Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (37)

VIII.

Просторното фоайе, облицовано в италиански мраморни плочи, покрити с огромен персийски килим, завършваше с великолепно широко и лъскаво стълбище, което се виеше нагоре със своя парапет от ковано желязо, а в основата му бе поставена статуя на жена от полиран бял камък, толкова светла и блестяща, сякаш бе изваяна от слонова кост.

— Ах, „Диана“ на Удон! — възкликна първият гост, сър Кенет Барк, съзерцавайки скулптурата с чаша шампанско в ръка. — Поздравявам ви, драги Саркисян! Истинско съкровище, няма съмнение. Все още не мога да повярвам, че от „Ермитажа“ са я продали.

Домакинът доволно изсумтя.

— Вече ми предложиха един милион долара за нея, знаете ли? Но не я продавам. Мястото на „Диана“ е тук.

Строежът на голямата резиденция на „Йена“ номер 51 бе отнело две години и половина, обзавеждането бе продължило пет месеца, но най-после беше завършена. За да го отпразнува, Калуст бе организирал елегантно тържество в тесен кръг, на което бе поканил уредника на Националната галерия и негов съветник по закупуването на художествени творби сър Кенет Барк, както и пълномощния министър на Персия в Париж Реза Мосед. И сина си, разбира се.

Чу се звънецът на вратата и Нунуфар се втурна да отвори.

— Сигурно е Негово Превъзходителство.

Наистина беше министър Мосед — блед и нисък мъж, с когото Калуст се срещаше, когато персийското правителство се нуждаеше от съвет по въпроси, засягащи петролните концесии. Макар мюсюлманин, съблазнителният вкус на шампанското не му бе чужд и дипломатът отпиваше от чашата си, докато домакинът го развеждаше из къщата.

— Няма съмнение! — повтори няколко пъти той. — Този палат е достоен за най-богатия мъж на света.

— Не говорете така, господин министър — отвърна Калуст с престорено неудобство. — Това е просто една скромна вила…

— А, трябва да е много скъпа вила — пошегува се сър Кенет Барк. — Представям си данъците, които досега не плащахте, защото бягахте от хазната като дявол от тамян! Нали затова живеехте в хотел? Как ще твърдите сега, че сте просто турист, щом вече имате дом?

— Драги, няма да дам и стотинка.

— Така ли? — Той махна с ръка наоколо. — Ами това?

Домакинът посочи към статуята „Диана“ и картините във фоайето.

— Нима не виждате всички тези произведения на изкуството? — попита той. — Сградата се води музей. — Повдигна вежди. — Както знаете, музеите не плащат данъци…

В къщата отекна смях.

— Ах, друже! Не си поплювате…

Липсваше само Крикор.

Докато го чакаха, домакините показаха на гостите си някои от стоте картини, изложени в резиденцията. Разходиха се из приемните зали, сега превърнати в галерии със специални лампи, които осветяваха изображенията, а температурата и влажността се регулираха от климатична инсталация, която впечатли всички.

— Oh, c’est magnifique!^[1] — възкликна министър Мосед, когато застана пред осветената картина на Рубенс. — Тези платна са достойни за „Лувъра“!

Гостите се полюбуваха на портрета на Хелена Фурман, на черната сатенена рокля и перото в ръцете й, сътворено от четката на Рубенс.

— Честно казано, господин Саркисян — подхвърли сър Кенет Барк, — подобни съкровища не трябва да остават скрити. Трябва да отворите вратата си за посетители. Познавам ценители на изкуството, които със сигурност биха искали да се насладят на тези красоти.

Лицето на Калуст грееше от гордост.

— Знаете ли, скъпи друже — заговори той със сведен от привидна скромност поглед, — аз съм ориенталец, а ние, ориенталците, обикновено не сваляме кхимара от лицето на жените от харема, за да радват чуждите погледи.

Забележката породи нови изблици на смях.

— Добре казано — каза персийският министър и погледът му отново попадна върху портрета на Хелена Фурман. — Но кажете ми, какво ви гарантира, че тази картина наистина е на Рубенс?

Домакинът и уредникът на Националната галерия съучастнически се спогледаха.

— Експертизата направи самият сър Кенет — разкри Калуст. — Допитах се до още двама специалисти, които също потвърдиха автентичността на творбата веднага щом пристигна от „Ермитажа“. Бъдете спокоен. Картината наистина е на Рубенс.

Но Реза Мосед не се отказа.

— Ами ако въпреки всичко се окаже, че картината е фалшификат? — Заговори по-тихо, сякаш искаше да уточни нещо важно. — Просто отбелязвам, че е възможно, нищо повече. — Възвърна нормалния тон на гласа си. — При това положение още ли ще харесвате картината?

Арменецът поглади брадата си и се замисли, докато погледът му се губеше в бялото перо на платното.

— Ако е фалшива ли? В такъв случай картината ще изгуби стойността си.

— Но ще продължите ли да я харесвате?

— Разбира се, че не.

— Все пак това ще е същата картина — отбеляза персиецът. — Значи, твърдите, че красотата на творбата зависи от подписа върху нея. Не смятате ли, че е малко прекалено?

Калуст отново погледна към сър Кенет, но този път го молеше за помощ.

— В този случай красотата на картината не зависи от това кой я е подписал — намеси се уредникът на Националната галерия. — А от нейната автентичност.

— Да, но това не отговоря на въпроса ми — настоя министър Мосед. — Автентична или не, картината си е същата. Защо в единия случай платното е красиво, а в другия — не? Все пак си е същата картина…

— Всъщност повдигате много интересен и важен въпрос — отбеляза англичанинът. Обърна се към Калуст. — Помните ли, господин Саркисян, когато веднъж ви казах, че между доброто и красотата съществува тясна връзка?

— Как да не помня? Това е историята за вулкана, който застрашава живота ми и аз го намирам за ужасяващ, и за вулкана, който, наблюдаван отдалеч, е изумително красив.

— Този пример показва връзката между доброто и красотата — потвърди сър Кенет. — Навремето обаче не ви казах, че красотата е свързана и с истината. Да кажем, че образува триъгълник с доброто и истината. Въпросът, зададен от Негово Превъзходителство, ни препраща точно към този аспект на истината. Защо една автентична картина е красива, а фалшивата не е? Отговорът е обезпокоително елементарен: автентичното е истинско, а фалшивото е лъжливо. С други думи красотата по природа е истинска, дори и вашата истина да е просто метафорична. „Оливър Туист“ от Чарлс Дикенс е красив роман, защото ни разказва истината за момчетата от лондонските улици; „Процесът“ от Кафка също е хубава книга, тъй като ни разкрива реалността на съдебната система, където човекът всъщност няма никакви права. „Пиета“ на Микеланджело е изключително красива скулптура, защото достоверно ни показва болката на майка, изгубила детето си. Моцартовият „Реквием“ е прелестна мелодия, защото изразява истината за трагедията на смъртта.

Калуст насочи вниманието си към пълномощния министър на Персия.

— Да, точно така — каза той, присвоявайки си думите на съветника си по изкуство. — Тази картина на Рубенс е красива, защото е автентична. Ако беше фалшификат, сега щяхме да съзерцаваме една лъжа. Красотата на „Портрет на Хелена Фурман“ се крие в неговата истинност.

— Именно защото е истинска, красотата се свързва с доброто — подчерта сър Кенет. — Сякаш красотата, доброто и истината са трите върха на един и същи триъгълник.

Домакинът заведе гостите си на първия етаж и им показа разкошно обзаведената си спалня, от която се влизаше в изящно изработена баня.

— Знаете ли на кого ми напомня този стил? — попита уредникът на Националната галерия, от чийто поглед не убягваше нито един детайл. — На Лалик^[2].

Арменецът се усмихна, сияещ от щастие.

— Точно Лалик я е правил!

— Наистина ли?

— Запозна ни Сара Бернар на един от приемите, организирани от Нунуфар преди години и… voila!

Излязоха на просторна тераса, облицована с италиански мозайки. Имаше тисов плет, който хвърляше сянка в голямо правоъгълно езеро с шадравани. Внушителни мраморни колони поддържаха съоръжение с висящи градини, а малко по-нататък, сякаш бе част от двора на резиденцията, се издигаше Триумфалната арка. Струваше им се, че бяха преместили Версай в центъра на Париж.

Вниманието на гостите бе привлечено от безспирно чуруликане и те забелязаха клетките в дъното на терасата.

— Птици ли има тук?

В отговор очите на Калуст заблестяха. Той ги поведе нататък и им показа отделеното пространство, където се разхождаха фазани, пауни, пеликани, папагали и други птици — истинска феерия от цветове и звуци. Домакинът отвори вратата на клетката, извади два пауна с пищни пера и ги пусна на терасата пред очарованите гости.

— Както знаете, паунът е символ на персийския престол — каза арменецът. — И така, в чест на Негово Величество днес ще оставим тези два пауна на свобода. — Той се взря в птиците, които вече се разхождаха наоколо. — Не са ли красиви?

Птиците се повъртяха малко сред присъстващите на терасата, но вероятно изплашени от толкова много хора, размахаха крилата си, скочиха върху плета и полетяха, предизвиквайки тревожни възгласи от страна на гостите. Всички се втурнаха към плета и видяха птиците да кръжат над улицата, докато накрая кацнаха. Като същински пешеходци те заприпкаха по булевард „Йена“, като се спираха да клъвнат каквото намерят но асфалта пред погледа на минаващите парижани.

— О, не! — възкликна Калуст. Обърна се отчаяно към приветливия иконом, който придружаваше господаря и гостите му по време на обиколката из къщата. — Жилбер, направи нещо! — Посочи към улицата. — Отиди да ги прибереш, по дяволите! Обади се на полицията! Извикай пожарникарите! Размърдай се, човече!

Икономът смутено се обърна и изчезна в къщата. Гостите останаха навън, наблюдавайки как пауните се разхождат по авеню „Йена“. След малко се появи изплашеният Жилбер и се затича след тях, в същия миг дойдоха и жандармите, които се опитваха да му помогнат да хване пауните, прелитащи от едно място на друго. След малко долу дотичаха и портиерите, четиримата прислужници и телефонистът. На улицата настана истинска суматоха, която бързо се премести на ротондата на площад „Етоал“, няколко метра по-нататък, накъдето бяха избягали птиците, последвани от преследвачите си.

Голямата трапезария на партера бе помещението, около което бе изградена останалата част от резиденцията. Гостите се възхитиха на изящната декорация — по стените висяха златни и сребърни гоблени, изработени през XVI век във Ферана по поръчка на кардинал Матуа. Стомасите им обаче започваха да стържат. Всъщност именно гладът ги накара да напуснат терасата, откъдето следяха със смесени чувства спектакъла по залавянето на пауните около площад „Етоал“; гостите се забавляваха, а домакинът наблюдаваше гледката угрижено.

— Ама че работа! — оплака се Калуст. — Само гледайте как ще изгубя великолепните си пауни! — Погледна часовника в салона и нетърпеливо цъкна с език. — Ах, този Крикор! Закъснява вече с цял час!

— Да, по-добре да започваме — каза Нунуфар и плесна с ръце към прислужниците. — Сервирайте обяда!

Настаниха се около махагоновата маса, а след малко се появиха портиерът и двама слуги с новината, че един от пауните е кацнал върху Триумфалната арка. Този подвиг бе посрещнат с възхищение сред гостите и породи някои коментари, когато бе сервирано първото от четирите ястия, приготвени за обяда — фазан с кестени и сливи, който ухаеше божествено.

— Фазанът — пошегува се сър Кенет Барк — нали не е от вашия птичарник?

Всички се разсмяха.

— Обикновено — обясни Нунуфар — не ядем обитателите на дома си.

Домакинята се увлече в оживен разговор с уредника на Националната галерия и поиска мнението му за няколко бижута, които бе купила от „Картие“ преди няколко дни, докато Калуст бе посветил вниманието си на министър Мосед.

— Е, как вървят нещата с „Англо-Персиян“? — поинтересува се той. — Дарси прилично ли се държи?

Дипломатът се засмя.

— О, господин Саркисян, беше наистина забавно! Благодарение на вашите изчерпателни съвети Негово Величество отмени концесията от 1901 г. и договори нова. „Англо-Персиян“ имаха наглостта да декларират само триста хиляди долара приходи за 1931 г., представяте ли си?

— Предупредих ви. Когато видях счетоводните книги от миналата година, веднага разбрах, че тези типове укриват печалбата си, за да ви плащат по-малко.

— Както сигурно предполагате, Негово Величество толкова се вбеси, че анулира концесията по вашия добросърдечен съвет. След това я предоговорихме с по-висока рента. Заплашиха ни със съд, с оплакване до ОН и какво ли не още, но накрая се примириха.

— Какъв е районът на концесията?

— Намалихме я на една пета, както ни препоръчахте. Сега разполагаме с четири пети от терена, които да отдадем на други компании. Имате ли някоя предвид?

— Може би. Ще ви кажа по-късно.

Персийският министър отпи глътка червено вино.

— Какво мислите за новата власт в Германия? — попита той, щом остави чашата си на масата. — Как ви се струва този господин Хитлер?

Смяната на темата на разговора заинтригува домакина и той се зачуди каква ли е целта на въпроса.

— Не вярвам на германците още откакто живеех в Константинопол — отвърна Калуст. — Те са безскрупулни грубияни, неизтощими като машини, но също толкова студени, сякаш лишени от чувства. Стига ви да видите как военните на кайзера с бездействието си помогнаха на турците в изтребването на сънародниците ми по време на Световната война. Тези хора нямат сърца, казвам ви. — Наведе се към госта си. — Не ми казвайте, че Негово Величество шахът възнамерява да даде на германците част от концесионния терен, отнет от „Англо-Персиян“…

Дипломатът смутено се усмихна.

— Много сте проницателен, както винаги… — потвърди той. — Но това е само идея. Негово Величество би желал да узнае мнението ви за господин Хитлер.

Домакинът се облегна назад и се замисли.

— Не се забърквайте с него — каза накрая той. — Съдейки по изявленията му, откакто е станал канцлер, господин Хитлер е военен авантюрист, а това не предвещава нищо добро. Думите, които чуваме от Берлин, напомнят малко на германските речи преди Световната война. Интересно, че по онова време господин Чърчил бе Първи лорд на Адмиралтейството и добре си спомням, когато каза, че войната с Германия е неизбежна. Какво стана? Избухна война. Сега отново господин Чърчил предупреждава, че господин Хитлер е повел Германия в същата посока. Щом първото му предсказание се сбъдна, може би така ще стане и с второто.

Персийският пълномощен министър придоби скептично изражение.

— Не ни ли стига Световната война? Наистина ли смятате, че в Европа ще избухне нов конфликт?

— Опасявам се, че ако господин Хитлер не се оттегли от властта, войната ще е неизбежна.

Слугите отнесоха предястието от фазан и започнаха да сервират нови ястия, но министър Мосед дори не забеляза; бе твърде погълнат от важния въпрос, който обсъждаха.

— Ако някой друг, а не вие, бе казал това, нямаше да повярвам — отбеляза той. — Според вас по какъв начин Персия би могла да се замеси в евентуална война в Европа?

Калуст разпери ръце, сякаш отговорът беше очевиден.

— Чрез петрола, разбира се! Не забравяйте, че германците не разполагат с директен достъп до петролните находища. Те бяха изключени от концесията на Месопотамия след Световната война и зависят от нашите доставки. Ако искат да станат велика империя, трябва да се сдобият със собствени петролни кладенци.

— Значи, несъмнено ще ни платят щедро за концесията на нашите територии…

— Безспорно — призна арменецът. — Но дали това влиза в интересите на Персия в дългосрочен план? Не забравяйте, че страната ви граничи с Британска Индия. Ако избухне война и вие снабдявате Германия с петрол, Великобритания ще трябва да нападне Персия, за да осуети доставките на горива. Германците ще отвърнат и страната ви ще се превърне в огромно бойно поле. — Размаха пръст срещу събеседника си, сякаш го предупреждаваше. — Сигурни ли сте, че точно това искате?

Дипломатът го гледаше втрещен.

— Наистина ли смятате, че подобно нещо е възможно?

Арменецът впи черните си очи в министъра, сякаш за да подчертае думите си.

— Не се забърквайте с германците — заяви твърдо той. — С тези семена няма да пожънете добра реколта.

Министър Мосед замълча за момент, разсъждавайки над думите на събеседника си. Бе свикнал да се доверява на дребничкия арменец, когото шахът толкова уважаваше, и казаното от него днес го бе шокирало. След няколко минути се посъвзе. Пъхна ръце в джобовете на фрака си и отново се обърна към домакина.

— Знаете, че Негово Величество и аз ценим високо мнението ви — каза той и извади от джоба някакъв плик с печат на пауновия трон в ъгъла. — Ето защо чрез това писмо, изпратено ми от Негово Величество, ви предлагам персийско гражданство и ви каня да станете икономически съветник на нашата легация и преди всичко на двореца.

На масата настъпи тишина, породена от този тъй неочакван тържествен момент. Дипломатът стана от мястото си и с лек поклон връчи писмото на домакина. Калуст, който също се бе изправил, кимна, взе плика и го отвори. Прочете писмото от шаха, което представляваше официална покана. Сетне сгъна документа и също се поклони.

— Уведомете Негово Величество шаха, че съм поласкан от оказаното доверие и че ще направя всичко по силите си да оправдая възложените отговорности.

Нунуфар и двамата гости го аплодираха и за да отпразнуват случая, Калуст нареди да донесат още шампанско. Прислужниците се втурнаха към кухнята и точно когато се върнаха с бутилките „Дом Периньон“, се чу звънецът на вратата.

— Сигурно е Крикор! — възкликна домакинът. — Най-сетне.

Тъй като икономът още не се бе върнал от лова на пауни, един от слугите отиде да отвори. Във фоайето се чуха гласове и миг по-късно в трапезарията влезе Крикор.

Зад него вървеше жена, която Калуст разпозна с нескрита неохота.

— Извинете, че закъсняхме — поздрави весело Крикор. — Мария Силвия се забави с тоалета си. Знаете ги какви са жените… Винаги се бавят.

Двамата новодошли поздравиха гостите и семейство Саркисян. Калуст посочи местата им около масата, но преди да се настанят, Крикор хвана Мария Силвия за ръка и се изправи пред родителите си.

— Първо искам да ви съобщя нещо — каза тържествено той и загледа приятелката си. — Тази сутрин поисках ръката на Мария Силвия. — Отново се обърна към родителите си и се усмихна глупаво. — Щастлив съм да ви кажа, че тя прие.

Думите на бъдещия младоженец бяха посрещнати с абсолютно мълчание.

Смаян от изявлението на сина си, Калуст понечи да каже нещо, но не можа да издаде и звук, като риба на сухо. Съвзе се от моментното си вцепенение едва когато чу вик и усети някакво движение до себе си. Обърна се стреснато и видя свлечено на пода тяло.

Нунуфар бе припаднала.