Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (43)

XIV.

Слънчев лъч освети мургавото лице на Реза Мосед. Въпреки че не беше горещо, по слепоочието на иранския пълномощен министър във Виши се стекоха две капки пот, щом видя Калуст в стаята си в хотел „Амбасадор“, който при дадените обстоятелства се бе превърнал в седалище на иранската легация във Франция. На стената имаше фотография на шаха в парадна униформа и тържествена поза, а настолният календар върху нощното шкафче бе обърнат на страницата на август 1941 година.

— Новините от Техеран са много лоши — прошепна Реза Мосед и избърса потните вадички от лицето си. — Англичаните и руснаците нахлуха в страната и поставиха ултиматум на Негово Величество. Искат да абдикира от трона.

В стаята настъпи тишина. Стрелките на стенния часовник се движеха отмерено и тиктакането създаваше уют в стаята.

— Не се изненадвам — отбеляза Калуст. — Предупредих ви, че сближаването на Негово Величество с германците е опасна игра.

— Така е, но злото вече е сторено.

Отново замълчаха.

— Ами Негово Величество? — попита арменецът. — Какво ще прави?

Пълномощният министър вдигна ръце в жест на безсилие и дълбоко въздъхна.

— Какво да стори, за бога? Неверниците потопиха корабите ни, свалиха самолетите ни и вече дори са разделили страната на три части! Те са силни.

— Знам това. Но какво ще прави Негово Величество?

Иранският дипломат отново въздъхна.

— Ще абдикира, разбира се. Мястото му ще бъде заето от престолонаследника и ако такава е волята на Аллах, Негово Величество ще бъде прокуден в някоя южноамериканска страна.

Калуст се вгледа във фотографията на шаха, която висеше на стената зад събеседника му.

— Ще му помогна с каквото мога — каза той. — Въпреки че сме във Виши, ще се опитам да се свържа с…

— Трябва да се махнем от Виши — прекъсна го Реза Мосед. — Присъствието ни тук вече не е желано.

Арменецът го погледна учудено.

— Да заминем от Виши? И защо?

— Когато новият шах се качи на трона, Иран ще се присъедини към Съюзниците и ще обяви война на страните от Оста. Тогава французите ще прекъснат дипломатическите отношения с нас. — Погледна крадешком към вратата. — Сутринта получих тайно съобщение.

— Смятате ли, че това ще важи и за мен?

Пълномощният министър събра длани, сключвайки пръстите на ръцете си.

— От каква националност сте?

— Ами… в този момент, както ви е известно, съм гражданин на Великобритания и на Иран.

По сухото лице на Реза Мосед разцъфна усмивка за пръв път, откакто бе научил лошите новини сутринта.

— Значи, две страни, които воюват с Германия — отбеляза той. — Нещо да не ви е ясно?

 

 

Не бе нужно да разговаря с много хора от френската администрация в хотел „Мажестик“, за да потвърди думите на иранския пълномощен министър. Старият му приятел Жан-Марк Ерто, сенаторът, който бе и президент на Френската петролна компания, изглеждаше дълбоко сконфузен, когато се срещнаха на кафе в бара на хотела.

— Ще говоря с господин министъра, приятелю — обеща видимо смутено Ерто. — Ако трябва, ще говоря и с маршал Петен! — Махна разочаровано с ръка. — Но, уви, така стоят нещата. Франция е на колене пред германците. Какво можем да сторим, когато настояват всички дипломати, чиито страни са във война с Тристранния пакт, да напуснат? Имаме ли избор, освен да се подчиним?

Калуст тепърва започваше да осъзнава измеренията на ситуацията. Благодари на приятеля си, заръча му да не се занимава с неговия случай и се отправи към апартамента си в хотел „Мажестик“, докато обмисляше възможностите си. Наистина трябваше да напусне Франция. Но къде да отиде? За Англия не можеше да става и дума заради обидата, която му бяха нанесли миналата година. Та нали онези нещастници се бяха осмелили да го обявят за враг и да конфискуват акциите му в Турската петролна компания? Все още се чувстваше оскърбен и унизен. Какъв позор! Не, никога нямаше да се върне в онази страна на неблагодарници!

Когато пристигна в апартамента, разказа всичко на Нунуфар. Надяваше се, че жена му ще измисли нещо, но тя бе разстроена колкото и той самият.

— Ако ни експулсират — отбеляза Нунуфар, — ще трябва да се върнем в Англия.

Съпругът й разцепи въздуха с категоричен жест.

— И дума да не става! — сряза я той. — Не и в Англия! Стореното от тях не заслужава прошка!

— Но тогава къде да отидем? Нима искаш да се върнем в Константинопол?

— И пак да живеем под ботуша на турците, и то след всичко, което причиниха на арменците и на сина ни? — Разтърси глава. — Никога!

Жена му унило въздъхна.

— Франция ни експулсира заради германците, не искаш да се връщаш в Англия, отхвърляш Турция… — Тя объркано разпери ръце. — Къде ще отидем, за бога?

— Стига, Европа е голяма.

— Европа е във война! — напомни му Нунуфар. — Посочи към една карта на континента, която държаха на бюрото. — Погледни натам. Какво виждаш? Война, война, война! Къде можем да избягаме от този ад?

Картата привлече вниманието на Калуст. Приближи се до бюрото и внимателно я разгледа, проучи границите и прецени военното присъствие в страните. Всъщност почти целият континент беше във война. Прокара пръсти по контурите на Европа, като отбеляза замесените в конфликта страни — Франция, Германия, Австрия, Холандия, Белгия, Италия, Полша, Чехословакия, Гърция, Албания, Югославия, България, Унгария, Румъния, Съветския съюз, Дания, Норвегия, Финландия… Пръстът му се закова върху една мъничка страна.

— Тук няма война — каза той. — Заминаваме!

Нунуфар се приближи до съпруга си и се наведе над картата, за да види малката държава, която сочеше.

— Швейцария?

 

 

Следващите дни Калуст прекара в ресторанта и бара на хотел „Амбасадор“, където се помещаваше акредитираният дипломатически корпус към правителството на Френската свободна зона. Уговори си среща с пълномощния министър на Швейцария — нисък мъж със закръглено лице, който се държа резервирано и не говори много. Все пак арменецът реши, че разговорът е минал добре, и вярваше, че нещата вече са задвижени. Няколко от фирмите му имаха седалище в Швейцария и това трябваше да бъде неговата дестинация.

Следващата събота, докато се обличаше пред огледалото, някой почука на вратата на апартамента му. Беше сенатор Ерто.

— Нима възнамерявате да заминете за Швейцария?

Арменецът отвори широко очи, хванат неподготвен от директния въпрос и по-скоро от факта, че тези сведения са достигнали до приятеля му от Френската петролна компания.

— Така е. Откъде знаете?

Французинът махна с ръка, сякаш това нямаше особено значение.

— Мога ли да вляза?

— Ах, да! — възкликна Калуст, който вече се бе окопитил и осъзна, че държи госта си на вратата. — Разбира се, заповядайте.

Сенатор Ерто се настани на дивана и прочисти гърлото си, преди да съобщи онова, за което бе дошъл.

— Знаете ли, един приятел от службите за сигурност ми довери нещо, което може да ви заинтересува. — Той понижи глас. — Изглежда, германците сериозно обмислят да нападнат Швейцария.

Калуст шокирано повдигна вежди.

— Какво?!

Французинът се озърна наоколо, сякаш се страхуваше и от собствената си сянка.

— Шшт, по-тихо! — прошепна той. — Моля ви да го запазите в тайна. И сам разбирате, че въпросът е деликатен…

Арменецът сниши гласа си заради естеството на разговора и се наведе към събеседника си.

— Но защо? За какво им е на германците Швейцария?

— Казват, че Хитлер не харесва факта, че там живеят немскоговорещи, които са в близки отношения с френскоговорещите, и той иска да сложи край на това.

— Този е луд! — възкликна Калуст и поклати глава. Сетне присви очи и погледна скептично събеседника си. — Сигурен ли сте? Чел съм декларации, в които се твърди, че Германия винаги ще уважава автономията и неутралитета на Швейцария…

— Лъжи, с които да си гарантира бездействието на швейцарците по време на войната — отвърна сенатор Ерто. — Но мога да ви уверя, че неофициално господин Хитлер говори за Швейцария като за грозна пъпка на лицето на Европа и смъртен враг на нова Германия. Дори е обсъждал въпроса с Мусолини и му е доверил, че в подходящия момент ще я премахне…

В стаята надвисна тежка тишина; чуваше се само неспокойният пукот на дървата в камината.

— И този… момент е настъпил?

— Още не. Според източника ми приготовленията за операция Tannenbaum^[1] са в ход, но още няма зелена светлина. Изглежда, германците се колебаят пред алтернативата да се бият в планините, а и швейцарците се славят като свирепи воини.

Замислен, Калуст се отпусна на стола си и се вторачи в жълтеникавите пламъци, които танцуваха в камината като леки балерини. Всъщност нямаше какво толкова да му мисли. Положението бе ясно. Бавно се изправи и отправи хипнотичен поглед към сенатора.

— Трябва да преосмисля всичко.

 

 

Завръщането на Крикор във Виши от поредното мистериозно пътуване му предостави възможност да обсъди ситуацията с доверен човек. Въпреки че често го забравяше, синът му вече не бе малко момче. Беше на четирийсет и пет години, с житейски опит, който не беше за подценяване. Нима не се бе измъкнал от турците по време на арменския геноцид? Човек, оцелял след подобно преживяване, имаше силно развит усет.

Съпрузите Саркисян отидоха да посрещнат сина си на гарата в Сен Жермен де Фосе. Крикор им съобщи, че е започнал бракоразводно дело с Мария Силвия, което предизвика порой от укори, като например „Предупредихме те!“, „Трябваше да ни послушаш!“ и „Разбрах каква е още в началото!“. Затова Калуст сподели проблема си чак като се прибраха в апартамента си в „Мажестик“.

Ядосан от обвиненията, които родителите му бяха отправили по повод на брака му, Крикор го изслуша с явно нетърпение и в края на разказа не се сдържа и прекъсна баща си:

— Но защо сте искали да отидете в Швейцария?

Въпросът изненада Калуст.

— Ами… Швейцария е неутрална страна, нали? — отбеляза той. — Поне още не е във война.

— Холандия, Дания и Норвегия също бяха запазили неутралитет, но това не попречи на германците да ги нападнат…

— Знам, знам…

— Не, Швейцария не е вариант. Знам, че там имате фирми и е цивилизована и уредена страна, но рискът е прекалено голям!

Калуст се чувстваше като в задънена улица. Хвърли отчаян поглед към Нунуфар и си пое дълбоко дъх, сякаш в този момент единственото, което можеше да стори, бе да диша.

— Не знам какво да правя…

Тримата унило се умълчаха. Крикор познаваше добре ината на баща си, затова не се осмели да му предложи да преглътне гордостта си и да се върнат във Великобритания. Отиде до прозореца и зарея поглед към Виши със съзнанието, че предвид развоя на събитията, това бе последното му посещение на града, докато войната не свърши. Когато баща му заминеше, той щеше да загуби алибито си, което му позволяваше да пътува насам като агент на „Блечли Парк“, и нямаше да може да напуска Англия. Жалко, защото се справяше добре. На фона на ограниченията в Лондон и Виши Крикор някак се бе привързал към Лисабон — град, край който войната сякаш минаваше незабелязано. Само преди три дни се бе забавлявал много в едно казино в Ещорил, където бе гледал джаз концерта на Уили Луиз, и…

— Сетих се!

Родителите му подскочиха от изненада и въпросително го загледаха.

— Какво има?

Неспособен да сдържи вълнението си, Крикор бързо се отправи към бюрото, вдигна картата на Европа и посочи най-западния й край.

— Португалия! — възкликна той. — Решението е Португалия!

 

 

Крупието вдигна глава и със студено безразличие изгледа мъжете около голямата шарена маса; повечето бяха дипломати или френски висши чиновници, придружени от млади жени с гримирани лица и блестящи бижута по шиите и китките. Във въздуха се виеха струи синкав дим и се сливаха с пелената от тютюн и пепел, която се стелеше над масата, а крехки пръсти с лакирани нокти си играеха с цигарите, с чиповете или с чашите искрящо шампанско.

— Faites vos jeux!^[2]

Върху масата се изсипа порой от чипове, разхвърляни върху различните щамповани числа.

Една руса дама се разсмя нервно и щом крупието завъртя рулетката, на масата настъпи тишина. Червено-черното колело стремглаво се въртеше, а бялото топче своенравно подскачаше насам-натам и аха да се спре в някой сектор, бързо се отплесваше в друга посока, докато накрая колелото забави скорост и топчето най-сетне се намести върху едно число.

— Noire. Dix-sept^[3]

Край масата настъпи оживление; онези, които бяха заложили на черно, спечелиха нещичко, а почитателите на червеното загубиха. Никой не бе заложил на числото седемнайсет и казиното спечели.

— Ех, че лош късмет! — намръщи се Калуст, махна с ръка на приятеля си и двамата се отдалечиха от масата за рулетка. — Днес не ни е ден.

Приближиха се до онази част от залата, където играеха бакара, и останаха да наблюдават залозите, без да си взимат чипове, сякаш първо искаха да разберат дали тази маса е късметлийска. Приятелят на арменеца запали цигара, подразнен, че не разбира добре правилата на играта, но нямаше смелост да попита, нито дори да си признае. Подобна възможност не му се удаваше всяка вечер; та той бе обикновен секретар в португалската легация във Виши — прекалено дребна риба, за да се радва на компанията на такава акула.

— Много любезно от ваша страна да ме поканите да играем в казиното, господин Саркисян — каза той, горд от значението, което магнатът явно отдаваше на тяхното приятелство. — Признавам, че никога не съм имал късмет в хазарта. Може пък днес да променим това.

— Ами в любовта? Късметлия ли сте?

Португалският дипломат се изчерви.

— Ах, тези французойки…

— Какво им е? Не ми казвайте, че са по-различни от португалките.

Нунеш да Силва се разсмя.

— Те са някак по-… шик — отбеляза той, изпивайки с поглед една кръшна червенокоска, която разтриваше гърба на възрастен господин на масата за бакара. — И тигрици. Истински тигрици в леглото!

Забележката накара Калуст, който не си падаше по романтичното ухажване, да се усмихне. Купуваше си красавици със злато, което обезсмисляше рискования флирт, при който винаги имаше шанс за неуспех. Парите и работата на мадам Дюпре му гарантираха успешна свалка. Но ако имаше нещо, което се включваше в цената, то това със сигурност бе това тяхно безценно качество.

— Сигурен съм, че и във вашата страна има красиви жени — предположи арменецът. — Освен това съм чувал, че Португалия е прекрасна страна. Синът ми наскоро мина през Лисабон и ми разказа чудесни неща.

— Абсолютно — съгласи се дипломатът. — Да не забравяме, че Португалия издига първата глобална империя в историята. Португалският се говори на пет континента. Всичко това в известна степен се отразява на Лисабон. Спомнете си и че до момента страната избягва войната и въпреки че има много проблеми, не е подложена на ужасите, които преживява Европа.

Разговорът най-сетне отиваше в посоката, която всъщност интересуваше Калуст.

— Нима смятате, че Лисабон е добро място за живеене? Не вярвам…

— В този момент ли? О, безспорно. Най-доброто в цяла Европа!

— По-добро от Швейцария?

— Разбира се. Знаете ли какъв е климатът там? Ужасен студ! В Португалия времето е по-меко. Светлината е различна, цветовете са по-ярки. Да не забравяме морето, плажовете, храната…

— Така разправя и синът ми. Ами настаняването? Има ли добри хотели в Лисабон?

В този миг Емануел Нунеш да Силва сякаш си глътна езика. Дотогава той просто бъбреше, докато вниманието му бе насочено към играта на бакара, а копнежът — към червенокосата французойка. Той просто следваше разговора, ловко насочван от събеседника му. Но този въпрос го накара да се замисли за целия диалог. За какво бяха всички тези въпроси за Лисабон и Португалия? Какво точно искаше магнатът? Защо го разпитваше за лисабонските хотели? Дали пък не…

Той се сепна и настойчиво се вторачи в Калуст, а очите му блестяха така, сякаш вече бе проумял всичко.

— Не ми казвайте, че възнамерявате да… — Присви очи. — Може би искате да разгледате Португалия?

Секретарят го гледаше като момче, което със затаен дъх чака да получи мечтания бонбон, и Калуст не побърза да отговори. Престори се, че наблюдава съсредоточено играта на бакара, сякаш случващото се на масата бе най-интересното нещо, което бе виждал. Накрая кимна.

— Просто идея, която обмислям.

 

 

На следващия ден събитията се развиха много бързо. Осъзнал неочакваната възможност, която му се предоставяше, секретарят на португалската легация още сутринта отиде да разговаря със своя пълномощен министър, посланикът Каейро да Мота. Тъй като, също като Крикор, португалските дипломати бяха отседнали в „Амбасадор“, не бе трудно да уговорят среща за обяд в ресторанта на хотел „Парк“ със семейство Саркисян.

— Трябва да ви кажа, господин посланик, че съм очарован от посещенията си в Лисабон — заяви Крикор още щом седнаха на масата в ресторант „Шантеклер“. — Предвид обстоятелствата, градът е най-доброто място за живеене в Европа. Затова настоявах пред баща си, че Португалия е най-подходящата дестинация за него.

Посланикът едва сдържаше вълнението си.

— Разбира се! Разбира се! — възкликна той. — В Лисабон несъмнено ще бъде далеч от войната. Освен това в страната царят ред, спокойствие, мир и прогрес! Няма по-добър град в Европа! — Той се поколеба и веднага се поправи, навярно защото му се стори, че не се е показал достатъчно патриот. — Не само в Европа. В целия свят! Наистина, най-добрият град в света!

Калуст отпи глътка вода с непроницаемо изражение; бе решил да се прави на недостъпен и да създаде впечатление, че все още обмисля другата си възможност.

— Но Швейцария си е Швейцария.

— Ах, какво е скучната Швейцария пред живописната Португалия? — възкликна посланикът. — Швейцария е чудесна за хората, които обичат да им е студено и да пият краве мляко.

Всички се засмяха.

— Климатът в Португалия е хиляди пъти по-добър — подчерта Крикор. — И хората без съмнение са по-приветливи.

Черните очи на Калуст шареха между двамата дипломати срещу него.

— Как стои въпросът с данъците?

Посланикът махна небрежно с ръка, сякаш за да покаже, че няма смисъл човек да се тревожи за това.

— Относително ниски — каза той. — А за богаташите и чужденците те практически не съществуват. Данъчната система е благосклонна към заможните класи.

Тези думи още повече въодушевиха Крикор, очевидно останал ентусиазиран от идеята.

— Виждате ли! Направо чудесно! — възкликна той. — А и да не забравяме, че за разлика от Португалия, Швейцария граничи с воюващи страни.

Все така сериозен — стар трик на търговците от пазара, петролният магнат остави чашата на масата и се наведе напред, за да подчертае важността на следващия си въпрос.

— Ами ако германците решат да нападнат Португалия?

— Ах, що за глупости! — отвърна незабавно посланикът. — Да мислим разумно. Защо да го правят?

Арменецът извади от джоба си малка карта, която бе донесъл специално за случая, и я разгърна на масата. Посочи една точка в южната част на Иберийския полуостров.

— Заради Гибралтар, разбира се — заяви той. — Ако испанците се съюзят с Германия и нахлуят в Гибралтар, за да имат достъп до Средиземно море — нещо, което със сигурност представлява голям интерес за Мадрид и Берлин, какво ще направят англичаните? Ще разположат войски по бреговете на своя стар съюзник Португалия, за да помогнат на Гибралтар. Това веднага ще въвлече страната ви във войната, прав ли съм? Най-вероятно германците ще нападнат Португалия като предпазна мярка от нападение в Гибралтар.

Този сценарий бе добре познат в дипломатическите среди и посланикът замълча, хванат неподготвен от учудващо точните сведения на Калуст.

На двамата португалци им стана ясно, че събеседникът им бе обмислил всички подробности. Очевидно той знаеше всичко. Това всъщност не трябваше да ги изненадва. Нали бе преуспял? Човек, натрупал такова богатство, със сигурност бе изключително предпазлив и информиран. Какво очакваха?

— Дори при този сценарий Лисабон има своите предимства — каза Крикор, притичвайки се на помощ на дипломатите. — Бих казал дори отлични.

Баща му свъси вежди.

— Отлични ли? Какво имаш предвид?

Крикор се наведе над малката карта на Европа и сложи показалец върху португалската столица.

— Знаете ли какво има в Лисабон?

— Не.

Доволен от себе си, синът му се усмихна и повдигна вежди.

— „Боинг“ за Америка!

Калуст сведе поглед към картата.

— Не разбирам…

— Лисабон е дестинацията на полетите от Ню Йорк — обясни той. — Ако нещата се объркат, просто може да хванете хидроплана за Америка. Полетът е сигурен и само след няколко часа ще се озовете жив и здрав от другата страна на Атлантика.

Погледът на Калуст се местеше между картата и сина му, докато внимателно обмисляше новата информация. Разгледа местоположението на Лисабон и се вгледа в необятния океан. Сетне погледът му се спря върху Швейцария и дългата й граница с Хитлерова Германия, Италия на Мусолини и Франция на Петен. Обърна се към жена си.

— Какво мислиш?

Нунуфар колебливо стисна устни.

— Всъщност… не познавам Португалия и не мога да изкажа мнение — заекна накрая тя. — Но това, което Крикор казва, ми се струва разумно.

Скептичен, тъй като все още обмисляше възможността да замине за Швейцария, Калуст опря лакти на масата и събра длани под брадичката си, докато преценяваше предимствата и недостатъците. Швейцария или Португалия? Сирене или порто? Планини или море? Месо или риба? Студ или слънце? Неприветливост или топлота? Германия или Америка? „Мерцедес“ или „Боинг“? После сгъна картата, сякаш вече не изпитваше никакви съмнения, и я прибра в джоба си.

— Решено е — заяви той. — Заминаваме за Лисабон.