираше, помисли си за сетен път той. Нежното й докосване и милите думи за миг укротиха звяра, който се бе вселил в него. Отправи се към дивана до камината и за пръв път този следобед успя да поседне и да остане спокоен поне за малко.

— Да, тревожа се за Крикор — призна той. — Момчето ни няма и най-малка представа какво прави, разбираш ли? Той не познава турците като нас и вероятно си мисли, че британското възпитание му осигурява имунитет. Но миналото винаги ни настига, особено в тези смутни времена.

Заинтригувана от думите на мъжа си, Нунуфар остана права, докато се взираше в него, внезапно разбрала, че не й бе казал всичко.

— Но какъв точно е проблемът? — попита тя. — Защо си толкова сърдит на Крикор? Какво не ми казваш?

Калуст въздъхна дълбоко и в жест на безсилие примирено вдигна ръце.

— Знам само онова, което Салим бей ми разказа през 1913 година, точно след като Османската империя загуби Балканската война — започна той. — Посъветва ме да избягвам пътуванията до Константинопол за известно време, тъй като сред хората му витаело чувство на — цитирам точните му думи — отмъщение.

— Отмъщение ли? Но за какво?

— Турците побесняха, когато изгубиха цялата Румелия в полза на българи, сърби, черногорци и гърци. За тях това е унизително, разбираш ли? Затова искат да си отмъстят. След като загубиха Балканската война, те забравиха за понятието „османци“ и започнаха да се наричат „турци“. Салим бей ми разказа, че вътрешният министър Талат паша разправял на всички как трябва да изтребят християните от земите си и ги нарекъл „вътрешни тумори“, които щели да бъдат „изрязани“.

— Те така си говорят…

— Не са празни приказки! — възкликна Калуст. — Във вестника пише, че турците са арестували стотици арменски интелектуалци и са ги депортирали в провинцията. Само Господ знае какво може да ги сполети…

Притеснена, Нунуфар смръщи чело и с лека стъпка се отправи към креслото до съпруга си, събу обувките си и приседна със сгънати крака.

— Мили боже! — възкликна тя, най-накрая проумяла напълно тревогата на мъжа си. — Щом е така, значи, си прав. Положението там е като бомба със закъснител. — Прехапа устни. — Ами сега? Какво ще правим?

— Не знам. Ти как мислиш?

— Трябва да говорим с Крикор, това е ясно.

— Лесно е да се каже — възрази Калуст. — Но къде е той? Единственото му писмо до нас е от Женева, в което казва, че ще пътува за Константинопол и после за провинцията, хукнал след някаква фуста. — Взря се в жена си. — Да не ти е споделил нещо?

Нунуфар поклати глава.

— Разбира се, че не — увери го тя. — Обаче има начин да разберем…

— Как?

Жената зарови ръка в косата си и започна да навива един кичур на пръста си, както правеше винаги, когато обмисляше някакъв проблем.

— Не забравяй, че имаш отлични контакти в Константинопол — напомни му тя — Защо не попиташ Салим бей?

При тези думи Калуст се стегна и скочи на крака. Беше му писнало да се тревожи, искаше да действа.

— Чудесна идея! Ще му пиша.